Не поглеждай назад

Улица „Кристал“, както и „Гранит“, беше задънена. Завършваше с неукротим гъсталак, където недобросъвестни хора хвърляха отпадъци под прикритието на мрака. Къщите, общо двайсет и една, скупчени една до друга, отдалеч изглеждаха стъпаловидно разположени, но след като повървяха нататък, установиха, че между тях има тесен проход, достатъчно широк да мине човек. Бяха високи и тесни, построени на три нива, еднотипни. „Напомнят на пристанището в Берген“, помисли си Сейер. Цветовете варираха между наситеночервено, тъмнозелено, кафяво и сиво, но си подхождаха. Една от къщите се отличаваше, защото бе боядисана в портокаловожълто.

Вероятно повечето обитатели забелязаха полицейската кола, паркирана до гаражите, и униформата на Скаре. Не след дълго бомбата щеше да избухне. Цареше затишие пред буря.

Ада и Еди Холан живееха на номер двайсет. Сейер спря пред вратата и усети в гърба си погледите на съседите. „Нещо се е случило на номер двайсет — мислеха си те, — в дома на Холан, онези с двете дъщери.“ Сейер се помъчи да успокои дишането си, преди да прекрачи прага. Тази част му беше най-трудна. Преди няколко години дори скалъпи няколко реплики, научи ги и свикна да ги казва твърдо.

Родителите на Ани явно не бяха правили нищо след прибирането си през нощта. Не бяха мигнали. Шокът, изживян в Института по съдебна медицина, бе сравним с пронизителен чинел, който продължаваше да вибрира в главите им. Майката седеше в ъгъла на дивана, а бащата — върху ръкохватката. Видът му издаваше апатия. Жената още не бе осъзнала сполетялото я нещастие. Погледна Сейер почти с недоумение, сякаш не разбираше какво правят двамата полицаи в гостната й. Сигурно мислеше, че сънува кошмар, и скоро ще се събуди. Сейер взе ръката от скута й.

— Не мога да ви върна Ани — тихо призна той. — Но се надявам да открия защо е починала.

— Изобщо не ни интересува каква е причината! — сопна се майката. — Искаме да знаем кой го е направил! Разберете кой е и го тикнете зад решетките! Този човек е болен.

Мъжът й непохватно я потупа по ръката.

— Все още не знаем дали въпросният човек наистина е болен, или не — предпазливо възрази Сейер. — Не всички убийци са болни.

— Само не ми казвайте, че и нормални хора убиват млади момичета!

Тя задиша тежко, на пресекулки. Бащата се сви в черупката си.

— И все пак — продължи Сейер, — за всяко нещо си има причина. Невинаги е разбираема за нас, но винаги има такава. Първо обаче трябва да съберем доказателства за насилствена смърт.

— Да не си въобразявате, че се е самоубила! Съветвам ви да се откажете от такава хипотеза — горчиво рече майката. — И дума не може да става за такова нещо. Не и Ани.

Така казват всички, помисли си Сейер.

— Налага се да ви задам доста въпроси. Ще ви моля да отговаряте искрено. Ако впоследствие решите, че сте сбъркали или сте забравили нещо, обадете ми се. Може да се сетите за нещо ново, за нещо пропуснато. Звънете ми по всяко време на денонощието.

Ада Холан местеше неспокойно поглед от Скаре към Сейер, като че ли чуваше трептящия чинел и се опитваше да разбере откъде идва звукът.

— Каква беше Ани по характер? Опишете ми я възможно най-точно.

„Що за въпрос — мина му през ума, — какво очаквам да ми отговорят? Най-добрата, разбира се, най-сладката и най-старателната. Много специално момиче. Най-скъпото, най-свидното нещо на света. Няма друга като Ани.“

Родителите се разплакаха. От гърлото на майката се изтръгнаха дълбоки, болезнени ридания. Бащата се разрида безмълвно, без сълзи. В чертите му Сейер видя Ани: широко лице с високо чело. Той не беше много висок, но имаше силно и стегнато тяло. Скаре скри химикалката в шепата си, забил очи в бележника.

— Да започнем отначало — предложи Сейер. — Неприятно ми е да ви мъча, но времето е ценно за нас. Кога излезе тя от къщи?

