Насрещен вятър

35

Международно летище Дъблин, Ирландия

Вторник, 20:40 ч

Майкъл Гарити чакаше пред изхода от митницата с малка табелка, върху която бе изписано „РАЙНХАРТ“. Оказа се по-нисък, отколкото предполагаше Джей, а буйната посребрена коса му предаваше вид на римски император. Имаше сбръчкано лице и грамадна уста, извита във вечна усмивка.

Ръкуваха се и Гарити посочи към микробуса, който чакаше да ги откара до пистата.

— Радвам се да те видя — каза той с плътен глас.

— Пристигнаха ли вече? — попита Джей.

Гарити отвори вратата на терминала и тръгна към микробуса с емблемата на „Парк Авиейшън“.

— Още не. Преди десет минути хората от въздушен контрол едва не ме нарекоха луд, задето им се обаждам за трети път. Не бяха чували нищо за „Юро Еър“ десет десет.

Джей го погледна стреснато.

— На твое място не бих се тревожил — бързо добави Гарити, докато се качваше в микробуса.

Шофьорът се представи и посочи с ръка към един далечен изход.

— Ще ви отведа там да ги изчакате.

— Вашата компания ли обслужва частните самолети? — попита Джей.

— Да, ако не са много големи. За вашия трябваше да вземем специално разрешение.

Джей извади клетъчния телефон и набра номер.

Между сигналите учтив женски глас съобщаваше очевидния факт, че номерът не отговаря. Накрая Джей с въздишка изключи телефона.

— Между другото, Джей — обади се Майкъл, — вдигнах по тревога една от секретарките си. Тя осигури хотелски резервации, транспорт и един леко изнервен инспектор от емиграцията, който да посрещне самолета.

— Само един ли?

— От митничари няма нужда, тъй като твоите хора не са напускали Европейския съюз.

— Да, разбира се. Бях забравил, а толкова се улисах с пътуването дотук, че не ми дойде наум да попитам.

Двамата се унесоха в мисли. След като прекосиха няколко портала, Майкъл Гарити наруши мълчанието.

— Джей, ти спомена по телефона, че имаш баба ирландка. Никога ли не си идвал в Ирландия?

— Не, за съжаление.

— Е, утре ще имаме доста работа, а и твоят противник Стюарт Камбъл ще ни гони по петите, но все пак трябва по някое време да те разведа из нашия хубав град.

Джей се усмихна и поклати глава.

— Аз… едва ли ще имам време, Майкъл.

— О, поне някои от най-важните туристически забележителности. Чувал ли си за Моли Малоун?

— За кого?

Гарити пропя няколко реда от песента и Джей със смях вдигна ръка.

— А, да. Хубавата рибарка, която умряла от треска…

— В центъра на града има чудесна нейна статуя. Не е много далеч от Четирите съдилища, както наричаме нашата старинна съдебна сграда, където се трудя всеки божи ден и където ще водим сегашната битка.

Микробусът спря край пистата и шофьорът изключи двигателя. Гарити извади клетъчния телефон и отново набра номера на дъблинския въздушен контрол.

— Пак съм аз, досадникът. Значи се обадиха? Чудесно. По кое време? — Той кимна. — Значи петнайсет минути? Благодаря. — Гарити прибра телефона и се обърна към Джей. — Чу ли?

Джей се усмихна и въздъхна от облекчение.

— Да. Петнайсет минути. Камък ми падна от сърцето.

— Откъде идвате? — попита шофьорът.

— От Лондон — отговори разсеяно Джей, обмисляйки предстоящите задачи.

— А, значи сте втората група. Ако търсите другите, те си тръгнаха преди малко.

Джей го погледна с леко раздразнение.

— Какво?

— Реактивният „Лиър 35“. Пристигна от Лондон преди около половин час и хората споменаха, че чакат още една група. Помислих си… нали разбирате, че сте заедно.

— Не — поклати глава Джей. — Аз пристигнах с редовен полет. Значи от Лондон казвате?

— Да, сър. Онзи, едрият тип и пилотите потеглиха преди няколко минути с хората, дето дойдоха да ги посрещнат. Рекох си, че може да сте закъснели. Извинявайте.

Джей изведнъж осъзна какво е чул и по гърба му пробягаха тръпки.

— Едър тип? — повтори той. — Чухте ли името му?

Шофьорът порови из джоба си и извади визитна картичка.

— Не разбрах как се казваше, но имам сведения за пилота, ако ви трябват. Името му е Жан-Пол. — Той се усмихна и подаде визитката. — Само че ще ми трябва после, като попълвам документите.

Джей погледна картичката и раменете му провиснаха.

— Какво има, Джей? — попита Майкъл Гарити.

