Лондон, Англия
Вторник, 14:45 ч
При нормални обстоятелства луксозната обстановка на многоетапния хотелски апартамент, осигурен от английското правителство, би приковала вниманието на Джей поне за час. Обичта му към антиките и изящната мебел обикновено го караше с радост да предприема проучване по произхода на всеки предмет в една добре обзаведена стая. Но сега умората и сюрреалистичният характер на мисията го бяха зашеметили дотолкова, че почти не обърна внимание на заобикалящия го разкош.
Джей хвърли пътната чанта, мина в спалнята, просна се на двойното легло и потъна в дълбок размисъл.
А сега накъде, Дон Кихоте?
Докато пътуваше с колата към хотела, Шери Линкълн му бе позвънила, за да съобщи за предстоящото излитане.
— Нервен съм — каза й той, — че довеждаме президента в Лондон, преди да съм уверен в позицията на правителството, но споделям вашето мнение. По-добре да се махате оттам.
— В момента включват двигателите — каза Шери и помълча за малко. В слушалката се раздаде приглушен вой на реактивни двигатели. — Можеш ли да ми кажеш какво точно те плаши, Джей?
— Ами… — започна той колебливо, като се питаше доколко да сподели с нея мъчителното си безпокойство. — Не се боя, че Лондон ще побърза да го изпрати в Лима, както биха сторили италианците, но… британските процедури за екстрадиране предоставят на съда твърде широка възможност за лична преценка и това ме тревожи. Ако сегашното правителство по една или друга причина реши да го екстрадира, разполага с всички шансове за успех. Просто не знам каква е официалната позиция, а не бих искал да рискувам на сляпо.
— Струваш ми се уморен, Джей — каза внезапно Шери. — Добре ли си?
— Аз… — запъна се Джей.
— Знам, че е малко нахално от моя страна да питам — продължи тя, — след като изобщо не сме се срещали.
Гласът й звучеше невероятно успокоително и Джей за секунда почти забрави, че тя очаква отговор на въпроса си.
— Какво? О, не, Шери. Изобщо не е нахално. Дори съм ти благодарен, че се интересуваш.
— Добре тогава, какъв е отговорът? — подкани го тя.
— Ами… отговорът е „не“ — отвърна решително Джей. — Не мога да бъда уморен, защото съм на крак само от двайсет и осем часа. Леко съм замаян, това е.
— Дори и да рухнеш след малко — заяви тя, — трябва да ти продиктувам номера на сателитния телефон в самолета, тъй като клетъчните телефони, които използвахме досега, няма да действат във въздуха. На този номер отговаря екипажът в кабината.
Джей грабна бележник от леглото зад себе си и записа номера.
— Мога ли да се свържа с вас по време на полета? — попита той.
— Да — отговори Шери. — Между другото, очаква се да кацнем на летище Хийтроу около пет и половина следобед ваше време. Ще ни чакаш ли? И ако не, какво предлагаш да предприемем след кацането?
— Ще ви дам инструкции по телефона, преди да пристигнете.
— А ако не се обадиш?
— Тогава… кажи на президента, че решението зависи от него, но ако никой не ви спре, заредете веднага и излитайте за Исландия, там заредете отново и потегляйте час по-скоро към Мейн. Но можете да разчитате на мен, Шери. Ще ви посрещна на летището.
— Надявах се да го кажеш. Изгарям от нетърпение да те видя.
— Аз също.
Джей остави слушалката и няколко секунди седя мълчаливо, обмисляйки кое е по-спешно — да позвъни в кабинета на вицепремиера, или да се чуе с адвоката Джефри Уолас, за да разбере какво е открил. Въпреки обещанието си, Уолас все още не се беше обадил.
Джей набра номера на кантората.
— В момента не е тук — каза секретарката. — Сигурна съм обаче, че скоро ще ви потърси, мистър Райнхарт.
Той й благодари и едва бе оставил слушалката, когато телефонът звънна отново.
— Мистър Райнхарт? Ако обичате, изчакайте да ви свържа с посланик Джеймсън.
— С кого?
— Посланик Ричард Джеймсън, сър. Американският посланик във Великобритания.
