Насрещен вятър

17

Флотска авиобаза „Сигонела“, кабинетът на командира

Понеделник, 18:20 ч

Раздразнението, че не може да гледа предаването на живо от пистите в „Сигонела“, което наблюдаваше половината свят, бе накарало Стюарт Камбъл да държи непрестанно на телефона екипа си от щаба в Брюксел, където телевизионният екран заемаше цяла стена. Един от сътрудниците му разказваше за развоя на събитията, описвайки всяко движение в кадъра.

— И комар да прелети, искам да знам — бе наредил Камбъл и слушаше внимателно как неговият партньор описва движението на хората около боинга.

Неочаквано военнотранспортният самолет включи двигателите и започна да рулира, оставяйки Стюарт Камбъл да се пита тревожно дали Джон Харис не е успял някак да се промъкне на борда.

— Видя ли някого да минава от единия самолет в другия?

— Да, както вече казах. Двама техници, неколцина униформени офицери и още един или двама. Но винаги излизаха точно толкова хора, колкото бяха влезли.

— Водиш ли запис?

— Да.

— Върни лентата и прегледай записа много внимателно. Виж дали Харис не се е измъкнал преоблечен като някой от тези хора.

Минаха няколко минути.

— Стюарт… колкото и да ми е неприятно да ти го казвам, прегледах записа. Има един човек, който върви между двама офицери и се мъчи да остане незабелязан, но все пак го видях.

— Прилича ли на Харис?

— Има приблизително същия ръст и е облечен със сако, макар че панталонът изглежда униформен.

— Мили боже! — възкликна Стюарт Камбъл.

— От боинга отидоха право във военнотранспортния самолет, но… излязоха само двамата униформени. Боя се, че е бил той.

— Не може да бъде.

— Не знам, но във всеки случай от С-17 не излезе човек с подобни дрехи, а на влизане другите се опитваха да го прикрият.

— Дяволите да го вземат! — изруга Камбъл и трескаво се помъчи да намери решение. — Искрено вярвах, че подобно бягство е под достойнството му.

В този момент погледът му падна върху бележника, който използваше. На отгърнатата страница бе записано името Джей Райнхарт заедно с телефонен номер в Щатите.

— Добре, благодаря ти. След малко ще позвъня пак.

Камбъл грабна телефона, чрез местната система се свърза с пряка американска централа и продиктува номера. Отсреща отговориха незабавно.

— Ало.

— С мистър Райнхарт ли разговарям?

— Да. Кой се обажда?

— Не вярвам да сме се срещали, сър, но доколкото разбрах, вие сте адвокат на бившия президент Харис.

— Така е — отговори предпазливо гласът отсреща. — А вие сте?…

— Стюарт Камбъл, юридически представител на перуанското правителство, мистър Райнхарт. Налага се да разговарям пряко с президента Харис. Обадих му се преди малко, без да знам, че си е наел адвокат… Свързах се със сателитния телефон на боинга… и трябва да възстановя тази връзка, разбира се, в разговора ще участвате и вие. Мисля, че открих бързо и просто решение, което не налага незабавно екстрадиране в Лима.

— В момента не е възможно да му телефонирате, мистър Камбъл.

— Защо? Преди петнайсет минути беше възможно. Предполагам, че бих могъл да се свържа направо с тях и да го потърся, но…

— Видяхте ли излитането на онзи С-17, сър?

— Да — отговори леко объркан Камбъл.

— Е, не мога да ви помогна, тъй като не разполагам с телефонен номер за този самолет.

— Да не би да намеквате, мистър Райнхарт, че президентът Харис е на борда на С-17? Никой не го е видял да напуска боинга.

— Нима сте изненадан, мистър Камбъл? Това е бивш президент на Съединените щати, охраняван от тайните служби. Когато онзи самолет кацне на американска земя, може би ще уредим желания от вас разговор, но в момента дори да беше възможен, нямаше да има никакъв смисъл.

— Разбирам.

— Мога ли да получа вашия телефонен номер, за да ви потърся, ако се наложи?

