Направление неизвестно

5

В малкия официален салон на хотел „Сейнт Луис“ бяха седнали три дами, всяка от които бе погълната от свое занимание. Мисис Калвин Бейкър — ниска и пълна, с боядисана в наситено синьо коса, пишеше писма със същата стремителна енергия, с която вършеше всичко останало. Никой ни би взел мисис Калвин Бейкър за нещо друго, освен за пътуваща американка, с достатъчно средства и неутолима жажда за точна информация по всеки земен въпрос.

В неудобен стол — стил ампир, мис Хедърингтън, която също не би могла да бъде сбъркана с нещо друго, освен с пътуваща англичанка, плетеше една от онези безлични, безформени на вид дрехи, каквито обикновено плетат английските дами на средна възраст. Мис Хедърингтън беше висока и слаба, с мършава шия, зле вчесана коса и целият й вид изразяваше морално неодобрение към вселената.

Мадмоазел Жан Марико, седнала кокетно в стол с изправена облегалка, гледаше през прозореца и се прозяваше. Мадмоазел Марико беше изрусена брюнетка с обикновено, но интересно гримирано лице. Беше елегантно облечена и не проявяваше никакъв интерес към останалите обитатели на салона. Беше ги елиминирала с презрение като хора, изглеждащи точно такива, каквито са! Тя обмисляше важна промяна в сексуалния си живот и нямаше никакво желание да се занимава с подобни оскотели туристи!

Мис Хедърингтън и мисис Калвин Бейкър, които вече бяха прекарали няколко нощи под покрива на „Сейнт Луис“, се бяха сближили. Мисис Калвин Бейкър, с типичната американска доброжелателност, заговаряше всеки. Мис Хедърингтън, която не по-малко жадуваше за компания, говореше само с англичани и американци, и то с определено социално положение в нейните очи. Нямаше вземане-даване с французи, освен ако не даваха гаранция за почтен семеен живот — това се разбираше по децата, които се хранеха на една маса с родителите си в ресторанта.

Някакъв французин с вид на преуспяващ бизнесмен хвърли бегъл поглед в салона, но уплашен от духа на женска солидарност, който витаеше там, излезе, задържайки със съжаление погледа си върху мадмоазел Жан Марико.

Мис Хедърингтън започна да брои бримките.

— Двайсет и осем, двайсет и девет — сега какво правех — а, сетих се.

Висока червенокоса жена надникна и огледа колебливо салона, преди да се отправи към ресторанта.

Мисис Калвин Бейкър и госпожица Хедърингтън моментално заеха наблюдателна позиция. Мисис Бейкър се извъртя от писалището и зашепна развълнувано:

— Видяхте ли жената с червената коса, която надникна вътре, мис Хедърингтън? Казват, че била единствената оцеляла от ужасната самолетна катастрофа миналата седмица.

— Видях я да пристига днес следобед — рече мис Хедърингтън, като от вълнение пропусна още една бримка, — с линейка.

— Направо от болницата. Така каза управителят. Чудя се дали не прави грешка като напуска болницата толкова скоро. Май че била с мозъчно сътресение.

— Има превръзки на лицето. Сигурно се е нарязала на стъклата. Какъв късмет, че няма изгаряния. Такива ужасни изгаряния стават при тези катастрофи.

— Просто не ми се мисли за това. Горката млада жена. Чудя се дали не е била с мъжа си и дали той не е загинал?

— Не ми се вярва — мис Хедърингтън поклати сивкаворусата си глава. — Във вестника пишеше — една пътничка.

— Точно така. Даже споменаваха името й мисис Бевърли ли беше — или не — Бетъртън.

— Бетъртън — повтори замислено мис Хедърингтън. — За какво ми напомня това? Бетъртън. Във вестниците. О, скъпа, сигурна съм, че това беше името.

„Tant pis pour Pierre“ — си каза мадмоазел Марико. — „Il est vraiment insupportable! Mais le petit Jules, lui il est bien gentil. Et son pere est tres bien place dans les affaires. Enfin, je me decide!“3

С бавни грациозни стъпки мадмоазел Марико се изниза от малкия салон и от разказа.

Мисис Томас Бетъртън напусна болницата пет дни след катастрофата. Закараха я с линейка до хотел „Сейнт Луис“.

Бледа и измъчена, с лице в лепенки и бинтове, мисис Бетъртън беше заведена веднага в стаята, резервирана за нея, а наоколо й съчувствено се засуети управителят.

— Какво ви е минало през главата, мадам! — възкликна той, след като мило се осведоми дали запазената стая й харесва и запали без никаква нужда всички лампи. — Как сте се измъкнали! Какво чудо! Истински късмет! Само трима са оцелели, доколкото разбрах, и единият от тях е все още в критично състояние.

Хилъри се отпусна уморено в един стол.

