Насрещен вятър

44

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Четвъртък, 9:50 ч

— А това е бърлогата на лъва — прошепна Майкъл Гарити на Джей, докато влизаха в трета зала.

Зад съдийската маса седеше само съдебната секретарка, която подреждаше документи и проверяваше нещо из папките си. Стюарт Камбъл все още беше отвън в ротондата, където водеше оживен разговор с цели седем адвокати и сътрудници.

Джей погледна часовника си със замъглени от умора очи. Десет без десет. Трябва да се съсредоточа.

— Да те предупредя, Джей — каза Майкъл. — Съдия О’Конъл се слави най-вече с факта, че изпада в ярост, когато някой вземе думата без разрешение. Ти ще седиш точно зад мен и можеш да ми шепнеш, но запомни много добре какво ще ти кажа.

— Слушам те.

— Първо, много внимавай шепотът да не се чува на повече от метър, иначе съдията непременно ще се развика.

— Добре.

— И второ, много те моля, не ми събаряй перуката.

Джей се разсмя.

— И това ли става?

— О, много е неприятно, когато клиентът се приведе да ти прошепне нещо, а после се дръпне назад заедно с перуката или я килне накриво. Съдията само това чака.

— Ще внимавам.

— Няма да ти даде думата, но Камбъл ще бъде пълноправен участник, тъй като вече поне веднъж е бил призоваван пред нашия съд.

— Разбирам.

— Освен това аз съм старши съветник, както казваме тук, и ще ми помага един колега Том Дуган, който би трябвало да пристигне всеки момент. Ще ви запозная.

— И вие ли имате титли като английските „съветници на кралицата“?

Майкъл се усмихна накриво.

— Ние нямаме кралица, момко. Тук е Република Ирландия.

— Извинявай.

— Не ме разбирай погрешно, смятаме Лизи за чудесно старо момиче, просто не сме й поданици, камо ли съветници.

Един служител на съда мина край тях с голям телевизор и видеокасетофон върху метална количка, сложи ги близо до заседателската ложа и включи апаратурата. Майкъл и Джей го наблюдаваха мълчаливо. Знаеха много добре какво ще им покаже Стюарт Камбъл. От зловещото присъствие на телевизора Джей усети как в корема му всичко се свива на хладна топка.

„Юро Еър“ 1020, в полет

— Как са ветровете, Аластър? — попита Крейг.

Вторият пилот хапеше устни и драскаше изчисления, използвайки джобния си калкулатор, за да провери данните на бордовия компютър.

— Попътният вятър почти изчезна, Крейг, а според последния бюлетин онази зона на ниско налягане се носи стремглаво на юг.

— Дали да не опитаме с Рейкявик в Исландия?

Аластър поклати глава.

— На тази ширина пак ще се сблъскаме с жесток насрещен вятър, а не можем да поемем риска да слезем по-ниско, където ще увеличим разхода на гориво.

— Още ли сме на максимално икономичен режим?

— Да. В момента всичко зависи от ветровете, но… — Аластър погледна Крейг и въздъхна. — Трябва да ти кажа, Крейг, че не ми се вярва да стигнем до Дъблин с приличен резерв от гориво. Може би трябва да си помислим за отклонение към Галуей.

Крейг поклати глава и се разсмя мрачно.

— Защо ти трябваше одеве да викаш дявола с онова споменаване за Галуей?

— Извинявай.

Аластър наведе глава и пак се захвана с изчисленията. С лека изненада Крейг осъзна, че Аластър за пръв път отвръща на шегата с искрено извинение. Дотолкова не бе в негов стил, че издаваше колко е разтревожен.

И от този факт тревогата на Крейг също нарасна.

— Провери за всеки случай как е времето в Галуей — предложи той.

Аластър кимна.

— Вече ги питах. А засега дръж дроселите на икономичен режим. Ще трябва да пестим всяка капка гориво.

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Джей за пореден път погледна нервно часовника си и се опита да се успокои. Озърна се наоколо, спирайки поглед върху старинните детайли на богато украсената съдебна зала.

Най-напред го заинтригува избелелият зелен килим, осеян с бели точици или ситни цветчета. По тъканта не личаха протрити пътеки, но килимът явно не ставаше за нищо поне от десетина години.

Залата имаше правоъгълна форма с дължина около петнайсет метра от вратата до съдийската маса. Овехтялата дървена ламперия и корнизите се крепяха със сложна жлебова сглобка за ъгловите тавански греди. Съдийската маса и останалите мебели в залата също бяха потъмнели от времето. Столът на съдията се издигаше над секретарското място, а зад него избеляла виненочервена завеса се спускаше от голяма дърворезба, изобразяваща арфа — символа на Ирландската република.

