Насрещен вятър

11

„Юро Еър“ 42, в полет

Понеделник, 15:10 ч

— И какво ще им кажем? — попита Аластър Чадуик, докато боингът отминаваше височина четири хиляди и петстотин метра.

— На кого? — отвърна разсеяно Крейг Дейтън.

— На пътниците. На нашите пътници. Онези, които са си платили по един или друг начин, за да ги отведем до Вечния град. Уверявам те, че Сицилия няма да ги задоволи. Ще я разпознаят.

Крейг се озърна към втория пилот и поклати глава.

— Не знам. Ти как мислиш?

— Осъзнавам — отговори Аластър, — че американските въздушни превозвачи се боят от тази радикална идея, но навярно би трябвало да им кажем истината.

— Това наистина е новост — съгласи се Крейг.

— Така си и мислех.

— Хайде тогава, съобщи им.

— Няма да стане, капитане — ухили се Чадуик.

Крейг Дейтън въздъхна дълбоко и извади микрофона от гнездото му.

В салона на първа класа президентът Харис стоеше на пътеката и се ръкуваше с четиримата пътници, които бяха дошли да го видят. Съобщиха му с гордост, че всички са ветерани от Втората световна война, тръгнали на екскурзия из Европа, която щяла да завърши с откриването на нов мемориал в памет на десанта в Нормандия. Първият, полковник от запаса, тъкмо започваше да описва екскурзията, когато включването на високоговорителите привлече вниманието им.

Полковникът от запаса бе вдигнал глава към високоговорителите. Сега очите му се насочиха към президента.

— Сър, може ли да попитам каква е заплахата?

Съобщението се повтаряше отново на френски и немски, затова другите трима пристъпиха по-близо да чуят отговора.

Докато Крейг оставяше микрофона на място, в кабината се раздаде сигналът за повикване.

— Капитане, обажда се Урсула от салона. Можете ли да дойдете? Тук има голям гняв.

— Как тъй „голям гняв“? — попита Крейг.

— Някои хора са ви много ядосани.

— Излезли ли са на пътеката?

— Не. Седят, но говорят високо и не искат да се успокоят.

— Добре. Благодаря.

Крейг изключи връзката и пак пое микрофона.

Той преведе думите си на френски и немски, после остави микрофона и се обърна към Аластър.

— Може би ще се наложи да ида до салона.

Аластър кимна и продължи да сверява данните на бордовия компютър с въздухоплавателната карта.

— Остават ни още триста и осемдесет километра, Крейг. Около половин час полет. Между другото, ще си поприказваме ли предварително със „Сигонела“, или смятаме да им се стоварим изневиделица и да нарушим още някое правило?

— Мисля, че е по-добре да не казваме нищо, преди да сме стигнали почти над целта. Не искам някой военен командир да има възможността да ни заяви, че не можем да кацнем.

— Значи ще обявим бедствено положение? — попита Аластър.

— Какво има за обявяване? — отговори Крейг, като избута креслото си назад и се усмихна широко. — Наистина сме в бедствено положение.

В този момент Джилиан отвори вратата на кабината.

— Крейг, по-добре ела отзад. Урсула и Ели казват, че играта загрубява.

Той извъртя крака покрай централната конзола и се надигна.

— Как така?

— Някои хора от задния салон ни ругаят и настояват да разговарят с теб.

— От каква националност? — попита Крейг.

— Има ли значение? — отвърна Джилиан и като че се стресна още повече.

Крейг спря и леко наклони глава настрани.

— Щом ще разговарям с тях, не е зле да знам на какъв език.

— О, разбира се. Протестират на два-три езика.

Той тръсна глава и я последва към салона.

Ларами, Уайоминг

По кухненския плот бяха пръснати три бележника. Върху страниците им с думи и знаци бе изрисуван недовършен импресионистичен портрет на напрегнатата мисловна дейност на техния собственик.

Джей набързо отпи глътка портокалов сок, потисна желанието да свари още кафе и се съсредоточи върху първия бележник, озаглавен „логистика“. Из въздуха още се носеше застоялият аромат на пържен бекон и прегрят холандски сос, но той не му обръщаше внимание.

Най-отгоре грижливо бе изписан въпросът „Къде да отида?“ заедно с имената на градове — Лондон, Франкфурт, Женева и Стокхолм. Париж беше задраскан. Рим също. Следваха имената на авиокомпании, осъществяващи полети от Денвър до Европа, средното времетраене на полетите и номерата на няколко резервации. Оставаше нерешен и въпросът как да стигне до Денвър. С кола пътят обикновено отнемаше около два часа, но сега виелиците бяха заледили шосетата и магистрала 287 за Колорадо, тъй че можеше да загуби много повече време.

Вторият бележник съдържаше разклонена карта на юридическите проблеми, започваща с препоръката, която си бе направил сам — да проучи гражданскопроцесуалните кодекси на Италия, Франция, Швеция и Швейцария. Повечето необходими сведения можеха да се изтеглят от някоя специализирана фирма за юридическа информация, но за всичко това трябваше време. До бележниците лежеше разпечатка на Договора против изтезанията, набързо изтеглена от сайта на ООН. Черно-белите страници вече бяха нашарени с бележки и подчертавания с червено мастило.

