Насрещен вятър

4

Рим, Италия

Понеделник, 13:40 ч

Вестта, че полет 42 на „Юро Еър“ се е откъснал със сила от Атина и е излетял с бившия президент Харис на борда, пристигна точно когато италианският външен министър се канеше да напусне апартамента на Камбъл. Стюарт Камбъл се сбогува с Анселмо, после нареди да докарат колата му.

— Уведоми всички, както беше по плана, Изабел — заръча той на секретарката си, докато тръгваше към асансьора. — И ми се обади, щом разбереш кога трябва да кацне самолетът.

Той се отпусна на задната седалка на новия мерцедес, изпитвайки тихо задоволство, че все пак спектакълът ще се състои в Рим. Определено предпочиташе италианската столица пред Атина, а и не знаеше нито дума гръцки. Жалко за Анселмо, разбира се. Джузепе и цялото италианско правителство щяха да се гърчат под жестокия натиск на Съединените щати да отхвърлят заповедта за екстрадиране. Но международното внимание към случая и необходимостта да се даде отпор на грубата американска намеса в европейската политика не оставяха изход на италианците.

Естествено, без да се пренебрегва и безспорната солидна тежест на обвинението.

Стюарт Камбъл се усмихна лекичко, като си представи предстоящата правна битка, за която в известен смисъл се подготвяше — която бе търсил — почти от две десетилетия.

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха, на осемдесет километра западно от Атина, Гърция

Сателитният телефон в кабината на полет 42 започна да звъни почти веднага след като боингът достигна определената височина. Оперативният център на „Юро Еър“ във Франкфурт бе уведомен от гръцките власти, че самолетът навярно е отвлечен, което би обяснило катастрофалното му потегляне, както го описваше атинската контролна служба.

— Вярно ли е, четирийсет и две? Отвлечени ли сте? — попита диспечерът.

— Не мога да разговарям в момента — отвърна Крейг. — Ще ви се обадя след кацането в Рим.

Отговорът озадачи диспечера. Рим? Кому би хрумнало да отвлича самолет само за да застави екипажа да изпълни предвидения полет?

Крейг изключи връзката, преди да бъдат зададени още неудобни въпроси.

Всички международни ръководители полети в средиземноморската област бяха уведомени за предполагаемото отвличане и макар че полет 42 не подаваше уговорения транспондерен код за въздушно пиратство, те изпълняваха исканията на пилотите.

Крейг свали от скобата микрофона на вътрешните високоговорители, погледна Аластър и натисна бутона.

Той повтори съобщението на немски и в съкратен вариант на доста приличен френски, преди да изключи микрофона.

— Отивам отзад да поговоря с Харис — каза Крейг, следейки реакцията на Аластър.

Вторият пилот примижа болезнено и с уплашена физиономия се загледа наляво.

— Наистина се тревожа, Крейг. От правна гледна точка забъркахме голяма каша.

— Знам.

— Може ли да попитам защо?

— Защо ли?

— Да. Защо? — повтори Аластър. — Защо заради някакъв непотвърден слух и присъствието на няколко полицаи ти реши да изложиш на риск цял самолет, пълен с пътници, и да нарушиш половин дузина правила, включително с подаване на фалшив сигнал за отвличане.

— Не съм казал, че сме отвлечени. Ръководителят полети го каза.

Аластър поклати глава и лицето му пламна — гневът взимаше надмощие над страха и объркването.

— Недей да го усукваш! Ти използва този претекст и все още го използваш. Ще си имаме неприятности, когато узнаят, че никой не ни е принуждавал да вършим каквото и да било!

— Напротив. Аз те принуждавам.

— А аз съм твой съучастник. За бога, човече. Защо?

— Аз съм офицер от военновъздушните сили, Аластър.

— Дявол да го вземе, аз също съм служил в Кралските военновъздушни сили, но това не ме прави пазител на Бъкингамския дворец.

— Аз съм офицер от запаса. На практика все още служа в армията и съм дал клетва да защитавам президента на Съединените щати.

— Неприятно ми е да те прекъсвам, Крейг, но онзи джентълмен отзад вече не е президент.

— Няма значение. Щом е бил веднъж, остава си такъв завинаги.

— Във Франкфурт никога няма да те разберат. Знаеш го, нали? Те и така едва крепят авиокомпанията. Ако не поднесат на гърците главите ни на тепсия, може да им откажат право за кацане в Атина. А нас… как беше онзи твой израз? Нас кучета ни яли.

Крейг енергично поклати глава.

— Не бой се. Както казах, идеята беше изцяло моя. — Той избута креслото назад, стана и потупа Аластър по рамото, докато отваряше вратата. — Връщам се след няколко минути. Поддържай полета.

— Че как иначе? — промърмори печално Аластър. — Може да ми е за последно.

Шери Линкълн видя вратата на пилотската кабина да се отваря и когато командирът излезе, тя вече бе скочила на крака да го посрещне. Спря го край предната кухня и се представи, после го запозна с агента от тайните служби Мат Уорд, който бе останал до предната врата по време на излитането.

