Насрещен вятър

29

На борда на „Юро Еър“ 1010

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Вторник, 16:50 ч

Крейг Дейтън погледна часовника си и нервно въздъхна. Бяха приключили рулирането и чакаха с включени двигатели в края на пистата.

— Мисля, че пак загазихме, Аластър — каза той, гледайки кулата в далечината. — Някой нарочно не ни дава разрешение за излитане.

Вторият пилот вдигна вежди многозначително и се озърна към своя партньор.

— И ако ми разрешите да говоря открито, доблестни капитане, това безкрайно ни изненадва, нали?

Крейг го погледна с усмивка.

— Май си позволих да повярвам, че всичко е уредено. Попитай отново.

— Вашето желание е мой свещен дълг, сир — заяви Аластър и натисна бутона, за да поиска за трети път разрешение от наземния контрол.

— Разбрано, „Юро Еър“ — отговори младият служител от базата. — От Рим казват, че все още координират полета. Моля, изчакайте.

— Тук „Юро Еър“ четири две… тоест десет десет, благодаря — каза Аластър и мислено си напомни още веднъж, че позивните им вече са променени с номера на чартърния полет на „Юро Еър“ десет десет. Озърна се към Крейг и забеляза, че командирът е натиснал бутона за повикване на старшата стюардеса.

След трийсет секунди Джилиан отвори вратата на кабината и Крейг й заръча да повика Шери Линкълн.

— Искал си да ме видиш — каза след малко Шери, подавайки глава през вратата.

— Бавят ни с разрешението за излитане, Шери. Мисля, че трябва да позвъня на капитан Суонсън.

Тя се замисли, после поклати глава.

— Просто ни бавят по вина на Рим. Изчакай. Ще се върна след няколко минути. Ако междувременно получиш разрешение, приеми и излитай.

Шери се върна при Джон Харис и му обясни положението, докато търсеше името и телефонния номер, които й бе дал капитан Суонсън. Набра дългата поредица от цифри и зачака. След малко се обади мъжки глас.

— Ало.

— Обажда се Шери Линкълн, помощничка на президента Джон Харис. Бих искала да разговарям с външния министър Анселмо, ако е възможно.

— Моля ви, изчакайте, синьорина — отвърна спокойно гласът.

Отсреща настана мълчание, но не се чуха звуци от прехвърляне на връзката.

— Искахте да говорите с министър Анселмо, нали? — попита мъжът отсреща тъй внезапно, че леко я стресна.

— Да. Ще може ли да се обади?

— Очевидно ще може, мис Линкълн, тъй като в момента е на телефона. Говорите с Джузепе Анселмо.

Шери побърза да се извини и изложи опасенията си.

— Трябва да ви попитам, сър, дали италианското правителство възнамерява да попречи на заминаването ни.

Отсреща отново настана мълчание, преди Анселмо да отговори.

— Ще проверя този въпрос, мис Линкълн — отвърна той с явно нежелание да се ангажира. — Как да се свържа с вас?

Тя продиктува номера на клетъчния си телефон, благодари и приключи разговора.

— И какво? — попита Джон Харис, когато тя прибра телефона.

— Странно — отговори Шери. — Изглеждаше изненадан, което означава, че може би някой друг командва парада.

Извънредна въздушнотранспортна мисия на ВВС на САЩ (ИВТМ 52)

В полет, на 990 километра от Лондон

Шестима мъже и една жена се бяха настанили удобно в луксозния заседателен салон на военния боинг 757 от президентското ято на Осемдесет и девета военнотранспортна ескадрила към базата „Андрюс“. Всички наблюдаваха държавния секретар Джоузеф Байър, който приключваше разговора си по един от сателитните телефони.

— И тъй — каза Байър, след като остави слушалката, — онова съдебно заседание в Лондон току-що е започнало. Чиста формалност. Ще издадат английски вариант на заповедта за арест и след това просто ще чакат Харис да слезе от самолета.

— Самолетът още е на пистата в „Сигонела“, сър — уточни един от мъжете, — но очакваме всеки момент да излети за Лондон.

— Разговаряхте ли с хората на министър Анселмо? — попита заместник-министърът на правосъдието Алекс Маклафлин.

