Направление неизвестно

18

— Asseyez vous, chere madame27 — покани я мосю Аристид.

Той махна с малката си сбръчкана ръка и Хилъри като насън седна срещу него на подобен нисък диван. Той тихичко се изкиска.

— Изненадана сте. Не очаквахте това, нали?

— Не, наистина — отвърна Хилъри. — Никога не съм мислила, не съм си представяла…

Но изненадата й взе да отминава.

Щом позна мосю Аристид, омагьосаният свят от сънищата, в който живееше през последните седмици, се сгромоляса и рухна. Осъзна, че Комплексът й се е струвал нереален, защото наистина е такъв. Никога не е бил онова, което е давал вид, че е. Директорът със своя завладяващ глас също бе нереален — просто измислен фигурант, поставен там да прикрива истината. Истината беше тук — в тази тайна ориенталска стая. Един дребен старец, който седеше вътре и тихичко се подсмиваше. С мосю Аристид в центъра на картината всичко придобиваше смисъл — прост здрав практичен смисъл.

— Сега разбирам — промълви Хилъри. — Всичко това е ваше, нали?

— Да, мадам.

— А директорът? Така нареченият директор?

— Той е рядко способен — заяви одобрително мосю Аристид. — Плащам му много висока заплата. Преди това е организирал сектантски сборища.

Известно време пуши замислено. Хилъри мълчеше.

— До вас има локум, мадам, и други сладки лакомства, ако ги обичате. — Отново настъпи мълчание. Сетне продължи: — Аз съм филантроп, мадам. Както знаете, богат съм. Един от най-богатите хора — може би и най-богатият човек в света днес. С богатството си се чувствам задължен да служа на човечеството. Тук, в това отдалечено място, съм основал колония за прокажени и съм съсредоточил огромен научен потенциал да работи върху лекуването на проказата. Някои видове проказа се лекуват. Други засега се оказват нелечими. Но ние не спираме работата и получаваме добри резултати. Проказата всъщност не се предава толкова лесно. Не е и наполовина толкова инфекциозна и заразна, колкото едрата шарка, тифа или чумата. И все пак, ако споменеш пред хората „колония за прокажени“, те се разтреперват и стоят на разстояние. Този страх е много, много стар. За него е писано още в Библията и е съществувал през всички времена. Ужасът от проказата. Много допринесе за създаването на това заведение.

— Това ли беше причината да го създадете?

— Да. Тук има и отдел за изследване на рака. Върху туберкулозата също се работи сериозно. Правят се вирусни изследвания — за лечебни цели, bien entendu28, не говоря за биологично оръжие. Всичко е хуманно, допустимо и издига неимоверно моята репутация. Прочути и изтъкнати лекари, хирурзи, учени-химици идват тук от време на време, за да видят резултатите ни, както направиха и днес. Сградата е така изкусно конструирана, че част от нея е недостъпна и не се вижда дори от въздуха. Някои от по-секретните лаборатории са вдълбани направо в скалата. Във всеки случай аз съм извън всякакво подозрение — той се засмя и додаде простичко: — Много съм богат, сама разбирате.

— Но защо? — запита Хилъри — защо е този стремеж към разрушение?

— Аз не се стремя към разрушение, мадам. Несправедлива сте към мен.

— Но тогава — просто не разбирам.

— Аз съм бизнесмен — започна мосю Аристид. — А също и колекционер. Когато богатството започне да тежи, това е единственото нещо, което ти остава. Колекционирал съм какво ли не. Картини — имам една от най-хубавите колекции в света. Определени видове порцелан. Филателия — колекцията ми от марки е прочута. Когато една колекция добие напълно завършен вид минавам към следващата. Аз съм стар човек, мадам, и не ми останаха много неща за колекциониране. Така че накрая стигнах до колекционирането на мозъци.

— На мозъци? — Хилъри недоумяваше.

Той кротко кимна.

— Да, най-интересното от всичко, което може да се колекционира. Лека-полека, мадам, събирам тук всички мозъци на света. Млади мъже — това са хората, които привличам. Млади обещаващи интелекти, млади хора с постижения. Един ден изтощените нации по света ще се събудят и ще открият, че учените им са стари и изхабени, а младите светила — лекари, химици-изследователи, физици, хирурзи — всички са под моята опека. И ако им потрябва учен или пластичен хирург, или биолог, ще трябва да дойдат при мен, за да си го купят!

— Искате да кажете… — Хилъри се наведе напред, без да откъсва очи от него, — че всичко това е гигантска финансова операция?

Мосю Аристид отново кимна леко.