— По обяд, в дванайсет и половина — глухо отговори майката, навела глава в скута си.

— Къде отиде?

— При Анете, нейна съученичка. Заедно с още едно момиче щяха да пишат домашно. Освободиха ги от училище, за да работят заедно.

— И не е стигнала до дома на Анете?

— Обадихме се снощи в единайсет, защото ни се видя много късно. Анете си беше легнала. Дошло само другото момиче. Направо не повярвах… — тя зарови лице в ръцете си.

Цял ден родителите бяха прекарали в неведение къде е дъщеря им.

— Защо момичетата не са се обадили у вас да потърсят Ани?

— Помислили, че не й се ходи — задавено промълви тя. — Че се е отказала. Но не познават Ани, щом разсъждават така. Тя никога не претупва домашните си. Винаги върши всички най-съвестно.

— Пеш ли тръгна?

— Да. Дотам са четири километра, но велосипедът й беше развален, иначе щеше да тръгне с него. В селото няма автобуси.

— Къде живее Анете?

— До Хорген. Имат къща и бакалия.

Сейер кимна. Чу как химикалката в ръката на Скаре драска по хартията.

— Имаше ли приятел?

— Халвур Мунц.

— Отдавна ли са заедно?

— Горе-долу две години. Той е по-голям от нея. Няколко пъти се разделяха, но в последно време, доколкото знам, всичко беше наред.

Ада Холан не знаеше какво да прави с ръцете си. Те се търсеха, отваряха се с дланите нагоре, после се свиваха в юмруци. На ръст беше колкото мъжа си, малко тромава и непохватна; червендалеста.

— Знаете ли дали връзката им е била сексуална — непринудено попита той.

Майката го стрелна възмутено с поглед.

— Та тя е само на петнайсет!

— Не забравяйте, че аз не я познавам — оправда се Сейер.

— Не, не беше — категорично отсече тя.

— Не можем да сме сигурни — най-сетне се обади бащата. — Халвур е на осемнайсет. Вече не е дете.

— Това ми е пределно ясно — скастри го тя.

— А и тя не ти споделя всичко.

— Ако беше така, щях да знам!

— Теб не те бива в такива разговори!

Атмосферата се нажежи. Сейер си направи изводите, а доколкото видя от бележника на Скаре, и той не остана по-назад.

— Ако е отивала да пише домашно, сигурно е носела чанта?

— Кафява кожена раница. Къде е?

— Не сме намирали раница.

„Ще трябва да пратим водолази“, помисли си той.

— Вземаше ли някакви лекарства?

— Никакви. Беше в цветущо здраве.

— А каква беше по характер? Открита? Приказлива?

— Преди — да — мрачно отвърна бащата.

— Какво имате предвид? — погледна го Сейер.

— Заради възрастта — вметна майката. — Намираше се в трудна възраст.

— Казвате, че се е променила, така ли? — обърна се към бащата Сейер, за да изолира майката от разговора. Оказа се невъзможно.

— Всички момичета се променят в тази възраст. Свързано е с настъпването на зрелостта. И Сьолви беше такава. Сьолви е сестрата на Ани — поясни тя.

Бащата не отговори, все още изглеждаше апатичен.

— Значи не е била открито и приказливо момиче?

— Беше тиха и скромна — гордо отвърна майката. — Стриктна и справедлива. Справяше се с живота си.

— Но преди е била по-жизнена, така ли?

— Децата по принцип са по-енергични.

— Кога забелязахте промяната?

— Като при повечето девойки. Когато стана на четиринайсет. Заради пубертета.

Сейер кимна и пак се вторачи в бащата.

— Имаше ли друга причина за промяната?

— Какви например? — побърза да попита майката.

— Не знам.

Той въздъхна леко и се облегна назад.

— Просто се опитвам да разбера защо е била убита.

Майката започна да трепери толкова силно, че почти не разбираха какво казва:

— Защо са я убили? Това е дело на някакъв… — Не намери сили да произнесе думата.

— Не сме сигурни в това.

— Била ли е… — тя не се доизказа.

— Още не знаем, госпожо Холан. Експертизите отнемат време. Съдебните патолози ще се погрижат да разберем, те си разбират от работата.

