Насрещен вятър

24

Център за въздушен контрол Денвър, Колорадо

Понеделник, 13:05 ч

Блокът с електронни данни за чесна 225 върху екрана беше стабилен, но самите данни пораждаха тревога. Ръководителят полети на малки височини в района на Форт Колинс отново ги погледна, за да провери дали наистина минималната допустима височина е три хиляди и триста метра.

Така беше.

Но транспондерът на чесната сочеше едва три хиляди и височината продължаваше да намалява.

Диспечерът отново включи предавателя, опитвайки се да предупреди пилота.

— Още ли имаш проблеми с този? — изрече някой над рамото му.

Ръководителят се озърна към началник-смяната и кимна.

— Той не ме чува, но аз приемам всяка негова дума.

— Значи има частична повреда на радиото — промърмори началникът.

— Движи се по курса и отмина най-високите планини, но изведнъж започна да слиза без разрешение.

— А и транспондерът не е на седем и седемстотин — каза началникът, намеквайки за транспондерния код, използван при аварийни случаи. — Трябваше поне да подаде сигнал за повреда на радиото.

— Да, но засега не го е направил — отвърна диспечерът.

— Опита ли се да го потърсиш на честотата на летище Ларами?

— Да. Никакъв отговор.

Ръководителят отново провери разрешителното за полета. Ако пилотът не успееше да установи радиовръзка, би трябвало да се насочи към международно летище Денвър, спазвайки точно процедурата, наречена Рам-3, и вероятно да се опита да кацне по прибори на някоя от пистите. След малко щеше да предупреди колегите си от аерогарата и за да не допуснат сблъсък, те трябваше да пренасочат огромен брой пътнически полети встрани от малката чесна.

— Най-добре да съобщим на аерогарата — каза началникът.

Подчиненият му кимна и неволно изтръпна при мисълта какво объркване щеше да създаде частният самолет. Боинги, дъгласи и всякакви други огромни авиолайнери щяха да прахосат тонове авиационно гориво само защото един-единствен пилот не бе проверил преди излитането дали радиостанцията му е в изправност.

Той отново погледна светещите данни до фигурката на чесната върху компютърния радарен екран.

Вече е слязъл на две хиляди деветстотин и петдесет. Защо? Какво става там горе?

На борда на чесна 225

В полет на сто километра югоизточно от Ларами, Уайоминг

— Какво става, Дейвид? — попита Джей, чиито страхове бяха достигнали нови висоти, докато гледаше как Дейвид непрестанно се озърта към лявото крило, а двигателят бучи задавено и стъклото пред тях се покрива със скреж.

Дейвид провери дросела и го изтласка напред до предел.

— Един… един момент — задавено промърмори той и отново се озърна наляво.

Джей проследи погледа му към лявата странична опора, която излизаше от долната част на корпуса и удържаше крилото в хоризонтално положение. Опората беше здрава, но по предната страна на метала имаше нещо.

Лед, помисли си Джей. Пред очите му ледената кора продължаваше да надебелява. Беше прозрачна, но тук-там се мяркаха бели петна, сякаш по опората се полепваше и сняг от въздуха.

— Аз… — започна Дейвид, продължавайки да гледа навън.

— Какво?

Дейвид се завъртя и погледна Джей.

— Не очаквах това. Машината се покрива с лед. Трябва да направим нещо.

— Какво? — попита Джей и усети как хладна тръпка пробягва по цялото му тяло. — Да се върнем ли?

Дейвид поклати глава.

— Късно е. Намираме се над прохода и теренът под нас вероятно е на височина около хиляда и осемстотин метра. Бавно слизаме, макар че моторът работи на пълна мощност.

— Как… как така „слизаме“? — заекна Джей.

— С допълнителния товар на леда не мога да удържа тази височина — отговори тихо Дейвид.

Досега ревът на двигателя бе мощен и равномерен, но внезапно се промени в дрезгава кашлица, напрегнат вой и отново кашлица.

Ръката на Дейвид се плъзна към един ключ върху предното табло. Кашлицата престана и отново се раздаде отмереното бучене на буталата.

— Какво беше това? — попита Джей толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга.

— Обледеняване на карбуратора. Трябваше… да включа нагревателя.

— И това… ще помогне ли?

Дейвид кимна.

— О, да. Беше просто… рутинен проблем.

Дори и за мен е ясно, че лъже, помисли си Джей. В този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той побърза да го измъкне от джоба си.

— Ало?

— Джей, обажда се Шери Линкълн.

— Да… чакай малко, Шери. Тук… тук имаме малка неприятност.

— Какво става? — чу той гласа й, докато отпускаше телефона в скута си. Из главата му се въртеше вихър от вълнения и тревоги. Дейвид бе казал, че слизат. Означаваше ли това, че ще се разбият?

— Дейвид… какво ще правиш?

Пилотът му направи знак да изчака, но Джей видя, че вдигнатата ръка трепери. От устата на Дейвид излетяха само няколко разпокъсани думи:

— Аз… ние ще… ще изчакаме… една-две минути…

С отчаяно усилие Джей се откъсна от кошмара и насочи вниманието си към клетъчния телефон, Шери Линкълн и „Сигонела“.

