Насрещен вятър

27

В полет, на 8 километра южно от Лондон

Вторник, 11:45 ч

Стюарт Камбъл приклекна в прохода зад седалките на двамата пилоти и навъсено се вгледа в червените петна по радарния екран върху предното табло.

— Нямам време за това, Жан-Пол — каза той на капитана.

— Съжалявам, сър Уилям — отговори пилотът, — но буреносният фронт отива право към летище Лутън и просто е неразумно да се приближаваме. В Станстед също има буря с пороен дъжд, но ако искате, можем да продължим към Лутън и да изчакаме.

— Нямам време — отсече отново Камбъл. — Трябва незабавно да стигна до Ковънт Гардън. При тая скорост на буреносния фронт ние вече отдавна ще сме кацнали, преди той да обхване летището.

— Забравяте ветровете, които се движат пред бурята. Такива ветрове могат да бъдат много опасни.

— По дяволите, тогава да се насочим към Хийтроу.

— Хийтроу няма възможност да ни приеме.

— Значи нямаме друг избор, освен да чакаме за Лутън?

— Боя се, че е така.

— За бога, Жан-Пол, та ние сме само на осем километра от пистата! Бъди така добър да направиш поне опит за кацане, ако обичаш.

— Поеми самолета, Джина — подхвърли тихо на френски Жан-Пол Шара към съпругата си.

— Да — отговори тя. — Продължаваме ли да изчакваме?

— Да.

Жан-Пол изтласка креслото си назад, разкопча колана и се озърна към своя работодател.

— Сър Уилям, може ли да поговорим в салона?

— Защо? И тук можеш да говориш открито — изръмжа Стюарт Камбъл, докато отстъпваше назад, но изведнъж осъзна, че пилотът няма намерение да се пазари.

Жан-Пол пъргаво се измъкна от пилотското кресло, а Камбъл се оттегли в салона, седна и видя, че пилотът е разярен.

— Приеми извиненията ми, Жан-Пол — започна Камбъл.

Пилотът обаче поклати глава и стисна зъби, докато сядаше на малкото канапе срещу креслото на Камбъл.

— Произшествието е много сериозно, сър Уилям. Когато наехте Джина и мен, вие дадохте дума, че никога няма да ни оказвате натиск за едно или друго решение, противоречащо на здравия разум. А преди малко се опитахте да направите точно това.

— Вече се извиних, старче. Няма да се повтори.

— Този път искам тържествена клетва, сър Уилям, иначе още след кацането напускаме и двамата.

Стюарт Камбъл кимна и вдигна ръка.

— Най-смирено моля за извинение, Жан-Пол! Имаш право. Бях обещал, а заради служебните тревоги си позволих да забравя дадената дума.

— Искам да повторите обещанието — каза пилотът, гледайки Стюарт Камбъл право в очите.

— Имаш го — отвърна Камбъл и протегна ръка. — Давам дума, че това повече няма да се повтори. — Той понечи да стане от креслото. — Отивам да се извиня и на Джина.

Жан-Пол попречи на Камбъл да се изправи и сдържано стисна ръката му.

— Не. Аз ще успокоя Джина. Но трябва да вземете решение, сър Уилям. Остава ни гориво за още час и десет минути. Ако бурята отмине, ще можем да кацнем в Лутън. А можем още сега да се отправим към Гатуик и да ви поръчаме кола или хеликоптер.

— Към Гатуик — нареди Камбъл без колебание.

— Добре. Да поръчам ли хеликоптер?

— Не. И кола ще ми свърши работа.

Жан-Пол кимна. Докато се изправяше, Камбъл леко докосна ръкава му.

— Жан-Пол, наистина оценявам твоя професионализъм и консервативното ти мислене. Благодаря, че ни предпази от рискове.

— Няма защо, сър Уилям — отвърна спокойно Жан-Пол. Той погледна лицето на своя работодател и се поколеба. — Този случай… с американския президент… много ви развълнува, нали?

