Насрещен вятър

21

Ларами, Уайоминг

Понеделник, 11:45 ч местно време

Последният полет за деня от международно летище Денвър за Европа беше след по-малко от три часа, а Джей Райнхарт все още стоеше до кухненската си маса в Ларами, на сто и петдесет километра от аерогарата.

— Трябва да има друг начин — каза той на туристическия агент, с когото се бе свързал по телефона.

— Не, а и едва ли ще стигнете навреме. Заради снежната буря шосе две осем седем е затворено на проходите. Чух, че имало страхотно задръстване на магистралата южно от Чейен.

— А не мога ли да летя през Чикаго? Или… или през Атланта?

— Разбира се, но трансатлантическите връзки вероятно ще потеглят утре сутрин, което означава, че ще пристигнете привечер.

— Далас?

— Същата работа. Не мога дори да ви осигуря местна връзка до Денвър. Но… вижте какво, може ли да направя едно предложение?

— Шегувате ли се? Готов съм на всичко.

— Наемете самолет да ви откара до Денвър. Дори с чесна ще стигнете за час.

— Да наема…

— Самолет. Да, сър. Скъпо е, но ако искате да хванете последния полет, няма друг начин.

Мисълта да се бори с паниката единайсет часа в презокеанския боинг сама по себе си беше ужасна. Сега изведнъж го обзе представата как загива при падането на малък самолет и започна да му призлява.

— Мистър Райнхарт?

— Какво?

— Чухте ли ме?

— Аз… — Той преглътна на сухо. — Да. Да… съжалявам. Значи няма друг начин, а?

Благодари на агента, дръпна от масата телефонния указател и взе да прелиства местните фирми за въздушен транспорт, като се мъчеше да мисли за всичко друго освен за факта, че сам предлага пари, за да бъде натъпкан в малък самолет, който без съмнение при първа възможност ще рухне на земята.

Стегни се. Хората го вършат всеки ден!

В указателя имаше три фирми за даване на самолети под наем, но нито една не бе в състояние да му помогне.

— Съжалявам, сър. Всички машини са ангажирани за деня, включително и ситейшънът.

— Кое?

— Това е марка реактивен самолет.

— Ясно. Бихте ли препоръчали към кого да се обърна в Денвър?

— Преди час опитахме да намерим самолет за друг клиент, мистър Райнхарт. Може и да има свободна машина, но не успяхме да я открием. Светското общество организира някакъв голям купон в Аспен и всички самолети от района са ангажирани.

— Ще платя двойно — чу той собствения си глас и му се зави свят при мисълта, че предлага пари за гибелта си.

— Съжалявам.

Джей остави слушалката. Умът му работеше на трескави обороти. Трябваше да има някакъв друг начин. Нямаше нито време да стигне с кола, нито самолети под наем или местни въздушни връзки…

Внезапно в главата му проблесна спомен за разговора с един студент. Дейвид някой си. Той беше частен пилот, имаше собствен самолет и двамата добродушно спореха дали човек трябва да лети, като Джей категорично поддържаше обратната теза. Запита се дали има поне малък шанс Дейвид да е на разположение. Беше готов да се признае за победен в спора, стига да можеше да стигне в Денвър навреме.

По дяволите! Как му беше фамилията? Дейвид… Дейвид… Кармайкъл! Точно така!

Той набра номера на университетското деловодство и помоли да му дадат телефона на Дейвид Кармайкъл, изтъквайки някакъв нелеп предлог.

— Както кажете, професоре — отвърна чиновничката и му продиктува два номера.

Първият не отговаряше. Вторият беше клетъчен и хвана студента между две лекции. Джей обясни отчаяното си положение.

— Ами… не знам, професор Райнхарт, времето днес малко не ми харесва.

— Не става ли за полет?

— Е… не е чак толкова зле, но имам и лекции.

— Ами ако те освободя от тях? Нямаш представа колко е важно, Дейвид. Въпросът буквално засяга живота на един бивш американски президент.

— Да, казахте го вече. Добре де, ако прогнозата не е прекалено лоша…

— Още ли имаш собствен самолет?

— Да. Екипиран е добре и умея да летя по прибори, но човек все пак трябва да е предпазлив, нали така?

— Абсолютно. Слушай, не искам да те притискам, но няма друг начин да стигна навреме в Денвър. Можеш ли да ми направиш тази услуга?

— Мисля, че имам законно право да возя пътници… Не съм летял от няколко седмици, но сигурно ще успея да се подготвя за час.

— Нека да са четирийсет минути. Ще ти платя колкото кажеш.

— Не мога да приема пари, сър, освен за горивото. Аз съм частен пилот.

— Добре. Само нека да са четирийсет минути, става ли?

— Значи искате да стигнете до международното летище в Денвър?

