Направление неизвестно

6

Хилъри изпита смътно разочарование от Казабланка, която имаше вид на процъфтяващ френски град, без следа от ориенталската загадъчност, освен тълпите по улиците.

Времето продължаваше да бъде прекрасно — слънчево и ясно — и тя се наслаждаваше на изгледа, докато влакът я носеше на север. Срещу нея седеше дребен французин, който приличаше на търговски пътник; в противоположния ъгъл се бе настанила една монахиня, която гледаше наоколо осъдително и шепнеше молитви. Още две, весело бъбрещи мароканки с огромен брой пакети, запълваха местата в купето. Като й предложи огънче за цигарата, дребният французин скоро завърза разговор. Той сочеше разни интересни места, покрай които минаваха, и й разказа любопитни истории за страната. Стори й се интересен и интелигентен човек.

— Трябва да видите Рабат, мадам. Голям пропуск ще бъде, ако не го посетите.

— Ще се опитам, но не разполагам с много време. Освен това — промърмори тя — и парите не стигат. Нали знаете, че можем да изнасяме само определена сума в чужбина.

— О, но това е лесна работа. Човек може да го уреди с някой приятел тук.

— Боя се, че нямам такъв приятел в Мароко.

— Когато дойдете следващия път, мадам, само изпратете една думичка. Ще ви дам своята визитна картичка. Аз ще уредя всичко. Често пътувам до Англия по търговия и там ще ми върнете парите. Всичко е съвсем просто.

— Много сте любезен, надявам се да посетя отново Мароко.

— За вас сигурно е голяма промяна, мадам — да дойдете тук от Англия — толкова студена, мъглива и неприветлива.

— Да, наистина.

— Аз също пътувах до Париж преди три седмици. Времето беше мъгливо и дъждовно — направо отвратително. Пристигам тук и навсякъде — слънце. Имайте предвид обаче, че въздухът тук е студен. Но е чист. Свеж, чист въздух. Как беше времето в Англия, когато тръгвахте?

Почти както го описахте вие — каза Хилъри. — Мъгливо.

— Е да, сега е мъглив сезон. А сняг — имаше ли сняг тази година?

— Не — отвърна Хилъри, — сняг нямаше.

Развеселена, тя се питаше дали този толкова пътувал дребничък французин не се мъчи да води светски разговор по утвърдения английски маниер — с главна тема времето. Зададе му един-два въпроса за политическото положение в Мароко и Алжир и той откликна с готовност, като се показа завидно осведомен.

Стрелвайки поглед към ъгъла, Хилъри забеляза, че монахинята я фиксира неодобрително. Мароканските дами слязоха и в купето се настаниха нови пътници. Когато пристигнаха във Фез, вече се бе свечерило.

— Позволете да ви помогна, мадам.

Хилъри стоеше съвсем объркана сред блъсканицата и шума на гарата. Арабски носачи дърпаха багажа от ръцете й и с подвиквания и крясъци й препоръчваха различни хотели. Тя с благодарност се обърна към новия си френски познайник.

— Вие отивате в Пале Жамел, n’est-ce-pas7, мадам?

— Да.

— Точно така. Той е на осем километра оттук.

— Осем километра? — изплаши се Хилъри. — Значи не е в града?

— Намира се до стария град — обясни французинът. — А аз оставам тук в един хотел в новия търговски център. Но за почивка, отмора и развлечения се отсяда естествено в Пале Жамел. Знаете ли, това е бивша резиденция на мароканската аристокрация. Има хубави градини и оттам се отива направо в стария град Фез, който е непокътнат. Изглежда от хотела не са изпратили никого да посрещне този влак. Ако позволите, ще ви повикам такси.

— Много сте любезен, но…

Французинът заговори бързо на арабски с носачите и не след дълго Хилъри се настани в едно такси с багажа си, докато французинът й обясняваше точно колко да даде на хищните носачи. Той ги отпрати с остри думи на арабски, когато те запротестираха, че възнаграждението е недостатъчно. Извади от джоба си визитна картичка и й я подаде.