— Да — потвърди Камбъл с въздишка. — Случаят е извънредно сериозен, безпрецедентен. Има огромно значение за развитието на международното право.

— А и лично за вас, струва ми се — подхвърли капитанът.

— Питаш дали нямам стари сметки за уреждане? Да, ще има подобни критики, но истината е съвсем проста, Жан-Пол. Джон Харис е виновен… макар че не съм сигурен дали го знае.

Стюарт Камбъл изчака Жан-Пол да се върне в кабината, после вдигна телефонната слушалка. Набра поредица от цифри и след малко отсреща се обади мъжки глас.

— Какво е положението, Хенри? — попита Камбъл.

— Имаме насрочена среща със съдията за четири следобед в съда на Боу стрийт. Именно там би трябвало да се разгледа въпросът за екстрадирането.

— Тоест на заседанието за установяване на виновност, нали? — вметна Камбъл.

— Точно така.

— Хенри, моля те, нека да проверим дали си спомням добре процеса на екстрадиране. Най-напред молим общинската полиция да представи заповедта от Интерпол на британски съдия и да поиска разрешение за арест.

— Правилно, сър Уилям. Когато получим разрешение, полицията извършва ареста, после Перу трябва да изпрати до министъра на правосъдието молба за екстрадиране…

— Вече е сторено — прекъсна го Камбъл.

— Наистина ли?

— Да. Миналата седмица. Продължавай.

— Много добре. След като арестът бъде извършен, министърът ще реши дали да подпише така нареченото пълномощно за действие.

— Ще го подпише.

— И… после стигаме до заседанието за установяване на виновност, което може да продължи няколко дни. При случая „Пиночет“ съдът на Боу стрийт се мота цяла седмица.

— Вярно, но тогава присъстваха „Амнести Интернешънъл“ и Испания, представени от цяла тълпа видни лондонски адвокати.

— Е, след като се приключи с това и бъде взето решение срещу Харис, адвокатът му може да поиска от районния съд заповед за принудително довеждане.

— Няма да го получи.

— Сър Уилям, след като Харис все още е в „Сигонела“, има ли някакъв шанс италианците да променят решението си?

Камбъл се разсмя.

— Никакъв. Анселмо се моли Харис да избяга час по-скоро. Той изобщо не подозира, че аз се надявам на същото.

— Досега не е попълнен план за полета. Сигурен ли сте, че ще дойдат в Лондон?

— Идеята беше лично на Джон Харис — изкиска се Камбъл, — макар че той очевидно няма ясна представа за политическия климат.

— Да, бих казал, че е преценил доста зле. Има ли вероятност да го разбере навреме?

— Не ми се вярва. Засега искам да продължаваш по плана, който ти дадох тази сутрин.

— Още сега ли?

— Да, Хенри. Още сега. Колкото по-скоро ги изхвърлим оттам, толкова по-малко време ще имат за размисъл. Хващай телефона.

Резиденцията на министър-председателя

Лондон, Англия

Твърде озадачаващ развой на събитията — да те докарат с лимузина на Даунинг стрийт 10, помисли си Джей Райнхарт, докато излизаше от колата и тръгваше след някакъв мрачен мъж в сив костюм към малката заседателна зала, където трябваше да изчака вицепремиера. Причината да го очакват си оставаше все тъй загадъчна, макар той да предполагаше, че вероятно е резултат от опитите на Белия дом да помогне.

Дано да е така, каза си той. Да се надяваме, че и англичаните искат да помогнат на Джон Харис.

Може би имаше надежда тихомълком да се споразумее за презареждане на чартърния самолет в някое английско летище, тъй че президентът да отлети преди намесата на съдилищата. Това му се струваше напълно възможно, стига Стюарт Камбъл да не бе представил вече заповедта на някой британски съдия. В противен случай правителството едва ли щеше да се изправи срещу собствената си съдебна система.

Сериозен проблем представляваше и фактът, че самолетът не можеше да стигне до Съединените щати без още едно презареждане в Исландия или Гренландия. Джей се питаше дали да не наемат друга, по-голяма машина, или дори да прехвърлят президента на редовен полет от Хийтроу.