— Да.

— В такъв случай ще побързам. Трябва да проверя времето и да попълня план на полета. Как мога да ви открия, професоре?

— Да се срещнем направо там, Дейвид.

Настана кратко мълчание.

— А, добре — каза след малко Кармайкъл и му обясни как да намери самолета му на аерогарата. — Аз… аз ще ви чакам там, професоре.

Мисълта да облече официален костюм, без предварително да се изкъпе и избръсне, беше същинска ерес, но нямаше време. Из въздуха в спалнята му се разхвърчаха бельо и чорапи, докато той мяташе в куфара необходимия минимум. Десет минути по-късно изтича до гаража и скочи в колата.

Внезапно си спомни за клетъчния телефон на кухненската маса и изтича да го вземе заедно със зарядното устройство и резервна батерия, после се върна в гаража и отвори вратата. Пред очите му се разкри сиво облачно небе, но той се помъчи да не му обръща внимание.

Дейвид Кармайкъл беше добър студент. Имаше само шестици. Значи трябваше да е и добър пилот. Сигурно можеше да открие Денвър въпреки плътната облачност. Или пък да се спусне по-ниско и да следва шосето.

Кармайкъл го чакаше до вратата на частния терминал със зелени слушалки в едната ръка и малък пътен сак в другата. Джей се помъчи да не забелязва тревожното изражение на младежа.

— В момента загряват двигателя — съобщи Кармайкъл.

— Не знам какво означава това — каза Джей. — Проблем ли има?

— Не — отвърна младежът. — Но самолетът ми е събирал студ цяла седмица, тъй че това ще помогне да запаля по-лесно двигателя.

— Добре. Реактивен ли е самолетът?

Дейвид Кармайкъл изненадано вдигна вежди.

— Реактивен ли? Де да можех да си го позволя.

— Какъв е тогава?

— Чесна 172, професоре. Едномоторен, витлов, четириместен. Вие какво си мислехте?

— Аз… не разбирам много от частни самолети — промърмори Джей и стомахът му се сви на топка.

Кармайкъл забеляза паниката по лицето на Джей Райнхарт и положи ръка върху рамото му.

— Професоре — заговори той предпазливо, — това е голяма, стабилна машина. Всъщност чесна 172 вероятно е единственият самолет, прониквал някога през съветската въздушна отбрана.

— Извинявай, какво каза? — измънка Джей.

Кармайкъл се усмихна леко и тръсна глава.

— През осемдесетте години един смахнат германец прелетя с чесна до Русия и кацна на Червения площад. Цялата съветска въздушна армада не успя да го свали.

— А, да. Май си спомням нещо такова — каза Джей и в този момент забеляза на пистата малък самолет с високо крило. Изведнъж осъзна, че Дейвид Кармайкъл говори именно за тази машина. Не изглежда чак толкова голям, че да вози пътници, помисли си той. Всъщност не виждам дори къде може да се побере пилотът! — Какво е времето? — попита с усилие Джей.

— Ами… — започна неуверено Дейвид Кармайкъл. — Ще трябва да летим по прибори. През цялото време ще бъдем в облаците, но не вярвам да имаме затруднения. Според метеоролозите ще има сериозно обледеняване едва над четири хиляди метра, тъй че… ако не срещнем студен фронт, турбуленцията ще е поносима.

— Какво е това обледеняване?

— Не мога да летя, ако съществува опасност самолетът да се покрие с лед. Нямам антиобледенителни ботуши.

— Ботуши?

— Гумирани приспособления на челния ръб на крилото, които се надуват, за да разчупят леда.

— О!

— Ще поискам от Денвър СКП.

Джей кимна, макар да нямаше представа какво означава съкращението.

— Добре.

— Ще ни отнеме около час.

За да не мисли за предстоящия полет, Джей погледна часовника си.

— Да не губим време.

Дейвид Кармайкъл посегна и го хвана за ръката.

— Професоре, много е важно, нали? Нямате време да стигнете с кола, нито да хванете местен полет.

Джей поклати глава. В гласа на Кармайкъл звучеше предупреждение, но той се помъчи да не му обръща внимание, защото се боеше, че може да промени решението си. Представата как Стюарт Камбъл дебне Джон Харис надделяваше над страха му от полети. Вероятно Дейвид Кармайкъл просто реагираше на пепелявия цвят на лицето му. Един пилот не би летял, ако има сериозна опасност.

Дейвид Кармайкъл въздъхна, озърна се към самолета и отново погледна пътника си.

— Професоре, най-добре отскочете първо до тоалетната.

Джей го изгледа подозрително и се опита да формулира ясен въпрос, а из главата му прелитаха най-невероятни картини.

— Защо? — попита задавено той.

— Защото няма тоалетна на борда — обясни предпазливо Кармайкъл.

