Направление неизвестно

12

Регистратурата се ръководеше от една жена с вид на строга старша сестра. Косата й беше прибрана в доста окаян кок и носеше пенсне, което й придаваше твърде делови вид. Тя кимна одобрително, щом семейство Бетъртън влезе в строгата канцелария.

— А, водите мисис Бетъртън — рече тя. — Правилно.

Английският й беше перфектно идиоматичен, но с прекалено старателно произношение, от което Хилъри заключи, че вероятно жената е чужденка. Всъщност, оказа се швейцарка. Тя направи знак на Хилъри да седне, отвори едно чекмедже до себе си и извади куп формуляри, които бързо започна да попълва. Том Бетъртън смутено подметна:

— Е, Олив, аз да те оставя тук.

— Да, ако обичате, доктор Бетъртън. По-добре да приключим с всички формалности веднага.

Бетъртън излезе и затвори вратата след себе си. Роботът, както Хилъри мислено я нарече, продължи да пише.

— А сега — започна тя делово, — пълните имена, ако обичате. Възраст. Място на раждане. Имената на родителите ви. Някакво сериозно заболяване. Наклонности. Хобита. Списък на всички служби, които сте заемали. Научни степени в университет. Предпочитания към храни и напитки.

Разпитът се проточи — въпросите явно нямаха край. Хилъри отговаряше вяло, почти механично. Сега се радваше, че бе така старателно подкована от Джесъп. Беше усвоила всичко толкова добре, че отговорите й идваха автоматично, без изобщо да спира и да се замисля. Накрая, след като попълни и последния отговор, роботът каза:

— Е, това изглежда достатъчно за този отдел. Сега ще ви прехвърля на доктор Шварц за медицински преглед.

— Наистина ли? — възкликна Хилъри. — Необходимо ли е всичко това? Струва ми се просто абсурдно.

— О, тук държим на изрядността, мисис Бетъртън Държим всичко да бъде отразено в картотеката. Доктор Шварц много ще ви се понрави. А след нея ще отидете при доктор Рубек.

Доктор Шварц се оказа приятна руса дама. Тя прегледа Хилъри най-педантично, след което заяви:

— Така! Тук приключихме. Сега вървете при доктор Рубек.

— Кой е доктор Рубек? — попита Хилъри — Още лекари ли има?

— Доктор Рубек е психолог.

— Не искам психолог. Не обичам психолозите.

— Хайде сега, не се разстройвайте, мисис Бетъртън. Няма да ви прилагат никакво лечение. Това са просто тестове за интелигентност, които определят към коя личностна група принадлежите.

Доктор Рубек беше висок, меланхоличен швейцарец на около четиридесет години. Той поздрави Хилъри, хвърли поглед на картона, предаден му от доктор Шварц, и кимна одобрително:

— Имате добро здраве, радвам се да установя това — каза той. — Наскоро сте преживели самолетна катастрофа, както разбрах?

— Да — отвърна Хилъри. — Прекарах четири или пет дни в болницата в Казабланка.

— Четири-пет дни не са достатъчни — рече с укор доктор Рубек. — Трябвало е да останете по-дълго време.

— Не желаех да оставам повече. Исках да продължа пътуването си.

— Това естествено е понятно, но при мозъчно сътресение е много важно да почивате. Вие може да изглеждате съвсем добре и нормално след него, но понякога възникват сериозни последствия. Ето, виждам, че нервните ви рефлекси не са напълно в ред. Това се дължи отчасти на вълнението от пътуването и отчасти на мозъчното сътресение несъмнено. Страдате ли от главоболие?

— Да. Много силно главоболие. И от време на време се обърквам и не си спомням някои неща.

Хилъри счете за добре да подчертава непрекъснато този факт. Доктор Рубек кимна успокоително:

— Да, да, да. Не се тревожете. Всичко това ще мине. Сега ще направим няколко асоциативни теста, за да определим умствената ви група.

Хилъри се почувства малко нервна, но изглежда всичко мина добре. Тестът имаше обикновен, шаблонен характер. Доктор Рубек записваше различни неща в някакъв дълъг формуляр.

— Цяло удоволствие е — заяви накрая той — да имаш работа с някой, който, ще ме извините, мадам, не разбирайте погрешно думите ми, който в никакъв случай не може да се нарече гений!

Хилъри се засмя:

— О, аз с положителност не съм гений.

— За ваше щастие — рече доктор Рубек. — Уверявам ви, че животът ви тук ще бъде далеч по-спокоен — той въздъхна. — Тук, както може би се досещате, аз се занимавам предимно с ярки интелекти, но с онзи тип чувствителен интелект, който е склонен много лесно да излезе от равновесие и при който емоционалното напрежение е твърде силно. Човекът на науката, мадам, не е студен и спокоен индивид, както го описват по романите. Всъщност — добави замислено доктор Рубек, — между първокласен тенисист, оперна примадона и ядрен физик разликата наистина е много малка, що се отнася до емоционалната нестабилност.

— Вероятно сте прав — потвърди Хилъри, припомняйки си, че през последната година следваше да е живяла в тясна близост с човек на науката. — Наистина са много темпераментни понякога.

