Насрещен вятър

34

„Юро Еър“ 1010 в полет

Вторник, 18:05 ч

Аластър бе сериозно изплашен от усилието, с което едва удържаха боинга над водата.

— Божичко, Крейг!

— Трийсет метра! Изравнихме. Спокойно, Аластър! Обучен съм за подобен полет.

— Да, само че с изтребител, а не с боинг! Мислех си, че ще загинем.

— Височина?

— Трийсет метра.

— Курс?

— Курс… нула шест нула градуса.

— Добре… погледни сателитните координати и ми дай курс по средата на канала, без да се доближаваме до бреговете, а после на север към Северно море. Ще заобиколим Шотландия и от морето ще се насочим към Инвърнес. Дръж под око радарния висотомер. Не бива да слизаме нито сантиметър под трийсетте метра, а ако няма мъгла, наблюдавай и да не се появи някой кораб с висока мачта.

— Да бе! Всичко мога! Имаш ли представа какво си замислил? Това са стотици километри полет под височината на радарите!

— Какво? Май те стреснах, приятел?

Вторият пилот въздъхна и поклати глава с убийствено сериозно лице.

— Ти наистина си бил смахнат, Дейтън!

— Може би, но междувременно трябва да се свържем с Райнхарт по телефона — каза Крейг Дейтън и за момент вдигна дясната си ръка от дроселите, за да избърше потта от очите си. Задачата да поддържа боинга точно на трийсет метра над водата — по-малко от размаха на крилете — вече бе станала мъчително тежка и той почваше сериозно да се пита дали да не се издигне малко по-високо въпреки риска да бъдат засечени от радарите на въздушния контрол.

— Това е много опасно, Крейг — напомни му Аластър.

— Като минем още двайсетина километра, може малко да се издигнем.

— Знаеш, че има кораби с по-високи надстройки.

— Но видимостта е добра, Аластър. Нали забелязахме онзи кораб.

— Още сме на трийсет метра — каза Аластър. Ръцете му лежаха върху втория щурвал и следваха всяко движение на Крейг.

— Мислиш ли, че ги заблудихме? — попита Крейг.

— Вероятно. Поне засега. Докато открият, че няма отломки. Знаеш ли, че всичко това навярно ще стигне до близките ни и резултатът ще бъде катастрофален?

— Знам. Предлагам да се обадиш у дома веднага щом кацнем.

— Обзалагам се, че дори на трийсет метра ни засича поне един военен радар.

— Щом въздушният контрол не ни хваща и не летим към Англия… — каза Крейг.

— … всичко ще бъде наред — довърши Аластър. — Направих сметка на горивото. При сегашната консумация ще ни стигне до Инвърнес. Дори ще остане за още един час полет.

В далечината право пред тях блеснаха светлини, които стремглаво се приближаваха сред здрача.

— Какво е това? — попита Крейг, прехвърляйки поглед от радарния висотомер към индикатора за вертикална скорост и после към предното стъкло.

— Вероятно кораб.

— Виждам много светлини — обади се президентът Харис. Гласът му стресна Аластър, който почти бе забравил, че имат гост в кабината. — Не знам какво е, приятели, но ми се струва високо.

— Крейг, вдигни самолета.

— Секунда — отвърна Крейг.

— Не, по дяволите! — кресна Аластър. — Никаква секунда! Сега!

— Виж какво…

— Крейг, прекаляваш! Това е безумие и повече няма да го търпя!

— Знам какво правя — отсече Крейг.

— Не, мътните да те вземат, не знаеш! Вторачил си се в една-единствена цел като кон с капаци. А това убива дори смахнати военни пилоти като теб! Постъпваш безразсъдно.

Крейг хвърли бърз поглед към лицето на Аластър и плавно придърпа щурвала назад.

— Сто и петдесет, добре ли е?

— Засега, да.

— Добре — тихо каза Крейг.

— Добре — повтори Аластър, следейки как височината постепенно расте, докато Крейг изравни на петстотин.

— Извинявай — каза Крейг, когато светлините на кораба минаха под самолета. Вгледа се в Аластър и забеляза, че тревогата не е напуснала очите му. — Още ли си с мен, приятел?

— Да, но се чудя защо — гласеше отговорът.