Ако не, може би щяха да се доберат без междинно кацане до Канада, макар че не биваше безрезервно да се осланят на реакцията на тамошното правителство. То също бе ратифицирало договора.

Вицепремиерът Антъни Шефилд влезе внезапно в залата заедно с двама сътрудници и сърдечно се ръкува с Джей, преди да седне от другия край на масата.

— Позволете ми да говоря направо, мистър Райнхарт. Правителството на Нейно Величество знае за задачата ви да защитавате мистър Харис от международната заповед за арест, издадена по настояване на Перу. Знаем къде е в момента и как е попаднал там. Разбираме позицията на италианското правителство и узнахме, че проучвате каква ще е нашата официална реакция спрямо перуанската заповед, ако мистър Харис пристигне на британска територия.

Джей кимна.

— Напълно сте прав.

— Много добре. За официален отговор ще ни бъдат потребни няколко часа, но като адвокат вие несъмнено разбирате, че нашите съдилища са точно толкова независими, колкото и американските. Въпросът ще бъде решен от съдиите.

— Е, сър, ако през последните седмици не е извършена някаква драстична промяна, последната дума остава за министъра на правосъдието.

— Да, но едва след решението на съдебната власт.

— Представена ли е вече заповедта на съдия, мистър Шефилд?

— Откровено казано, не знам — отговори Шефилд. — Но според мен най-разумното ще е да очаквате подобен ход всеки момент.

— Вярвам, че отношението на правителството и степента на проявения интерес ще повлияе върху преценката на съдията, комуто бъде възложено делото.

— Дълбоко се съмнявам — отвърна Шефилд. — Позволете да ви попитам дали смятате днес следобед да насочите самолета на мистър Харис към Лондон?

— Да — предпазливо призна Джей. — Естествено, ако…

— Ако нашето отношение не ви се стори опасно?

— Да.

— Разбирате, че не мога да гарантирам нищо. Не мога дори да намекна каква ще е реакцията ни, преди премиерът задълбочено да обсъди положението. Разбира се, ние поддържаме връзка с Белия дом.

— Така и предполагах.

— Както навярно се досещате, ние сме дълбоко разтревожени, че срещу бивш американски президент е започнато съдебно преследване в съответствие с подписан от нас международен договор, по който имаме неотменими задължения.

Джей се вгледа в очите на Шефилд, опитвайки се да открие нещо повече зад хладните и отмерени думи.

— Вие без съмнение се досещате, че президентът Харис е също тъй разтревожен — отговори той. — Мистър Шефилд, позволете да подчертая, че по своята същност тази… тази заповед е нелеп и злонамерен инструмент, който в крайна сметка ще бъде отхвърлен поради липса на основателни обвинения. Но… междувременно се налага да ви помолим да не подкрепяте евентуални опити за претупване или ускоряване на процеса по екстрадирането. Това вече изцяло попада в рамките на правителствените пълномощия, а правосъдният министър несъмнено е член на правителството.

— Разбирам.

— Да кажа ли на президента, че може да разчита на вас?

— Не, мистър Райнхарт. Само министър-председателят има правото да реши как ще постъпим на правителствено ниво и дали изобщо да съобщим нещо на министъра на правосъдието, чиито задължения са предимно правни, а не политически. А сега, как бих могъл да се свържа с вас днес следобед?

Джей се поколеба няколко секунди, преди да приеме факта, че вече няма какво да си кажат. Започваше да изпитва тревога от чертата, която бе теглил Шефилд между Джон Харис и британското държавно ръководство.

— Имам клетъчен телефон — каза най-сетне Джей.

— Великолепно — отвърна вицепремиерът и кимна на един от сътрудниците си да запише номера. — Къде сте отседнали, мистър Райнхарт?

— Аз… все още нямам хотел. Пристигнах направо от аерогарата.

— Е, с удоволствие ще ви уредя резервация и транспорт до хотела. — Шефилд се изправи. — Ще ви позвъня след няколко часа.