Доктор Рубек разпери изразително ръце.

— Няма да повярвате — довери той — какви емоции се пораждат тук! Кавги, ревност, докачливост! А ние трябва да вземаме мерки да се справим с всичко това. Но вие, мадам — усмихна се той, — сте от групата, която представлява едно нищожно малцинство тук. От щастливата група, ако мога така да се изразя.

— Не ви разбирам напълно. Какво малцинство?

— Съпругите — поясни доктор Рубек. — Тук нямаме много съпруги. Твърде малко се допускат. Общо взето, човек ги посреща като нова свежа струя, освободена от главоблъсканиците на съпрузи и колеги.

— И с какво се занимават съпругите тук? — попита Хилъри и добави извинително: — Разбирате ли, всичко е още съвсем ново за мен. Все още нищо не разбирам.

— Това е естествено. Напълно естествено. Така трябва и да бъде. Занимават се със своето хоби, спортуват, имат различни развлечения, карат курсове. Въобще широко поле за изява. Животът тук ще ви хареса, надявам се.

— Както и на вас ли?

Въпросът беше доста дързък и Хилъри вече се питаше дали бе постъпила разумно, като го зададе. Но на доктор Рубек изглежда просто му стана забавно.

— Съвсем права сте, мадам — отвърна той. — За мен животът тук е спокоен и безкрайно интересен.

— Никога ли не сте съжалявали за Швейцария?

— Не изпитвам носталгия. Не. Отчасти защото в моя случай условията вкъщи бяха лоши. Имах жена и няколко деца. Аз не съм скроен за семейство, мадам. Тук условията са несравнимо по-добри. Имам богатата възможност да изучавам определени аспекти на човешкия ум, които ме интересуват и за които пиша книга. Нямам домашни грижи, въобще нищо, което да отвлича вниманието ми или да ми пречи. Това напълно ме задоволява.

— А сега къде трябва да отида? — попита Хилъри, щом той стана и се ръкува с нея галантно и официално.

— Мадмоазел Ла Рош ще ви заведе в магазина за дрехи. Сигурен съм — той се поклони, — че резултатът ще бъде възхитителен.

След строгите, прилични на роботи представителки на нежния пол, Хилъри остана приятно изненадана от мадмоазел Ла Рош. Мадмоазел Ла Рош бе работила  като продавачка в една от парижките модни къщи й държанието и беше вълнуващо женствено.

— Много се радвам, мадам, да се запозная с вас. Надявам се, че ще мога да ви бъда полезна. Тъй като току-що пристигате и безспорно сте изморена, ще Ви предложа сега да си изберете само някои най-необходими неща. Утре, а и през цялата следваща седмица ще имате възможност спокойно да разгледате нашия асортимент. Винаги съм смятала, че е изморително да избираш дрехи набързо. Това разваля цялото удоволствие от тоалета. Така че ви предлагам, ако сте съгласна, да си вземете само бельо, вечерна рокля и евентуално тайор.

— Звучи прекрасно — рече Хилъри. — Не мога да ви опиша как се чувствам само с една четка за зъби и гъба за баня.

Мадмоазел Ла Рош весело се засмя. Взе й набързо няколко мерки и я отведе в голям салон с вградени гардероби. Тук имаше всевъзможни дрехи от хубави платове, с отлична кройка и в най-различни размери. След като Хилъри си избра няколко основни тоалета, минаха в салона за козметика, където тя си хареса пудри, кремове и други тоалетни допълнения. Връчиха покупките на една от продавачките — местно момиче с грейнало тъмнокожо лице, облечено в безупречно чисти бели дрехи — с инструкциите да се погрижи да бъдат доставени в апартамента на Хилъри.

В очите на Хилъри този ритуал все повече заприличваше на сън.

— Скоро ще имам удоволствието да ви видя отново, надявам се — любезно каза мадмоазел Ла Рош. — Ще ми бъде много приятно, мадам, да ви помогна в избора на облекло. Между нас казано, мадам, понякога съм разочарована от работата си. Тези учени дами в повечето случаи не се интересуват от тоалети. Впрочем преди половин час бях с една от вашите спътнички.

— Хелга Недхайм?

— Да, така се казваше. Тя естествено е boche18, а boches не са особено симпатични. Всъщност тя не изглежда зле, стига да се погрижи малко за фигурата си; да си избере линия, която да подчертава външността й, би могла да постигне завиден ефект. Но не! Дрехите не я интересуват. Разбрах, че е лекарка. Специалист по нещо. Да се надяваме, че ще отделя повече внимание на пациентите си, отколкото на тоалетите. О, идва тази — кой мъж би я погледнал втори път?

Мис Йенсен — слабото мургаво момиче с очила, което посрещна групата при пристигането й, влезе в модния салон.

— Свършихте ли вече тук, мисис Бетъртън?

— Да, благодаря ви — отвърна Хилъри.

— Тогава може би ще дойдете да се срещнете със заместник-директора?

Хилъри каза „au revoir“19 на мадмоазел Ла Рош и последва сериозната мис Йенсен.