— Ето визитката ми, мадам. Ако мога да ви помогна с нещо, обадете ми се по всяко време. През следващите четири дни ще бъда в „Гранд хотел“.

Той повдигна шапката си и се отдалечи. Хилъри погледна визитната картичка и едва успя да прочете текста, преди да напуснат осветената гара:

Таксито бързо излезе от града и пое нагоре по един хълм. Хилъри се помъчи да проследи през прозореца накъде отиват, но навън цареше пълен мрак. Нищо не го нарушаваше, освен една осветена сграда, която подминаха. Дали това не беше отправната точка, откъдето пътуването й се отклоняваше от нормалния курс и поемаше в неизвестна посока? Не беше ли мосю Лорие пратеник на организацията, принудила Томас Бетъртън да напусне работата си, дома и съпругата си? Тя се сви в ъгъла на колата, обзета от нервно предчувствие, без да знае къде я отвеждат.

Таксито обаче я отведе съвсем прилежно в Пале Жамел. Тя слезе от колата, мина през арковидната порта и с тръпка на удоволствие установи, че е попаднала в ориенталска обстановка. Вътре имаше дълги дивани, масички за кафе и традиционни килими. От рецепцията я преведоха през няколко стаи, всяка от които водеше към следващата, през тераса с портокалови дървета и ухаещи цветя, а оттам се изкачиха по вита стълба и влязоха в красива спалня, също в ориенталски стил, но снабдена с всички модерни удобства, без които съвременните туристи не можеха да минат.

Носачът я осведоми, че вечерята започва в 7 часа. Тя разопакова багажа си, изми се, среса косата си и слезе долу, като прекоси продълговатата ориенталска пушалня, оттам мина през терасата, и изкачи няколко стъпала, които водеха в осветения ресторант, разположен под прав ъгъл.

Вечерята беше превъзходна и докато Хилъри се хранеше, в ресторанта влизаха и излизаха разни хора. Точно тази вечер тя се чувстваше прекалено изморена, за да ги преценява и класифицира, но все пак един-двама приковаха вниманието й. Единият беше възрастен мъж с твърде жълтеникаво лице и малка козя брадичка. Той привлече погледа й заради изключителното внимание, което му оказваше персоналът. Подноси се вдигаха и слагаха само при едно негово леко кимване. При всяко незабележимо повдигане на веждите му, някой келнер се втурваше към неговата маса. Тя се чудеше кой ли е той. Болшинството посетители в ресторанта явно бяха туристи, тръгнали да се забавляват. Някакъв германец беше заел голяма маса в средата на залата; друг мъж на средна възраст седеше с много красиво русо момиче, което й заприлича на шведка или датчанка. Имаше едно английско семейство с две деца и разнородни групи американски туристи. Също и три френски семейства.

След вечерята тя си поръча кафе на терасата. Беше малко хладно, но обичайно за сезона и тя се наслаждаваше на уханието на цветята. Легна си рано.

На следващата сутрин, докато седеше на огряната слънце тераса под сенник на червени ивици, който я пазеше от слънцето, Хилъри осъзна абсурда на положението, в което бе попаднала. Тя седеше тук, заела мястото на една мъртва жена, и очакваше да се случи нещо мелодраматично и необикновено. В крайна сметка не беше ли съвсем нормално бедната Олив Бетъртън да е тръгнала в чужбина, просто за да разсее ума и сърцето си от тъжните чувства и мисли? Сигурно горката жена е била в не по-малко неведение от всички останали.

Може би предсмъртните й слова са криели съвсем просто обяснение. Искала е да предупреди Томас Бетъртън за човек на име Борис. Мислите й блуждаеха — беше произнесла някакво странно безсмислено стихне — а после спомена, че не е могла да повярва. Да повярва какво? Вероятно само това, че Томас Бетъртън е бил отвлечен по такъв загадъчен начин.