— Вие сте асистентка на президента Харис, така ли? — попита Крейг.

— Асистентка, помощничка, съветничка и секретарка — отговори Шери. — Бихме искали да ви благодарим, че ни измъкнахте навреме.

Крейг ги огледа втренчено.

— Значи… сте разбрали какво направих?

Мат Уорд кимна.

— Знам, че един боинг 737 не се отделя от терминала без влекач, капитане. Джилиан ни каза за заповедта.

— С багажните колички беше голямо шоу — изкиска се Шери Линкълн. — Страхотен риск поехте заради него.

Джилиан изникна до тях.

— Разказах им, че си бил военен пилот, Крейг — обясни тя.

Командирът кимна към старшата стюардеса.

— Между другото, самолетът е немски, но Джилиан също е гражданка на Съединените щати.

Джилиан погледна Крейг и по лицето й пробяга усмивка. Крейг докосна ръката й в отговор на усмивката, после попита:

— Мис Линкълн, кой точно би могъл да се опита да арестува президента? Казаха ни само, че някаква правителствена делегация идвала да го задържи, а аз не можех да позволя това. Не пожелаха да ни кажат защо.

Шери дълбоко въздъхна, подпря се на предната стена и поклати глава.

— Не знам със сигурност, капитане, но силно подозирам, че току-що си спечелихте медал. Според мен предотвратихте онова, което в Държавния департамент биха нарекли кошмар номер две за един бивш президент.

— Кошмар номер две? — повтори Крейг.

— Номер едно е отвличане. Номер две — пиночетовска заповед.

— Имате предвид чилийския диктатор Пиночет?

— Същият. Генералът, който лично нареди хиляди чилийци да бъдат инквизирани и убити по политически причини.

— Чакайте… — прекъсна я с усмивка Крейг и вдигна ръка. — Какво общо има Пиночет с президента Харис?

— През осемдесетте години — отговори Шери — повечето държави подписаха договор, който обявява за престъпление срещу човечеството всяко прилагане на изтезания от държавен служител. С други думи, за такова престъпление виновният може да бъде арестуван по цял свят и съден в която и да било страна. Пиночет стана първият сериозен препъникамък за договора.

— Спомням си случая съвсем смътно — каза Крейг.

Шери погледна часовника си.

— Колко време ни остава до кацането?

— Малко над час и двайсет минути — отговори Крейг. — Но моля ви, довършете историята за Пиночет.

— Добре. Трябва спешно да се обадя по телефона, затова ще карам съвсем накратко. Един испански съдия издаде заповед за арестуване на генерала и тя бе изпълнена, когато Пиночет пристигна на лечение в Лондон. Но на британския съд му трябваше повече от година, за да реши, че се налага да го екстрадират в Испания.

— Но… нали го върнаха в Чили? — намеси се Джилиан.

— Вярно — съгласи се Шери, — но само защото обявиха, че здравословното му състояние не позволява да издържи един съдебен процес. Основното решение на британския съд, че бившите държавни глави не са освободени от съдебна отговорност и не притежават имунитет, беше огромна крачка напред, но същевременно и огромен проблем. Какво би станало, ако лошите решат да го употребят срещу добрите?

— Например срещу човек като президента Харис? — попита Крейг.

— Именно. Представете си, че вместо да подгони някой кървав диктатор, страната Y злоупотреби с правните процедури по договора и арестува невинен държавен служител от страната X само защото е недоволна от тази страна или воюва с нея?

— И все пак кой? — попита Крейг. — Коя беше страната Y в Атина? Гърците ли?

Шери погледна Мат Уорд и сви рамене.

— Едва ли. Нямам представа кой може да е отговорен. В така нареченото дружно семейство на нациите има доста държави, които все още ни мразят. Фидел е една от видните фигури на този пазар.

Четиримата замълчаха за момент и шумът на въздушните струи отвън изпълни малката ниша до входа с тихо бучене. Откъм кухнята долетя аромат на затоплени кифлички и прясно кафе.

— Истински кошмар би настъпил — подхвърли Мат Уорд, — ако някой като Саддам Хюсеин, Милошевич или Муамар Кадафи успее да ни лепне такава заповед въз основа на обвинението, че одобрените от президента въздушни удари са били изтезание за техните хора или нещо подобно.

Шери кимна и отново си погледна часовника.

— Според договора — между другото, Гърция го е ратифицирала — теоретично биха могли да арестуват Джон Харис в Атина и да го пратят в Багдад, където след кратък съдебен фарс му е гарантирана доживотна присъда.

Джилиан вдигна ръка към устата си.

— Шегувате се.

— Не, не се шегувам. Заплахата е реална и слава богу, че реагирахте бързо, капитане. Президентът Харис не иска да вярва, но аз се обзалагам, че точно това предстоеше да стане, макар че едва ли е работа на Ирак.

— Значи всяка страна може да издаде такава заповед? — попита Крейг.