— О, разбира се — отговори Джей, опитвайки да си припомни лицето на Джеймсън, чиято снимка неведнъж бе виждал по телевизията.
Защо ме търси, запита се той и го загложди смътно чувство за вина. Дали не трябваше аз да му се обадя като адвокат на Джон Харис?
— Мистър Райнхарт, не се познаваме лично, но исках да ви благодаря за онова, което вършите за президента Харис.
— Това е мой дълг, господин посланик. В края на краищата аз съм му адвокат.
— Разбирам. Можете ли да ми съобщите кога пристига в Лондон? От Вашингтон казаха да го чакам по някое време тази вечер.
— Всъщност… — започна Джей, но предпазливостта надделя. — Още не знам със сигурност. Затова ли се обаждате?
— Е, основните причини са две — отвърна посланикът с енергичен глас, в който се долавяше лек акцент от Нова Англия. — Първо, трябва да уточним какво смятате да предприемете, и второ — да ви съобщя, че екипът от Вашингтон ще пристигне след около два часа.
— Какъв екип?
— Държавният секретар, няколко души от Министерството на правосъдието и неколцина други. Президентът Кавано ги праща, за да ви помогнат да подготвите защитата на президента Харис след кацането му тук. Предполагах, че знаете.
— Не, сър, не знаех. Разбира се, от все сърце приветствам тази подкрепа, но не подозирах за нея. Два часа ли казахте?
— Дори по-малко. Пристигат на терминала за частни самолети в Хийтроу. Ако желаете, ще изпратя кола от посолството да ви вземе.
— Да, ще ви бъда благодарен.
— А сега за англичаните. Знам за днешната ви среща с Тони Шефилд.
— Мога ли да попитам откъде знаете, сър?
— Аз съм посланик на дружеска страна. Когато американски юрист идва да се консултира с британското правителство относно съдбата на бивш американски президент след пристигането му в Англия, Външно министерство се смята за длъжно да ме държи в течение.
Чувството за вина се превърна в мрачен облак. В края на краищата случаят засягаше отношенията на две велики държави, а Джей бе действал така, сякаш ставаше дума за най-обикновен личен въпрос.
— Извинявайте, че не ви се обадих, господин посланик.
— Няма проблеми. Мога ли да ви наричам Джей?
— Да, сър.
— Добре. Казвай ми Ричард. Виж сега, Джей. Нито Шефилд, нито министър-председателят ще държат пряка връзка с мен. Ще се обадят на теб, ако са обещали. Затова ще ти бъда много благодарен, ако си запишеш моя личен номер и ми звъннеш веднага щом узнаеш нещо съществено.
Той продиктува номера и Джей го записа.
— Според вас, господин посла… Ричард, какво можем да очакваме от британците?
— Откровено казано, не знам. Това, което мога да кажа, е, че сегашното правителство се отнесе критично към действията на съдебните власти по случая „Пиночет“.
— С други думи, според сегашните управници правителството на Блеър е трябвало да подкрепи твърдението на Пиночет, че като бивш държавен глава притежава имунитет и не може да бъде арестуван или екстрадиран?
— Не. Точно обратното. Някои представители на сегашната администрация явно смятат, че е трябвало в срок от двайсет и четири часа след арестуването Пиночет да бъде екстрадиран в Испания, макар че от правна гледна точка това просто не е възможно.
За момент Джей се обърка.
— Значи те… подкрепят бързото екстрадиране?
— Не бих казал, че го подкрепят по принцип или че са готови да прескочат нормалните правни процедури, Джей. Но те предупреждавам: някои от съветниците на премиера му нашепват, че Великобритания няма правото да отлага екстрадиране по политически съображения. С други думи, президентът Кавано спешно изпрати насам държавния секретар по редица причини и една от най-важните е да се опита да убеди премиера, че Великобритания не бива да се меси по какъвто и да било начин в работата на съдилищата си.
— Това донякъде ме смущава — каза Джей. — Нима наистина смятат, че има пряка връзка между случая с Пиночет и президента Харис? За Пиночет целият свят знаеше твърдо, че обвинението в прилагане на изтезания е основателно. Скалъпените обвинения срещу Джон Харис са нещо съвсем различно. Те са напълно безпочвени.
