Насрещен вятър

12

„Юро Еър“ 42, в полет

Понеделник 15:40 ч

Докато чакаше Крейг да се завърне от салона, Аластър започна да се тревожи, защото бе забелязал кондензационна следа от еърбъс 340, летящ на осемдесет километра от тях. Дългите облаци от замръзнали водни пари — ефимерно напомняне за стратосферния полет на огромната машина — се очертаваха съвсем ясно върху лазурното небе на югоизток.

Вероятно и ние оставяме същата следа, помисли си Аластър. Не е твърде практично, когато гледаш да се измъкнеш тайно.

Следата щеше да трае дълги минути след тяхното преминаване и всяко око, било то във въздуха или на земята, можеше да я проследи до нейния източник. Разбира се, италианските ръководители на полети знаеха точно кои са и къде се намират, но нелепата ситуация да оставят толкова явен признак за своето бягство го изпълваше едновременно с ирония и тревога.

Той отново провери радара, за да е сигурен, че струпаните отпред кълбести облаци над Сицилия не крият буреносен фронт. Върху цветния дигитален екран на радара се очертаха няколко бледозелени петна — отвъд Катания и връх Етна преваляваше дъжд, но иначе времето беше благоприятно. Аластър погледна висотомера. Поддържаха точно определената височина на полета, осем хиляди и четиристотин метра, скорост Мах .72, тоест седемдесет и два процента от скоростта на звука.

За момент стомахът на Аластър се стегна при мисълта какво го чака в професионално отношение, но той бързо се овладя и за утеха насочи мислите си към растящия брой причини, поради които си заслужаваше да напусне „Юро Еър“. Парите не го вълнуваха. Имаше доста добри спестявания, а и беше получил наследство от баща си, но досега никога не го бяха уволнявали и подобна заплаха засягаше гордостта му.

Щракна ключ, вратата на кабината се отвори и Аластър завъртя глава към Крейг, който ловко се настани на лявото кресло и завъртя очи към тавана. Не се усмихваше.

— Туземците май се бунтуват — подхвърли Аластър.

— Какво? О, това вероятно е израз на прословутата британска невъзмутимост, нали? — отвърна Крейг и на лицето му за момент се появи бледа усмивка.

— Ти кажи дали съм прав.

Крейг кимна.

— Десетина души сигурно биха ме погнали с пожарната брадва, ако успеят да я докопат. Изпуснати връзки, провалени срещи, пропусната сватба и какво ли не още…

— Изненадан ли си?

— Всъщност, не. От мен дипломат не става. Докъде стигнахме?

Аластър набързо описа положението и изрази тревогата си от следата на другия самолет.

— Не знам защо, но ми се струва важно.

— Аз знам — каза Крейг и се озърна през рамо, докато дясната му ръка посягаше към бутона за посока на автопилота. Започна да променя направлението и боингът постепенно зави трийсет и пет градуса наляво.

— Какво гледаш? — попита Аластър. — Въздушният контрол сигурно ще забележи този завой и ще се заинтересува какво вършим.

— Изчакай малко.

Вече се бяха отклонили на повече от четирийсет и пет градуса вляво от курса и когато напрегна поглед, Крейг видя как бялата диря се отдалечава на много километри назад, където над нея се появяваше следа от друг самолет.

— Аха!

— Какво, Крейг?

— Следят ни. Така си и мислех.

— Кой ни следи?

— Вероятно онзи чартърен самолет, който излетя за Малта след нас.

— Не те ли прихваща параноята? Ако отива за Малта, нормално е да лети след нас.

Крейг поклати глава.

— Ако смяташ да отвлечеш някого в Перу, не е ли най-разумно да имаш самолет подръка? Може и да греша, но се обзалагам, че ни следят в буквалния смисъл на думата.

Крейг възстанови връзката между автопилота и бордовия компютър. Боингът послушно излезе от левия завой и се върна към курса.

— Е, ще правим ли нещо и ако да, какво? — попита Аластър. — Не вярвам да носят ракети въздух-въздух, но, така или иначе, трудничко е да скриеш самолет, оставящ зад себе си осемдесет километра следа.

