Не поглеждай назад

Сейер и Скаре отидоха да хапнат в столовата на областния съд.

— Омлетът е сух — оплака се Скаре. — Оставили са го да престои в тигана.

— Така ли?

— Яйцето продължава да се втвърдява дълго след като го дръпнеш от котлона. Трябва да го сипеш в чинията, докато е още рохко.

Сейер нямаше възражения. Готвенето не му беше силна страна.

— А и са сипали мляко. Така развалят цвета.

— Да не си ходил в училище за готвачи?

— Само на курс.

— Виж ти, да не ти се надява човек.

Той обра остатъците в чинията със залък хляб и се избърса грижливо със салфетката.

— Ще започнем от „Кристал“. Ти тръгваш от едната страна, аз — от другата. На всеки се падат по десет къщи. Ще изчакаме до пет, когато хората се приберат от работа.

— На какво да обърна внимание? — попита Скаре и си погледна часовника. След два пушенето беше разрешено.

— На необичайни неща. Каквото и да е. Разпитай ги каква е била Ани преди и дали се е променила в последно време. Вложи целия си чар, за да ги предразположиш. Накратко: накарай ги да ти се разкрият.

— Добре е да поговорим насаме с Еди Холан.

— И аз си го помислих. След няколко дни ще го помоля да дойде. Не забравяй, че майката беше в шок. Полека-лека ще се успокои.

— Впечатленията им от поведението на Ани доста се разминават…

— Така става понякога. Имаш ли деца, Скаре?

— Не.

Запали си цигара и издуха дима надясно от шефа си.

— Сестра й сигурно се е прибрала от Тронхайм. Трябва да поговорим и с нея.

След като се нахраниха, се отбиха в отдела по експертно-криминална дейност, но не се сдобиха с никакви разобличаващи факти за зимното яке, с което бе покрит трупът.

— Внос от Китай. Такива якета се продават във всички евтини търговски вериги. Според вносителя пуснали на пазара две хиляди такива якета. В джоба има плик с дражета, рефлектор и няколко светли косъма, вероятно от куче. Не ме питай каква порода. Иначе нищо друго.

— Какъв размер е якето?

— Най-големият, но ръкавите бяха запретнати.

— Някога хората носели във връхните си дрехи бележка с името си — носталгично отбеляза Сейер.

— През Средновековието — да.

— А хапчето?

— Опасявам се, че ще те разочаровам. Най-обикновен ментов бонбон от онези, дето сега са на мода. Мъничък и страшно лют.

Сейер очакваше да получи повече информация. Ментовият бонбон не представляваше ценна находка. Че кой не носи такива дражета в джобовете си. Самият Сейер винаги имаше бонбони под ръка.

Върнаха се на улица „Кристал“. Там бе настъпило оживление. Гъмжеше от хлапета с различни превозни средства: велосипеди на три колела, трактори, колички с кукли. Забелязваше се и самоделно направена детска кола с развяваща се във въздуха грапава опашка. Когато полицейският автомобил спря до пощенските кутии, колоритната изложба на колела застина. Скаре не се стърпя и провери спирачките на няколко превозни средства. Собственикът на трактор „Маси Фъргюсън“ сигурно напълни гащите от страх, когато му обърна внимание за счупения заден стоп.

Повечето обитатели на улицата се бяха досетили, че се е случило нещо, но не знаеха какво. Никой не смееше да позвъни на семейство Холан и да ги попита.

Двамата полицаи се отбиваха от къща в къща, всеки от своята страна на улицата, и ставаха свидетели как хората отказват да повярват, а по лицата им се изписваше шок. Няколко жени се разплакаха, а мъжете пребледняваха и ставаха мълчаливи. Полицаите ги изчакваха известно време да дойдат на себе си и задаваха въпросите си. Всички познаваха Ани добре. Някои жени я забелязали да отива нанякъде. Семейство Холан живееха по-далеч и Ани минала покрай всички къщи. Гледала децата им години наред, но миналата година се отказала. Кажи-речи всички споменаха за заниманията й с хандбал и се учудили, когато решила да ги прекрати, защото Ани се справяла отлично като вратарка и постоянно пишели за нея в местния вестник. Възрастна двойка отбеляза, че момичето преди кипяло от енергия и било много по-общително, но отдавали промяната на възрастта. За кратко време пораснала много. Преди била дребна и слабичка, а после изведнъж се източила.