— Да, добре изтъкнато, но има и друг проблем. В случая с Пиночет опитът за арест бе предприет от трета страна, Испания. Дори правителството на Блеър би подкрепило едно изпращане на генерала обратно в Чили, ако смяташе, че родината му се готви да започне съдебен процес срещу него. Но всички усещаха нещо гнило около факта, че жалбата идва от трета страна. Испания настояваше англичаните да изпратят чилиец в Испания, където да бъде съден, защото е убивал предимно чилийци в Чили. Цялата работа изглеждаше изсмукала от пръстите. — Посланикът помълча и продължи: — В случая с Джон Харис проблемът е там, че именно нацията, която смята свои граждани за жертви на изтезания и убийства, подписа заповедта за арест и иска екстрадирането му. С други думи, Перу иска той да бъде изпратен в Перу, за да отговаря по обвиненията, че е дал заповед за измъчване и убиване на перуанци. Играта става съвсем различна.
— Моят проблем, сър, е там, че ми трябва време, за да докажа пред съда цялата несъстоятелност на обвиненията. Перуанците очевидно искат да го съдят в Перу, където обвиненията ще се смятат за основателни, независимо дали са доказани, или не.
— Признавам, дилемата е наистина тежка и нямам представа дали британският премиер ще сметне различията от случая с Пиночет за толкова съществени, че да оправдаят една намеса в наша полза. Просто не знам и затова със затаен дъх ще чакаме да чуем думата му.
Посланикът приключи разговора и Джей отново се опита да се свърже с кантората на Уолас. Оттам отговориха, че Уолас още не е дошъл, и Джей му остави кратко съобщение, сетне затвори телефона, скочи на крака и закрачи напред-назад из стаята, потънал в размисъл.
От Вашингтон пристигаше цяла делегация големи играчи. Защо никой не си бе направил труда да уведоми адвоката на президента? Дребен служебен пропуск или умишлено действие? Не знаеше и затова над приятната перспектива да получи сериозна подкрепа в предстоящата битка падаше сянката на далеч по-мрачен вариант — целият контрол да бъде поет от пратениците на действащия президент, който вече бе взел решението да се дистанцира от дилемата на Джон Харис.
Джей погледна часовника и си представи как боингът на „Юро Еър“ вече лети към Лондон. Трябваше ли да им се обади? Дали да не ги пренасочи към някоя друга столица?
Джей мина в най-голямата стая на апартамента и разгърна трите си бележника върху изящна махагонова маса. В единия бележник ясно се виждаше как са протичали мислите му преди няколко часа в Ларами и по време на полета над Атлантика. Имената на столиците бяха зачеркнати едно по едно. Оставаше само Лондон.
Дали не съм сбъркал? Мили боже, залогът е прекалено голям, нямам право да сгреша!
Джей мина в кухненския бокс и докато зареждаше кафеварката, мислите му се рееха в другия край на континента. Ако премиерът решеше да окаже правителствен натиск за бързо екстрадиране, имаше ли начин да прескочи правните процедури? И ако да, то до каква степен?
Трябва да знам докъде е стигнала заповедта, помисли си Джей.
Разбира се, нямаше как да спре съдебната машина, но щом президентът бъдеше арестуван, Джефри Уолас можеше незабавно да се намеси, за да оспори законността на ареста, на заповедта и на всяко взето решение.
Успокой се! Няма начин британският премиер да окове Джон Харис и да го прати в Перу без многомесечни съдебни дела и обжалвания.
Сигурен беше в това. Почти сигурен.
Телефонът иззвъня. Джей грабна слушалката и с облекчение чу отсреща гласа на Уолас.
— Ужасно съжалявам, мистър Райнхарт, но се оказа малко трудничко да изясня какво става. Вече знам и ще е най-добре час по-скоро да дойдете тук.
— Къде е това „тук“ и за какво точно говорите? От няколко часа насам се мъча да ви открия.
— Прав сте. Намирам се в съда на Боу стрийт, близо до Ковънт Гардън. Ще ви продиктувам адреса. Камбъл вече пристигна, но заседанието ще започне не по-рано от половин час. Имате време да дойдете.
— Заседание за заповедта от Интерпол ли?