— Да — съгласи се той, — естествено. Иначе не би имало смисъл, нали?

Хилъри въздъхна дълбоко.

— Да — отвърна тя. — Точно това усещах и аз.

— В края на краищата, разбирате ли — обади се мосю Аристид почти извинително, — това ми е професията. Аз съм финансист.

— И искате да кажете, че във всичко това липсва политически елемент? Че не се стремите към световно господство?

Той разпери ръце в знак на порицание.

— Аз не искам да бъда Бог. Аз съм религиозен човек. Това е професионално заболяване на диктаторите — те искат да бъдат Бог. Още не съм прихванал тази мания — замисли се за момент и продължи: — Може и това да стане… Но засега, слава богу, не.

— Но как успявате да привлечете всички тези хора тук?

— Купувам ги, мадам. На свободния пазар. Като всяка друга стока. Понякога ги купувам с пари. По-често обаче с идеи. Младите хора са мечтатели. Вярват в идеали. Имат убеждения. Понякога ги купувам със сигурност — онези, които са нарушили закона.

— Това обяснява нещата — промълви Хилъри. — Обяснява всичко, което ме озадачаваше през целия път дотук.

— А! Озадачавало ви е, така ли?

— Да. Разликата в целите. Анди Питърс, американецът, изглежда с напълно леви убеждения. Ериксон пък фанатично вярва в свръхчовека. Хелга Недхайм е фашист от най-арогантен и примитивен тип. Доктор Барон… — тя се поколеба.

— Да, той дойде за пари — поясни Аристид. — Доктор Барон е цивилизован циник. Няма илюзии, но искрено обича работата си. Искаше да разполага с неограничени средства, за да придвижи напред своите проучвания — и добави: — Вие сте интелигентна, мадам. Веднага забелязах това във Фез.

Той тихичко се изкиска.

— Вие не знаете, мадам, но аз отидох във Фез просто за да ви наблюдавам, или по-точно, доведоха ви във Фез, за да ви наблюдавам.

— Разбирам.

Направи й впечатление ориенталското перифразиране на изречението.

— Приятна ми беше мисълта, че идвате тук. Защото не знам дали ме разбирате, но тук не намирам много интелигентни събеседници — той направи изразителен жест. — Тези учени, биолози, изследователи-химици не са интересни. Може да са гении в своята област, но като събеседници не струват. Съпругите им — добави замислено — обикновено също са доста скучни. Не насърчавам присъствието им тук. Разрешавам съпруги само в изключителни случаи.

— Какви по-точно?

Мосю Аристид сухо процеди:

— В редките случаи, когато един мъж не е в състояние да върши работата си, както трябва, защото мисли прекалено много за жена си. Струва ми се, че такъв бе случаят със съпруга ви Томас Бетъртън. Томас Бетъртън има славата на гениален млад човек, но откакто е тук работата му е посредствена и второкласна. Да, Бетъртън ме разочарова.

— Не намирате ли, че това е често срещано явление? В края на краищата тези хора тук са в затвор. Сигурно се бунтуват? Поне в началото?

— Да — съгласи се мосю Аристид, — това е съвсем естествено и неизбежно. Така се получава в началото, когато затвориш една птица в клетка. Но ако птицата е в достатъчно голям птичарник, ако има всичко необходимо — партньорка, семена, вода, клонки, всички условия за нормален живот, накрая тя ще забрави, че някога е била свободна.

Хилъри леко потръпна.

— Вие ме плашите — промълви тя, — наистина ме плашите.

— Много неща ще осъзнаете тук, мадам. Позволете да ви уверя, че макар всички тези хора да идват тук с различни убеждения, макар и да са разочаровани и бунтарски настроени, накрая всички се превръщат в покорно стадо.

— Не можете да бъдете сигурен в това — възрази Хилъри.

— Човек не може да бъде абсолютно сигурен в нищо на този свят. Съгласен съм с вас. Но общо взето, сигурността е деветдесет и пет процента.

Хилъри го гледаше с ужасено изражение.

— Това е страшно — възкликна тя. — Нещо като борса за машинописки. Само че тук имате борса за мозъци.

— Именно. Много точно го определихте, мадам.

— И от тази борса един ден имате намерение да поставяте учени на онзи, който плати най-висока цена?

— Грубо казано, това е основният принцип.

— Но вие не можете да изпратите един учен така, както бихте изпратили машинописка.

— Защо не?

— Защото ако един учен е на свобода, може да откаже да служи на новия си работодател. Той ще бъде отново свободен.

— Вярно е до известна степен. Трябва, да речем, да се поставят известни условия.

— Какви условия? Какво имате предвид?