Скаре не влизаше в къщите по хронологичен ред. Намираше се в портокаловожълтата къща. Там живееше около петдесетгодишен ерген. Насред всекидневната му стоеше хубава малка лодка с опънати платна, а дъното й бе покрито с дюшек и купчина възглавници. На планшира човекът бе монтирал поставка за бутилка. Скаре зяпна от удивление. Лодката искреше в яркочервено, а платната бяха бели. Някъде в съзнанието на Скаре се мерна собственият му апартамент, обзаведен скромно, но изцяло със стандартни мебели.

Фрицнер не познавал Ани добре, защото нямал деца. Понякога обаче я возел до центъра. Съгласявала се само при лошо време, иначе му давала знак да продължи без нея. Фрицнер й симпатизирал, била прекрасна вратарка.

По същото време Сейер навести турско семейство, живеещо на номер шест. Когато позвъни, семейство Ирмак тъкмо се канеха да вечерят. Бяха се настанили около масата, където димеше голяма тенджера. Мъжът, висок, облечен в бродирана риза, му подаде кафявата си ръка. Сейер ги осведоми за смъртта на Ани Холан и за подозренията, че е убита.

— Не! — възкликнаха ужасени те. — Не може да бъде! Хубавицата на номер двайсет, дъщерята на Еди! Единствено те ни приеха радушно, като се пренесохме тук. Живели сме и на други места, не навсякъде са ни посрещали добронамерено. Не може да е истина!

Мъжът го хвана за ръката и го заведе до дивана.

Сейер седна. Господин Ирмак не притежаваше онова типично за емигрантите раболепие. Напротив, от него струеше самоуважение и увереност. Сейер изпита облекчение.

Някъде около дванайсет и половина жената видяла Ани да минава край къщата им в деня на смъртта си. Носела на гръб раница и изглеждала спокойна. Семейство Ирмак не познавали Ани като по-малка, защото били в селото само от четири месеца.

— Мъжко момиче — обобщи жената и оправи забрадката си. — Едра! Мускулеста — сведе очи тя.

— Гледала ли е вашето дете?

Сейер кимна към масата, където момиченцето на Ирмак търпеливо чакаше да приключат разговора. Детето — кротко, изключително красиво, с гъсти мигли — имаше дълбок, черен като шахта поглед.

— Мислехме да попитаме дали може — бързо отвърна мъжът, — но според съседите вече била твърде голяма. Не искахме да настояваме излишно. А и жена ми си е вкъщи по цял ден, справяме се. Само аз излизам рано сутрин. Имаме лада. Според съседа ладите не били хубави коли, но за нас е достатъчно добра. Всеки ден ходя с нея на улица „Попел“. Там имам магазин за подправки. Обривът на челото ви ще изчезне с подходящите подправки. Не от какъв да е магазин, а от моя, на Ирмак.

— Така ли? Сигурно ли е?

— Прочиства организма. Активира потенето.

Сейер кимна замислено.

— Значи не сте имали вземане-даване с Ани?

— Почти не. Понякога, когато тичаше покрай къщата, я спирах и размахвах заканително пръст. Казвах й: бягаш от душата си, момиче. Тя се засмиваше. По-добре да те науча да медитираш. Не можеш да намериш покой, като тичаш по улиците, обяснявах й аз. Тя се разсмиваше още по-силно и изчезваше зад ъгъла.

— Идвала ли ви е на гости?

— Да. Когато се пренесохме, тя дойде още първия ден с цвете в саксия, за да ни приветства с добре дошли. Нихмет се разплака — спомни си той и погледна към жена си. Сълзите и сега се стичаха от очите й. Придърпа забрадката си към челото и им обърна гръб.