— Разговарях лично с Джузепе Анселмо. Цялото италианско правителство ликува. — Байър огледа всички около масата. — Добре, първа точка от дневния ред е да укротим онзи пропъден тексаски съдия и да го отстраним от пътя си. На Харис не му трябва такъв адвокат, а и не искам някакъв си провинциален каубой да нахълта в Бъкингамския дворец и да потърси помощ от слисаната кралица, с което окончателно ще обърка положението.

— Объркал ли е нещо? — попита с изненада Маклафлин. — Знам, че малко прилича на карикатура, но разговарях с него и проверих проявите му в международното право преди сблъсъка с комисията по съдебна етика. Не ми се видя глупав. Няколко години е работил с Джон Харис.

За момент държавният секретар се втренчи в Маклафлин.

— Наистина ли?

— Да. И между другото, съсипал е съдийската си кариера, защото се влюбил в една обвиняема, с която, бих добавил, по-късно сключили брак.

— Е, само преди няколко часа този твой влюбчив и способен международен юрист нахълта на Даунинг стрийт десет и на практика притисна британското правителство до стената, настоявайки да узнае какво ще предприемат.

— Следва ли да разбирам, че това не е правилният подход? — попита Маклафлин.

— Шегуваш ли се? — отвърна с усмивка държавният секретар.

— Аз съм юрист, а не дипломат, господин държавен секретар. Без съмнение двамата с мистър Райнхарт споделяме убеждението, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки. Не го оправдавам, разбира се.

— И с право. — Държавният секретар възмутено извъртя очи към тавана, после отново огледа групата. — Ако искате, оправдавайте мистър Райнхарт, ваша си работа. Само го махнете от пътя ми. Разбрано? Пратете го на екскурзия, водете го по заведения, купувайте му бисквитки, напийте го… както решите. Стига да не ми се пречка. Случаят не е за аматьори.

Всички кимнаха мълчаливо.

— Добре — каза Байър. — Всемогъщото божество от Овалния кабинет ни изпраща на мисия със задачата да удържаме положението, докато перуанците вдигнат ръце или умрат от старост. Никакво екстрадиране, никакви отстъпки, само дълго, усърдно, отегчително и в крайна сметка полезно трупане на формалности.

— Ами ако британският премиер и министърът на правосъдието не ни подкрепят? — попита Маклафлин.

Американският държавен секретар го погледна в очите.

— Тази вечер сте истински извор на остроумия, нали, господин заместник-министър?

— Просто се питам какво смятаме да правим, ако британските съдебни власти щракнат белезници на нашия бивш президент и с благословията на премиера го пратят да чака самолет за Перу.

— Това никога няма да стане.

— Сигурен ли сте? Ами върховенството на закона? Британците уважават тази идея. От тях сме я взели, по дяволите!

— Няма да стане, Алекс. Преди всичко, ти сам ме осведоми за процедурите по екстрадирането. За тях трябва време. Знам, че сегашният министър-председател е малко неуправляем, но все пак Британия е твърде заинтересована от дипломатическото и военното сътрудничество с Америка, за да ни погоди такъв номер. Екстрадирането не ме плаши. За разлика от онзи Райнхарт.

Кабинетът на външния министър, Рим, Италия

Джузепе Анселмо остави слушалката и няколко секунди я притиска на място, после се завъртя към секретарката си и изрева на италиански:

— Свържете ме с шефа на въздушния контрол. Бързо, ако обичате!

В приемната се развихри трескава дейност и върху телефона присветнаха няколко лампички. Най-сетне звънна сигналът на вътрешната уредба.

— На трета линия, господин министър — съобщи секретарката, добавяйки името и поста на човека отсреща.

Анселмо стовари показалец върху бутона и се представи без излишни любезности.

— Защо вашите хора бавят разрешението за излитане на „Юро Еър“ от „Сигонела“?

Отсреща прозвуча смутен отговор, после го помолиха да изчака.

— Аз… аз си мислех, министър Анселмо, че не бива да го освобождаваме. Затова разрешението бе… отложено.

— Кой ви е наредил да мислите? — попита Анселмо.

— Ами… господин министър, вашите сътрудници ми казаха, че не желаете да го пуснем.