— Кой е заместник-директорът?

— Доктор Нилсон.

Хилъри отбеляза наум, че тук всеки беше доктор по нещо.

— Какъв точно е доктор Нилсон? — попита тя. — Медик, учен или нещо друго?

— О, не е медик, мисис Бетъртън. Той отговаря за администрацията. Всички оплаквания постъпват при него. Той е административният началник на Комплекса. Провежда разговор с всеки новопристигнал. След това предполагам, че едва ли ще го видите отново, освен ако не възникне нещо важно.

— Разбирам — смирено отвърна Хилъри. Стана й забавно от това, че я поставиха на място.

За кабинета на доктор Нилсон се преминаваше през две стаи, в които работеха стенографки. Най-сетне двете бяха пропуснати във вътрешната светая светих, където Доктор Нилсон се изправи иззад широкото си директорско бюро. Той беше едър червендалест мъж със светски маниери. От презокеански произход, помисли си Хилъри, макар че американският му акцент почти не личеше.

— А — възкликна той и се запъти към нея да ръкуват. — Това е, нека помисля — да, мисис Бетъртън Много ми е драго да ви кажа добре дошли, мисис Бетъртън. Надявам се, че при нас много ще ви хареса. Съжалявам за злополуката по време на пътуването ви, но се радвам, че не е било нещо по-тежко. Да, имали сте късмет. Голям късмет, наистина. Е, вашият съпруг ви очакваше с нетърпение и аз се надявам, че щом вече сте тук, ще се настаните и ще се чувствате отлично сред нас.

— Благодаря ви, доктор Нилсон.

Хилъри седна на стола, които той й предложи.

— Имате ли някакви въпроси, които бихте искали да ми зададете? — доктор Нилсон се наведе окуражително над бюрото си.

Хилъри се позасмя.

— Това е най-трудният въпрос — каза тя. — Истината, разбира се е, че имам толкова много въпроси, че не зная откъде да започна.

— Точно така. Разбирам ви. Ако послушате съвета ми — това е само съвет, разбира се, нищо повече — не питайте нищо. Просто се приспособявайте и вижте какво ще стане. Това е най-добрият начин, повярвайте ми.

— Чувствам, че зная толкова малко — обади се Хилъри. — Всичко е толкова неочаквано.

— Да. Повечето хора мислят така. Изглежда всички очакват, че ще кацнат в Москва — той се засмя весело. — Нашият пустинен дом е изненада за голяма част от хората.

— За мен с положителност беше изненада.

— Е, ние не казваме много неща предварително. От съображения за дискретност, нали разбирате, а дискретността е доста важна. Но тук ще ви бъде удобно, ще видите. Ако нещо не ви хареса или бихте искали да получите нещо специално, само подайте молба и ние ще видим какво може да се направи. Ако имате някакво артистично изискване например. Рисуване, скулптура, музика. Ние имаме специален отдел за всичко това.

— Боя се, че нямам дарби в това направление.

— Ами, има и богат светски живот в известна степен. Организират се игри. Имаме тенис кортове, кортове за скуош. Забелязали сме, че обикновено за една-две седмици хората се окопитват, по-специално съпругите, ако мога така да се изразя. Вашият съпруг има своята работа и е зает с нея и често не след дълго време съпругите откриват, че има други като тях — други сродни души. Неща от този род. Разбирате ме.

— Но тук ли остава човек?

— Да остава тук? Не ви разбирам напълно, мисис Бетъртън.

— Искам да кажа тук ли остава или отива другаде?

Доктор Нилсон заговори доста неопределено:

— Аха. Ами зависи от съпруга ви. Да, да, зависи много от него. Има възможности. Различни възможности. Но по-добре да не се впускаме в това отсега. Бих ви предложил, хм, да дойдете пак при мен след около три седмици. Да споделите как сте се настанили. Неща от този род.

— Може ли човек изобщо да излезе оттук?

— Да излезе ли, мисис Бетъртън?

— Имам предвид извън стените. През портала.

— Съвсем естествен въпрос — заяви доктор Нилсон. Държанието му стана повече от благосклонно. — Да, много естествен. Повечето хора го задават, когато пристигнат тук. Но в своята същност нашият Комплекс сам по себе си е един малък свят. И да излезеш, няма къде да отидеш, ако мога така да се изразя. Отвън има само пустиня. Аз не ви укорявам, мисис Бетъртън. Повечето хора се чувстват по този начин, когато дойдат тук за пръв път. Лека клаустрофобия. Така го нарича доктор Бубек. Но аз ви уверявам, че това минава. Това е махмурлук, ако мога да го изразя по този начин, от света, който сте оставили. Наблюдавали ли сте някога мравуняк, мисис Бетъртън? Интересна гледка. Много интересна и много поучителна. Стотици малки черни насекоми, забързани напред-назад, толкова сериозни, настървени, така целенасочени. И въпреки това цари бъркотия. Това е лошият стар свят, който сте напуснали. А тук има безгрижие, цел, безкрайно много време уверявам ви — той се усмихна, — това е земен рай.