Направление неизвестно

16

— Добър вечер, мисис Бетъртън.

— Добър вечер, мис Йенсен.

Слабото момиче имаше развълнуван вид. Очите й блестяха зад дебелите стъкла на очилата.

— Довечера ще има събрание — съобщи тя. — Ще говори самият директор!

Говореше почти шепнешком.

— Чудесно — заяви Анди Питърс, който стоеше наблизо. — Откога чакам да го зърна този директор.

Мис Йенсен му хвърли шокиран и изпълнен с укор поглед.

— Директорът — строго отсече тя, — е чудесен човек.

Щом се отдалечи по един от неизбежните бели коридори, Анди Питърс тихичко подсвирна.

— Досега май не бях разбрал, че тук си говорят на „Хайл Хитлер“?

— Точно така прозвуча.

— Бедата в този живот е, че никога не знаеш накъде си тръгнал. Когато напуснах Щатите, бях изпълнен с момчешки жар заради доброто старо братство между хората. Ако знаех, че ще попадна в лапите на още един богоизбран директор… — и той красноречиво разпери ръце.

— Все още не си сигурен в това — напомни му Хилъри.

— Надушвам го във въздуха — рече Питърс.

— О — извика Хилъри, — колко се радвам, че си тук!

Изчерви се, когато той я погледна изпитателно.

— Ти си толкова симпатичен и обикновен — отчаяно рече тя.

Питърс изглежда се развесели.

— Там, откъдето идвам — обясни той, — думата „обикновен“ има друг смисъл. Равнозначна е на обикновено нищожество.

— Знаеш, че нямах предвид този смисъл. Исках да кажа, че си като всички други. О, боже, това също прозвуча обидно.

— Значи обикновен човек — това търсиш ти? Наситила си се на гении?

— Да, ти също си се променил, откакто си тук. Изгубил си онази непримиримост, омразата…

Лицето му изведнъж помръкна.

— Не се подлъгвай — рече той, — те още са там, скрити под обвивката. Все още мога да мразя. Повярвай ми, има неща, които трябва да се мразят.

Събранието, както го нарече госпожица Йенсен, се състоя след вечеря. Всички членове на Комплекса се събраха в голямата зала.

Публиката не включваше така наречения технически персонал — лаборантите, балетния състав, различните видове обслужващ персонал. Изключена беше и малката група красиви проститутки. Те също обслужваха Комплекса, като доставяха секс за онези мъже, които не бяха със съпругите си и не желаеха да завързват по-специални връзки с жените-научни работници.

Седнала до Бетъртън, Хилъри очакваше с голям интерес появата на тази почти митична фигура — директора. На въпросите й относно личността на човека, който ръководи Комплекса, Том Бетъртън бе дал незадоволителни, почти неясни отговори.

— На външност не е нищо особено — каза той, — но има огромно влияние. Всъщност аз съм го виждал само два пъти. Не се мярка често. Разбира се, забележителен човек е, това се чувства, но честно да ти кажа и аз не знам защо.

От страхопочитанието, с което мис Йенсен и другите жени говореха за него, Хилъри си бе създала смътната представа за висок човек със златиста брада и бяла роба — почти божие подобие.

Едва не се стъписа, когато при ставането на публиката на крака на подиума тихомълком се изкачи мургав мъж на средна възраст с масивно телосложение. Външността му бе доста невзрачна. Спокойно можеше да мине за бизнесмен от Мидлъндс. Не можеше да определи националността му. Обърна се към тях на три езика, като превключваше ту на един, ту на друг, без да се повтаря. Говореше еднакво гладко френски, немски и английски.

— Позволете ми — започна той — първо да поздравя с добре дошли новите ни колеги.

С по няколко думи изрази почитанията си към всеки от новопристигналите.

След това се зае да обяснява целите и убежденията на Комплекса.

По-късно Хилъри се опита да си припомни думите му, но установи, че не може да открие нищо конкретно. Думите му й се струваха изтъркани и банални. Но да ги слушаш, беше нещо съвсем различно.

Нейна приятелка й бе разказвала, че преди войната живеела в Германия и отишла на митинг просто от любопитство — да чуе „този абсурден“ Хитлер, и изведнъж усетила, че плаче истерично, разтърсена от изблик на чувства. Беше й описала колко мъдра и вдъхновяваща й се струвала всяка дума, но след това откъсите, които си припомнила, всъщност се оказали съвсем банални.

Нещо подобно ставаше и сега. Неволно Хилъри се развълнува и вдъхнови. Директорът говореше съвсем простичко. Разглеждаше предимно младостта. В нея било заложено бъдещето на човечеството.