Огледа се. Стаята беше чиста и разтребена, в синьо и бяло като дрехите на Ани: венци от изсушени цветя над вратите; дантелени завеси на прозорците; гевречета от солено тесто по стените; снимки; ковьорчета, плетени на една кука. Всичко беше подбрано с вкус, подредено. Отвсякъде лъхаше благоприличие. Изправи се и се приближи до голяма снимка на стената.

— От зимата е.

Майката стана и отиде до него. Той внимателно откачи снимката и започна да я разглежда. Винаги се удивляваше, когато разбереше как е изглеждало приживе лице, което е виждал само безжизнено, лишено от блясък. Ани имаше широко лице с голяма уста и сиви очи; гъсти, тъмни вежди. Усмихваше се сдържано. В долната половина на снимката се виждаше яка на риза и част от медальона от приятеля й. Хубавица, помисли си той.

— Ани занимаваше ли се със спорт?

— Преди — тихо отвърна бащата.

— Играеше хандбал — тъжно сподели майката, — но се отказа. Сега тича, изминава няколко мили седмично.

— Няколко мили? Защо се отказа от хандбала?

— Не смогваше с домашните. Децата са такива, захващат се с нещо, а после им омръзва. По едно време Ани се беше записала и на уроци по корнет, но после се отказа.

— Добра ли беше по хандбал?

Той върна снимката на мястото й.

— Много добра — кимна бащата. — Играеше като вратарка. Не биваше да се отказва.

— Май й се струваше скучно да стои на вратата — пак се намеси майката. — Сигурно затова спря да тренира.

— Откъде си сигурна? — възрази мъжът. — Тя не ни обясни причините.

Сейер седна.

— Значи не сте разбрали защо се е отказала?

— Не.

— Как се справяше в училище?

— По-добре от повечето ученици. Не се хвалим, това е самата истина — прибави бащата.

— Каква беше домашната работа, за която споменахте?

— Съчинение за Сигрид Унсет. Имаха срок до Еньовден.

— Ще ми покажете ли стаята й?

Майката стана и тръгна със ситни, неуверени крачки. Бащата остана неподвижно върху ръкохватката.

Стаята на Ани, макар и съвсем малка, явно е била нейното убежище. Имаше място само за легло, бюро и стол. Сейер погледна през прозореца право към верандата на съседите от другата страна на улицата, в портокаловожълтата къща. Под прозореца се подаваха стръкчета слама от старо птиче гнездо. Очакваше да види плакати на нейни идоли по стените, но не откри такива. Затова пък стаята беше пълна с купи, дипломи и медали, както и с няколко снимки на самата Ани: на една — в екипа на вратарка, заедно с отбора, на друга — пори вълните върху сърф. На стената над леглото й имаше снимки на малки деца. На една от тях буташе детска количка, на друга се виждаше младо момче.

— Това приятелят й ли е? — посочи Сейер.

Майката кимна.

— Ани занимаваше ли се с малки деца?

Той посочи към снимка на Ани с русо мъниче в скута. Там тя изглеждаше горда и весела. Беше обърнала детето към фотоапарата, сякаш ликуваше с трофей.

— Гледаше децата на нашата улица.

— Значи обичаше малчуганите?

Тя кимна повторно.

— Водеше ли си дневник, госпожо Холан?

— Не мисля. Търсих в стаята й — призна тя. — Цяла нощ.

— Намерихте ли нещо?

Тя поклати глава. От гостната се разнесе лек шепот.

— Трябват ни няколко имена на хора, с които ще разговаряме — обясни Сейер.

Той погледна отново снимките по стените. Очите му се спряха върху екипа на Ани: черен, със зелена емблема на гърдите.

— Това дракон ли е?

— Морски змей — поправи го тя.

— Защо морски змей?

— Според легендите във фиорда има морски змей. Това са само поверия, от памтивека. Ако плавате с лодка и чуете шум зад себе си, значи змеят излиза от дълбините. Не бива да поглеждате назад, а да продължите да гребете напред. Ако се престорите, че нищо не се е случило, и го оставите на мира, няма да пострадате, но ако се обърнете и го погледнете в очите, той ще ви завлече на дъното. Според легендата змеят има червени очи.

— Да се върнем при другите.