— Има ли буреносен фронт отсреща? — попита Крейг, сочейки към стената от кълбести облаци, която се извисяваше на петнайсет километра пред тях.

— Не. Само малко дъжд, друго не виждам.

— И е точно над нашата цел — промърмори тихичко Крейг и се наведе над радарния екран. — Добре. Дай да превключим на честотата на кулата в „Сигонела“.

— И мога ли да знам какво планирате, славни мой капитане?

— Една малка маневра в стил Еф-15.

— Разбирам — каза Аластър. — Нали няма да забравиш, стари приятелю, че тази наша птичка от Сиатъл не е толкова пъргава като някогашния ти Еф-15?

— Пъргава е, и още как! — отговори Крейг и отправи поглед към облаците, в които щяха да навлязат след малко.

Център за въздушен контрол, Рим, Италия

Служителят, отговарящ за полет 42 на „Юро Еър“, си наложи да изгаси цигарата и да се съсредоточи. Неколцина шефове бяха виснали на главата му и от това към мъчителната задача да следи как блокът с данни на отвлечения самолет пълзи бавно на юг по екрана се бе прибавила и непрестанна тревога да не забрави някоя процедура. Внезапният ляв завой го стресна, но той устоя на изкушението да попита пилотите за причината. Кой знае какво ставаше там и дали една ненавреме произнесена дума нямаше да вбеси похитителя с пистолет или бомба в ръката. За щастие самолетът все още се движеше по курса, значи можеха да се надяват, че в кабината няма насилие. Ръководителят полети си спомни видеозаписа, който бе гледал преди години — как един боинг 767 пада в океана край Сейшелските острови, докато пилоти и похитители водят жестока схватка за овладяване на командните лостове. Дано днес да не се случеше нещо толкова драматично.

Заради неочаквания завой фигурката на другия боинг, летящ за Малта, бе намалила с още един километър дистанцията до „Юро Еър“ 42, но разстоянието между двата самолета оставаше в рамките на нормалното.

„Юро Еър“ 42 тъкмо пресичаше бреговата линия на Сицилия, когато данните на екрана престанаха да се променят. Компютърът вече не получаваше информация и сега подаваше последните сведения за курса и височината. Ръководителят полети леко се приведе напред, очаквайки транспондерът на самолета да поднови „разговора“ с компютъра на центъра. Но не се случи нищо. На екрана започна да мига предупредителен сигнал, че връзката е изгубена.

— Какво става? — попита един от наблюдаващите с отвратително високомерие.

— Загубих транспондера — лаконично отвърна ръководителят полети.

— Какво означава това? — попита един от директорите, който никога не бе работил като ръководител полети.

— Означава, сър, че може временно да сме загубили сигнала, може да са го изключили или пък някакво катастрофално събитие да е сложило край на излъчването. — Ръководителят полети включи предавателя. — „Юро Еър“ четирийсет и две, тук въздушен контрол Рим. Загубихме сигнала от транспондера ви, сър.

Никакъв отговор.

Той опита отново.

— Ето тук! — възкликна над рамото му неговият шеф, като го облъхна със зловонен дъх. — Отразен сигнал!

Наистина върху екрана имаше едва забележим сигнал, но той не се движеше по права линия. Беше далеч надясно от първоначалния курс и ту се появяваше, ту изчезваше, докато ръководителят полети настройваше поляризацията на изображението. Внезапно бледите петна на дъждовни облаци размазаха всичко и той превключи отново. Отразеният сигнал, ако наистина го имаше, бе изменил посоката почти на сто и осемдесет градуса и изглеждаше, че се движи по спирала.

Ръководителят полети осъзна, че е затаил дъх. Пътническите самолети не слизат по спирала без предупреждение, нито пък сигналът им изчезва току-така. Но самолет, който внезапно е избухнал в полет, би изглеждал точно по този начин.

О, боже мой, помисли той и си представи експлозия в пилотската кабина. Загубихме ги.