— Как, по дяволите… — промърмори тихичко Джей.

— Какво? — повтори Майкъл, като приведе глава към него и се опита да разчете името.

— Уилям Стюарт Камбъл — каза Джей. — Вече е тук. Този човек или е ясновидец, или държи в джоба си цялото ЦРУ.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Докато лимузината му се носеше в нощта от дъблинското летище към хотела в центъра на града, Стюарт Камбъл усети тежестта на умората, но не биваше да й се поддава. Предстояха твърде много задачи, а като водач трябваше да подава ритъм — и пример — на целия екип.

Наложи си да поддържа разговора с тримата сътрудници, които го бяха посрещнали. При толкова много предстоящи задачи старанието им тази нощ щеше да бъде изключително важно и трябваше спешно да спечели техните симпатии.

Досега Стюарт Камбъл се бе срещал само с дъблинския партньор на своята фирма и усещаше с болезнена яснота над главата си ореола на достойнство и предполагаема непогрешимост, заради който подчинените не смееха да му възразят и да посочат допуснатите грешки. Създаването на лични дружески връзки със сътрудници и противници бе стар и изпитан похват — един от многото навици, които неизменно му носеха успех в преговорите.

Особено срещу противници.

Край стъклата на лимузината премина позната сграда и Стюарт за момент се загледа навън, сверявайки спомените си с разгърнатата карта на Дъблин.

Сякаш отново чу гласа на отдавна починалия си наставник в професията — един от най-изтъкнатите английски юристи след Втората световна война — глас, който тъй силно му липсваше в истинския живот.

— Стюарт — бе казал сър Хенри Делакорт в ония далечни години, когато Стюарт едва започваше адвокатската си кариера, — трудно е да откажеш на човек, когото харесваш. Изграждай мостове към онези, с които си имаш работа, накарай ги да те харесват и те неволно ще идват при теб при всеки възможен случай. Но никога не допускай грешката сам да минеш по тези мостове!

Старият адвокат Уилям Стюарт Камбъл бе ненадминат в изкуството на пресметливото манипулиране. Знаеше как да печели доверието на противника и да го използва, без сам да се поддава на подобни чувства.

Но като човек Уилям Стюарт Камбъл винаги бе изпитвал леко смущение от този похват и според него това беше добро — особено за човек, който искрено обича хората. Прикритото вътрешно неудобство никога не му пречеше да влияе на другите, за да постигне своето, но тези задръжки бяха неговото изкупление — едно неостаряващо лично разкаяние, че тъй цинично използва ближните си. Поддържането на това леко неудобство се бе превърнало в спасително въже, вързано за котвата на неговата човечност.

— Готови ли сме да се хвърлим надолу с главата? — попита Камбъл, когато заедно с тримата мъже и двете жени от екипа пристигна в разкошния стар хотел и всички насядаха в заседателната зала на президентския апартамент, наричана често „стаята на принцеса Грейс“.

Всички кимнаха.

— Добре. Първо, къде да намерим съдия?

— Вероятно няма да стане тази нощ или утре — отговори едната жена и обясни, че по традиция повечето юристи изчезват през празниците. — Но трябва да привлечем и гардовете. Именно те ще представят заповедта от Интерпол на съдията, стига да го намерим.

— Имаме ли списък на всички съдии? — попита Стюарт. — С адрес, телефон и тъй нататък.

— Да — отговори жената.

— Тогава почвайте да въртите и се опитайте да откриете някого.

— Ако намерим — каза жената, — смятам, че ще го убедим да подпише документите у дома си, за да осъществим ареста. Но нищо не гарантирам.

— Нямаме много време — каза Стюарт, после се облегна с ръце зад тила и огледа сътрудниците един по един. — Нека не забравяме, че главната ни задача е да арестуваме президента Харис и да започнем процеса срещу него. Това очакват клиентите ни и биха платили скъпо, за да го постигнем.

Патрик Нолан, неговият партньор в Дъблин, кимна.

— Когато ни нареди да бъдем в готовност, Стюарт, не очаквах историята да стигне дотук.

— Аз също — отвърна Стюарт. — Смятах, че е възможно Харис да се изплъзне в Атина, но не очаквах да избяга и от Италия.

— Нали се канеше да го отмъкнеш от Рим? — попита Нолан.

— Имаш предвид, че съм смятал да го кача в онзи самолет, който наехме от Лисабон?

Нолан кимна и видя как старшият му партньор с усмивка поклати глава.

— Изобщо не съм разглеждал сериозно такъв вариант. Самолетът беше нает само за да замажа очите на президента Мирафлорес. Италианците нямаше да ми позволят подобно нещо, а и аз нямаше да го сторя. Би засегнало твърде болезнено добрите ми отношения с италианските власти. Но после се появи неочаквана възможност да прогоним Харис към Лондон и аз наистина съм изненадан, че планът не проработи.