Летище Хийтроу, Лондон, Англия

Джей откри малка скамейка отвън до вратата на частния терминал. Седна и набра първия телефонен номер. След третия сигнал в слушалката се раздаде спокойният глас на Майкъл Гарити.

— Пак се обажда Джей Райнхарт.

— Здравейте. Малко е рано за отговор на въпросите ви, мистър Райнхарт, но…

— Имам само един въпрос — прекъсна го Джей. — Ако тази вечер докарам самолета на президента в Дъблин и противникът пристигне със заповедта, кога ще получи разрешение да го арестува?

— Утре в Ирландската република е Денят на свети Патрик и съдилищата няма да работят. Вярно, не си падаме по празненствата чак толкова като вас, американците, но Денят на свети Патрик е голям официален празник. Тъй че ако вашият президент не привлече вниманието на гардовете с някакво чудовищно престъпление, вероятно ще остане на свобода до четвъртък. Дотогава определено нито един съдия няма да си мръдне и пръста.

— Наистина ли?

— Заповедта от Интерпол ще се разглежда в районен съд, мистър Райнхарт, а дори и Скотланд Ярд не би успял да открие наш районен съдия по празниците. Особено пък в Деня на свети Патрик. Убеден съм, че минават в нелегалност.

— Значи… можем спокойно да настаним президента в хотел?

— Не виждам никакви пречки. Но не би ли предпочел да отседне в резиденцията на вашия посланик? Тя е много голяма и знам, че имат апартамент, достоен за тъй висок гост.

— Не — каза Джей. — Мисля, че е по-добре да не замесваме официални лица. Освен това подобен жест може да се изтълкува като търсене на убежище и да създаде дипломатически неприятности.

— Добре, значи хотел. Имате ли кредитна карта, която да използвам?

— Да.

Джей порови из джоба си, измъкна картата на „Американ Експрес“ и продиктува номера.

— Много добре, мистър Райнхарт. Ще видя какво може да се направи.

— Ще ви се обадя по-късно — каза Джей. — Сега трябва да променя плановете.

Той изключи, после набра номера на боинга и въздъхна от облекчение, когато чу отговор.

— Капитан Дейтън? Великолепно се справихте! Не знам как го постигнахте, но заблудихте всички. Камбъл и Байър вярват, че сте катастрофирали.

— На телефона е вторият пилот, мистър Райнхарт… и както се казва, слуховете за нашата смърт са леко преувеличени.

— Несъмнено — отвърна Джей. — Спечелихме време, но сега имам нов план.

В гласа отсреща прозвуча дълбока тревога.

— Казвайте.

— Първо, къде се намирате.

— Летим само на сто и петдесет метра над Северно море с безумната надежда да се промъкнем тайно в Шотландия.

— Трябва да промените посоката.

Аластър погледна Крейг, после се озърна през рамо към Джон Харис, повтори думите на Джей и накрая попита:

— И къде искате да отидем сега, мистър Райнхарт?

— В Дъблин, Ирландия. Можете ли да стигнете дотам?

— Можем, разбира се, но въпросът е как.

Крейг се обърна към Аластър и изрече беззвучно: „Накъде?“.

— Сега пък иска да летим за Дъблин — обясни Аластър и пак заговори в слушалката. — Вижте, мистър Райнхарт, дъблинското летище е голямо и има въздушен контрол. Малките летища, като това в Инвърнес, нямат контролна кула, за която да се тревожим, но да се промъкнем в Дъблин е невъзможно. Там ще сме като слон в стъкларски магазин.

— Не ме интересува как ще го направите, стига да бъдете в безопасност — каза Джей. — Фиктивната катастрофа трябваше да ви осигури време, за да стигнете до Шотландия и да презаредите за полет до Исландия или Канада, преди да е пристигнала заповедта. Но сега това отпада. Президентът Харис не може да кацне никъде в пределите на Великобритания.

— А в Ирландия няма ли да го преследват? — попита Аластър.

— Не и в близките дни. Ако обичате, дайте да поговоря с президента, докато вие обмисляте как да се справите.

Аластър подаде слушалката през рамо.

— Слушам те, Джей.

— Наех адвокатски екип в Дъблин, Джон. Ирландия е ратифицирала договора, но утре е празник и съдилищата ще бъдат празни. Освен това, както знаеш, ирландците са добри приятели на Съединените щати и за разлика от англичаните нямат лична вражда с Пиночет, тъй че според мен там ще сме много по-добре.