— Моите сътрудници ли? Кой по-точно?

— Вашият заместник Руфоло Росини. Той не каза точно какво да правя, но от думите му предположих, че желаете да се намесим. Звучеше логично.

— Значи предположихте? Да не би въздушният контрол напоследък да се е заел с външната и вътрешната политика?

— Не, господин министър, аз…

— Незабавно пуснете онзи самолет. Изкарайте го час по-скоро от италианското въздушно пространство.

— Но, господин министър, нали Италия се опитва да арестува пътника от самолета?

— След като явно държите да се месите в националната политика, позволете да ви обясня какво желаем и аз, и президентът. Искаме самолетът на „Юро Еър“ и бившият американски президент да напуснат Италия колкото е възможно по-скоро! Само това ни липсваше — световните медии да вдигнат шумотевица по въпроса дали спрямо Харис постъпваме правилно, или не. Ако го задържим, губим. Ако го екстрадираме, губим. Ако го съдим, пак губим. Но ако по своя воля избяга от заповедта, поне ще се измъкнем невредими в дипломатическо отношение. За къде е решил да лети?

— За Лондон.

— Чудесно. Нека англичаните да си блъскат главите. Махайте го от Италия!

— Много съжалявам, господине. Ако разрешите да приключа с разговора, незабавно ще издадем разрешение.

— Погрижете се! И да не сте посмели повече да правите подобни предположения.

Анселмо тръшна слушалката с такава сила, че стресна секретарката си, която надничаше откъм приемната.

— Господин министър?

— Намери Росини и го докарай тук незабавно! Трябва да разбера кой още върти игри зад гърба ми.

Съдът на Боу стрийт, Лондон, Англия

Найджъл Уайт бе обяснил на Джефри Уолас и Джей Райнхарт, че всеки опит за оспорване на заповедта от Интерпол пред съда най-вероятно ще се окаже безсмислен.

— По принцип можем само да слушаме и тихичко да мърморим, освен ако не разполагате с доказателства, че заповедта наистина е фалшива — уточни Уайт.

Сър Уилям Стюарт Камбъл представи перуанската заповед точно както можеше да се очаква. Но далеч по-неочаквано бе внезапното ставане на Найджъл Уайт.

— Моля почитаемия съд да ми разреши да говоря — изрече Найджъл, следейки внимателно как съдията му хвърли строг поглед над полукръглите стъкла на очилата си.

— Мистър Уайт? Какво е вашето мнение по въпроса?

Леко изненадан, Стюарт Камбъл извърна глава.

— От името на Джон Харис, бивш президент на Съединените американски щати — продължи Уайт, — моля съда да изслуша важни доказателства, че разглежданата заповед, макар и наистина издадена от Перу, представлява нарушение не само на британските, но и на перуанските закони.

Съдията свъси вежди и се приведе напред.

— Мистър Уайт, по мнение на съда не е тук мястото да оспорвате обвиненията. Освен това бих добавил, че току-що вие сам потвърдихте произхода на заповедта, а за момента това е единственото, което ме интересува.

— Има ли по-добро място, сър? Трябва ли да изчакаме да бъде арестуван несправедливо един бивш държавен глава на най-могъщата нация в света, а чак след това да изясним, че на практика заповедта е лъжлива и приписва на Джон Харис престъпление, каквото в никакъв случай не би могъл да извърши? Така не се раздава правосъдие.

— Може би, мистър Уайт, но така се прилагат британските закони за арест и екстрадиране според определения правен ред. Седнете, ако обичате.

— Не, сър, няма да седна. Моля за разрешение по въпроса да се изкаже мистър Джейсън Райнхарт, американският адвокат на мистър Харис.

Съдията раздразнено поклати глава и посочи с чукчето си Стюарт Камбъл, който стоеше прав до своята маса и се усмихваше иронично.

— Мистър Уайт, ако не успеете да убедите сър Уилям Камбъл да подкрепи подобен безплоден спор, който в никакъв случай няма да промени решението ми, настоявам да седнете, сър!

Стюарт Камбъл се завъртя към съдията и вдигна пръст.

— Разрешете, сър.

— Сър Уилям? Нима ще кажете, че подобни твърдения са приемливи за клиента ви?