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия, Италия

През последните десет минути внезапно бе налетял дъжд и струите му се посипаха над базата, закривайки обичайния великолепен изглед към връх Етна на север и почти цялата полоса изток-запад. Двамата военни в кулата гледаха развеселено как колегите им тичат с подгизнали униформи към чакалнята за армейски пътници. На стоянката под кулата бе спрял четиримоторен „Орион Р-3“ за борба с подводници — военният вариант на „Локхийд Електра“, а екипажът навярно в момента проучваше местните възможности за забавления. До него стоеше двумоторен „Хоукай Е-2“, пристигнал преди малко от „Кенеди“ — един от самолетоносачите, патрулиращи в Средиземно море. Когато се изсипа пороят, пилотите просто затвориха кабината и изчакаха да престане. Не след дълго дъждът отслабна. Ръководителят полети, който следеше радиочестотата на кулата, видя как вратата на малкия самолет се отваря и тъкмо вдигаше бинокъла за обичайния оглед на летището, когато над източния край на пистата пламнаха самолетни прожектори.

— Кой е това, по дяволите? — обърна се той към колегата си.

В същия миг от високоговорителя долетя глас:

— Кула „Сигонела“, „Юро Еър“ четирийсет и две на финалната отсечка за аварийно приземяване на полоса две седем.

Ръководителят полети трескаво вдигна микрофона към устните си. През главата му прелетя мисъл колко правила е нарушил идващият самолет, като не се е свързал с него по-рано, но той я прогони веднага. Думата „аварийно“ надделяваше над всичко останало.

— „Юро Еър“ четирийсет и две, имате разрешение за приземяване, вятър от юг-югозапад с пориви до петнайсет метра в секунда, висотомер осем девет шест метра, вали дъжд. Пистата е влажна.

— Разбрано — отговориха лаконично отсреща.

Британски акцент, забеляза ръководителят полети и се зачуди какво може да е станало, та да им пратят цивилен полет без предварително предупреждение от Рим. Той отново се обърна към партньора си.

— Ти знаеше ли нещо?

— Не, по дяволите! Нищо не знаех.

— Обади се на контрола в Рим. Поне да знаят, че се е добрал до базата.

Зад наближаващите прожектори се очерта силуетът на боинг 737. От новите, позна го ръководител полети — личеше си по големите двигатели с овални отвори отпред. Неизвестният пилот докосна пистата съвсем плавно, веднага включи реверса и намали скоростта в средата на полосата, после рязко зави надясно и се насочи към кулата.

— Необходима ли ви е помощ, четирийсет и две? — попита ръководителят полети.

— Не — гласеше едносричният отговор.

— Свържете се с… не, останете във връзка с мен. Къде желаете да паркирате самолета?

— Коя стоянка е под контрола на военноморските сили?

Ръководителят полети се поколеба. Не можеше да проумее защо му задават подобен въпрос. Пилотът на боинга насочваше машината си право към спрелия Р-3.

— Сър, цялата база е на военноморските сили, а в момента вие се насочвате към пътническата рампа. Имате ли разрешение?

— Вече имаме — отговори друг глас, явно принадлежащ на американец.

Ръководителят полети посегна към аварийния телефон, поколеба се, после вдигна слушалката и натисна бутона, за да вдигне по тревога военната полиция. Боингът бързо пропълзя зад Р-3, вмъкна се между него и терминала и спря, почти докосвайки с дясно крило стената на сградата.

— Кула „Сигонела“, говори „Юро Еър“ четирийсет и две. Моля, слушайте внимателно. Никой не бива да се приближава до този самолет, освен командира на базата. Разбирате ли?

— Четирийсет и две, ще предам тази молба, но какви са обстоятелствата на борда, сър? Ако има проблем… ъъъ… кажете ми какъв е. Нуждаете ли се от помощ?

Помощникът му говореше по другата радиостанция. Изведнъж той отпусна слушалката и го погледна с разширени очи.

— Рим казва, че самолетът е отвлечен и преди малко са си помислили, че е избухнал във въздуха.

— Божичко! — възкликна ръководителят полети и стовари юмрук върху бутона, който вдигаше по тревога цялата база.