— Слушам те, Шери — каза той.

— Какво става там? — попита тя.

— Нищо особено — отговори Джей. — Скоро ще кацнем в Денвър.

Видя как Дейвид отново натисна дросела, макар и двамата да знаеха, че моторът работи на пълна мощност.

— Когато преди малко прекъсна връзката — каза Шери, — ти питаше дали имаме основания да смятаме, че италианците се канят да променят позицията си. Точно това ни тревожи, Джей. Смятаме, че трябва да излетим и да се насочим към друго място. Когато напусна самолета, Камбъл беше побеснял и нямам представа каква изненада може да ни поднесе. Ти знаеш ли?

За момент се раздаде пронизителният електронен писък на някакъв предупредителен сигнал и Дейвид леко натисна щурвала напред.

Джей поклати глава и си помисли, че Шери не може да види какво става при тях. Наложи си да не гледа цифрите на прибора, който Дейвид бе нарекъл висотомер, макар че с крайчеца на окото си продължаваше да вижда как намаляват бавно.

— Не знам, Шери, но единствената му възможност е да намери съдия от италианския върховен съд, вероятно в Рим, и да се опита да изкопчи решение, че италианското правосъдие има власт и над чуждите военни бази.

— Колко време ще отнеме това?

— Италианските съдии не реагират като нашите, но пък Камбъл е известен и уважаван. Не е изключено някой юрист да го приеме в дома си.

Пред Джей се появи ръката на Дейвид, който смени честотата, превъртя няколко ключа и отново се опита да се свърже с Денвър, но без резултат.

— Какво да правим, Джей? — попита Шери. — Кажи го просто и ясно. Време е за решение.

Той преглътна мъчително, опитвайки се да прецени вариантите, макар че съзнанието му се разкъсваше между Сицилия и възможната скорошна гибел.

— Добре, Шери. Аз… трябва да проведа още няколко разговора, за да се уверя, че британците не са променили отношението си към екстрадирането и Договора против изтезанията. Поръчай на пилота да подготви план за полет до Лондон, но изчакайте още малко. Обади ми се след един час. Ако не съм… на разположение… излетете за Лондон и нека там президентът се предаде на законните власти, когато му връчат заповедта. Но ако никой не ви посрещне, заредете с гориво и потегляйте незабавно за САЩ. Може и за Канада.

— Как така няма да си на разположение? — попита Шери, доловила тревогата в гласа му.

— Нищо… не се тревожи. Обади ми се след час.

Докато Джей приключваше разговора, Дейвид отново смени честотите и ръката му внезапно се закачи за един от ключовете. Джей го видя как хвана пластмасовия диск около ключа и започна да го върти напред-назад.

— О, по дяволите!

— Какво?

— Денвър, тук чесна две две пет, чувате ли ме сега? Мисля, че отстраних проблемите с радиото.

В слушалките прогърмя мъжки глас и Джей изпита невероятно облекчение, сякаш изведнъж пред тях се бе разкрило ясно небе.

— Чесна две две пет, тук въздушен контрол Денвър. Чувате ли ме, сър?

— Да! Слава богу! — изговори с усилие Дейвид. — Чувам ви отлично, Денвър.

— Аз ви чувах през цялото време, но вие очевидно не приемахте моя сигнал.

— Аз… ключът за усилване някак се беше завъртял до минимум, сър. Извинявайте.

— Височината ви е две хиляди и осемстотин метра и продължава да намалява. Имахте разрешение за три хиляди и триста.

— Не мога да овладея машината, Денвър! Имам обледеняване.

— Разбрано, сър. Налага ли се аварийно кацане?

— Да! Дори на пълна мощност не мога да запазя височина… а преди минута светна предупреждение за блокиране на двигателя.

Гласът на Дейвид бе изтънял, тембърът и скоростта на думите издаваха, че е подложен на изключително напрежение и от земята очевидно усетиха това.

— Добре, запазете спокойствие, ще ви помогнем да кацнете. Продължава ли обледеняването?

— Да! Трябва да се отдалеча от планините.

— Разбрано, сър. Завийте наляво по курс едно нула нула градуса. Ще разчистя движението пред вас и ще ви насоча към Денвър за кацане по прибори на писта девет ляво. Времето в Денвър е следното: висока облачност, видимост две хиляди метра, визуален заход към писта девет ляво от височина деветстотин метра, температура два градуса под нулата, влажност седемдесет процента, висотомер осем девет две, лек вятър.

— Разбрано. Намирам се на две хиляди и седемстотин метра и продължавам да слизам.

— Добре, сър, остават ви още четирийсет и два километра, според моите прибори летите със сто и деветдесет километра в час и губите височина по шейсет метра в минута. Ще се справите.

— Денвър, ледът продължава да се натрупва.

Джей усети как самолетът изведнъж се разтърси.