— Точно така. За свой срам признавам, че загубих доста време, докато открия, че с екстрадиране се занимава единствено съдът на Боу стрийт. А когато проверих днешния график, погрешно ме информираха, че заседанието още не било насрочено. Пълна измама. Още тази сутрин е било насрочено за три и половина днес следобед, тоест до началото остава половин час. Може и да е просто служебна грешка, но определено ми намирисва на нечия приятелска услуга. — Уолас набързо продиктува адреса и добави: — Надявам се, разбирате, че почти няма как да се противопоставим на този начален етап.
— Да, разбирам.
— Позвъних на един приятел, който познава съдията. Според него засега може да бъде издадена само спешна заповед за арест. Въпросът за екстрадирането ще се реши на следващо заседание.
— Мога ли да говоря пред съда?
— Заседанието е неофициално, тъй че не вярвам съдията да ви хвърли в тъмница, ако вметнете някоя дума. Но каквото и да кажете, то едва ли ще има правна стойност на този етап. В момента се предприемат чисто формални действия за преобразуване на перуанската международна заповед във временно британско разрешение за арест. Ако съдията ви разреши, можете да протестирате, но само в много тесни рамки. Нали разбирате, например дали заповедта наистина е издадена от Перу и тъй нататък.
Джей остави слушалката, грабна куфарчето и изтича към асансьора. Натисна няколко пъти бутона, после се отказа да чака и тичешком мина шестте етажа до фоайето, където портиерът му спря такси. Пътуването до съда отне по-малко от петнайсет минути. Джефри Уолас го чакаше на тротоара.
— Мистър Райнхарт?
— Да. Как ме познахте? — попита Джей.
— Изглеждате силно разтревожен — отвърна Уолас, после представи Джей на охраната и го поведе през тясно занемарено фоайе.
Юристът беше на около шейсет години, висок почти метър и осемдесет. Джей се постара да запомни добре веселото му кръгло лице с буйна и четинеста русолява коса. Минаха настрани и насреща им се зададе мъж с очила.
— Позволете да ви запозная със защитника — каза Джефри Уолас. — Найджъл Уайт, това е Джей Райнхарт, американският адвокат на твоя клиент Джон Харис.
Докато Джей и Уайт се ръкуваха, Уолас посочи с пръст към дъното на залата.
— Онзи там е Камбъл — каза той и кимна към Стюарт Камбъл, който си шушукаше с неколцина мъже, облечени в черно.
— Познах го, макар че отдавна не сме се срещали — каза Джей.
— Така ли? — изненада се Уолас. — Значи познавате стария негодник?
Найджъл Уайт бе започнал да прелиства записките си и не обръщаше внимание на разговора. Джей кимна.
— С колко време разполагаме до откриването на заседанието? — обърна се той към Уайт.
— Може би десет минути — отвърна адвокатът, без да вдига глава.
— Ако обичате, изчакайте тук, господа — каза Джей, после изпъчи гърди и тръгна към Камбъл, усещайки как стомахът му се свива на топка.
Сър Уилям Камбъл бе не само негов противник, но и легендарна фигура в международното право. Да загубиш срещу такъв човек би било почти чест.
Почти.
За момент мисълта го развесели, макар да имаше чувството, че цяла армия пеперуди упражняват в корема му фигури от висшия пилотаж. Нямаше намерение да остави Джон Харис в лапите на Стюарт Камбъл.
— Извинете ме, господа — изрече с отмерен глас Джей, когато стигна до групата.
Тримата събеседници на Камбъл се обърнаха и леко отстъпиха настрани, когато видяха, че Джей гледа втренчено едрия шотландец.
— Здравейте, слушам ви — каза любезно Стюарт и леко вдигна вежди.
Джей протегна ръка. Стюарт енергично я стисна.
— Извинете, не чух името ви — каза той и леко приведе глава, сякаш искаше да се приспособи към по-ниския ръст на Джей.
— Как, сър Уилям, не ме ли помните?
Широката усмивка, която бе хипнотизирала и укротявала безброй съдебни заседатели и свидетели, пробяга за миг по лицето на Камбъл, прикривайки растящото му объркване. Той пусна ръката на Джей.