Нямаше никакви зловещи нюанси, никакви насочващи тайни знаци. Хилъри се взря в градината под терасата. Тук беше красиво. Красиво и спокойно. Деца бърбореха, тичаха, гонеха се по терасата; френски бавачки викаха по тях или ги гълчаха. Русокосото шведско момиче се появи, седна на една маса и се прозя. Извади бледорозово червило и го нанесе върху безупречно начервените си устни. Огледа лицето си със сериозен вид и се понамръщи.

Скоро към нея се присъедини партньорът й — може би съпруг, а може би баща й, правеше догадки Хилъри. Тя го поздрави, без да се усмихне. После се наведе напред и започна да му говори — явно го увещаваше за нещо. Той запротестира и сетне й се извини.

Възрастният мъж с жълтеникавото лице и козята брадичка се появи на терасата откъм долните градини. Седна на най-отдалечената маса до стената и келнерът моментално се насочи към него. Мъжът даде поръчката си и келнерът, без да губи време, се отдалечи с поклон. Русокосото момиче възбудено улови кавалера си за ръка и погледна към възрастния мъж.

Хилъри си поръча мартини и когато й го поднесоха, попита келнера, като снижи глас:

— Кой е възрастният човек отсреща до стената?

— О! — келнерът се наведе напред театрално. — Това е мосю Аристид. Той е невероятно, просто невероятно богат!

Келнерът въздъхна при мисълта за такова богатство, а Хилъри загледа съсухрената приведена фигура на отдалечената маса. Такава сбръчкана, изсушена и мумифицирана човешка мръвка, а келнерите щяха да си изпотрошат краката заради несметните му богатства и в гласа им звучеше такова страхопочитание. Старият мосю Аристид се размърда. За миг очите му срещнаха нейните. Изгледа я за секунда и после отвърна поглед.

„Все пак не изглежда съвсем невзрачен“, помисли си Хилъри. Тези негови очи дори от разстояние излъчваха интелигентност и необикновена проницателност.

Русото момиче и нейният партньор станаха от масата и влязоха в ресторанта. Келнерът, който явно бе заел ролята на покровител и наставник на Хилъри, се спря до масата й и докато събираше чашите, я снабди с допълнителна информация.

— Ce monsieur la9, е голям бизнес магнат от Швеция. Много богат, много могъщ. Дамата с него е филмова звезда — казват, че била новата Гарбо. Много е шик, много красива, но какви сцени и истории му прави само! Все е недоволна от нещо. До гуша й дошло от Фез, разправят — нямало бижутерски магазини, нямало други богати жени, които да й се възхищават и завиждат на тоалетите. Иска от него да я заведе на някое по-интересно място. Ех, богатите също нямат спокойствие и мира.

След като изрече последните думи във вид на сентенция, той забеляза, че го викат с пръст и се втурна по терасата като ударен от ток.

— Мосю?

Повечето хора бяха влезли да обядват, но Хилъри бе закусила късно и сега не бързаше за обяд. Поръча си още едно питие. Млад французин с красива външност излезе от бара, мина по терасата и хвърли бърз, дискретен поглед към Хилъри, чийто подтекст гласеше „Чудя се дали ще излезе нещо тук?“ и слезе по стъпалата към долната тераса. Междувременно си тананикаше откъс от една френска опера:

Хилъри свърза думите с нещо познато. „Le long des lauriers roses“. Лорие. Лорие? Това беше името на французина от влака. Дали имаше връзка или бе просто съвпадение? Тя отвори чантата си и потърси визитката, която той й бе дал. Обърна я от другата страна и забеляза бледи следи от молив на гърба й. Сякаш нещо беше написано и след това изтрито. Опита се да разчете, каквото може. „Ou sont“11 започваше написаното, след това пишеше нещо, което не се четеше, и накрая различи думите „D’antan“12. За момент си въобрази, че може да е съобщение, но след това поклати глава и прибра картичката обратно в чантата си. Може да е било цитат, който той някога е написал и после го е изтрил.