За свидетеля имаше обикновен стол отдясно на съдията, което напомняше по-скоро американските съдилища, отколкото британските. Заседателската ложа се намираше край стената отляво, а пред нея бяха масите и скамейките на защитата. Скамейката за публиката беше до входа.

Съдебната зала се отопляваше със старомодни радиатори, а средата на високия таван бе остъклена, като зад някои от стъклата светеха електрически лампи.

Вратата в дъното се отвори шумно. Джей извърна глава и видя да влиза сър Уилям Стюарт Камбъл заедно със свитата си. Камбъл вече беше с перука и тога. Освен сътрудниците го придружаваха още двама адвокати. Той пристъпи към стола си и за момент се обърна да кимне с усмивка на Джей и Майкъл, докато в залата влизаха още хора и се настаняваха по скамейките.

Внезапно секретарката обяви делото и съдия О’Конъл енергично се зададе откъм кабинета, за да поеме съда в свои ръце.

— Мистър Камбъл, познах ви, сър — каза О’Конъл, докато сядаше. — Много ми е приятно. Силно съм впечатлен от вашите неуморни усилия за благото на международното право и най-вече от дългогодишния ви труд за създаване и приемане на Договора против изтезанията.

Камбъл леко се поклони, без да крие, че е приятно изненадан.

— Благодаря за любезните думи, милорд.

— Добре дошли и на вас, мистър Гарити. Запомнил съм ви отдавна.

— Не с лошо, надявам се, милорд — отвърна с усмивка Майкъл.

— В никакъв случай — отсече О’Конъл и млъкна.

Камбъл взе думата пръв и изложи подробно как и защо е издадена заповедта на Интерпол. Майкъл Гарити и Джей Райнхарт слушаха, водеха си бележки и чакаха своя ред, за да му възразят.

— Мистър Камбъл — попита О’Конъл, — намира ли се в момента обвиняемият Джон Харис на територията на Република Ирландия и ако не, имате ли основания да предполагате, че ще пристигне в близко бъдеще?

— Отговорът и на двата въпроса е „да“, милорд. Във вторник вечерта Джон Харис пристигна в Дъблин.

„Юро Еър“ 1020, в полет

Президентът бе решил да остави Шери да си поспи, но по някое време тя се размърда, отвори очи и се протегна с усмивка, преди да забележи тревожното му лице.

— Какво става, Джон?

Той въздъхна.

— Връщаме се, Шери. Ветровете са прекалено силни.

Той описа какво бяха казали Крейг и Аластър в пилотската кабина, след като Джилиан му предаде тяхното съобщение.

— О, боже.

— Няма нищо, Шери. Сигурно е за добро. И без това много се колебаех дали да бягам.

— А аз не — каза тя.

— Така или иначе… вече нямаме избор.

Шери стана и посочи към кабината.

— Ще използвам сателитния телефон. Обещах на Джей да му съобщя, ако решим да се върнем.

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Джей се изненада от новината, че Стюарт Камбъл не знае за полета на Джон Харис. Бе очаквал Камбъл да прати някого да следи боинга на „Юро Еър“. Наистина ли не знаеше, или само се преструваше, за да не усложнява заседанието?

Джей се приведе напред и прошепна в ухото на Майкъл Гарити:

— Майкъл, да признаем ли, че президентът не е тук? Може ли това да забави нещата?

Майкъл поклати глава и отговори шепнешком:

— Не, освен ако не сме сто на сто сигурни, че Джон Харис няма да се върне. Ако повдигнем въпроса, съдията ще ни разпита и ще трябва да признаем, че има вероятност самолетът да поеме по обратния курс. Нищо няма да спечелим.

— Напротив, ще спечелим много, ако избегнем демонстрацията на записа — прошепна Джей.

— Мистър Гарити! — повиши глас съдия О’Конъл.

— Да, милорд — сепна се Майкъл.

— Ще бъдете ли така добър да се присъедините към нас, или предпочитате да излезете вън на сладка приказка със своя клиент, за да не нарушавате хода на заседанието?

— Милорд, моля за извинение. Това е американският адвокат Джей Райнхарт, който представлява интересите на мистър Харис, и вярвам, че е допустимо да разговарям тихо с него, нали?

— Точно така, тихо, мистър Гарити! Не обичам шушукане в моя съд. Имам остър слух, сър. Отдалеч чувам това отвратително шушу-мушу и няма да го търпя!

— Да, милорд.

— Продължавайте, мистър Камбъл — нареди О’Конъл.

