Насрещен вятър

2

Рим, Италия

Понеделник, 13:00 ч

Президентският апартамент на хотел „Метропол“ в центъра на Рим беше създаден за крале, президенти и индустриални магнати, но въпреки пищното обзавеждане сегашният му наемател ценеше в момента само две неща — портативния телефон и възможността свободно да крачи напред-назад.

— Дявол да го вземе, човече, къде са те? Още сте в Атина, нали?

Сър Уилям Стюарт Камбъл, шотландец по рождение и кавалер на Британската империя благодарение на хитроумни политически интриги, внезапно се завъртя и рязко закрачи към високите остъклени врати, отвъд които се излизаше на изящен каменен балкон с изглед към Виа Венето. Вратите бяха разтворени и през тях нахлуваше топъл вятър, понесъл аромат на свежи цветя и благоухания от близката пекарна, примесени с мирис на бензинови пари от оживеното движение по булеварда. Но на Камбъл в момента не му беше до миризми.

— Мистър Костомбродис! — кресна той с изтънчения акцент на преподавател от Оксфорд, където наистина бе работил през един период от блестящата си юридическа кариера. — Драги ми сър, имах твърдото, ала явно погрешно впечатление, че сме ви наели, за да ги следите стъпка по стъпка, включително и в момента, когато напуснат съда и потеглят за аерогарата. Нима е толкова трудно да изпълнявате инструкциите?

В стаята влезе млада жена с тревожно лице, облечена в строг сив костюм с мъжка кройка. Тя огледа предпазливо като чакал едрия международен юрист, пресметна траекторията му през просторната сводеста стая и зачака.

— Напълно ли сте сигурен — продължаваше Камбъл по телефона, — че разполагат със заверено копие от заповедта на Интерпол?

Камбъл се завъртя и от височината на своите сто и деветдесет сантиметра погледна секретарката, която плахо му кимна. Той също кимна и й направи знак да изчака.

— Да. Да. Разбирам. Щом получите уверение, че са го свалили от самолета, на секундата ми позвънете. Ясно ли е? Няма особено значение дали ще го арестуват в Атина или тук, в Рим, но е извънредно важно да разполагаме с навременна информация за събитията. Да. Постарайте се.

Той изключи телефона и прибра малката антена с подчертано презрителен жест, театрално вдигна очи към тавана, после погледна жената и се усмихна.

— Да, Изабел?

— Външният министър пристигна, сър.

— Покани го, ако обичаш — каза Камбъл, махна с ръка към вратата и на достолепното му лице цъфна широка усмивка, сякаш някой бе дръпнал завеса пред прозорец, зад който грее слънчев ден.

Дребен пълничък мъж с черен костюм припряно мина през огромната двойна врата в дъното и закрачи по осемдесетгодишния персийски килим. Камбъл го посрещна на половината път, стисна ръката му и го потупа по рамото с онзи отлично премерен жест, който изглежда изящен и непринуден само при едрите мъже.

— Джузепе, колко мило от твоя страна, че дойде. Чудесно е да те видя отново.

Италианският външен министър Джузепе Анселмо се усмихна насила, отвърна на поздрава и прие предложението да седне на стол до старинното канапе. Отнейде безшумно изникна сервитьор със сребърен сервиз за кафе и чай. Камбъл насочи очи към вратата.

— Затворете към балкона и ни оставете сами, ако обичате — нареди Камбъл. — И бъдете така добър да не пускате никого в апартамента.

Сервитьорът затвори плътно балконската врата, шумът откъм улицата заглъхна и едва сега се чу ясно, че в апартамента звучи класическа музика.

Камбъл посегна към дистанционното управление и намали звука.

Когато сервитьорът излезе, Анселмо поклати глава, приведе се напред и заговори съвсем тихо. Камбъл се усмихна, заплаши го шеговито с пръст и се потупа по ухото.

— Джузепе! Извинявай, старче, но напоследък май съм почнал да оглушавам. Би ли повторил мъничко по-високо? Уверявам те, никой не ни подслушва.

Анселмо се измести на ръба на стола и повтори с малко по-силен глас:

— Казах, че това ни поставя в много неудобно положение. Неофициално, разбира се.

— Разбира се. Международните задължения често са неприятна работа, но знаеш ли точно какво се съдържа в обвиненията на Перу срещу Харис?

Камбъл наля горещо кафе в една от скъпите чаши със златни шарки, като не пропусна да забележи разкошния аромат на специалната смес, която винаги си поръчваше. Макар и британски поданик, той обичаше хубавото кафе.

— Да, Стюарт. Четох ги.

— Чудесно. В такъв случай осъзнаваш, че перуанското правителство е представило убедителни доказателства на перуанския съдия, който от своя страна е издал законна заповед за арест според всички изисквания на Интерпол. Президентът Харис носи пряка лична отговорност за конкретно престъпление.

Анселмо поклати глава.

— Ние не вярваме в това, а и ти едва ли вярваш.

— Нека погледнем фактите, Джузепе. Знаем, че през мандата на Харис е била проведена тайна разузнавателна операция на сто и трийсет километра от Лима. Знаем, че в набелязаната сграда е имало шейсет и трима мъже и жени и че независимо от недоказаните твърдения за техните занимания в тази сграда те са били на практика инквизирани, а три дни по-късно изгорени живи.