— Всяка — потвърди Шери. — Всеки съдия в което и да било затънтено кътче на света може да състави списък с обвинения и да издаде международна заповед за арестуване, а веднъж издадена, тя може да се използва буквално навсякъде за арестуване на когото и да било, дори ако името му е Джон Харис, Джими Картър, Джордж Буш или Джери Форд.

— Мили боже! — възкликна Крейг.

— Най-малкото — продължи Шери — могат да държат един бивш американски президент под арест година или две, причинявайки ужасни неприятности на Съединените щати. — Тя помълча и пак погледна часовника си. — Трябва да разговарям по телефона. Клетъчният ми телефон не работи в полет.

— Аз също — добави Мат Уорд. — Нито един от клетъчните ми телефони не действа.

Крейг насочи поглед към третия ред седалки в първа класа, където президентът Харис си бе сложил очилата и съсредоточено разглеждаше нещо. На борда имаше още сто и осемнайсет пътници. Повечето четяха или дремеха.

Крейг се обърна отново към Шери Линкълн.

— Когато пристигнем в Рим, ще можете да разберете каква беше тази история, нали?

Забеляза как лицето й посърна, докато размишляваше над отговора.

— Нали пътувате за Рим? — настоя той.

Тя изглеждаше потресена. Лицето й изведнъж пребледня.

— Извинявайте… какво казахте?

— Искахте да отидете в Рим, нали така?

Тя кимна, облиза устни и се озърна към Мат Уорд.

— Да, но… о, боже, нямах време да го обмисля.

— Какво? — попита агентът от тайните служби.

— Ако има заповед в Гърция — отговори Шери Линкълн, — значи може да има и в Рим. Италия също е ратифицирала договора.

— Има ли страни, които не са го ратифицирали? — попита Крейг.

— Не и такива, в които бихме желали да попаднем — каза тя. — Разбира се, Съединените щати го ратифицираха едва през деветдесет и четвърта година. — Тя се обърна към Джилиан. — Има ли сателитен телефон на борда? Отчаяно се нуждая от връзка, а трябва да си взема и електронния бележник от чантата.

— Използвайте който и да било от телефоните на седалките — отговори Джилиан. — Ако няма сигнал, те автоматично превключват на сателитна връзка. Но… почакайте, използвайте този тук.

Шери понечи да се завърти, но Крейг леко я хвана за ръката.

— Чакайте малко, мис Линкълн. Да не би… да не би да казвате, че може да го арестуват и в Рим?

— Наричайте ме Шери. Не знам. Колко време ни остава до кацането?

— Около час и десет минути.

— Ако успея да се свържа с необходимите хора… — Тя се поколеба, погледна го в очите и въздъхна. — Много се боя, че вече знам отговора. Ако някоя страна си е направила труда да издаде заповед за арестуването на американски президент, спокойно можем да се обзаложим, че няма да се стреснат от първия неуспех. Да, ще ни чакат.

— И нямаш представа кой стои зад това?

— Не.

— Може би си заслужава да кацнем другаде — каза Крейг. — Разбира се, трябва да помислим и за останалите пътници.

— Къде можеш да кацнеш? — попита Шери с внезапна надежда в гласа.

Крейг поклати глава.

— Не знам. Горивото ще ни стигне до Швейцария, Франция, може би до Испания и Германия. Разбира се, вече здравата съм загазил пред компанията. Всички мислят, че сме отвлечени. Не знам какво ще ме правят, когато открият истината.

— Така ли? — Шери пак поклати глава. — Лоша работа! Но поне в едно отношение ще ни е по-леко.

— В смисъл?

— Казваш, че от въздушния контрол ни смятат за отвлечени, нали?

— Да. И в моята компания смятат същото.

— В такъв случай Вашингтон вече знае.

Джилиан й протегна телефонната слушалка и Шери Линкълн се хвърли към нея.

— Извинете, господин президент — приведе се Крейг откъм пътеката.

— А, капитане! Знам, че Шери дойде да разговаря с вас, но искам лично да ви благодаря, че… че ме измъкнахте оттам.

— На вашите услуги, сър.

— Сериозно се съмнявам, че е било необходимо, но тя май смята така.

Крейг се приведе още малко, за да погледне Харис в очите.

— Сър, казаха ни, че от града идвала делегация със заповед за арестуването ви. Чухме го недвусмислено, а в ръкава чакаха седмина полицаи.

Джон Харис прехапа устни.

— Винаги ни е тревожило…

Крейг кимна.

— Знам. Пиночетовска заповед. Мис Линкълн ни осведоми.

— Големи неприятности ли ще имате? — попита Харис.

— Не се безпокойте, сър — отвърна Крейг.

— Напротив, ще се тревожа. И ако понечат да се заяждат с вас, ще сторя всичко възможно, за да им попреча.

— Благодаря, господин президент.

— Ако имате престой в Рим, ще приемете ли да поканя екипажа ви на вечеря?

Крейг се усмихна.

— Ако всичко мине добре, за нас ще бъде чест.