Направление неизвестно

9

Пилотът се приближи към тях.

— Всеки момент трябва да тръгнете, моля — съобщи той, — възможно най-бързо. Има още много работа, а ние вече изоставаме от графика.

За миг Хилъри се сви. Нервно вдигна ръка към гърлото си. Перлената огърлица, която носеше, се скъса от натиска на пръстите й. Събра набързо разпилените перли и ги пъхна в джоба си.

Всички се качиха в колата. Хилъри се озова на дълга седалка, притисната от едната си страна от Питърс, а от другата — от мисис Бейкър. Обръщайки се към американката, Хилъри попита:

— Значи вие сте, така да се каже, свързващата нишка, мисис Бейкър?

— Познахте. И макар че аз го казвам, добре се справям. Никой не се учудва на една американка, която пътува много и се появява ту тук, ту там.

Тя си беше все същата пълничка и усмихната, но Хилъри усети или поне така й се стори, че има разлика. Леката наивност и привидна прозаичност бяха изчезнали. Пред нея стоеше една експедитивна и вероятно безмилостна жена.

— Ще бъде страхотна сензация за вестниците — каза мисис Бейкър и се засмя доволно. — Имам предвид вас мила моя. Навсякъде я преследваше лоша поличба, така ще пишат. Първо едва не загуби живота си при катастрофата в Казабланка, а сега загина при нова злополука.

Хилъри изведнъж проумя хитростта на плана.

— А тези другите? — промърмори тя. — Те същите ли са, за които се представят?

— О, да. Доктор Барон е бактериолог, струва ми се. Мистър Ериксон е много способен млад физик, Питърс е изследовател-химик, мис Недхайм, разбира се, не е монахиня, а ендокринолог. А аз, както споменах, съм само свързващия изпълнител. Не съм част от тази научна дружинка. — Тя отново се засмя. — Онази жена Хедърингтън нямаше късмет.

— Мис Хедърингтън? Тя да не е, да не е…

Мисис Бейкър кимна изразително.

— Ако питате мен, тя ви следеше. Поела ви е в Казабланка от някой, който ви е следил дотам.

— Но тя не дойде с нас, въпреки че настоявах.

— Щеше да преиграе ролята си — посочи мисис Бейкър. — Твърде явно би изглеждало да се върне в Маракеш, след като вече е била там. Не, по-скоро е изпратила телеграма или е телефонирала на някого да ви чака в Маракеш и да ви вземе на мушка, щом пристигнете там. Щом пристигнете! Голям майтап, нали? Вижте! Вижте там! Хвръкна във въздуха.

Те бързо се отдалечаваха с колата през пустинята и когато Хилъри се изви да погледне през прозорчето, видя огромно сияние зад тях. До ушите й стигна слаб шум от експлозия. Питърс отметна глава и се разсмя.

— Шестима души загинали при експлозия на самолета за Маракеш!

Хилъри почти беззвучно произнесе:

— Доста — доста е страшно.

— Да преминеш в неизвестността ли? — обади се Питърс. Вече имаше сериозен вид. — Така е, но това е единственият начин. Напускаме миналото и правим стъпка към бъдещето. — Лицето му просветна от неочакван ентусиазъм — Трябва да се отървем от всичко лошо, безумно и старо. От корумпираните правителства и войнолюбците. Трябва да навлезем в един нов свят — светът на науката, и да изчистим мръсната пяна и тиня.

Хилъри пое дълбоко дъх.

— Така говореше и моят съпруг — умишлено спомена тя.

— Вашият съпруг ли? — той й хвърли бърз поглед. — Защо, той да не е Том Бетъртън?

Хилъри кимна.

— Но това е чудесно. Не се запознах с него, когато бях в Щатите, макар че неведнъж съм го виждал. Деленето на атома е едно от най-блестящите открития на века — да, наистина му свалям шапка. Той не работеше ли със стария Манхайм?

— Да — потвърди Хилъри.

— А не беше ли женен за дъщерята на Манхайм? Но вие явно не сте…

— Аз съм втората му съпруга — леко се изчерви Хилъри. — Той… неговата… Елза умря в Америка.

— Спомням си. Тогава той замина да работи в Англия. И разбунтува духовете с изчезването си. — Той неочаквано се засмя: — Изпари се като дим от една парижка конференция и изчезна в небитието — и добави в същия дух на възхищение: — Господи, не може да се каже, че не ги изпилват добре тези работи.