— Напротив. Перуанското правителство обаче не желае да има и сянка на съмнение относно представянето на пълни и цялостни доказателства. Въпреки цялата безпочвеност на твърдението аз с удоволствие ще изслушам мистър Райнхарт от Америка, ако съдът му разреши да говори.

Потресеният съдия се облегна назад.

— Гледай ти. Тъкмо бях взел да очаквам от вас, господа, да се придържате към досадните процедури, предписани от закона. Но какво ни интересуват законите, а? Това тук да не би да е съд? Много добре, сър Уилям, ще отпусна на мистър Райнхарт пет минути, не повече. Мистър Райнхарт?

Джей стана. Чувстваше се в чужди води и напълно неподготвен.

— Да, Ваша Светлост… искам да кажа Ваше Превъзходителство.

Съдията се приведе напред и размаха чукчето.

— Към мен не се обръщат с „Ваше Превъзходителство“, мистър Райнхарт, а и няма смисъл да се задълбочавате в съдебните формалности, тъй като не сте британски юрист и не сте длъжен да ги спазвате. Каквото и да кажете, в правно отношение няма да струва пукната пара, но в знак на любезност към вас и клиента ви разрешавам да говорите пред съда пет минути.

— Благодаря, сър — каза Джей.

Съдията се облегна назад с леко заинтригувана физиономия.

— Най-напред искам да изразя дълбокото си уважение към съда — започна Джей. — Благодаря за предоставената ми възможност да се изкажа по въпроса. Ще бъда съвсем кратък. Трябва да кажа, че имам богат опит в международното право и напълно разбирам целите на Договора против изтезанията, въз основа на който е издадена заповедта на Интерпол. Не твърдим, че президентът Харис притежава съдебен имунитет като бивш държавен глава. Както бе доказано в случая „Пиночет“, тази доктрина не се отнася до престъпления срещу човечеството. Съдът обаче трябва да има предвид, че изложените в заповедта обвинения са очевидно неверни и не дават законни основания за издаване на британско разрешение за арест. Перу твърди, че президентът Харис лично е наредил на полувоенна групировка да извърши нападение срещу нелегална фабрика за наркотици на перуанска територия, което довело до жестоката смърт на осемдесет и четирима мъже, жени и деца. Престъплението, разбира се, е ужасно. Но Перу не представя нито на този съд, нито на която и да било друга инстанция абсолютно никакви доказателства за наличието на връзка между заповедта за нападението и евентуално знание на президента Харис, че използваните за акцията наемници ще си послужат с изтезания и убийства. Президентът Харис е издал на Централното разузнавателно управление секретна заповед да открие и унищожи въпросната фабрика. Заповедта се съхранява в американските архиви. Както в тази заповед, така и във всички представени от Перу документи няма буквално никакви доказателства, че президентът Харис е знаел или би могъл да знае за намеренията на перуанския резидент на ЦРУ да наеме банда главорези и да им нареди онова, което са извършили. Сър, поради пълната липса на доказателства за деянието, посочено в заповедта, британското законодателство изисква от Перу да представи обвинение, свързано по някакъв начин с престъпния акт. Това не е извършено. След като не са посочени елементарни основания за арест, съдът би трябвало да отхвърли заповедта.

— Това ли е изявлението ви, мистър Райнхарт? — попита съдията, продължавайки да седи облегнат назад.

— Да, сър — отговори Джей с чувството, че се е провалил най-позорно.

— Благодаря. — Съдията подпря лакти на масата. — А сега, господа, ако няма много да протестирате, смятам да взема решение и след това да се заема със скучните всекидневни задачи на този съд.

Докато Джей говореше, Стюарт Камбъл бе седнал. Сега той внезапно стана.

— Моля, сър.

По лицето на съдията се изписа дълбока изненада.

— Сър Уилям? Какво повече може да се каже, сър?

— Ще бъда благодарен, ако ми разрешите официално да оборя възраженията на скъпия мистър Райнхарт срещу очевидните основания за арест.

— Необходимо ли е, сър Уилям?

— Да, сър, крайно необходимо.