На сбогуване благодариха на Сейер за гостуването и го поканиха да ги навести отново. Изпратиха го до малкия коридор. Момиченцето се държеше за полата на майка си. Тъмните й очи и къдрици му напомняха за Матеус. Сейер спря на пътя и се втренчи в излезлия от номер девет Скаре. Кимнаха си мълчаливо и продължиха обиколките.

— Много заключени врати, а? — попита Скаре.

— Само две: Юнас на номер четири и Рюд на номер осем.

— Аз разпитах всички от моята страна.

— Някакви впечатления на първо време?

— Познавала е всички, години наред е гледала децата им. Очевидно се е ползвала с доверието им.

Позвъниха на вратата на Холан. Отвори им момиче — явно сестрата на Ани, защото си приличаха, но същевременно бяха и много различни. Косата й, светла като на Ани, потъмняваше в корените. Миглите й бяха удължени със спирала. Очите й, много светли и неуверени, сякаш бяха хванати натясно в черния туш. За разлика от стройната фигура на Ани, беше по-ниска, облечена в панталон с ластик на крачолите и дълбоко разкопчана бяла блуза.

— Сьолви? — попита той.

Тя кимна и му подаде влажната си ръка. Въведе ги в къщата и веднага потърси убежище при майка си. Госпожа Холан седеше в същия ъгъл на дивана както при първото им посещение. За няколкото изминали часа лицето й се бе попроменило; вече не изразяваше толкова силно отчаяние, но изглеждаше потиснато, напрегнато и състарено. Бащата не се виждаше. Сейер се помъчи да разгледа Сьолви, без да я зяпа. Сьолви нямаше широките скули и решителната брадичка на Ани, нито големите й очи. Стори му се по-отпусната, някак безформена. След половинчасов разговор стана ясно, че двете сестри никога не са били особено привързани една към друга. Всяка си живееше свой живот. Сьолви работеше като чистачка във фризьорския салон и не проявяваше интерес към чуждите деца. Никога не се бе занимавала със спорт. Сейер си извади заключение, че е обсебена единствено от себе си; от мисълта какво впечатление създава у хората. Дори сега, седнала до майка си часове след кончината на сестра си, тя кършеше снага, явно по навик. Седеше, кръстосала крака, с леко наведена на една страна глава, и ръцете — сплетени около прасеца. По ръцете й блестяха крещящи пръстени. Имаше дълги нокти, лакирани в червено. Тялото й беше закръглено, лишено от характер, все едно нямаше скелет и мускули, а представляваше просто кожа, опъната върху буца розов пластилин. Макар и по-голяма от Ани, Сьолви имаше наивно изражение. Майката се държеше като закрилница спрямо нея и я потупваше по ръката, сякаш бе нужно да я успокоява през цялото време, или да я приканва към нещо — Сейер се колебаеше как да тълкува жеста. Сестрите действително се различаваха много една от друга. На снимката лицето на Ани изглеждаше по-зряло. Гледаше към фотоапарата внимателно, като че ли не обича да я снимат, но все пак е склонила заради доброто си възпитание. Сьолви позираше през цялото време. Външно приличаше на майка си, докато Ани се бе метнала на бащата.

— Да сте забелязали непознати за вас хора в компанията на Ани в последно време? Да ви е споделила за нови приятели?

— Тя не обичаше да се среща с нови хора.

Сьолви приглади блузата си.

— Знаете ли дали си е водила дневник?

— О, не, Ани не беше такава. По-различна беше от другите момичета, почти като момче. Дори не си слагаше грим. Не понасяше накити. Носеше медальона на Халвур, но само защото той я врънкаше. Всъщност дори й пречеше, докато тича.

Гласът й звучеше високо и сладникаво като на малко момиче. Не личеше, че е шест години по-голяма от Ани. Бъдете мили с мен, молеше сякаш тя, нали виждате колко съм крехка и мъничка.

— Познавате ли приятелите й?

— Те са по-малки от мен, но знам кои са.

Въртеше пръстените си и отговаряше колебливо, сякаш се опитваше да намери изход от създалата се ситуация.

— Кой според вас я познаваше най-добре?

— Събираше се с Анете, но само ако правеха нещо заедно. Не за да си говорят.