Джей вдигна слушалката и набра един от номерата, които му бе дала Шери Линкълн. Третият бележник беше запълнен с имена и номера, включително телефона на заместник държавния секретар Рудолф Бейкър, който в този момент се обади отсреща със сдържан и хладен тон, какъвто обикновено употребяваше само при разговори с комунистически лидери и иракски дипломати.

— Мистър Райнхарт, Алекс Маклафлин от Министерството на правосъдието току-що ме уведоми за събитията и трябва да кажа, че съм потресен от вашето отношение. Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо отказвате да съобщите на американското правителство накъде лети президентът Харис?

— Не ви трябва да знаете, сър — отговори Джей, — докато самолетът на президента не се приземи. Не е необходима предварителна подготовка, а на практика предварителното уведомяване може да бъде пагубно, ако целта на полета се разчуе. Необходимо ли е да ви напомням, че преследват този човек с международна заповед за арестуване?

— Не, но при всяко положение вече сте закъснели. Знаем, че самолетът се е отправил към Малта. В момента търсим контакт с малтийските власти.

Джей се изкиска.

— Щом сте убедени, че отива за Малта, действайте както намерите за добре. А междувременно бих искал да знам само едно: дали военновъздушните сили имат в средиземноморската област транспортен самолет с широк радиус на действие. Нещо, което може да кацне, да вземе президента и да го прехвърли в Щатите без междинни спирки.

— Как така „щом сме убедени“? — рязко запита Бейкър. — За Малта ли лети, или не?

— Не играя игри, мистър Бейкър, но ще трябва да ми се доверявате още около час както за негово добро, така и за да можете искрено да отговаряте, че не знаете.

— Разбирам. Този отговор на практика означава, че според вас самолетът отива другаде. Нека ви кажа нещо, мистър Райнхарт. Много нависоко се целите! Ще оплескате всичко като дилетант и ще подложите Харис на сериозна заплаха.

— Това е последното, което бих сторил.

— Е, ако сте го накарали да отиде в Мароко, правите огромна грешка. Същото се отнася до опитите да кацне в Гибралтар, Испания, Португалия, Египет и почти всички други достъпни държави. Италия ще е просто цвете в сравнение с правните усложнения във всяка от тези страни, а от гледна точка на дипломацията просто нямате представа какво вършите.

— Успокойте се, мистър Бейкър. Той не отива в нито една от тези държави, а ако не бях наясно, че съм аматьор в международната дипломация, изобщо нямаше да ви се обадя. Нуждая се от вашата помощ, но в момента най-важният въпрос е дали след кацането можем да осигурим евакуиране на президента с помощта на флота или военновъздушните сили.

— Как така евакуиране? Как мога да отговоря, след като не знам от коя суверенна държава ще трябва да го евакуираме?

— Добре, нека предположим за улеснение, че сме успели да преодолеем дипломатическите проблеми, свързани с приземяването му.

Прекъсна го кратък презрителен смях.

— Намерете ми място на тази планета, мистър Райнхарт… без да броим Съединените щати, разбира се… където дипломатическата страна на случая няма да бъде проблем. За бога, та това е международна заповед за задържане. Където и да кацне, някой ще го чака с копие от заповедта и той ще бъде арестуван. Откажете се от идеята, че можете да предотвратите задържането. Истинското сражение ще бъде около опита за екстрадиране, а там ще се нуждаем от армия опитни юристи, задълбочено проучване и…

— Стига толкова, сър! — отсече Джей. — Искате или не, аз съм негов адвокат. За ваше сведение се опитах да го разубедя, но той беше категоричен, затова бъдете така любезен да не ме поучавате. По-късно можете лично да му опявате за неудачния избор, но засега бъдете така добър да се концентрирате върху най-важното решение за момента. Няма да позволим да го арестуват, защото от този момент нататък губим напълно контрол над събитията. И тъй, могат ли нашите военни да го приберат, или не?

Най-сетне отсреща настана мълчание, явно Бейкър размишляваше над въпроса.

— Не знам. На този въпрос най-напред трябва да отговорят от Пентагона и чак след това да обсъдим политическите и дипломатическите усложнения. Може да се окаже, че е попаднал в страна, която да не допусне подобни действия. Нали разбирате, става дума за суверенни държави. Могат да сметнат за акт на агресия факта, че военновъздушните сили изведнъж цъфват на тяхна територия и измъкват един бивш президент. Но все пак ще разбера какво могат да направят военните.

— Добре.

— Но вие трябва да разберете едно, мистър Райнхарт: че само президентът Кавано може да одобри подобна спасителна акция.

— Осъзнавам това, но как изобщо би могъл да откаже, като се има предвид заплахата за всеки друг бивш президент, който някога излезе в чужбина, както и явните последствия от евентуално бездействие?