— Стюарт, аз…

— Изчакай, моля те. Остави ме да довърша. Знаем също така, че Централното разузнавателно управление на САЩ е извършило операцията чрез местни наемници, а до това се е стигнало в резултат от секретна акция, която би могла да бъде одобрена единствено от президента на Съединените щати.

— Но нямаш преки доказателства за това, Стюарт!

— Джузепе, като юрист знаеш много добре, че разполагаме с желязно обвинение според Договора против изтезанията. Заповедта за арест е законна. Само съдът ще реши дали има достатъчно доказателства. А, между другото, имаме доказателства, макар че в момента не бих желал да ги обсъждам.

Джузепе Анселмо се пресегна и почука Камбъл с пръст по ръката.

— Защо точно ти се зае да ги представляваш, Стюарт? — Италианецът впи поглед в очите на събеседника си. — Имаш процъфтяваща адвокатска практика в Брюксел. Твоята фирма обслужва половината от най-преуспяващите компании в Европа. Вече си много богат. Защо повеждаш срещу Съединените щати кръстоносен поход, който не можеш да спечелиш?

— Така ли си го представяш? — усмихна се Камбъл. — Кръстоносен поход?

— А не съм ли прав?

— Не, разбира се! Джузепе, единствената ми цел е да докажа, че никой на тази планета не стои над закона, когато става дума за този договор и чудовищните престъпления, които цели да предотврати. Никой не може да избяга от световното правосъдие. Бил той селянин, крал или президент…

— Моля те, Стюарт! — повиши глас Анселмо. — Запази си речите за телевизията. Добре знам, че ти състави по-голямата част от договора, че беше главната движеща сила за неговото приемане и ратифициране. Знам каква роля изигра в опитите за екстрадиране на Пиночет.

— В случая станах адвокат на Перу — прекъсна го Камбъл, — защото обвинението е обосновано, колкото и ужасно да изглежда това за нашите американски приятели.

— Но, Стюарт… Перу? Никой няма да приеме нещата сериозно.

— Въпросът не е до Перу, Джузепе. Става дума за Съединените щати. Ние с теб отлично познаваме високомерния навик на американците да признават международното законодателство само когато им изнася.

— Да, но…

— Трябва ли да ти напомням как американски военен самолет разкъса въжето на скиорски лифт?

— Не.

— А помниш ли презрителния отговор на вашето настояване да съдите пилотите според италианските закони?

— Много ясно, че помня всичко това! — намръщи се Анселмо. — То бе една от причините за миналогодишното падане на моето правителство и предсрочните избори. Не е много любезно от твоя страна да ми напомняш.

Оставяйки съзнателно между двамата да увисне тягостна тишина, Камбъл отпи глътка кафе и хвърли поглед през високата остъклена врата към синьото небе навън, преди отново да се обърне към министъра.

— Никога не бих си позволил да бъда нетактичен към теб, стари приятелю — каза той на безупречен италиански. — Но фактът е, че ако от името на Съединените щати бях помолил Рим да издаде заповед за арест на Слободан Милошевич, ти нямаше да се колебаеш.

Анселмо възрази на английски:

— Виж какво, Стюарт…

— Джузепе, фактът е, че преди около трийсет минути мои колеги излязоха от съда тук, в Рим, с подписана заповед до полицията да арестува президента Харис, когато той кацне на летище Да Винчи. Съдията е готов още утре да проведе заседание по молбата ни за спешно екстрадиране в Перу.

— Какво?

— Разбираш ли, вече сме поръчали самолет.

— Какви ги вършиш, Стюарт?

— Много просто, като добър адвокат работя в интерес на клиента си.

— Но… делата за екстрадиране отнемат месеци, дори години! Как успя да убедиш…

— Естествено, Съединените щати ще обжалват, но ние ще настояваме за незабавно екстрадиране и процес в Лима. Ще бъдем извънредно благодарни, ако вашето правителство ни окаже помощ, като спести всички формални отсрочки. В противен случай според условията на договора ще бъда принуден да настоявам самата Италия да проведе процес срещу Харис.

Анселмо поклати глава и издаде кратък, насечен гърлен звук.

— Стюарт, едва ли си толкова луд, та да си представиш, че Италия ще съди американски президент за въображаеми престъпления, извършени в някакво затънтено кътче на Южна Америка.

Камбъл бавно поклати глава и се усмихна.

— Не, Джузепе, и именно затова не желая да ви занимавам с този проблем по-дълго от необходимото. Ако ви се стовари на главите, аз имам грижата да го премахна, както казват американците.

— Моля? — Джузепе трепна и в очите му пламна надежда за избавление. — Ако? Не си ли уверен в маршрута му?

Стюарт Камбъл кимна.

— Ръководя нещата от Рим, но в момента самолетът на Харис е задържан в Атина до пристигането на съответните власти. Ако успеят, ще бъдете освободени от този неприятен товар. Ако гърците обаче се провалят, Джон Харис ще бъде арестуван след кацането си тук.

— Ами ако реши да потегли в друга посока? — попита Анселмо с нескрит сарказъм.

Старшият партньор от правната фирма „Камбъл, Частейн и Макнотън“ се усмихна.

— Джузепе, чувал ли си някога да съм поемал излишни рискове? В момента мои сътрудници с клетъчни телефони и заверени копия от заповедта на перуанския клон на Интерпол чакат буквално във всяка европейска държава именно за да не се случи нещо подобно. Но очаквам всеки момент да получа добра новина от Атина.

Сякаш по сигнал телефонът до него иззвъня.