Над нея се появи сянка и тя стреснато вдигна глава. Мосю Аристид бе препречил слънчевите лъчи. Но очите му не гледаха към нея. Погледът му се рееше над градините към далечните очертания на хълмовете. Чу го да въздиша, след което рязко се обърна към ресторанта и в този момент ръкава на сакото му закачи чашата й. Тя полетя надолу и се разби на терасата. Той се извърна бързо и учтиво.

— O, mille pardons13, мадам.

Хилъри с усмивка го увери, че всичко е наред. С чевръсто щракване на пръстите си той повика келнер. Както обикновено, келнерът мигновено дотърча. Аристид поръча ново питие на дамата и като се извини повторно, пое към ресторанта.

Младият французин изкачи отново стълбите, все така тананикайки си. Той нарочно се забави, докато минаваше покрай Хилъри, но след като тя не реагира, отиде да обядва, свивайки философски рамене.

Френско семейство прекоси терасата. Родителите извикаха на детето:

— Хайде, Бобо, стига си се бавил. Побързай! Остави топката, скъпи, отиваме на обяд!

Те изкачиха стълбите и влязоха в ресторанта — едно щастливо и доволно малко семейно ядро. Хилъри изведнъж се почувства самотна и уплашена.

Келнерът й сервира питието. Тя го попита дали господин Аристид е отседнал сам тук.

— О, мадам, естествено, че човек богат, като мосю Аристид, никога не пътува сам. С него има прислужник, двама секретари и шофьор.

Келнерът изглеждаше потресен от мисълта, че мосю Аристид може да пътува без придружители.

Но когато най-после влезе в ресторанта, Хилъри забеляза, че възрастният мъж седи сам на маса, както и предишната вечер. На съседна маса седяха двама млади мъже и тя реши, че това сигурно са неговите секретари. Забеляза, че ту единият, ту другият са постоянно нащрек, без да изпускат от поглед масата, на която мосю Аристид, сбръчкан като маймунка, се хранеше, без изобщо да забелязва съществуването им. Очевидно за него секретарите не бяха хора.

Следобедът мина вяло, като насън. Хилъри се разходи из градините, спускайки се от тераса на тераса. Спокойствието и красотата бяха поразителни. Чуваше се плясък на вода, проблясваха златисти портокали, носеха се безброй аромати и благоухания. Това беше ориенталската атмосфера с присъщото й чувство за откъсване от света, което допадаше на Хилъри. „Като заградена градина е сестра ми и жена ми“. Това беше градината — място, изолирано от света — пълно със зеленина и злато.

„Да можех да остана тук — помисли си Хилъри, да можех завинаги да остана тук…“

Всъщност не самата градина на Пале Жамел обсебваше съзнанието й, а онова състояние на духа, което тя олицетворяваше. Душевен покой я обзе в момент, когато се бе обрекла на приключения и опасности.

Но може би нямаше опасности, нито авантюри… Вероятно можеше да прекара тук известно време, без да се случи нищо…, а после… После какво?

Подухна хладен бриз и Хилъри изведнъж потръпна. „Потъваш в градина, където цари спокойствие, но накрая ще бъдеш предадена от самата себе си.“ Бъркотията в света, трудностите на живота, разкаянието, отчаянието — всичко това се таеше в душата й.

Следобедът преваляше и слънцето вече не напичаше толкова силно. Хилъри мина по различните тераси и влезе в хотела.

В сумрака на ориенталския салон у нея изведнъж се възвърна някакъв весел, бодър дух, щом погледът й, свикнал вече с мъглявата светлина вътре, различи мисис Калвин Бейкър, с прясно боядисана синя коса и неизменно безупречна външност.

— Току-що пристигнах със самолета — обясни тя. — Просто не мога да понасям тези влакове — колко време ти отнемат само! И хората, които пътуват в тях, в повечето случаи са толкова нечистоплътни! В тези страни нямат понятие от хигиена. Мила моя, да беше видяла само месото по улиците — не се вижда от мухи! За тях е съвсем нормално всичко да бъде накацано от мухи.

— Сигурно е така — не възрази Хилъри.