— Да, наистина — промърмори, тя. — И аз самата не мога да повярвам. Все още не помня почти нищо. Последните двайсет и четири часа преди катастрофата просто ми се губят.

Управителят кимна разбиращо.

— О, да. Това се дължи на мозъчното сътресение.

— Същото се случи веднъж с една от моите сестри. Тя живееше в Лондон през войната. Паднала бомба и я повалила в безсъзнание. След известно време тя се свестила, тръгнала из Лондон и взела влак от гара „Юстън“. И figurez-vous4, събудила се в Ливърпул без никакъв спомен за бомбата, нито как е прекосила Лондон, нито как се е качила на влака и е пристигнала там! Последното нещо, което помнела, било, че окачила полата си в гардероба в Лондон. Толкова са странни тези неща, нали?

Хилъри се съгласи, че наистина е така. Управителят се поклони и излезе. Тя стана и се погледна в огледалото. Така се бе вживяла в новата си личност, че чувстваше слабост в крайниците си, което бе естествено за човек, току-що излязъл от болницата след мъчително изпитание.

Вече беше проверила на рецепцията, но там нямаше оставени никакви съобщения или писма за нея. Първите стъпки в новата й роля трябваше да бъдат проправени почти слепешком. Олив Бетъртън може да е била инструктирана да позвъни на даден телефон или да се свърже с дадено лице в Казабланка. Но Хилъри не разполагаше с никаква нишка. Единствената информация, която притежаваше, бе паспорта на Олив Бетъртън, кредитната й карта и книжката й с билети и резервации за „Кук“5. От тях разбра, че й се падат два дни в Казабланка, шест дни във Фез и пет в Маракеш. Тези резервации, разбира се, бяха вече невалидни и тя трябваше да ги оправи. Паспортът, кредитната карта, както и допълнителното удостоверение за самоличност, бяха надлежно подправени. Снимката в паспорта беше подменена с тази на Хилъри, подписът в кредитната карта беше на Олив Бетъртън, но изписан с почерка на Хилъри. Всичките й документи за самоличност бяха преведени в ред. Задачата й сега беше да играе ролята си убедително и да изчаква. Самолетната катастрофа, предизвикала загуба на паметта й и обща замаяност осигуряваше добър коз.

Катастрофата бе истинска и Олив Бетъртън наистина бе пътувала в самолета. Инцидентът с мозъчното сътресение й даваше удобно прикритие в случай че не успееше да предприеме мерките, за които вероятно е получила инструкции. Объркана, замаяна и омаломощена, Олив Бетъртън щеше да чака нареждания.

Естественото поведение беше да се отдаде на почивка. И тя си полегна. В продължение на два часа прехвърляше през ума си всичко, което бе научила. Багажът на Олив бе изгорял в самолета. Хилъри разполагаше със съвсем малко нейни неща, взети от болницата. Прекара гребена през косата си, сложи си дискретно червило и слезе в ресторанта на хотела.

Забеляза, че я наблюдават с известно любопитство. Имаше няколко маси, заети от бизнесмени, и те почти не я удостоиха с поглед. Но по другите маси, където явно се хранеха туристи, се разнасяше тих шепот и жужене.

— Онази жена там — с червената коса, е оцеляла след самолетна катастрофа, мила моя. Да, пристигна от болницата с линейка. Видях я, като влизаше. Все още изглежда ужасно зле. Чудя се как са я изписали от болницата толкова скоро. Какво кошмарно преживяване. И как само се е спасила!

След вечерята Хилъри поседя известно време в малкия салон на хотела. Чудеше се дали някой ще се приближи до нея за нещо. В салона, на различни маси седяха още една-две жени и след малко една дребничка пълна дама на средна възраст с боядисана в синьо коса седна близо до нея.

— Надявам се ще ме извините, но просто чувствах, че трябва да разменя с вас няколко думи. Нали вие бяхте жената, която оцеля така невероятно от самолетната катастрофа онзи ден?

Хилъри остави списанието, което четеше.

— Да — потвърди тя.

— Господи! Какъв ужас! Имам предвид катастрофата. Казват, че само трима успели да се спасят, така ли?

— Само двама — поправи я Хилъри. — Една жена почина в болницата.

— Боже! Не думайте! Ако нямате нищо против, да ви попитам, мис — мисис…

— Бетъртън.

— Да. Ако нямате нищо против моя въпрос, на кое място бяхте седнали в самолета? Напред ли или към опашката на самолета?

Хилъри знаеше отговора и веднага го изстреля:

— Близо до опашката.

— Това било най-безопасното място, нали така казват? Сега вече просто настоявам за място до задните врати. Чухте ли мис Хедърингтън? — тя извърна глава, за да включи в разговора още една дама на средна възраст. Тя пък беше непоправима британка с продълговата и тъжна конска физиономия. — Точно както ви казах онзи ден. Щом влезеш в самолета, не оставяй стюардесата да те поведе веднага най-отпред.

— Все някой трябва да седне отпред — каза Хилъри.