— Чували сте за лоботомия, нали мадам?

Хилъри се намръщи.

— Това е мозъчна операция, нали?

— Ами да. Първоначално е била замислена като лечение на меланхолията. Не ви го обяснявам с медицински термини, а по достъпен начин. След операцията пациентът няма повече желание да се самоубива, напуска го чувството за вина, обзема го безгрижие, безскрупулност и в повечето случаи покорство.

— Но успехът на операцията не е стопроцентов, нали?

— В миналото, не. Но вече сме постигнали значителен успех в изследването на тази материя. Тук има трима хирурзи: един руснак, един французин и един австриец. Чрез различни операции за присаждане и деликатна намеса в мозъка те постепенно достигат до състояние, при което може да се осигури покорство, без непременно да се засягат качествата на интелекта. Изглежда възможно накрая така да обработим едно човешко същество, че силата на интелекта му да се запази ненакърнена, а в същото време да проявява пълно покорство. Тогава то ще приеме всяко предложение.

— Но това е ужасно! — извика Хилъри. — Ужасно!

Той спокойно я поправи:

— Не, това е полезно. В известен смисъл дори благотворно. Защото пациентът ще бъде щастлив, доволен, няма да изпитва страхове, копнежи, тревоги.

— Не вярвам, че това някога ще се сбъдне — предизвикателно възрази Хилъри.

— Скъпа мадам, простете ми, ако кажа, че едва ли сте компетентна по този въпрос.

— Имам предвид, че не вярвам едно задоволено управляемо животно да осъществи някога блестящо творческо достижение.

Аристид сви рамене.

— Може би. Вие сте интелигентна. Сигурно има нещо вярно в това, което казвате. Времето ще покаже. Експериментите не спират.

— Експерименти! Върху човешки същества ли?

— Но естествено. Това е единственият практически метод.

— Но какви са тези човешки същества?

— Винаги се намират негодни — поясни Аристид. — Онези, които не се приспособяват към живота тук, не се сработват. Те дават добър материал за експериментиране.

Хилъри заби нокти във възглавничките на дивана. Изпита истински ужас при вида на този усмихнат дребничък човек с неговите безчовечни възгледи. Всичко, което говореше, изглеждаше толкова логично и разумно, че просто й настръхваше косата. Това не беше буйстващ луд, а просто човек, който гледа на ближните си като на неизчерпаем източник на суровини.

— Не вярвате ли в Бога? — попита тя.

— Разбира се, че вярвам — мосю Аристид повдигна вежди. Тонът му бе почти шокиран. — Вече ви казах. Аз съм религиозен човек. Бог ме е дарил с висша сила. С пари и с възможности.

— Четете ли Библията?

— Естествено.

— Помните ли какво казват Мойсей и Арон на фараона? „Пусни народа ни на свобода“.

Той се усмихна.

— Значи аз съм фараонът? А вие сте Мойсей и Арон, взети заедно? Това ли намеквате, мадам? Да пусна тези хора на свобода? Всичките или само някой по-специален случай?

— Ще ми се да кажа — всички — отвърна Хилъри.

— Но вие много добре знаете, мадам, че това ще бъде загуба на време — възрази той. — Тъй че вместо това не ме ли молите за вашия съпруг?

— Той не ви е полезен — заяви Хилъри. — Сигурно вече сте разбрали това.

— Може би казвате истината, мадам. Да, много съм разочарован от Томас Бетъртън. Надявах се, че присъствието ви тук ще му възвърне блестящата форма, защото той несъмнено има ярък интелект. Репутацията му в Америка не оставя място за съмнение. Но идването ви тук изглежда оказа малък, да не кажа никакъв ефект. Нямам лични впечатления, разбира се, но разполагам с информация от докладите на хора, запознати с въпроса — учените му побратими, които работят с него — той сви рамене. — Работата му е старателна и посредствена. Нищо повече.

— Има птици, които не могат да пеят в плен — обади се Хилъри. — Може би има и учени, които не успяват да мислят творчески при известни обстоятелства. Трябва да признаете, че това е разумно обяснение.

— Може и да е. Не отричам.

— Тогава отпишете Томас Бетъртън като ваш провал. Пуснете го да се завърне във външния свят.

— Това едва ли е достатъчно, мадам. Още не съм подготвен да разпръсна тези хора по земното кълбо.

— Накарайте го да ви даде клетва, че ще пази тайната ви. Той ще се закълне да не пророни дума, докато е жив.

— Той ще се закълне, да. Но няма да удържи на думата си.

— Ще удържи! О, ще удържи, и то как!