— О.

— Самолетът е твърде малък.

— Естествено — чу Джей собствения си глас. — Аз… ще се върна след малко.

— Натам, сър — подсказа Кармайкъл и посочи към мъжката тоалетна.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Обаждането по сателитния телефон дойде внезапно и за секунда Крейг не знаеше как да реагира.

— Какво беше това? — попита Аластър, когато той остави слушалката.

— От тукашната охрана ми съобщиха, че командир Суонсън идва насам заедно с онзи Камбъл.

— Идват на нашия самолет!

— Да… с такова впечатление останах.

— Божичко! — възкликна Аластър. — Отивам да им съобщя.

Той пъргаво се измъкна от креслото и отвори вратата тъкмо в момента, когато Мат Уорд въвеждаше в самолета генерал Глюк.

— Агент Уорд, имаме проблем — каза Аластър и с въпросителен поглед кимна към възрастния непознат.

Уорд също се озърна към генерала, после отново погледна Аластър Чадуик, набързо представи офицера от запаса и обясни, че той иска да помогне. Накрая запита:

— Какъв е проблемът?

Аластър му обясни за обаждането и видя как очите на Уорд се разшириха. Агентът се завъртя и нахълта в салона на първа класа, оставяйки генерала на входа. След няколко секунди се върна.

— Добре, трябва да предположим, че Суонсън е бил принуден да доведе Камбъл тук, за да проверят дали президентът е на борда.

— Ако е тъй — каза Аластър, — Камбъл ще иска да огледа целия самолет и тоалетните.

— Има ли къде да се скрие човек на борда? — попита Уорд, предчувствайки отговора.

— Да. Всъщност, не. Не точно на борда, но… ако успеем да го направим, без някой да забележи, и ако президентът се свие на топка, можем да го вкараме в секцията за електроника зад предното колело.

— Колко е мястото?

Крейг бе излязъл от кабината и слушаше напрегнатия им разговор.

— Ще му е тясно, но може да издържи — каза Аластър. — Но трябва да действаме бързо. Няма как да го скрием, докато се качва там, но затворим ли капака, никой няма да го намери.

— Генерале, изчакайте тук, ако обичате — нареди Мат Уорд и набързо представи Глюк на Крейг, после изтича обратно към президента.

Джон Харис изслуша плана и поклати глава.

— Не. Няма да го направя.

— Какво? Вижте сега, сър — възрази Мат Уорд. — Моята работа е да ви защитавам, но и вие трябва да ми помагате.

— Не сме ли имали подобен разговор вече няколко пъти, Мат?

— Да, господин президент, така е. Но секундите отлитат, а онзи адвокат идва насам.

— А аз няма да се завирам като плъх в някаква дупка под самолета — заяви Харис с твърд и решителен глас.

— Сър… — започна Шери, но той я прекъсна с вдигане на ръка.

— Не! Ако Камбъл дойде на борда, ще го срещна лице в лице. Придружават ли го италианските власти?

— Не знаем, господин президент — отговори Уорд. — Вижте, няма ли поне да минете в някоя от тоалетните отзад… Моля ви, не го улеснявайте.

Джон Харис се замисли.

— Отивам в задния кухненски бокс да си направя чаша кафе, Мат. Ако онзи желае да претърси самолета, ще го посрещна там. Нямам намерение да се крия като страхливец.

— Никой не ви нарича страхливец, сър. Това е криво разбрана доблест.

— Мат! Стига толкова! — отсече президентът. — Твоя работа е да осигуряваш възможности за защитата ми, а моя — да решавам какво ще приема. Само моя. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Извинете, господин президент — изрече нечий глас изотзад.

Уорд, Дейтън и Чадуик се завъртяха към стария генерал, който бе изслушал краткия спор. Той протегна ръка и президентът я стисна.

— Слушам ви.

Генерал Глюк се представи набързо.

— В терминала, сър, имам на разположение двайсет и трима американци, ветерани от Втората световна война, готови да задържат онзи тип, за когото говорите. Вече ги организирах. Ако някой заповяда на младия пазач да отвори вратата на терминала, гарантирам, че никой няма да ви свали от този самолет.

— Това ли е цялата ви група, генерале?

— Не, сър. Пътуваме със съпруги, приятелки, синове и дъщери. Но организирах мъжете и сме готови да бъдем до вас където и да отидете. Очаквах нещо подобно.

— Благодаря, генерале.

— Няма защо, сър. Да защитаваме президента е наш дълг, а според мен, щом веднъж сте заемали този пост, продължаваме да отговаряме за вашата безопасност.

— Искрено съм ви задължен.

Мат Уорд се завъртя и изтича към изхода, следван от генерала, а президентът стана и мина в задната част на боинга.