— Къщата ви е малко отдалечена — предпазливо отбеляза той. — Възможно ли е да е решила да се качи на автостоп?

— Изключено. Аз също не го правя — побърза да добави тя. — Но често се случва някой от селото да спре и да ни вземе с колата си. Познаваме почти всички.

„Почти“, отбеляза си той наум.

— Да ви се е струвала нещастна в последно време?

— Не чак нещастна. Е, не преливаше от щастие. Тя не проявяваше интерес към нещата, от които се вълнуват повечето момичета. Занимаваше се само с училището и тичането.

— А Халвур?

— Не съм съвсем наясно, но ми се струваше апатична и към него. Сякаш така и не можеше да реши дали да бъде с него, или не.

Пред очите на Сейер се появи образът на момиче със скептичен поглед, обърнало гръб на света; прави каквото си иска, проявява независимост и държи всички на разстояние. Защо?

— Според майка ви Ани преди е била по-жизнена. Вие как мислите? — попита той.

— Ами да, преди беше по-приказлива.

Скаре неочаквано си прочисти гърлото.

— А внезапна ли ви се стори промяната? — намеси се той. — Или настъпи постепенно, за дълъг период от време?

— Не — двете жени се спогледаха. — Не съм сигурна. Тя просто стана друга.

— Кога се случи това, Сьолви?

— Миналата година — вдигна рамене тя. — Скъса с Халвур, веднага след това заряза и хандбала. Израсна изведнъж. Всичките й дрехи й умаляха, а тя стана някак мълчалива.

— Сърдита, намусена?

— Не, мълчалива. Сякаш разочарована.

Разочарована.

Сейер кимна разбиращо. Погледна Сьолви. Панталонът й беше потресаващ — с цвета на люляците от детството му.

— Знаете ли дали Ани и Халвур са имали сексуална връзка?

— Не съм сигурна — отвърна тя и се изчерви до корените на косите си. — Попитайте Халвур.

— Така и смятам да направя.

— Сестрата е от момичетата, които често се оказват жертви — разсъждаваше на глас Сейер, докато се возеха в колата. — Жертва на мъже с лоши намерения, имам предвид. Изцяло е обсебена от собствената си личност и от идеята да я харесат, затова не долавя сигналите за опасност. Типичната жертва е Сьолви, не Ани. Ани е била резервирана и е спортувала; не се е стараела да направи добро впечатление. Не се е возила на автостоп, не е искала да се запознава с нови хора. Ако се е качвала в нечия кола, то със сигурност е познавала човека.

— Да, май стигнахме и по-рано до този извод — погледна го Скаре.

— Знам.

— Ти имаш дъщеря — подхвърли Скаре с любопитство. — И тя е била в пубертета. Как мина при нея?

— А — махна Сейер и погледна през прозореца. — Елисе се грижеше за тези неща. Но помня периода много ясно. Пубертетът е много трудно проходим терен. Докато навърши тринайсет, Ингри беше слънчев лъч, после започна да ръмжи. Ръмжа така една година, а на четиринайсет започна да лае. После нещата се уталожиха.

Да, после тя се поуспокои. Сейер помнеше, че на петнайсет дъщеря му вече напомняше на малка жена и той не знаеше как да общува с нея. Сигурно така се е чувствал и Холан. Когато детето ти вече не е дете, трябва да намериш нов подход към него. Никак не е лесно.

— Значи мъчното продължи една-две години, а после свърши?

— Да — кимна замислено той. — Май така беше.

— Питаш се кое е предизвикало промяната у Ани, нали?

— Случило се е нещо. Трябва да разбера какво. Какво момиче е била, кой я е убил и защо. Време е да навестим Халвур Мунц. Сигурно вече ни очаква. Според теб как се чувства?

— Нямам представа. Може ли да запаля цигара в колата?

— Не. Впрочем косата ти е станала доста дълга, а?

— Е, щом казваш. Вземи си бонбон за гърло.

Всеки от тях погледна през своя прозорец. Скаре отдели кичур коса от тила си и го опъна. Когато го пусна, той бързо се нави като червей върху горещ котлон.