Джей знаеше колко е опасно да оспорват твърдението на Камбъл, че заповедта за арест е основателна. Камбъл веднага щеше да извади видеозаписа, който според него доказваше, че срещу Харис има солидни улики, оправдаващи издаването на разрешение за арест и заповед за екстрадиране в Лима.

Но ако Майкъл не оспореше обвиненията, разрешението щеше да бъде издадено почти автоматично. Това бе същински параграф 22 и снощи двамата го обсъдиха най-подробно.

В този момент Майкъл Гарити се изправи.

— Милорд, моля да ми дадете думата.

— Говорете, мистър Гарити — каза съдията.

— Благодаря, милорд. Мистър Камбъл твърди, че перуанската международна заповед за арест на бивш американски президент е валидна само защото е минала по нормалния правен ред в Перу. Аз казвам, че нашият съд трябва да има пълна юрисдикция над простия и жизненоважен въпрос: дали международната заповед се основава на реални, разумни и достоверни обвинения от първа ръка? Дали обвиненията не са фалшифицирани, както твърдим ние? Ами ако заповедта е издадена неоснователно само защото перуанското правителство е оказало незаконен натиск върху съдията? Ако има дори и най-малка възможност да се окаже така, милорд, вие трябва да поискате доказателство, че обвиненията са нещо повече от фантазия, и това доказателство трябва да бъде неоспоримо.

Съдия О’Конъл изсумтя презрително и се приведе към Майкъл.

— Майкъл Гарити, макар и претоварен с работа, аз харесвам добрата цветиста фраза, но говорете по същество, на простичък английски език.

— Точно това се опитвам да сторя, милорд.

— Не ви се удава.

— Тогава ще опитам отново — отвърна Майкъл. — Милорд, преди да даде разрешение за арест, съдът трябва да разгледа доказателства, без да разчита на международната заповед.

— Добре! — заяви саркастично О’Конъл. — Видяхте ли? Ако се постараете, можете да говорите по същество. Чудесно. Вие призовавате мистър Камбъл да предяви достоверно доказателство, че заповедта от Интерпол е основателна, и напълно ви подкрепям. Мистър Камбъл, какви доказателства биха оправдали издаването на ирландска заповед за арест и екстрадиране, ако не броим факта, че някакъв неизвестен перуански съдия иска да прибере президента Харис?

Стюарт Камбъл се изправи с изящен жест и високата му фигура надвисна над масата. Той съобщи за видеозаписа, описа кога и как е направен, после представи клетвената декларация на Бари Ренълдс заедно със справка през чии ръце е минала касетата и какви мерки са били взети за нейното съхранение.

Докато Камбъл говореше и сътрудниците му представяха документите, Джей трескаво драскаше бележки и ги подаваше на Майкъл Гарити. По някое време усети вибрацията на клетъчния си телефон, но нямаше време да отговори. Нови вибрации му подсказаха, че е оставено съобщение. Щеше да го провери по-късно.

Майкъл оспорваше всеки документ, но съдията неизменно отхвърляше възраженията му.

— Седнете, мистър Гарити! — кресна най-сетне О’Конъл. — Ще приема всеки един документ, който изглежда истински, а после ще реша дали да го смятам за такъв. Не искам да чувам повече възражения по този повод.

— Милорд — каза накрая Камбъл, — с ваше разрешение бих желал да покажа на съда въпросния видеозапис.

Майкъл тутакси скочи.

— Милорд, моля ви.

— Сега пък какво, мистър Гарити? Едва ли сте готов да оскърбите съда с поредното възражение въпреки моята изрична забрана.

— Милорд, истината относно недопустимостта на въпросния видеозапис в съда ще бъде потулена поради вашата забрана да възразявам. Моля за разрешение да подам молба за хабеас корпус и по този начин да изложа истината.

О’Конъл раздразнено тръсна глава.

— Господи, мистър Гарити! Опитът ви е достоен за уважение и малко забавен, но както знаете, от около шестстотин години процесът хабеас корпус се използва за освобождаване на човешки същества, а не на истината, както вие я виждате. Отхвърля се.

— Милорд — продължи Майкъл, — ако не ми беше забранено да възразя срещу показването на записа, щях да изтъкна, че нашият наказателен кодекс забранява използването на незаконно получени доказателства, а тази касета е получена в нарушение на американските закони и следователно не може да бъде приета от ирландския съд.

— Но в действителност — заяви О’Конъл, като се подпря на масата и размаха чукчето насреща му — аз вече ви забраних да възразявате и поради това не чух нито дума от онова, което изобщо не биваше да казвате. А сега сядайте, мистър Гарити, за да видя въпросния запис, преди всички да сме умрели от старост.