— Богатство, престиж, влиятелни фамилии — това са били силите в миналото. Днес властта е в ръцете на младите. Властта се крие в интелекта — в мозъка на химика, физика, медика… От лабораториите тръгва всеобхватната разрушителна власт. Чрез нея можеш да наредиш „Подчини се или ще загинеш!“ Тази мощ не бива да се дава в ръцете на една или друга нация. Тя трябва да остане в ръцете на своите създатели. В този Комплекс е събрана силата на целия свят. Вие сте дошли тук от всички краища на земното кълбо — всеки със своите творчески научни познания. Вие сте носители на младостта! Тук няма хора над четиридесет и пет години. Когато денят настъпи, ние ще създадем тръст Мозъчният тръст на науката. Чрез него ще управляваме световните съдбини. Ще издаваме заповеди на капиталисти и крале, на армии и индустрии. Ние ще дадем на света Pax Scienfisica24.

Той продължи в същия дух — със зашеметяващи и упойващи приказки. Въздействието не идваше от самите думи, а от силата на оратора, завладяла събралите се. Те биха останали студени и критични, но ги разтърсваше някакво силно чувство неназовано и необяснимо.

Когато директорът неочаквано завърши с думите „Кураж и победа! Лека нощ!“, Хилъри напусна залата, залитайки като в екзалтирано съновидение. Забеляза същото чувство изписано по лицата на хората около себе си. Особено у Ериксон, чиито бледи очи блестяха, а главата му бе отметната назад в екзалтация. В този момент усети ръката на Анди Питърс върху своята и го чу да шепне в ухото й:

— Ела горе на покрива. Имаме нужда от въздух.

Изкачиха се с асансьора, без да говорят, и тръгнаха между палмовите дървета под звездите. Питърс си пое дълбоко дъх.

— Да — обади се той, — наистина ние нужен въздух, за да издуха облаците на славата.

Хилъри въздъхна. Усещането й за реалност още отсъстваше. Той приятелски я раздруса:

— Хайде, слез оттам, Олив.

— Облаци на славата — промълви Хилъри. — Знаеш ли, наистина беше така!

— Слез оттам, казвам ти. Бъди жена! Докосни отново земята и основните истини! Щом премине действието на отровния облак, ще откриеш, че си слушала все същите стари глупости, както преди.

— Но беше хубаво — в смисъл идеалът беше хубав.

— По дяволите идеалите. Виж фактите. Младост и интелект. Слава, слава Алилуя! И кои са младите интелекти? Хелга Недхайм — бездушен егоист. Торкил Ериксон — безпочвен мечтател. Доктор Барон, който ще продаде баба си на дявола, за да си набави оборудване. Вземи и мен — обикновено момче, както ти ме нарече — добър с епруветките и микроскопа, но без капчица талант за управление на едно учреждение, камо ли пък на Света! Вземи и твоя съпруг — да, ще го кажа — човек, чиито нерви са напълно разнищени, човек, които не може да мисли за нищо друго, освен за възмездието, което ще го достигне. Давам ти за пример хора, които познавам по-добре, но тук всички са еднакви — или поне тези, на които съм попадал. Някои наистина са гении, адски добри в своята област, но като господари на Вселената по дяволите, ще умра от смях! Опасни глупости, ето какво слушахме.

Хилъри приседна на бетонния парапет. Прекара ръка през челото си.

— Знаеш ли — започна тя, — смятам, че си прав… Но облаците на славата все още се стелят. Как го прави? Дали си вярва? Трябва да си вярва.

Питърс мрачно отвърна:

— Предполагам, че в крайна сметка всичко опира до едно и също — един луд, който си мисли, че е Господ.

Хилъри бавно заговори:

— Сигурно е така. Но все пак ми изглежда доста задоволително като обяснение.

— Но мила моя, това се случва. Повтаря се отново и отново в историята. И те завладява. И мен почти ме завладя тази вечер. А теб направо те грабна. Ако не те бях измъкнал тук… — изведнъж поведението му се промени. — Мисля, че не биваше да правя това. Какво ще каже Бетъртън? Ще му се стори странно.

— Не мисля. Съмнявам се дали изобщо ще забележи.

Той я изгледа изпитателно.

— Извинявай, Олив. За теб сигурно е истински кошмар да го гледаш как затъва.

Хилъри разпалено възкликна:

— Трябва да се махнем оттук! Трябва, трябва.

— Ще се махнем.

— И преди си го казвал, но досега нищо не сме направили.

— Направили сме. Не съм си губил времето.