— Оставям се в ръцете ти, Джей.

— Правя всичко възможно, но засега просто не виждам по-добър вариант.

— Разбирам.

— Ще ти наемем хотелска стая близо до аерогарата, за да можеш да си починеш. Нашият адвокат смята, че няма начин Камбъл да представи заповедта по-рано от вдругиден. А според мен, Джон, не е изключено просто да ти купим билет за първия пътнически полет до Ню Йорк.

— Идеята ми харесва, Джей. Колкото до хотела… ще ни трябват стаи за пилотите и трите стюардеси плюс Шери и агента от тайните служби. — Харис помълча. — Наистина ли смяташ, че мога просто да хвана първия самолет и да се прибера?

— Възможно е, но ако не стане, ще се опитаме да презаредим боинга, да удължим чартърния договор и да отлетим за Мейн. Още не съм говорил с пилотите по този въпрос. Знам само, че не бива да кацаш на британска територия.

— Чакай малко — каза президентът и се приведе напред. — Крейг, Аластър, можем ли да го направим и ако да, как точно?

Крейг кимна.

— Мисля да продължим по същия начин и след като заобиколим северния бряг на Шотландия, да завием на югозапад. Като останат стотина километра до Дъблин, ще се свържем с летището и ще поискаме разрешение за приземяване. И без това вече вдигнахме на крак спасителните екипи. Ако сега опитаме да установим връзка с въздушния контрол, нищо чудно английските изтребители да се опитат да ни приземят насила.

Джон Харис погледна втория пилот, който кимна мълчаливо.

— Кога очаквате да пристигнете? — попита Джей.

Харис пак се приведе напред.

— Колко остава до Дъблин?

— Около два часа и двайсет минути при тази скорост — каза Аластър и президентът повтори отговора.

— Когато кацнете — каза Джей, — ако не съм пристигнал, обадете се на Майкъл Гарити. Той е нашият адвокат. — Джей продиктува телефонния номер. — Ще долетя с първия възможен полет.

— Наеми самолет, Джей — каза президентът.

— Ще го направя, ако не намеря редовен полет — отвърна Джей. — Когато уредя въпроса, ще се обадя отново.

Джей приключи разговора, след това позвъни в хотел „Савой“ и помоли незабавно да пратят с такси багажа му до частния терминал на летище Хийтроу.

С едно бързо обаждане до кантората на „Аер Лингус“ Джей откри, че само след час ще има полет от Хийтроу за Дъблин. Облекчен, той реши засега да не си резервира място и позвъни отново в хотела, за да пренасочи багажа си към гишето на „Аер Лингус“.

— Тъкмо навреме се обадихте, сър — каза портиерът. — Държа го в ръката си и шофьорът чака.

— Според вас кога ще пристигне?

— По това време — за трийсет минути, ако имате късмет.

Един от служителите се съгласи да го откара до терминал 4 и Джей тихомълком се вмъкна в колата. Не искаше да го забележи Стюарт Камбъл или някой от хората му.

— Към терминала на „Аер Лингус“, ако обичате.

Шофьорът кимна и подкара толкова рязко, че Джей не успя да забележи мъжа с черен костюм, който го наблюдаваше от сенките край входа. Когато колата се отдалечи, мъжът бързо влезе във фоайето.

Фактът, че таксито с багажа му наистина пристигна пред терминал 4 след половин час, изненада Джей. Той благодари и плати на шофьора, после забързано мина през охраната и безкрайните формалности. Когато най-сетне се качи на самолета за Дъблин, до излитането оставаха десет минути. Мина му през ума, че Камбъл може вече да знае какво е намислил, но това не променяше нещата. Благодарение на празника щяха да бъдат в безопасност до четвъртък въпреки неминуемата поява на Камбъл.

Светлините на Хийтроу вече изчезваха под излитащия самолет, когато Джей осъзна, че за втори път през живота си не изпитва страх от полета. Той извади бележник от куфарчето, остави го в скута си, приготви се да пише и изведнъж си спомни, че не е резервирал стаи за екипажа. Освен това бе пропуснал да се свърже с митническите и емиграционните власти в Ирландия.

Вече бе забелязал липсата на вградени телефони в салона, а знаеше, че екипажът не разрешава използването на клетъчни телефони поради недоказаните предположения, че могат да предизвикат смущения в навигационната система — пълен абсурд, както твърдеше един негов познат от телекомуникациите. Но в момента нямаше избор.