Въпросът остана без отговор.

Белият дом, Вашингтон

Повиканите членове на правителството най-напред бяха въведени в заседателната зала, но след малко по молба на президента ги отведоха в Овалния кабинет. Алекс Маклафлин от Министерството на правосъдието, Руди Бейкър от Държавния департамент, заместник-директорът на ЦРУ, съветникът по националната сигурност и един генерал-лейтенант от авиацията чакаха там десетина минути под бдителния поглед на секретаря на президента, докато най-сетне самият президент влезе забързано и придърпа стол пред бюрото си.

— Сядайте всички. Докъде стигнахме с проблема с президента Харис?

Заместник-директорът на ЦРУ понечи да отговори, но президентът го прекъсна.

— Най-напред да ви кажа: знам, че отива към Малта и че, кой знае защо, екипажът на пътническия самолет е решил да го закриля, което е доста странно за една немска авиокомпания.

— Няма нищо странно, сър — намеси се генералът. — Командирът на самолета е бивш офицер от военновъздушните сили. Разбира се, не е под наше командване, но си остава наш човек. Американец, който живее във Франкфурт и работи за немска авиокомпания.

— Така ли? — изненада се президентът. — Щастливо съвпадение.

— Господин президент — обади се Руди Бейкър, — имам основания да смятам, че крайната цел може да не е Малта.

И той описа разговора си с Джей Райнхарт.

— Кога беше този разговор, Руди? — попита президентът.

— Малко преди да напуснем заседателната зала, сър. Преди около двайсет и пет минути.

Президентът кимна и вдигна ръка.

— Добре, а каква е тази смахната история за някакъв си изгонен тексаски съдия, дето се пише адвокат на Харис? Какво научихте по въпроса?

Алекс Маклафлин започна да описва случая с Райнхарт, но президентът го прекъсна.

— Добре, добре. Картината ми е ясна. По някаква неизвестна причина Харис е наел онзи некадърник, което означава, че ще трябва да поемем по-голямата част от работата. Нали?

— Не, сър — каза Маклафлин и изложи причините, поради които Министерството на правосъдието трябваше да остане в сянка.

Руди Бейкър повтори молбата на Райнхарт за помощ от страна на флота или военновъздушните сили, заместник-директорът на ЦРУ изброи предполагаемите места, където би могъл да се приземи Харис, а съветникът по националната сигурност обясни какви последствия за американската външна политика може да има една продължителна съдебна битка за екстрадирането на Харис в Перу.

— Ясно — каза накрая президентът Кавано. — Очевидно не можем да разработим по-конкретни варианти, преди самолетът да кацне някъде.

Всички кимнаха.

— Добре. Генерале, вие казахте, че самолетът не може да остане във въздуха повече от два часа, затова нека пак да се срещнем след два часа. — Президентът погледна заместник-началника на кабинета. — Може ли да се уреди?

— Да, сър. Ще преработим графика ви.

— А пресата още ли не е научила?

— Не знаят нищо конкретно, сър. Телеграфните агенции споменават за възможно отвличане, но засега никой не го е свързал с Харис.

— Поразително. Обикновено ние не знаем нищо, преди Си Ен Ен да започне да предава на живо, или Питър Дженингс да организира специален репортаж от Ню Йорк.

След излизането от Овалния кабинет групата се разпръсна. Генералът бързо мина в една съседна стая, за да използва секретна телефонна линия. Той набра необходимите номера и потропвайки с пръсти по масата, зачака отсреща да се обадят.

— Джо? След минута слизам в залата за извънредни ситуации. Свържи се по сигурен телефон с авиационния команден пункт в Скот и накарай дежурния ръководител полети да определи всички налични самолети С-17, С-5, С-141 или дори ако има някой гълфстрийм от базата „Андрюс“, с две думи, всичко в радиус осемстотин километра от Италия, което бихме могли в близките няколко часа да използваме за евакуация на личен състав до територията на САЩ без междинно кацане. Ако е възможно, открий също така самолетите и екипажите в полет и имай готовност да ги извикаш. Ще ни трябва и зареждане във въздуха, тъй че ще е най-добре да предвидят няколко танкера.

Той изслуша отговора и кимна, като се взираше във вратата, за да е сигурен, че няма кой друг да чуе.

— Искам всичко да стане светкавично, Джо. Доколкото разбирам, единствената възможност на президента е да измъкне Харис оттам, но преди няколко минути му споменаха и за флота, затова трябва да гледаме да не се стигне дотам. Ония приятели само това чакат — да го отмъкнат с хеликоптер на някой самолетоносач, а после да докарват журналисти на борда по целия път до Норфък.

Генералът изслуша какво му говорят отсреща, кимайки от време на време.

— Просто гледай планът да е в пълна готовност, разбра ли? Щом узнаем къде е Харис, искам наш самолет на секундата да завие към същата писта. Искам да предложа на президента едно лесно решение, което е вече в ръцете ни.