Не поглеждай назад

Слънцето клонеше към залез, лъчите му падаха косо над верандата и топлеха приятно единия ъгъл. Там можеха спокойно да захвърлят якетата. Чакаха да се нагрее грилът. Миришеше на въглища и течност за разпалване, както и на маточина. Ингри я отглеждаше в саксия на верандата и току-що я бе поляла.

Сейер седеше с внука си на колене и го люлееше непрекъснато — чак бедрените мускули го заболяха. Когато това дете порасне, надмине го на ръст и езикът му загрубее, нещо в Сейер щеше да умре. Затова той винаги изпитваше меланхолия, когато вземеше Матеус в скута си, но по гърба му пробягваше и някакво блаженство.

Ингри се изправи, вдигна сабото от пода и тръсна обувките три пъти. Чак тогава се обу.

— Защо го правиш? — полюбопитства той.

— Стар навик от Сомалия — усмихна се тя.

— Но тук няма змии и скорпиони.

— Превърнало се е в натрапчива мисъл — засмя се тя. — Правя го несъзнателно. А има оси и усойници.

— Мислиш ли, че усойница би се пъхнала в обувка?

— Нямам представа.

Той притисна внучето до гърдите си и подуши вратлето му.

— Люлей ме, дядо — помоли малкият.

— Краката ми се измориха. Я иди да донесеш някоя книжка да ти почета.

Матеус скочи на пода и се втурна в апартамента.

— Как си иначе, татко? — неочаквано го попита Ингри с небрежен детски глас.

„Иначе“, помисли си той. Това значеше всъщност, как се чувства, какво става в душата му. Или би могло да се възприеме и като замаскиран въпрос дали се е случило нещо. Например, дали си е намерил приятелка, дали поддържа връзка по интернет. Нито едното от двете. Само това оставаше!

— Добре съм, благодаря? — въпросително отвърна той с невинна интонация.

— Дните вече не ти се струват толкова дълги, а?

Боже, колко предпазливо го разпитва! Какво ли цели?

— Много съм зает в службата. А и нали си имам вас.

Последните думи я накараха да се засуети с приборите за салатата. После се зае да бърка доматите и краставиците с удвоено старание.

— Аха. Ние, такова… чудехме се дали да не попътуваме на юг. За известен период от време. Това ще е последното ни пътуване там — побърза да го успокои тя и го погледна още по-гузно.

— На юг? — повтори той колебливо. — Към Сомалия ли?

— Ерик получи предложение. Още не сме отговорили, но сериозно го обмисляме. Не на последно място и заради Матеус. Много ни се ще да му покажем как изглежда родината му и да понаучи малко езика. Ако тръгнем през август, ще се приберем, като тръгне на училище.

„Три години — пресметна Сейер. — Три години без Ингри и без Матеус. Ще си идват само за Коледа. Ще си пращаме писма и картички, внукът ми ще расте, а аз ще го виждам веднъж в годината и направо няма да мога да го позная.“

— Не се съмнявам, че там имат нужда от вас — съгласи се той и се насили гласът му да не се разтрепери. — Тревогите за моето удобство не бива да ви пречат. Та аз не съм деветдесетгодишен старец, Ингри.

Тя се изчерви.

— Безпокоя се и за баба.

— Аз ще се погрижа за нея. Салатата стана на каша — отбеляза той.

— Не ми се нрави да те оставим сам.

— Нали си имам Колберг.

— Да си го кажем честно: той е само едно куче!

— Радвай се, че не те разбира.

Сейер погледна към кучето, заспало под масата, без да подозира какво се говори по негов адрес.

— Справяме се чудесно. Искам да заминете, щом наистина това е желанието ви. Да не би на Ерик да му писна да оперира апандисити и възпалени сливици?

— В Сомалия всичко е по-различно — обясни тя. — Там се чувстваме по-полезни.

— А Матеус? Какво ще правите с него?

— Ще го изпратим в американска детска градина заедно с куп други деца. Освен това той има роднини в Сомалия — замислено рече тя. — Не ги е виждал. Това не ми харесва, искам да знае всичко.

— Американска градина? — недоверчиво повтори Сейер. — Какво искаш да кажеш с „всичко“?

Той се замисли за биологичните родители на Матеус и злощастната им съдба.

— За рождената му майка ще му кажем малко по-нататък.

— Тръгвайте! — категорично отсече Сейер.

Тя го погледна с усмивка.

— Какво би казала мама според теб?

— Същото като мен, а после щеше да си поплаче тайно под завивката.

— А ти няма ли?

Матеус пристигна с детска книжка в едната ръка и ябълка в другата.

— „В една тъмна нощ се развилия буря“ — прочете Сейер. — Не е ли много страшна?

— И още как — изсумтя Матеус и се покатери в скута му.

— Въглищата побеляха — отбеляза Ингри и си събу сабото. — Слагам пържолите.

— Давай — подкрепи я Сейер.

Тя нареди месото — четири парчета — върху решетката и отиде да донесе напитки.

— В стаята си имам зелен гумен питон — прошепна момчето. — Да го сложим ли в обувката й?

— Не знам — поколеба се Сейер. — Добра идея ли е според теб?

— А според теб?

— Не особено.

— Възрастните хора са много страхливи — съчувствено сподели Матеус. — Най-накрая аз ще изляза виновен.

— Добре — кимна Сейер. — Ще се престоря, че не съм видял нищо.

Матеус скочи на пода, изтича да донесе гумената змия и внимателно я напъха в обувката й.

— Чети.

Сейер потръпна при мисълта за отвратителната гумена змия и усещането за допира й до голия крак. После зачете с дълбок, драматичен глас:

— „През една тъмна нощ се развилия буря. В планините имаше разбойници и вълци.“ Сигурен ли си, че не е прекалено страшна за теб?

— Мама ми я чете често — увери го Матеус, отхапа от ябълката и задъвка доволно.

— Не лапай толкова големи парчета да не се задавиш — предупреди го дядо му.

— Чети, де, дядо!

„Остарявам и ставам страхлив“, тъжно си помисли той.

— „През една тъмна нощ се развилня буря“ — започна той и в този миг Ингри влезе с три бутилки бира и една с кока-кола.

Сейер спря да чете и двамата с Матеус се втренчиха в нея.

— Какво сте ме зяпнали? Какво ви става?

— А, нищо — отвърнаха двамата в хор и отново се наведоха над книгата.

Ингри остави бутилките на масата, отвори ги и потърси обувките си. Вдигна ги, обърна ги и ги изтупа три пъти. Не падна нищо. „Змията е заседнала в горния край на обувката“, доволно си помислиха те. После се случиха много неща наведнъж. Зетят Ерик неочаквано изникна на вратата, Матеус скочи от скута на дядо си и се завтече към баща си. Колберг се стресна под масата, замаха с опашка и обърна бутилките, а Ингри си обу сабото.