Хилъри се съгласи. От отличната им организация я побиваха студени тръпки. Всичките планове, кодове и тайни знаци, изпипани до най-малка подробност, се обезсмисляха сега, защото след нея не оставаше никаква следа. Нещата бяха така нагласени, че всички в злополучния самолет ставаха другари в пътя, поели в неизвестното направление, което Томас Бетъртън бе изминал преди тях. От тях нямаше да остане никаква следа. Нищо. Нищо, освен един изгорял самолет. Дали те — Джесъп и неговата организация — щяха да се сетят, че Хилъри не е сред обгорелите тела?

Съмняваше се. Катастрофата беше толкова убедителна, така умно измислена — в самолета да има дори и обгорели трупове.

Питърс заговори отново. Гласът му звучеше по момчешки ентусиазирано. За него не съществуваха скрупули, той не се вглеждаше назад. Изпитваше единствено неудържимо желание да върви напред.

— Чудя се — каза той — къде отиваме оттук нататък?

Хилъри също се чудеше, защото много неща зависеха от това. Рано или късно трябваше да влязат в контакт с човечеството. Рано или късно, ако се проведеше следствие, някой можеше да посочи факта, че е имало кола с шестима човека, отговарящи на описанието на пътниците, заминали онази сутрин със самолета. Тя се обърна към мисис Бейкър и я попита, придавайки на гласа си същото детинско нетърпение като у младия американец до нея:

— Къде отиваме сега — какво следва по програма?

— Ще видите — отвърна мисис Бейкър и независимо от приятния тон, думите й прозвучаха злокобно.

Продължаваха пътя си с колата. Зад тях все още се виждаше сиянието в равнината, дори още по-ясно, защото слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Настъпи нощ. Пътят беше лош, тъй като явно не се движеха по очертана магистрала. Понякога следваха дири, оставени по полето, а друг път цепеха направо през къра. Хилъри остана будна дълго време. В главата й трескаво се блъскаха мисли и опасения. Най-сетне, след неспирното друсане и подхвърляне ту на една, ту на друга страна, изтощението надделя и тя заспа. Сътресенията от неравностите по пътя и резките шумове постоянно я сепваха. За момент-два недоумяваше къде е попаднала, после действителността отново я поглъщаше. Оставаше будна за известно време, а мислите й препускаха объркано и неспокойно, след което главата й отново клюмваше и тя пак се унасяше в сън.

Събуди се внезапно от рязкото спиране на колата. Питърс я побутна по ръката много внимателно.

— Събудете се — каза той, — май пристигнахме някъде.

Всички излязоха от колата. До един се чувстваха схванати и изтощени. Все още бе тъмно, но изглежда бяха спрели до къща, заобиколена от палмови дървета. По-нататък се виждаха няколко мъгляви светлини, може би от селище. Насочвани от запален фенер, шестимата приближиха къщата. Явно това беше селски дом — две хихикащи берберки зяпаха с любопитство Хилъри и мисис Бейкър. Не обърнаха внимание на монахинята.

Трите жени бяха заведени в стая на горния етаж. На пода имаше само три матрака и някакви купчини от завивки — никакви други мебели.

— Схванах се — оплака се мисис Бейкър — имам чувството, че съм се парализирала след това пътуване.

— Неудобствата са без значение — вметна монахинята.

Грубият й гърлен глас звучеше самоуверено. Хилъри забеляза, че тя говори английски правилно и свободно, но с лош акцент.

— Вживявате се в ролята си, мис Недхайм — обади се американката. — Просто си ви представям в манастира в четири сутринта на колене върху твърдите камъни.

Мис Недхайм се усмихна презрително.

— Християнството е направило от жените посмешище — заяви тя, — с това преклонение пред слабостта, с това унизително хленчене! Езическите жени са били силни. Радвали са се на живота и са побеждавали! А за да победиш, не трябва да се плашиш от несгодите. Няма тегло, което да не може да се понесе.

— Точно сега — прекъсна я мисис Бейкър — ми се ще да съм си в леглото в Пале Жамел във Фез. А вие, мисис Бетъртън? Това друсане едва ли се е отразило добре на мозъчното ви сътресение, обзалагам се.

— Никак — призна Хилъри.

— Сега ще ни донесат нещо за ядене, а сетне ще ви дам един аспирин и най-добре да си легнете и заспите колкото се може по-скоро.

По стълбите се чуха стъпки и женски кикот. След малко двете берберки влязоха в стаята. Носеха поднос с голямо блюдо грис и задушено месо. Оставиха го на пода и отново се върнаха с метален леген, пълен с вода, и кърпа за бърсане. Едната от тях опипа палтото на Хилъри, като разтъркваше материята между пръстите си и говореше нещо на другата, която бързо кимна в знак на съгласие. После направи същото и с мисис Бейкър. Нито една от двете не обърна внимание на монахинята.