Стюарт Камбъл машинално продиктува номера, мислейки за предстоящата неприятна задача да уведоми Лима, че се е провалил. Той приключи разговора и затвори телефона, после разсеяно пристъпи до прозореца, продължавайки да обсъжда вариантите.

Нямаше варианти.

След като Харис бе изчезнал и се намираше под охраната на американските военновъздушни сили, оставаше само едно — да представи заповедта за арест на някой съд в Щатите, което щеше да заприлича на белене на гигантска луковица. Вероятно би му отнело цели години безкрайни, изтощителни и безполезни усилия, за да бъде доказано, че докато Америка си остава първа военна сила в света, нито един от нейните президенти не е подвластен на договора.

Е, приятел, май чисто и просто те прецакаха.

При шума на вратата той се обърна и видя в стаята да влиза заместник-министърът на външните работи.

— Мистър Сигерели, вероятно нашата работа свършва дотук. Предполагам, че ще искате да изтеглите карабинерите и нямам никакви възражения.

Ларами, Уайоминг

Джей мислено си нареди да запази спокойствие. Телефонът щеше да позвъни отново, само че този път отсреща щеше да бъде Джон Харис. Тъй като не разполагаше с номер, на който да се обади в Сицилия, връзката трябваше да бъде осъществена от президента.

Няма начин трикът да мине, каза си той. Ала Камбъл му бе предложил неочаквана възможност и думите се зародиха сами, без съзнателна мисъл — грижливо подбрани думи, които нито потвърждаваха, нито отричаха, че президентът е на борда на С-17.

Да чуе отсреща гласа на Камбъл бе истински шок. Плътният звучен глас на едрия мъж беше запечатан дълбоко в паметта му от години. Той се усмихна на факта, че Камбъл дори не помнеше името му. Или може би се преструваше? Не, реши той. Твърде много години и километри бяха заличили спомена за едно невзрачно американско адвокатче. Питаше се дали дори Джон Харис помни, че Камбъл и Райнхарт са се срещали веднъж на правното бойно поле. Едва ли, тъй че не си заслужаваше да го споменава.

Той стана от табуретката, погледна стенния часовник и се запита дали би поел риска да блокира една от двете телефонни линии, за да отмени следобедната си лекция. Трябваше час по-скоро да потегли за Европа, но все още не беше наясно кога и как, особено при този светкавичен развой на събитията.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Когато президентът Кавано приключи разговора с извинение и обещание, бившият президент Джон Харис бавно остави слушалката с напълно безстрастно лице.

— Какво има, сър? — попита Шери Линкълн, забелязвайки, че капитан Суонсън внезапно се уедини в предната част на самолета, притискайки клетъчния телефон към ухото си. Знаеше, че връзката е с Овалния кабинет.

Джон Харис дълбоко въздъхна, погледна я и се усмихна насила.

— Знаех си, че е прекалено просто — каза той.

— Сър?

Той описа решението на Кавано, после поклати глава в знак на несъгласие с изненадата и гнева, изписани по лицето й.

— Изборът не е лесен, Шери, а той трябваше да вземе предвид не само моето спасение, но и много други неща.

— Глупаво решение.

— Така или иначе, вече е факт. — Харис й подаде слушалката. — Разговорът беше през централата на Белия дом. Сега трябва пак да се свържа с Джей.

Откъм отворената врата на боинга долетя ревът на двигатели, набиращи обороти. През левия прозорец Шери зърна как зад десния двигател на С-17 расте облаче синкав дим и изведнъж се почувства като корабокрушенец, виждащ последната си надежда за спасение да изчезва зад хоризонта. Нейното име не беше включено в заповедта. С международния си паспорт можеше да се прибере у дома по всяко време. Но съчувствието и верността я измъчваха толкова силно, сякаш самата тя бе мишена на удара. Нейде далеч съществуваше черна дупка, наречена „Лима“ и сега пропадаха неудържимо към нея като сухо листо във водовъртеж.