Тя изненадано го стрелна с поглед.

— Нямам точен план, но съм започнал подривна дейност. Тук има много по-голямо недоволство, отколкото нашият богоподобен хер директор предполага. Главно сред по-скромните членове на Комплекса. Разбираш ли, храната, парите, луксът и жените не са всичко. Ще те измъкна оттук, Олив.

— И Том също.

Лицето му помръкна.

— Слушай, Олив, и повярвай на това, което ще ти кажа. За Том ще бъде най-добре да остане тук — Питърс се поколеба, — тук той ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото навън.

— По-голяма безопасност ли? Колко странно звучи.

— Безопасност, да — отвърна Питърс. — Нарочно употребих тази дума.

Хилъри се намръщи.

— Наистина не те разбирам. Да не искаш да кажеш, че той е психически разстроен?

— Ни най-малко. Изнервен е, но бих казал, че иначе е съвсем нормален — като теб и мен.

— Тогава защо мислиш, че тук ще е по-безопасно за него?

Питърс бавно промълви:

— Една клетка е много по-сигурна.

— О, не — извика Хилъри, — не ми казвай, че и ти ще повярваш на това. Не ми казвай, че масовата хипноза или внушение или каквото и да е ти въздействат. Безопасен опитомен и доволен! Не, трябва да се съпротивляваме! Не бива да губим жаждата за свобода.

Питърс отвърна:

— Зная, обаче…

— Във всеки случай Том отчаяно желае да се махне оттук.

— Може би не знае кое е най-добро за него.

Изведнъж Хилъри си спомни какво й бе намекнал Том. Ако бе предал секретна информация, срещу него можеше да се възбуди съдебно дело за нарушаване закона за държавната тайна. Без съмнение Питърс намекваше точно това и изглеждаше твърде смутен. Но Хилъри бе наясно със себе си. По-добре да излежи присъда, отколкото да остане тук. Упорито настоя:

— И Том трябва да дойде.

Стресна се, когато Питърс каза с неочаквано ожесточение:

— Прави каквото знаеш. Аз те предупредих. Бих искал да зная защо по дяволите се вълнуваш толкова за него?

Тя го зяпна уплашено. Думите бяха на езика й, но се овладя навреме. Осъзна, че онова, което всъщност иска да му каже, е: „Том не ме вълнува. Не означава нищо за мен. Той беше съпруг на друга жена и аз съм поела определена отговорност пред нея.“ Искаше й се да му каже: „Глупако, ако някой ме интересува, това си ти…“

— Добре ли се забавлява със своя дресиран американец?

Том Бетъртън изстреля думите, щом тя влезе в спалнята. Лежеше по гръб на леглото си и пушеше.

Хилъри леко се изчерви.

— Заедно пристигнахме тук — отвърна тя — и изглежда мислим еднакво по някои въпроси.

Той се изсмя.

— Е, не те обвинявам — за първи път я изгледа с различен, преценяващ поглед. — Ти си хубава жена, Олив — рече той.

Още от самото начало Хилъри настояваше да я нарича с името на жена му.

— Да — продължи той и я обгърна с поглед от горе до долу. — Ти си дяволски хубава жена. Отдавна го забелязах. Но при сегашното положение вече нищо не ми действа.

— Може би така е по-добре — сухо отвърна Хилъри.

— Аз съм съвсем нормален мъж, мила моя, или поне бях. Един Господ знае какво съм сега.

Хилъри седна до него.

— Какво ти е, Том?

— Казах ти. Не мога да се съсредоточа. Като учен съм разнищен. Това място…

— Другите, поне повечето от тях изглежда не се чувстват като теб.

— Защото са една проклета безчувствена тълпа, предполагам.

— Някои от тях са достатъчно емоционални — подметна Хилъри и продължи: — Ако си имаше приятел тук, истински приятел…

— Е, имам Мърчисън. Но той е тъпо говедо. Напоследък се виждам често с Ериксон.

— Така ли? — Хилъри се изненада, без да знае защо.

— Да, Бога ми, той е блестящ ум. Бих искал да имам неговия интелект.

— Особен човек — изрече Хилъри. — Често ме плаши.

— Плаши ли те? Торкил? Та той е кротък като агънце. В някои отношения е като дете. Въобще не познава света.

— Може. И въпреки това ме плаши — упорито повтори тя.

— Май и твоите нерви са обтегнати?

— Още не. Но подозирам, че и това ще стане. Том, недей да се сприятеляваш много с Торкил Ериксон.

Той я погледна изумено.

— Защо пък не?

— Не знам. Имам такова чувство.