— Къш-къш — отпъди ги мисис Бейкър и махна с ръка да излязат от стаята, — къш-къш.

Точно както се пъдеха кокошки. Жените отстъпиха назад със смях и си тръгнаха.

— Глупави същества — възкликна мисис Бейкър, — изкарват те от търпение. Предполагам, че единственият им интерес в живота са бебетата и дрехите.

— Те друго и не знаят — заяви фройлайн Недхайм, — защото са робска раса. Стават само за прислуга на по-висши от тях и за нищо друго.

— Не сте ли малко несправедлива? — запита Хилъри, раздразнена от отношението й.

— Не мога да търпя сантименталности. Има хора, които са създадени да управляват — те са малко на брой и много други, които робуват.

— Но сигурно…

Мисис Бейкър се намеси властно:

— Предполагам, че всички имаме свое мнение по тези въпроси и то е много интересно. Но сега едва ли е време за това. Имаме нужда от почивка, доколкото това е възможно.

Сервираха им ментов чай. Хилъри с готовност глътна един аспирин, тъй като главоболието й беше съвсем неподправено. След това трите жени легнаха на дюшеците и заспаха.

Спаха до късно на другия ден. Щяха да тръгнат отново на път чак вечерта, информира ги мисис Бейкър. От стаята, в която спяха, излизаше външна стълба, водеща към плосък покрив, откъдето се откриваше гледка към околността. На известно разстояние от тях се виждаше селище, но тяхната къща бе изолирана сред обширна палмова градина.

Щом се събуди, мисис Бейкър посочи трите купа дрехи, донесени и оставени вътре до вратата.

— За следващия тур ще бъдем в тукашно облекло — обясни тя. — Нашите дрехи ще останат тук.

И така, спретнатият костюм на дребната хитра американка, сакото и полата от туид на Хилъри, както и одеждите на монахинята бяха свити настрана, а три мароканки се настаниха на покрива да си бъбрят. Цялата история изглеждаше почти невероятна.

Хилъри вече имаше възможност да разгледа монахинята по-подробно след раздялата й с безличните монашески дрехи. Тя беше по-млада, отколкото й се бе сторило първоначално — вероятно на не повече от тридесет и три-четири години. Имаше стегнат и спретнат вид. Бледата кожа, късите набити пръсти на ръцете й и студените очи, в които от време на време проблясваше фанатичен огън, бяха по-скоро отблъскващи. Приказките й звучаха рязко и безкомпромисно. Към мисис Бейкър и Хилъри проявяваше известно презрение като към хора, с които не си струва да общува. Тази арогантност дразнеше особено много Хилъри, докато мисис Бейкър от своя страна изглежда въобще не я забелязваше. Странно, но Хилъри изпитваше много по-голяма близост и симпатия към двете кискащи се берберки, които им донесоха храната, отколкото към спътничките си от западния свят. Младата германка явно не се интересуваше от впечатлението, което създава. В държанието й прозираше някакво скрито нетърпение и скоро стана ясно, че тя копнее час по-скоро да продължат пътуването си и нищо друго не я интересува.

Много по-трудно се оказа за Хилъри да прецени манталитета на мисис Бейкър. Отначало тя й се стори естествена и нормална личност на фона на безчовечната германска специалистка. Но с превалянето на слънцето се почувства много по-озадачена и отвратена от мисис Бейкър, отколкото от Хелга Недхайм. Начинът на общуване на мисис Бейкър беше почти роботоподобен в своето съвършенство. Всичките й коментари и забележки бяха естествени, нормални и делнично обикновени, но у човек оставаше усещането, че всичко това е роля, която се играе от актьора едва ли не за седемстотен път. Автоматично изпълнение, напълно отделено от онова, което мисис Бейкър мислеше и изпитваше в момента. Коя е истинската мисис Бейкър, чудеше се Хилъри? Как се бе стигнало дотам да играе ролята си със съвършенството на машина? И тя ли беше фанатичка? Дали мечтаеше за един храбър нов свят — дали това не бе яростен бунт срещу капиталистическата система? Дали се бе отказала от всякакъв нормален живот заради политическите си убеждения и стремежи? Невъзможно беше да се каже.

Вечерта всички отново тръгнаха на път. Вече не бяха с предишната кола. Този път пътуваха с открит джип. Всички бяха облечени като местните жители — мъжете, загърнати в бели галабии, а жените — със забулени лица. Натъпкани в джипа, те потеглиха и пътуваха цяла нощ.