Той понечи да се обърне.

— Извинете, мистър Шефилд.

Шефилд отново се завъртя и опря ръка върху масата, изчаквайки епилога на разговора.

— Да?

— Вие… споменахте, че ще ми отговорите, когато пристигна. Как разбрахте, че ще позвъня в кабинета на премиера?

Шефилд се разсмя.

— О, това ли! Е, мистър Райнхарт, нека просто кажем, че разполагахме с предварителна информация как ви е наел президентът Харис и знаехме за пристигането ви в Лондон, а нито един адвокат във вашето положение не би пропуснал да се обърне към правителството на Нейно Величество. Тъй че…

Джей се вгледа в очите му и изтръпна от очевидното увъртане.

— Кой ви каза, сър?

— Не съм упълномощен да отговоря, мистър Райнхарт. Но това всъщност няма значение за цялостния развой на събитията, нали? Приятен ден, мистър Райнхарт.

Преди Джей да отговори, Шефилд се завъртя и излезе.

На борда на „Юро Еър“

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

— Господин президент.

Джон Харис се размърда в мекото кресло, отвори дясното си око и тутакси разпозна надвесеното над него лице на Шери Линкълн.

— Какво има, Шери?

— Извинявайте, че ви събуждам.

Харис надигна глава и се разкърши.

— Не знам дали изобщо съм спал. Кое време е?

Шери седна до него.

— Минава три следобед. Току-що разговарях с Джей Райнхарт, който чака да му позвънят от кабинета на британския премиер. Казано накратко, той смята, че след разговора на италианския външен министър с капитан Суонсън ние сме в безопасност до утре, и се тревожи от предстоящото решение на англичаните. Затова иска да отложим излитането за Лондон до утре сутрин.

— О, превъзходно! Още една нощ в хотел „Боинг“.

Шери се разсмя и шеговито изви очи към тавана.

— Знам, знам! И отгоре на всичко в целия самолет няма нито един душ.

— Суонсън съгласен ли е?

— Това е една от причините да ви събудя, сър. В момента командир Суонсън идва насам. Преди десет минути позвъни и заръча да събудим пилотите и да чакаме. Не пожела да каже защо.

Крейг Дейтън посрещна командир Суонсън на стълбата и незабавно го придружи до президента.

— Трябва да ви измъкнем оттук, сър — заяви Суонсън. — Изглежда, мистър Камбъл е убедил някакъв съдия да вземе решение, че базата се намира изцяло под италиански контрол. Вече няма какво да ги спре.

— Не се очакваше да има решение по-рано от утре! Защо съдията е избързал с решението?

— Не знам, господин президент, но ми казаха, че вероятно съдията вече е подписал заповедта или както там го наричат в Италия. Когато Пентагонът и преките ми шефове научат за това, със сигурност ще ми заповядат да стоя настрани и да позволя на италианците да ви арестуват.

— Кой ви съобщи всичко това, капитане — попита президентът.

— Един сътрудник на италианския външен министър. За жалост забравих името му, но го имам записано в кабинета си.

— Няма значение. — Харис замислено разтърка брадата си, после погледна втренчено Глен Суонсън. — Сигурен ли сте, че информацията е достоверна?

— Да, сър. Човекът явно знаеше всичко, което се полага да знае сътрудник на външния министър. Знаеше и за разговора ми с мистър Анселмо.

— Добре.

— Освен това от централата потвърдиха, че се обажда от Рим.

— С колко време разполагаме? — попита Харис.

— Не знам, но очаквам да действат бързо. Вчерашното безславно оттегляне беше оскърбление за местния командир на карабинерите.

Застанал зад Суонсън, Крейг Дейтън слушаше внимателно всяка дума.

— Значи можем да потеглим? — попита той, като се обърна и направи знак на президента. — Разбира се, ако сте готов, сър.

— Можете да излетите по всяко време — отвърна Суонсън. — Вече заредихме самолета с гориво, нали?

Крейг кимна.