Мисис Калвин Бейкър обаче нямаше намерение да остави това еретично подмятане да замре току-така.

— Аз съм заклет привърженик на движението за чиста храна. У нас всичко, което подлежи на разваляне, се увива в целофан — но при вас, дори в Лондон, хлябът и сладките ви си стоят неувити. Я кажете, успяхте ли да разгледате туй-онуй? Днес сигурно сте се заели със стария град, предполагам?

— Боя се, че днес с нищо не „се заех“ — усмихне се Хилъри. — Просто се припичах на слънце.

— А, да, разбира се. Току-що излизате от болница. Съвсем забравих.

Явно в очите на мисис Калвин Бейкър единствено едно скорошно заболяване можеше да послужи като извинение да не разглеждаш забележителности.

— Как може да съм толкова глупава! Ами, разбира се, след мозъчно сътресение трябва да лежиш на тъмно и да почиваш през целия ден. Но полека-лека можем да предприемем някоя съвместна експедиция. Аз съм от хората, които обичат денят им да е запълнен докрай — всичко да е организирано по план, всяка минута да е разчетена!

При сегашното й състояние това й прозвуча като докосване до ада, но Хилъри все пак поздрави мисис Калвин Бейкър за нейната енергичност.

— Е, признавам, че за жена на моята възраст се оправям доста добре. Рядко чувствам умора. Помните ли мис Хедърингтън от Казабланка? Англичанката с продълговатото лице. Тя пристига довечера. Предпочитала влак пред самолета. Какви са хората в хотела? Сигурно повечето са французи. И брачни двойки в медения си месец. Трябва да тичам да си видя стаята, че тази, която ми дадоха, не ми хареса и обещаха да я сменят.

Една миниатюрна вихрушка от енергия. Мисис Калвин Бейкър се отдалечи.

Когато Хилъри влезе в ресторанта, първия човек, когото съзря, беше мис Хедърингтън, похапваща на малка масичка до стената с подпряна срещу себе си книга на „Пенгуин“.

След вечерята трите дами седнаха да пият кафе и мис Хедърингтън прояви охотен интерес към шведския магнат и русокосата кинозвезда.

— Доколкото разбрах, не са женени — изчурулика тя, прикривайки радостта си под уместно неодобрение.

— Такива неща често могат да се видят в чужбина. И онова френско семейство на масата до прозореца ми се струва много симпатично. Децата са тъй привързан към баща си. Французите, естествено, оставят децата си да стоят до късно. Пращат ги да си лягат чак в 10 часа и им поръчват, каквото си изберат от менюто, вместо да им дадат мляко с бисквити, както е редно.

— Изглежда, че това им се отразява добре — каза Хилъри през смях.

Мис Хедърингтън поклати глава и изкудкудяка неодобрително:

— По-късно ще си патят за това — предсказа тя мрачно. — Родителите дори им позволяват да пият вино!

Ужасът й бе достигнал предела си. Мисис Калвин Бейкър се зае да съставя планове за следващия ден.

— Мисля да не ходя до стария град — обяви тя — миналия път го разгледах толкова подробно. Много е интересен — истински лабиринт, ако ме разбирате. Наситен с необикновения чар на стария свят. Ако не бях с екскурзовод, нямаше да намеря пътя обратно до хотела. Просто губиш чувство за ориентация. Но екскурзоводът беше много симпатичен и ми разказа доста любопитни неща. Имал брат в Щатите — в Чикаго, мисля, че каза. А когато свършихме с обиколката на града, ме заведе в нещо като гостилница или чайна нагоре по един хълм, от който се виждаше целият стар град — великолепен изглед. Но трябваше да пия онзи ужасен чай от мента по задължение, а той е просто отвратителен. Навиваха ме да си купувам разни неща оттам — някои бяха много хубави, но имаше и пълни боклуци. Открих, че човек въобще не бива да се поддава на пазарлъците им.

— Да, точно така — потвърди мис Хедърингтън и добави тъжно: — А и можеш ли да харчиш пари за сувенири при тези валутни ограничения?