Крейг Дейтън се появи в салона на първа класа.

— Господин президент, току-що научих.

Харис кимна.

— Излитат без мен, капитане.

— Какво… какво искате да направя, сър? — попита объркано Крейг.

Джон Харис поклати глава.

— И аз бих желал да знам.

— Аз… се надявах да освободя пътниците веднага щом слезете — каза Крейг, като се озърна към съседния салон.

В този момент командирът на базата се появи до него със същата новина и същия въпрос.

— Господин президент, засега нямам конкретни заповеди нито от Вашингтон, нито от преките си началници. Опитвам се да съобразя как да постъпя.

— Приближават ли се към нас? — попита Харис.

Командир Суонсън поклати глава.

— Все още не смеят да нахлуят в зоната. Онази кола, която мина през портала, беше моята. Исках да е в готовност.

— Боях се, че е на местните власти — обади се Шери.

— Сър — продължи флотският капитан, — според мен за момента и двете страни са в задънена улица. Ако нещо не ги накара да променят мнението си, италианците няма да припарят до пистата, а онзи Камбъл…

— Уилям Стюарт Камбъл, капитане. Светило на международното право от Великобритания, рицар на Британската империя и много опасен противник.

— Разбрано. Ако италианците не се поддадат на натиска, той е безсилен, докато вие сте тук.

— В самолета, искате да кажете?

— Да, сър.

— Но това е цивилен самолет и командир Дейтън трябва да достави пътниците си в Рим. Има ли в базата място, където ще съм в безопасност?

Капитан Суонсън поклати глава и по лицето му се изписа тревога.

— Не… сър. Нали разбирате, мога светкавично да ви настаня в адмиралския апартамент, но той не е тук, до пистата. Нещо по-лошо, намира се в първа зона. За да стигнем дотам, трябва да ви преведа през цивилна италианска територия, над която не разполагам с никаква власт. Единственото място, където мога да ви защитя, е летищната част. Пистата. Тук.

— Капитан Дейтън — обърна се Харис към Крейг, — ами ако аз лично платя превоза на тези пътници за където желаят и чартирам самолета от „Юро Еър“?

— Чартър… — повтори въпросително Крейг, обмисляйки трескаво шансовете от Франкфурт да одобрят подобен план.

— Да, чартър. На извънредна цена, за да имаме къде да се подслоним поне за няколко часа. Капитан Суонсън, ако наема самолета и екипажа, мога ли да потегля с тях?

— Аз… не съм мислил за това, господин президент. Вероятно въпросът е дали италианските власти няма да се опитат да ви спрат, когато започнете да се готвите за излитане.

— А вие как предполагате?

— За момента нищо не мога да предполагам. Във всеки случай не бих заложил свободата ви на неясни догадки.

Унесен в мисли, Крейг се обърна към предната част на самолета. Бързо се върна в кабината, където Аластър гледаше как военнотранспортният самолет изчезва зад ъгъла на терминала.

— Свържи ме с Франкфурт по сателитния телефон.

— Какво? На милостта на началството ли ще се оставим?

— Не. Ще даваме самолета под наем.

— Моля?

— Виж какво… просто се свържи и остави аз да говоря.

Ларами, Уайоминг

Предаването на живо от „Сигонела“ включваше и зрелищен кадър, показващ как грамадният С-17 излита, рязко завива на запад и буквално изчезва в сиянието на красивия залез. Медиите знаеха, че Джон Харис е бил на борда на боинга. Знаеха още, че само неколцина техници и представители на флота са влизали и излизали от цивилния самолет. Но макар на нито един кадър да не се виждаше как Джон Харис напуска машината на „Юро Еър“, телевизионният водещ в Атланта подчертано намекваше, че бившият президент току-що е излетял, избягвайки заплахата от арест.

Джей отново погледна телефона и в ума му внезапно изникна план. Той отвори клетъчния телефон и набра номера на залата за извънредни ситуации в Белия дом. Без съмнение там обмисляха какво изявление да направят и може би му оставаха броени секунди.