— Защо? — попита Нолан.

— Защото Джон Харис е много умен, Пади. Има таланта да събира около себе си верни хора. — Камбъл се разсмя и поклати глава. — Включително и цял самолет престарели американски ветерани, които се готвеха при необходимост да ме нападнат с голи ръце. Верността им към Харис беше наистина впечатляваща.

Околните го изгледаха озадачено и Стюарт махна с ръка.

— Когато работата приключи и всички се съберем да празнуваме в някоя местна кръчма, ще ви разкажа историята. — Той се приведе напред и опря едрите си длани върху масата. — Добре. Да се захващаме с работа. Ще ми трябва здравият разум на всеки от вас. В тази стая всички сме равни, разбрахме ли се? Работим в екип и трябва да мислим като екип, защото Джон Харис ще кацне всеки момент, а времето не чака. Можете да ми кажете каквото и да било, без страх, че ще нарушите протокола. — Той помълча и се усмихна, за да подчертае думите си. — Е, почти каквото и да било!

Всички се разсмяха и Стюарт забеляза, че започват да се отпускат.

— И тъй, Харис без съмнение би желал да презареди в Дъблин и отново да излети, но боингът не може да стигне до Щатите без междинно кацане. Това означава, че ако се опита да излети, той ще трябва да спре за презареждане в Исландия или Канада, а и на двете места имаме хора, готови за действие. Разбира се, бих предпочел да не подлагам канадците на изпитание, като се има предвид, че грамадната горила ги дебне от юг, а тя иска Джон Харис да се прибере у дома без произшествия.

— Сър Уилям — обади се една от жените.

— Стюарт — поправи я той.

— Да, сър… Стюарт. Исках да кажа, че ако само заредят с гориво и излетят веднага, няма начин да осигурим навреме заповед за арест.

— Разбирам, Орла. Но пилотите са уморени и едва ли биха пожелали да излетят, преди да си починат. А мистър Райнхарт сигурно е наел местен адвокат, който ще му каже същото, което казвате и вие — че няма начин спешно да намерим съдия. Харис ще пресметне съвсем правилно, че не можем да му щракнем белезниците по-рано от утре следобед, тъй че има няколко часа отсрочка. И тъй, ето го предизвикателството: по колко начина може да напусне Ирландия, без да броим наетия боинг, и как да му попречим, без да прекрачим закона?

Патрик Нолан огледа останалите, прелисти записките в бележника си и се обърна към Стюарт.

— Е, поне в едно съм сигурен: че не може да избяга с влак.

Сред дружния смях на останалите Патрик продължи:

— Знаем, че са резервирали стаи в хотел, което означава, че имаш право, Стюарт. Искат да си починат. Но най-голямата ни тревога са пътническите авиокомпании.

Стюарт кимна одобрително.

— И аз помислих за това. Той може просто да си купи билет от „Аер Лингус“ и да отлети директно за Ню Йорк.

— Още в седем сутринта — потвърди един от мъжете. — Но допреди два часа нямаше резервация на негово име в нито една от компаниите с преки полети до Щатите. Това обаче не означава, че няма да се опитат.

— Познавам лично директора на „Аер Лингус“ — каза Стюарт. — Може би си струва да му позвъня и да обясня каква правна и политическа отговорност поемат, ако осигурят пътуването на Харис. Но трябва спешно да откриете телефона му.

Сътрудниците надраскаха поръчката в бележниците си. След малко Нолан вдигна пръст.

— Има още една линия с преки полети до Щатите, Стюарт.

— За „Делта“ ли говориш?

Патрик кимна.

— Директорът им е ирландец, нали?

Всички около масата се спогледаха, после Патрик пак се обърна към Камбъл.

— Да… така ми се струва.

— И те се нуждаят от разрешение на правителството, за да летят до Ирландия. Лицензи и сертификати. Предполагам, че ако много ядосат правителството, никак няма да им е леко.

Един от мъжете вече бе станал от масата и вадеше клетъчния си телефон, но Камбъл му направи знак да изчака.

— Бил, ще ни трябва името на директора, домашният му телефон и всички лични сведения, които успееш да намериш.

— Какво ще му кажеш? — попита Нолан.

Стюарт Камбъл се усмихна широко.

— Нищо, Пади, защото ти ще му позвъниш от мое име.

— Добре, Стюарт, но може ли да попитам защо точно аз?

— Ти си ирландец, той също, а аз съм скапан британски благородник. Кой от двама ни има по-добър шанс?

Патрик кимна.

— Разбрано.