— Това го казва съпругата! По този въпрос не може да се разчита на нейната дума. Разбира се — той се облегна назад и събра върховете на жълтите си пръсти, — разбира се, би могъл да остави след себе си заложник и това може да върже езика му.

— В смисъл?

— В смисъл вас, мадам… Ако Томас Бетъртън замине, а вие останете тук като заложник, как ще ви се стори тази сделка? Бихте ли се съгласили?

Хилъри впери взор някъде в сенките зад него. Мосю Аристид едва ли си представяше картината, която изникна пред очите й. Отново бе в болничната стая до леглото на една умираща. Слушаше Джесъп и запаметяваше инструкциите му. Ако имаше шанс Томас Бетъртън да излезе на свобода, докато тя остане тук, не бе ли това най-добрият начин да изпълни мисията си? Защото тя съзнаваше (а мосю Аристид бе в неведение), че тук не остава заложник в истинския смисъл на думата. Самата тя не означаваше нищо за Том Бетъртън. Жената, която той обичаше, бе вече мъртва. Хилъри вдигна глава и срещна погледа на дребния човечец срещу себе си.

— Бих се съгласила.

— Не ви липсва кураж, мадам, и лоялност и преданост. Това са ценни качества. За останалото — той се усмихна — ще говорим друг път.

— О, не, не! — Хилъри внезапно зарови лице в шепите си. Раменете й се разтресоха. — Не мога да го понеса! Нечовешко е.

— Не бива да го вземате толкова навътре, мадам — гласът на стареца бе нежен, почти успокоителен: — Тази вечер за мен беше удоволствие да споделя с вас своите цели и стремежи. Интересно ми бе да видя ефекта им върху един съвършено неподготвен ум, какъвто е вашият — уравновесен, нормален и интелигентен. Вие сте ужасена. Отвратена. И все пак смятам, че планът ми да ви шокирам по този начин е уместен. Отначало идеята вя отблъсква, после се замисляте, разсъждавате върху нея и накрая вече ви се струва съвсем естествена и закономерна.

— Това никога няма да стане! — извика Хилъри. — Никога! Никога! Никога!

— Ах — рече мосю Аристид, — в момента говорят гневът и бунтарството, характерни за рижите коси. Втората ми съпруга беше червенокоса. Беше красива жена и ме обичаше. Странно, не мислите ли? Винаги съм се възхищавал на червенокосите жени. Имате разкошна коса. Харесвам и други неща у вас. Вашият дух, вашата смелост; това, че имате свое мнение — той въздъхна. — Уви! Жените като пол вече ме интересуват твърде малко. Тук имам две млади момичета, които понякога ми угаждат, но вече търся стимули в духовната близост. Повярвайте ми, мадам, вашата компания ми подейства много освежително.

— Ами ако повторя пред мъжа си всяка ваша дума?

Аристид се усмихна снизходително.

— Да предположим. Но ще го сторите ли?

— Не знам. Аз… о, не знам.

— Е, да! — продължи мосю Аристид. — Вие сте благоразумна. Има тайни, които жените трябва да пазят за себе си. Сега сте уморена и разстроена. От време на време, когато идвам тук на посещение, ще ви водят при мен и ще разговаряме по различни теми.

— Пуснете ме да си тръгна оттук — Хилъри протегна ръце към него. — О, нека си тръгна. Нека замина с вас, когато напуснете това място. Моля ви, моля ви!

Той лекичко поклати глава. Изражението му бе снизходително, но се прокрадна едва забележимо презрение.

— В момента говорите като дете — поде той с укор. — Как мога да ви пусна да заминете? Как ще ви оставя да разкажете на света какво сте видели тук?

— Няма ли да ми повярвате ако се закълна, че няма да кажа нито дума на никого?

— Не. Няма да ви повярвам. Наистина — заяви мосю Аристид — трябва да съм много глупав, за да повярвам на такова нещо.

— Не искам да стоя тук. Не искам да живея в този затвор. Искам да се махна.

— Но вие сте със съпруга си. Дойдохте тук специално, за да останете с него, по свое желание.

— Но не знаех къде ще попадна. Нямах никаква представа.

— Да — отвърна мосю Аристид, — нямахте представа. Но мога да ви уверя, че точно този свят, в който сте попаднали, е много по-приятен от живота зад Желязнлта завеса. Тук разполагате с всичко необходимо. Лукс, хубав климат, развлечения…

Той стана и нежно я потупа по рамото.

— Ще свикнете — увери я. — О, да, червеноглавата птичка в клетката ще свикне с нея. След година-две с положителност ще се чувствате много по-щастлива! Макар и по-безинтересна може би — добави той замислено.