Дейвид натисна щурвала напред и двамата подскочиха на седалките, когато носът клюмна надолу. Изчака да наберат скорост и бавно изравни самолета.

— Какво… беше това? — попита Джей с едва доловим, изтънял глас.

— Двигателят се задави. Трябва да поддържам по-висока скорост от нормалното, защото носим тежък леден товар и той изкривява крилото.

— О, великолепно.

Дейвид дишаше тежко и не откъсваше очи от таблото. Отново се раздаде гласът на диспечера.

— Добре. Виждам, че внезапно загубихте стотина метра. Наред ли е всичко?

— Аз… двигателят щеше да блокира, Денвър.

— Наричай ме Бил. Твоето име как е?

— Ами… — Дейвид преглътна с усилие. — Дейв… Дейвид.

— Добре, Дейвид, ще те приземим. И аз съм пилот. Само поддържай скоростта с десет километра над тази, при която двигателят щеше да блокира. С каква скорост се спускаш?

Дейвид се приведе напред и огледа някакъв циферблат, преди да отговори.

— Приблизително… деветдесет метра в минута.

— Не е страшно. А сега, Дейвид, не се опитвай да проявяваш инициатива. Ще ти продиктувам честотите и трябва само да извършиш кацане по прибори. Познаваш процедурите, нали?

— Да. Да, не се безпокой. Минал съм курс по международните правила за кацане.

— Добре. Сигурен бях, но сме длъжни да проверим. Сега искам внимателно да настроиш приборите на честота едно едно две точка четири и визуално да провериш дали честотата е въведена в навигационната апаратура, а не в комуникационната радиостанция.

— Готово — съобщи Дейвид, след като завъртя бързо няколко ръчки.

— Височина, Дейвид?

— Височина… две хиляди и петстотин метра. Продължавам да слизам с деветдесет метра в минута, скорост двеста километра в час.

— Много добре. Остават ти трийсет и пет километра и трябва да вземем решение. Мога да се опитам да те приземя на летище Сентениал, което е на около осем километра южно от теб, или да продължиш към Денвър. Може да се добереш до Сентениал без проблеми, но апаратурата им за кацане по прибори е изключена и макар да съобщават, че под сто метра височина има видимост, данните са от автоматичната метеосистема АСОС. Понякога АСОС не засича внезапните промени, тъй че положението може да се окаже много по-лошо.

— Ясно. — Дейвид се озърна към пътника си, размишлявайки за целта на полета и опасността да се спусне в близост до Скалистите планини над обгърнато в мъгла летище. — Избирам… избирам Денвър.

— Добре. Излезе ли от зоната на обледеняването?

Дейвид огледа внимателно лявото крило и капака на двигателя, преди да отговори.

— Да… мисля, че излязох. Но ледът не се топи.

— Още трийсет километра, Дейвид. Височината ти засега е добра.

— Разбрано.

— Сега нагласи селектора за курса на нула девет нула градуса.

— Разбрано. Готово. Да превключа ли на контролната честота на летище Денвър?

— Не, Дейвид. Аз ще поддържам връзка с теб през цялото време. Летището отстранява всички от пътя ти.

— Съжалявам.

— Не се тревожи. Наближаваш локализатора.

— Какво е локализатор? — чу Джей собствения си глас.

— Ето… тази стрелка. — Дейвид посочи индикатора за хоризонтална позиция върху предното табло. — Когато се плъзне в центъра, значи съм на курса към пистата.

— Разбрах.

Дейвид отново включи предавателя.

— Засичам локализатора, Денвър. Завивам по курса.

— Разбрано. Двайсет и пет километра до пистата.

По целия самолет отново пробяга тръпка и Дейвид пак насочи носа надолу и изчака машината да набере скорост, преди да намали ъгъла на спускане.

— Каква е височината, Дейвид?

— Наложи се да загубя височина, за да не блокира двигателят. Сега съм на две хиляди и двеста.

— Добре, остават ти двайсет и два километра, изминаваш по три на минута, значи трябва да те поддържаме във въздуха още седем минути. Надморската височина на пистата е хиляда и шестстотин метра, затова не бива да слизаш с повече от деветдесет метра в минута. Като колега пилот на чесна бих те посъветвал да не използваш задкрилките. Не прави нищо, което да увеличи въздушното съпротивление.

— Разбрано — отговори Дейвид със стегнато гърло, докато пресмяташе наум и гледаше как приборите сочат, че самолетът се спуска почти с деветдесет метра в минута.

Център за въздушен контрол Денвър, Колорадо

— Ще се справи — каза шефът.

Бил неуверено кимна, изтръпнал от мисълта, че може да е дал погрешна насока на паникьосания пилот. Но около летище Денвър се простираха само разорани ниви, тъй че ако не се добереше до пистата, имаше надежда за безопасно кацане в полето.

Той преглътна с усилие и се озърна към шефа си.

— Предупреди летището да подготви пожарни коли за евентуално аварийно кацане пред писта девет ляво.

— Добре.

— Все още има надежда да се добере до пистата.

Без да отговори, шефът взе телефона и набра номера.