— Много съжалявам, но се боя, че наистина не ви помня.
— Така значи? Е, тогава ще ви подскажа. Годината беше хиляда деветстотин седемдесет и девета. Като представител на „Бритиш Еъруейс“ вие се опитвахте да попречите на малката тексаска авиокомпания „Браниф“ да извършва полети до Гатуик. За жалост загубихте.
— О, да! Тогава мисис Тачър си позволи да заобиколи закона. Помня случая, но…
— А дали си спомняте и младия адвокат от една вашингтонска фирма, който дойде да вземе участие в делото?
— Да, но не може това да сте вие — каза Камбъл. — Доколкото си спомням, по-късно онзи тип стана съдия нейде в Щатите, а след това беше изхвърлен и лишен от право да практикува.
— Точно за мен става дума, сър Уилям, но правата ми не бяха отнети, а само временно замразени. Сега ги получих отново.
— Нима? А името ви…
— Райнхарт. Джей Райнхарт.
При това име веждите на Камбъл отново подскочиха.
— Да, разбира се. Е, мистър Райнхарт, какво ви води в този скромен съд?
— Ако си спомняте, вчера разговаряхме по телефона — отвърна спокойно Джей, следейки с удоволствие как чувствата по лицето на Камбъл се сменят едно след друго, докато международният юрист се мъчеше да прецени своя противник.
Внезапно Камбъл се усмихна, извърна очи настрани и отново погледна Джей.
— Нима искате да ми кажете, че вие сте адвокатът, защитаващ президента Джон Харис?
— Именно. Ако си спомняте, Джон беше старши съдружник в моята фирма.
— Да. Сега си спомням. Все още ли работите за онази фирма?
— Не. Работя на свободна практика и разбира се, наех местни юристи.
Джей махна с ръка към Джефри Уолас и Найджъл Уайт. Камбъл ги погледна и кимна с надменна любезност.
— Изненадан сте да ме видите тук, нали, сър Уилям?
— Малко неща ме изненадват на тази възраст, мистър Райнхарт. Признавам обаче, наистина съм изненадан, че адвокатът на Джон Харис си губи времето тук. Както без съмнение знаете, днес само ще преобразуваме заповедта от Интерпол във временно разрешение за арест. Молбата се внася от името на Лондонската градска полиция и след като първоначалната заповед е законна, едва ли има повод за възражения.
— Разбира се. И все пак дойдох тук, за да възразя.
Стюарт Камбъл леко сведе глава настрани и му хвърли снизходителен поглед, сякаш не можеше да повярва, че е чул нещо толкова глупаво. Той заби поглед в отсрещната стена, тръсна глава, приведе се напред и заговори толкова тихо, че да не чуе никой друг, освен Джей.
— Чувствам се длъжен да ви помогна, драги, за да не се излагате. Това тук е обикновен съд и просто няма публика за вашите протести въпреки целия цирк, който разиграха около случая „Пиночет“. Жалко, че мистър Уолас не ви е осветлил по въпроса, но като американски юрист нямате право да говорите пред съда от името на клиента си. Сигурен съм, че не искате да бъдете порицан от някакъв английски съдия.
— Бил съм порицаван и от най-добрите съдии, сър Уилям. Какво значение има, че този тук носи перука и раздава правосъдие на дребно в една полузабравена юридическа област?
Камбъл вдигна глава и гласът му си възвърна предишната мощ.
— Тъй значи? Добре, само внимавайте да не проявите пред почитаемия магистрат вроденото си високомерие към неговия дребен съд. А, и между другото, районните съдии не носят перуки.
— Това не е високомерие, а реализъм. Говорим за най-основното ниво на английската съдебна система. Ако си спомням добре, преди няколко века щяха да го наричат „съд за общи жалби“, а хората около нас щяха да носят гъски и да се карат за откраднати пилета.
— Не съвсем. Съдилищата за общи жалби са били на доста по-ниско ниво. Но както желаете, мистър Райнхарт. Надявам се да бъде забавно. С удоволствие ще застана срещу вас пред съдията.
— Щом е тъй, довиждане — отвърна Джей и едва удържа усмивката си, докато се връщаше при Джефри Уолас.