— Да, късно снощи. Но, капитане, трябва да знам дали ще имам проблеми с получаването на разрешение за полет до Лондон. Разбирате ли, самото разрешение идва от европейския контрол, който е в Брюксел, но Рим може да ги помоли да ни задържат.

— Не вярвам да го направят — каза Суонсън, — но не бих ви съветвал да чакате, за да видите докъде ще стигне търпението на Рим. А според мен има и още една причина да потеглите незабавно. Това тук е Сицилия и… откровено казано, Рим има само частичен контрол по тия места. Когато някой се опълчи на карабинерите, резултатът може да бъде непредвидим.

— Не разбирам — каза президентът.

— Имайте предвид, сър, че все още сме под тяхна юрисдикция. Бих предпочел да ви измъкнем оттук час по-скоро.

Крейг огледа Джон Харис, Шери Линкълн и Мат Уорд, после пак се обърна към президента.

— Господин президент? — попита той и зачака отговор.

Джон Харис седеше дълбоко замислен, подпрял с длани брадата си. След малко той въздъхна дълбоко и вдигна очи към Крейг.

— Добре. Готов съм. Дори ако тревогите на Джей за Лондон са основателни, предпочитам да поема този риск, отколкото да остана в Италия. Остава само да наемем още един самолет, който да откара ветераните и семействата им до Рим.

— Имам грижата за това, сър — каза Суонсън.

Президентът се обърна към него.

— Ако смятате, че е безопасно, бих искал да отида до терминала и да поговоря с генерал Глюк и групата му.

— Ще наредя всички входове да бъдат охранявани, сър. Няма да има опасност.

Суонсън даде по радиостанцията необходимите заповеди, после придружи президента до терминала и му подаде микрофона на озвучителната система.

Джон Харис стоеше с микрофон в ръка до един от изходите към пистата и гласът му се разнесе из просторния пасажерски салон. Повечето от четирийсет и четиримата участници в групата се бяха скупчили около шведска маса в дъното на терминала. Още при първите думи на президента те започнаха да се събират около него.

Наоколо веднага се разнесе одобрително мърморене, последвано от ръкопляскания. Джон Харис размаха ръка.

Харис забеляза генерал Глюк и му кимна.

Той остави микрофона и изръкопляска, докато генерал Глюк пристъпваше към него.

— Сигурен ли сте, че не се налага да дойдем, сър? Разпитах всички. Готови сме.

Джон Харис положи ръка върху рамото на генерала.

— Не, от тук нататък всичко ще бъде наред.

— Приберете се у дома колкото е възможно по-скоро, господин президент. Моля ви.

Харис кимна.

— И аз го искам, повярвайте ми.

Той стисна ръката на Глюк, после се ръкува с останалите и прегърна неколцина, преди да се върне при командира на базата, който го изведе навън.

— Много ви благодаря, капитане — каза Джон Харис и му подаде ръка. — Сега ще е най-добре да тръгвам.

— Да, сър, но смятам, че положението е овладяно. Кой знае защо, имам странното предчувствие, че ще възникнат проблеми с външните телефонни линии на базата. Жалко, защото, докато оправим повредата, няма да можем да приемаме обаждания от Рим.

— Та това може да отнеме няколко часа — усмихна се Харис.

— Да, сър, не е изключено — отвърна Суонсън.

— Благодаря, капитане — каза Джон Харис.

Морският офицер се обърна и започна да се отдалечава, но внезапно спря.

— И… може ли да ви кажа нещо лично, господин президент?

— Слушам.

— Когато напуснахте поста по този начин… за да останете верен на идеята си за един шестгодишен мандат… почувствах се неудобно, защото…

— Искрено съжалявам, че съм ви разочаровал, капитане — прекъсна го Харис.

Суонсън тревожно вдигна вежди и размаха ръка.

— Не, не! Не се срамувах заради вас, сър. Срамувах се от себе си, защото не гласувах за вас. Отказът да се кандидатирате повторно беше най-достойната президентска постъпка, която съм виждал някога.