— Длъжен съм отново да ви предупредя, че това няма да се отрази върху решението ми. Не сте длъжен да отговаряте на казаното. То не засяга по същество целта на съдебното заседание. Трябва ли да ви напомням, че разглеждаме само заповедта за арест, а не екстрадирането?

— Разбирам, сър, но става дума за извънредно сериозен прецедент в международното право, който ще бъде наблюдаван с огромен интерес от целия свят. В наш интерес е да не оставяме неизяснени въпроси.

— Е, добре. Говорете — отвърна съдията и отново се облегна назад, оставяйки чукчето пред себе си.

— Благодаря. — Камбъл вдигна от масата дебел сноп листове и се обърна към Джей. — Ще осигуря копие от този доклад за съда и за мистър Райнхарт, но позволете да изложа накратко фактите. Мистър Райнхарт твърди, че нямало връзка между заповедта на президента Харис до ЦРУ и прилагането на изтезания спрямо обитателите на една сграда, която наистина е използвана за нелегално производство на наркотици, но същевременно е подслонявала жените и децата на мнозина от работниците… и всички те са били инквизирани. В хода на двудневните разпити някои мъже, жени и дори деца били обезглавени, много от жените и момичетата пребити и изнасилени, а накрая всички оцелели били заключени в сградата и изгорени живи. Оцеляло е само едно петнайсетгодишно момиче, сметнато за мъртво и изоставено между труповете.

Найджъл Уайт скочи на крака.

— Сър, длъжен съм да протестирам срещу тази безсрамна замяна на правните доказателства със страховити, но напълно безпочвени приказки!

— Приема се! — отсече съдията. — Сър Уилям, никакви волности повече!

— Да, сър. Исках само да изтъкна следното. Перуанското правителство откри доказателства, че на деветнайсети ноември, четиринайсет дни преди началото на операцията, президентът Джон Харис е имал среща в Овалния кабинет с високопоставен служител на ЦРУ. Този служител на име Бари Ренълдс го уведомил, че група наемници от бившата партизанска организация „Сендеро Луминосо“ са се съгласили да нападнат и унищожат фабриката за наркотици срещу един милион долара. Трийсет минути по-късно мистър Ренълдс напуснал Белия дом с устното разрешение на американския президент да организира нападението и да плати от секретни фондове на ЦРУ. На тази среща мистър Ренълдс изрично е подчертал, че подобна акция може да се осъществи единствено от професионални главорези, при което съществува сериозен риск те да се окажат жестоки и кръвожадни, да пренебрегнат заповедите и да се стигне до инквизиции на хората във фабриката, а после всички свидетели да бъдат избити. Уведомен за това и посъветван от мистър Ренълдс да отмени нападението, президентът Харис въпреки всичко заповядал акцията да бъде проведена, защото смятал, че да се прекрати непрестанният приток на обработен кокаин и хероин от тази област е далеч по-важно, отколкото да се съхрани животът на шепа местни жители. Разбира се, президентът едва ли е очаквал да пострадат жени и деца, но е знаел, че при одобрената от него операция ще загинат човешки същества. Разполагаме с копие от дневника за срещите на президента през този ден. В графика липсват трийсет минути. Макар че никъде не се споменава за посещението на мистър Ренълдс, перуанското разследване откри безспорни доказателства за това посещение, провери ги най-щателно и именно върху тях се гради заповедта за арест.

Найджъл Уайт понечи да стане, но Джей го хвана за рамото и се изправи вместо него.

— Господин съдия, може ли да задам един въпрос?

— Не виждам причини да ви откажа, мистър Райнхарт — отвърна саркастично съдията, — след като явно сме се захванали да създадем нова съдебна процедура. Моля, заповядайте.

— Сър Уилям, какво представляват тези така наречени безспорни доказателства? — попита Джей.

С безкрайно самоуверено изражение, от което по гърба на Джей пробягаха хладни тръпки, Стюарт Камбъл се завъртя към него и помълча.