— Може, но няма да съм аз — побърза да добави новата й американска приятелка. — Впрочем, казвам се Бейкър. Мисис Калвин Бейкър.

Хилъри кимна и мисис Бейкър се впусна в приказки, обсебвайки разговора без никакво усилие.

— Току-що пристигнах от Могадор, а мис Хедърингтън идва от Танжер. Запознахме се тук. Ще ходите ли до Маракеш, мисис Бетъртън?

— Имах планове да го посетя — отвърна тя, — но разбира се, тази катастрофа обърка всичко.

— Да, естествено, разбирам. Но наистина не бива да пропускате Маракеш, не мислите ли мис Хедърингтън?

— Маракеш е ужасно скъп град — оплака се мис Хедърингтън. — С тези мизерни пътни пари всичко е толкова трудно!

— Има един чудесен хотел — „Мамуния“ — продължи мисис Бейкър.

— Кошмарно скъп — прекъсна я мис Хедърингтън. — За мен е изключено. За вас, естествено, това не се отнася, мис Бейкър — имам предвид доларите. Но някой ми даде името на един малък хотел там, наистина много хубав и чист, а казват, че и храната им никак не била лоша.

— Къде другаде планирате да ходите, мисис Бетъртън? — попита мисис Калвин Бейкър.

— Бих искала да видя Фез — рече колебливо Хилъри. — Ще трябва да направя нови резервации, разбира се.

— О, да, в никакъв случай не бива да пропускате Фез или Рабат.

— Била ли сте там?

— Не още. Но смятам да ги посетя в най-скоро време, а и мис Хедърингтън има подобни намерения.

Разговорът продължи в същия безцелен дух още известно време. След това Хилъри се извини, че е изморена от първия ден след изписването й и се качи в стаята си.

Дотук вечерта не беше много обещаваща. Двете жени, с които се запозна, до такава степен имаха вид на типични туристки, че Хилъри трудно можеше да си ги представи в качеството им на нещо друго. Утре, реши тя, ако не получи някакъв намек или съобщение, под каквато и да е форма, ще иде до „Кук“ и ще се опита да направи нови резервации за Фез и Маракеш.

На следващата сутрин отново нямаше писма, нито съобщения или телефонни повиквания и към 11 часа тя се отправи към пътническата агенция. Имаше малка опашка, но когато най-сетне стигна до гишето и започна да говори със служителя, настъпи леко объркване. Някакъв по-главен чиновник с очила изтика встрани младия човек. Той се разля в усмивка пред Хилъри, като я наблюдаваше през очилата си.

— Вие сте мадам Бетъртън, нали не греша? Направили сме всичките ви резервации.

— Боя се — каза Хилъри, — че всичките вече са изтекли. Бях в болницата и…

— A, mais oui6, всичко ми е известно. Поздравявам ви за спасението ви, мадам. Но аз получих съобщението ви по телефона за новите резервации и те вече са готови.

Хилъри усети как пулсът й се учести. Доколкото знаеше, никой не се бе обаждал в пътническата агенция. Явно това беше недвусмислен знак, че действията на Олив Бетъртън се контролират. Тя промълви:

— Не бях сигурна дали са се обадили или не.

— Но разбира се, мадам. Ето, ще ви ги покажа.

Той извади билети за влак, талони за настаняване в хотели и след няколко минути формалностите приключиха. Хилъри трябваше да пътува за Фез на другия ден.

Мисис Калвин Бейкър не се появи в ресторанта нито за обяд, нито за вечеря. Но мис Хедърингтън беше там и даде да се разбере, че е забелязала поклона на Хилъри, когато тя мина покрай масата й, но не я заприказва. На следващия ден, след като направи някои необходими покупки на дрехи и бельо, Хилъри замина с влака за Фез.

В деня на отпътуването на Хилъри мисис Калвин Бейкър влезе в хотела с обичайната си енергичност и бе посрещната от мис Хедърингтън, чийто дълъг и тънък нос потрепваше от вълнение.

— Сетих се за това име Бетъртън — изчезналия учен. Вестниците бяха гръмнали преди около два месеца.

— О, сега и аз си спомням. Английският учен, да — изчезна на някаква конференция в Париж.

— Точно така. Чудя се — как мислиш — възможно ли е това да е неговата жена? Проверих в регистъра и видях, че адресът й е в Харуел. Харуел, нали знаеш — това е атомният център. Все си мисля, че тези атомни бомби са опасна работа. Ами кобалтът? Такъв чудесен цвят в кутията за бои, като дете толкова го използвах. Най-ужасното е, че доколкото разбрах, НИКОЙ не може да се спаси. Не е работа на човечеството да се занимава с такива експерименти. Някой ми спомена тези дни, че братовчед й, който е много умен човек, предрекъл, че целият свят може да стане радиоактивен.

— Боже, боже — възкликна мисис Калвин Бейкър.