— Как се чувствате, мисис Бетъртън?

Хилъри се усмихна на Анди Питърс. Слънцето току-що беше изгряло и те спряха да закусят — местен хляб, яйца и чай, сварен на примус.

— Чувствам се като участник в някакъв сън — отвърна Хилъри.

— Да, има нещо такова.

— Къде сме?

Той сви рамене.

— Кой знае? Нашата мисис Бейкър, без съмнение, и никой друг.

— Доста усамотена местност.

— Да, това всъщност е пустинята. Но така и трябва да бъде, нали?

— Искате да кажете да не остават следи?

— Да. Ясно ни е, нали, че всичко трябва да бъде обмислено много внимателно. Всеки етап от нашето пътуване сам по себе си е напълно независим от другите. Самолет избухва в пламъци. Стар автомобил се движи през нощта. Ако някой го забележи, ще види, че на него е поставена табелка, указваща, че колата е собственост на археологическа експедиция, извършваща разкопки по тези места. На следващия ден се появява джип, пълен с бербери — най-обикновената гледка, която може да се види по пътя. За следващия етап — той сви рамене — кой знае?

— Но къде отиваме?

Анди Питърс поклати глава.

— Няма смисъл да питаме. Ще разберем.

Французинът, доктор Барон, се включи в разговора:

— Да — каза той, — ще разберем. Но доколко е вярно, че няма смисъл да питаме? Това е западняшката ни кръв. Никога не можем да кажем „стига за днес“. Винаги съществува „утре“. „Утре“ е в нас — това е желанието да зарежем „вчера“ зад гърба си и да минем към „утре“. Това искаме ние.

— Искате да пришпорите света, нали докторе? — попита Питърс.

— Толкова неща трябва да се постигнат — отвърна доктор Барон, — а животът е прекалено кратък. Необходимо ни е повече време. Повече и повече време — той разпери ръце в изблик на чувства.

Питърс се обърна към Хилъри:

— Кои са четирите свободи, които огласявате във вашата страна? Свобода от лишенията, свобода от страха…

Французинът го прекъсна:

— Свобода от глупаци — горчиво извика той. — Това искам аз! Работата ми има нужда от това. Свобода от безкрайните икономии на дребно! Свобода от всички ограничения, които ни измъчват и пречат на работата ни!

— Вие сте бактериолог, нали доктор Барон?

— Да, бактериолог съм. Ах, нямате представа, приятелю, каква невероятна наука е това! Но за нея трябва търпение, безкрайно търпение, повторение на опитите и пари — много пари! Необходими са оборудване, сътрудници, суровини! Ако разполагаме с всичко това дали ще има нещо, което да не можем да постигнем?

— Щастие? — попита Хилъри.

Той внезапно й се усмихна и отново доби човешки реакции.

— Е, вие сте жена, мадам. Само жените мислят за щастието.

— Рядко ли го получават? — запита Хилъри.

Той сви рамене.

— Може би.

— Индивидуалното щастие е без значение — възрази сериозно Питърс. — Трябва да има щастие за ВСИЧКИ. Това е братството на духа! Работниците, свободни и обединени, да станат собственици на средствата за производство, независими от войнолюбците, от алчните, ненаситни хора, които държат всичко в свои ръце. Науката е за всички и не бива да се пази ревниво от една или друга сила.

— Така е! — обади се Ериксон одобрително. — Ти си прав. Учените трябва да бъдат господари. Те трябва да контролират и управляват. Те и единствено те са свръхчовеците. Само свръхчовеците имат значение. С робите трябва да се отнасят добре, но те са си роби.

Хилъри се отдалечи от групата. След минута Питърс я последва.

— Изглеждаш ми малко стресната — пошегува се той.

— Да, мисля, че се поизплаших. — Тя се изсмя кратко и нервно. — Разбира се, това, което каза доктор Барон, е съвсем вярно. Аз съм просто жена. Не съм учен, не се занимавам с наука или хирургия, нито с бактериология. Предполагам, че нямам големи умствени способности. Както отбеляза доктор Барон, аз търся щастието — точно като всяка друга глупачка.

— И какво лошо има в това?

— Ами, чувствам се малко повърхностна сред таза компания. Разбирате ли, аз съм просто една жена, която отива при съпруга си.

Чудесно — утеши я Питърс. — Вие сте представител на истинската човешка същност.

— Добре го казахте.

— Да, но е вярно — и той добави по-тихо: — Обичате ли много съпруга си?

— Щях ли да бъда тук, ако не го обичах?