Трябваше да проведе разговорите.

Салонът бе полупразен и Джей изчака, докато стюардесите минат с количките, после взе одеяло, загърна се плътно и отново набра номера на Майкъл Гарити. След кратка пауза отсреща се раздаде гласът на адвоката.

— Налага се отново да ви обезпокоя, мистър Гарити — каза Джей.

— За бога, човече, наричай ме Майкъл! — отвърна Гарити. — На тоя свят никой не ми вика „мистър Гарити“ освен жената, и то само когато е сърдита.

— Извинявай, Майкъл.

— И ти извинявай — разсмя се Гарити. — Май напоследък се случиха много неща.

— Слушай, налага се да ти прехвърля резервирането на стаи за хората от самолета. Освен това трябва да се обадиш на митницата и граничния контрол.

Джей продиктува необходимите данни.

— Имам грижата, Джей, стига кредитната ти карта да издържи — отговори весело Гарити.

— Добре. След един час пристигам.

— Ще те чакам — каза Майкъл Гарити.

Бизнес терминал, летище Хийтроу

Лондон, Англия

Стюарт Камбъл бе избрал за временен команден пункт една малка заседателна зала. Седнал наблизо, Анри Рену го наблюдаваше внимателно. Сред елегантната обстановка звучеше подходяща тиха музика — концерт на Вивалди — и Анри забеляза, че осветлението е намалено, което придаваше на залата още по-изискан вид.

Облегнат назад, Камбъл се бе опрял върху подлакътника на креслото и подпираше брадичката си с юмрук. Погледът му се впиваше в стената пред него.

— Стюарт? — подхвърли неуверено Анри.

— Да? — отговори бавно Камбъл, без да се обръща.

— Мисля, че си прав. Лондонският контролен център е проследил неясен радарен сигнал, летящ на североизток, но след около шейсет километра обектът излязъл от обсега на апаратурата.

— Много добре — каза безразлично Стюарт, увлечен в мислите си. — Нещо друго?

— Да — отговори Анри и тихичко потропа с пръсти по масата. — Мисля, че знам къде отива.

Стюарт рязко се завъртя към сътрудника си.

— Дъблин, предполагам. Прав ли съм?

Анри се усмихна и кимна.

— Как разбра?

— Аз бих сторил същото, Анри. Къде другаде би избягал един преследван американски президент освен в държава, където най-много обичат американците. Ако беше избрал друга посока, добрият мистър Райнхарт щеше да ми падне в очите.

— Пътува за Дъблин. Разбрано.

— Очаквах това и след петнайсет минути ще го последваме — каза Стюарт, после отново зае предишната поза и замислено впери поглед в стената. — Знаеш ли какво иска нашият уважаван премиер, Анри?

— Не, сър.

— Нали ти е известно, че имах доста дълъг разговор с него?

— Разбрах, че се е обадил.

Стюарт едва забележимо поклати глава.

— Мислех си, че го познавам. Знаех, че беше възмутен от плахото поведение на Тони Блеър по случая „Пиночет“. Затова му позвъних от Сицилия, за да го пришпоря. Знаех, че ще ни помогне да уредим преследването на Джон Харис.

— Разбирам.

— Но нямах представа доколко е превъртял на тази тема. Той наистина иска да прати Харис в Лима. Представяш ли си?

— Искате да кажете, още преди съда…

— Не, не. Никакви беззакония. Естествено, не може да се намеси в съдебния процес. Но е притиснал вътрешния министър, външния министър, полицията… всички, върху които има влияние, да сведат сроковете за екстрадиране до абсолютния минимум.

— Което вече едва ли ще стане — подхвърли Анри. — Изненадан ли си, Стюарт?

Камбъл се облегна назад и погледна Анри.

— Смаян съм. Откровено казано, не го очаквах.

— Значи бяхме на крачка? — попита Анри.

— От кое?

— От успеха. В името на клиентите.

— О, кръвожадния Мирафлорес — изсумтя презрително Камбъл и пак се завъртя към стената. — Да, сигурно сме били на крачка. И уредихме на Джон Харис еднопосочен билет за Лима.

— Тревожи ли те това?

След няколко секунди мълчание Стюарт Камбъл въздъхна и кимна.

— Да, много.