— За ваше огромно съжаление, мистър Райнхарт, разполагаме с тези сведения от самия източник. Виждате ли, мистър Ренълдс бил отвратен от станалото. Той е почтен човек с дълга и достойна кариера в Централното разузнавателно управление. Шефовете му го изпратили да обясни на президента Харис деликатното положение. Той се съгласил неохотно, защото смятал, че един президент на Съединените щати никога няма да одобри използването на главорези и всички опасности, следващи от подобен акт. След нападението той страдал жестоко от угризения на съвестта и се чувствал лично отговорен за станалото. Официалните архиви ще потвърдят, че Ренълдс напуснал ЦРУ, а след това лично се свързал с перуанския президент, за да му съобщи за участието си в нападението и да осигури доказателства, че заповедта е дошла от Овалния кабинет.

Джей дълбоко въздъхна и се помъчи да изглежда невъзмутим,

— Всичко това са само приказки в стил „чул-недочул“, сър Уилям. Не можете да издадете подобна заповед само заради недоказаните твърдения на един-единствен човек, още повече, че не знаем доколко може да се вярва на този Ренълдс.

— Мистър Райнхарт, искрено съжалявам, че не ви е останало време да проучите случая. Ренълдс знаел, че заповедите от Белия дом ще бъдат потулени и според официалната линия той изобщо не се е срещал с президента. Знаел още, че ако нещо се обърка, положението му ще бъде много опасно. Затова взел една незаконна и рискована, но ефикасна предпазна мярка — да запази запис от разговора в случай, че по-късно го обвинят в самоволни действия. Използвал модерно електронно устройство, с което направил таен видеозапис на срещата си с президента. С други думи, сър, доказателство има, то е у нас и сме готови да го представим на съда.

Смутеният Джей седна, опитвайки се да прикрие доколко е зашеметен. Ако наистина съществуваше видеозапис, дори и незаконен, цялото уравнение се променяше.

Но онзи Джон Харис, когото познаваше, бе неспособен да одобри подобна жестокост! А дори и видеозапис може да бъде изтълкуван погрешно.

— Господа — намеси се съдията, — ако ми разрешите, смятам да си възвърна властта над тази скромна съдебна зала и да пристъпя към онова, което трябваше да сторя от самото начало, тоест да съобщя решението си. Смятам, че заповедта от Интерпол отговаря на всички изисквания за основателност и достоверност, и поради това ще подпиша временно разрешение за арест на Джон Б. Харис, известен като бивш президент на Съединените щати, по обвинение в множество нарушения на международния Договор против изтезанията. Арестът може да бъде извършен незабавно, щом мистър Харис попадне под териториалната юрисдикция на Обединеното кралство. А сега ще дам десет минути почивка, за да се опитам да си припомня защо изобщо приех назначение в този съд.

Докато съдията се изправяше, всички станаха на крака и го изчакаха да изчезне в кабинета си. Когато вратата се затвори, Стюарт Камбъл пристъпи към Джей и остави пред него копие от доклада си.

— Ще ми трябва и копие от видеозаписа — каза Джей с почти нормален глас.

— Е, за това ще е нужно известно време, ако изобщо решим да го представим на толкова ранен етап. Ще ви съобщя, след като взема решение. Къде сте отседнали? Ако обнародваме записа, ще имам грижата да го получите.

— Искам го още днес.

Стюарт Камбъл се обърна към един от своите придружители.

— Джеймс, възможно ли е изобщо да осигурим записа днес, ако имаме такова желание?

— Може би — отговори адвокатът.

Камбъл пак се обърна към Джей.

— Ако сметна, че трябва да имате записа, за което не гарантирам, ще положа всички усилия да го получите бързо, мистър Райнхарт.

— Наясно ли сте, че този запис вероятно не може да бъде приет за доказателство?

— Тема за важен спор, нали? — отвърна Камбъл. — Но това зависи изцяло от мястото, където ще съдят Харис, прав ли съм?

— Още нищо не е приключило — каза Джей.

— Да, така е — съгласи се Камбъл и му протегна ръка, без да се усмихва. После въздъхна и продължи: — Моля ви, разберете едно, мистър Райнхарт. Аз се възхищавам на вашия клиент, но дори и титаните трябва да отговарят пред закона. Ако си спомняте, тръгнали сме към тази скромна традиция преди деветстотин години с Магна харта и правните ограничения, които тя е наложила на крал Джон. Премахването на правния имунитет за държавниците чрез този договор е огромна крачка към върховенството на закона и аз нямам намерение да застраша деветстотин години напредък заради вашия крал Джон.