— Сигурно не. Споделяте ли неговите възгледи? Предполагам, че той е комунист.

Хилъри избягна прекия отговор.

— Като говорим за комунисти — започна тя, — не ви ли порази нещо любопитно в нашата малка компания?

— Какво по-точно?

— Ами това, че макар и да сме тръгнали в едно и също направление, възгледите на нашите спътници не изглеждат твърде сходни.

Питърс замислено произнесе:

— Не бих казал. Все пак имате известно право. Не бях мислил за това по този начин, но мисля, че сте права.

— Не смятам — продължи Хилъри, — че доктор Барон може да има нещо общо с политиката! На него му трябват пари за научни опити. Хелга Недхайм говори като фашист, не като комунист. А Ериксон…

— Какво мислите за Ериксон?

— Намирам го за страшен — в него има някаква опасна целеустременост. Прилича ми на луд учен от някой филм!

— А аз вярвам в братството между хората. Вие сте любяща съпруга, а нашата мисис Калвин Бейкър — нея къде бихте поставили?

— Не зная, най-трудно ми е да определя нея.

— О, не бих казал. По-скоро бих решил, че е съвсем лесно.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че при нея изцяло играят парите. Тя е просто едно добре платено винтче от машината.

— Тя също ме плаши.

— Защо? Защо, за бога, ви плаши тъкмо тя? У нея няма нищо от лудия учен.

— Плаши ме това, че е толкова обикновена. Разбирате ли, невзрачна е като всички останали хора, а е забъркана във всичко това.

Питърс убедено заяви:

— Партията е реалист, разбирате ли? Тя наема най-опитния мъж или жена за делото.

— Но дали този, който ламти за пари, се оказва най-добрият за делото? Не е ли възможно да дезертира и да премине на другата страна?

— Това би струвало непосилен риск — тихо отвърна Питърс. — Мисис Калвин Бейкър е умна жена. Не мисля, че би поела този риск.

Хилъри неочаквано потръпна.

— Студено ли ви е?

— Да, малко е студено.

— Хайде да се пораздвижим малко.

Те се поразходиха напред-назад. По едно време Питърс се наведе и вдигна нещо от земята.

— Ето. Изпускате си нещата.

Хилъри пое мънистото от него.

— Да, това е перла от огърлицата ми. Скъсах я онзи ден — не, вчера. Сякаш е минала цяла вечност.

— Перлите не са истински, надявам се.

Хилъри се усмихна.

— Не, разбира се. Аксесоар към костюма.

Питърс извади от джоба си табакера.

— Аксесоар към костюма — повтори той, — ама че израз!

Предложи й цигара.

— Тук това наистина звучи глупаво — тя си взе цигара. — Каква масивна табакера. Колко ли тежи?

— Оловна е, затова. Военен сувенир. Направена е от парче бомба, която не успя да ме взриви.

— Значи сте участвали във войната?

— Бях един от онези, които се занимаваха с тайни изследвания. Гъделичках нещата да видя дали няма да изскочи някой заек отвътре. Но хайде да не говорим за войната. Нека се съсредоточим в утрешния ден.

— Къде сме тръгнали? — запита Хилъри — Никой нищо не ми казва. Дали…

Той я прекъсна:

— Догадките не са препоръчителни. Отиваш, където ти кажат, и правиш, каквото ти кажат.

Хилъри заговори с неочаквана страст:

— Обичате ли да ви принуждават, да ви нареждат, да ви отнемат думата?

— Подготвен съм да го приема, ако се наложи. А се налага. Трябва да постигнем Световен Мир, Световна Дисциплина, Световен Ред.

— Възможно ли е това да се сбъдне?

— Всичко е за предпочитане пред бъркотията, в която живеем. Не сте ли съгласна с мен?

За момент под влияние на умората, на самотния пейзаж наоколо и необичайната красота на ранната утринна светлина, Хилъри едва не избухна в яростно отрицание.

Идваше й да изкрещи: „Защо омаловажавате така света, в който живеем? Има и добри хора. Нима бъркотията не е по-добра почва за отглеждане на добротата и индивидуалността у хората от един наложен световен ред — ред, който днес може да е правилен, но утре да се окаже погрешен? Хиляди пъти бих предпочела да живея с добри и грешни същества пред един свят на висши роботи, казали сбогом на милосърдието, състраданието и съчувствието!“

Но се овладя навреме и произнесе с преднамерено сдържан ентусиазъм:

— Колко сте прав. Бях уморена. Трябва да се подчиним и да продължим напред.

Той се ухили.

— Така е по-добре.