Скаре продължаваше да пише. Мъжът все още седеше върху ръкохватката. Сякаш всеки момент щеше да изтече от ръба.

— А сестра й?

— Ще се прибере със самолет. Беше на гости на сестра ми в Тронхайм.

Госпожа Холан се отпусна върху дивана и се подпря на съпруга си. Сейер погледна през прозореца право срещу лицето на съседа им.

— Много нагъсто живеете тук — установи той. — Добре ли се познавате със съседите?

— Да, разговаряме с всички.

— Всички ли познаваха Ани?

Тя кимна мълчаливо.

— Ще обикаляме от врата на врата. Не се смущавайте от този факт.

— Няма от какво да се срамуваме.

— Ще ни дадете ли няколко снимки?

Бащата се изправи и отиде до етажерката под телевизора.

— Имаме видеозапис от миналото лято. Ходихме на вилата по южното крайбрежие.

— Не им трябва видеозапис — кротко възрази майката. — Дай им снимка.

— Предпочитам записа, ако нямате нищо против — обади се Сейер и го взе. — Благодаря.

— Споменахте, че Ани е изминавала по няколко мили седмично. Сама ли тичаше?

— Никой не можеше да издържи на темпото й — простичко обясни бащата.

— Значи е отделяла време за тичането въпреки училищните задачи. И то за няколко мили седмично. Вероятно все пак е имало друга причина да зареже хандбала?

— Бягаше, когато си поиска. Понякога преди закуска. А за мачовете се налагаше да се съобразява с точен график. Според мен тази зависимост не й се нравеше. Ани беше много самостоятелна.

— Къде тичаше?

— Навсякъде, независимо какво е времето. По главния път, в гората.

— До Змеевото езеро?

— И там.

— Чувстваше ли се неспокойна?

— Ани беше тихо и спокойно момиче — тихо повтори майката.

Сейер отново се приближи до прозореца и забеляза жена, която бързо пресича пътя. В ръцете й мерна бебе с биберон.

— Какви други интереси имаше Ани освен тичането?

— Филми, музика, книги, такива неща. Обичаше малки деца — отвърна бащата. — Особено в по-ранна възраст.

Сейер ги помоли да съставят списък на всички хора, близки на Ани. Приятели, съседи, учители, роднини, гаджета, ако е имала и други освен Халвур. Накрая списъкът съдържаше четиридесет и две имена с точен или приблизително точен адрес.

— С всички от списъка ли ще разговаряте? — поинтересува се майката.

— Да. Това е само началото. Мислим за вас — увери ги той.

— Трябва да посетим Турбьорн Хауген, дето търсеше Рагнхил вчера. Той ще знае колко е бил часът.

Автомобилът се плъзна край гаражите. Скаре преглеждаше записките си.

— Разпитах бащата за хандбала — сподели той. — Докато вие с майката бяхте в стаята на Ани.

— И?

— Според него Ани била много обещаващ талант. Отборът направил невероятно успешен сезон, ходили във Финландия на турнири. Нямал представа защо се е отказала. Усъмнил се, че нещо не е наред.

— Тогава ще намерим треньора или треньорката на отбора. Дали ще излезе нещо?

— Треньорът — отвърна Скаре. — Седмици наред й звънял, за да я убеди да поднови заниманията си с отбора. След нейното напускане били затруднени, не можели да й намерят заместник.

— Ще позвъним от Камарата, за да ни съобщят името му.

— Кнют Йенсвол, живее на „Гнайс“ осем. Надолу по баира.

— Чудесно — похвали го Сейер с вдигнати вежди. — Знаеш ли какво ми хрумна — продължи той. — Ани вероятно е била похитена, докато сме били на улица „Гранит“ на няколко минути път от нея и сме се тревожили за Рагнхил. Обади се на съдебния патолог Снурасон. Помоли го да побърза, та да получим доклада възможно най-бързо.

Скаре веднага взе мобилния телефон.

— Номерът е на четворката.

Той натисна клавиша, изчака, поиска да го свържат със Снурасон и зашепна.

— Какво каза?

— Хладилните камери били пълни. Всеки смъртен случай бил трагедия без оглед на причините и много хора чакали, за да погребат близките си, но донякъде разбирал колко сериозен е нашият случай и след три дена щял да ти изложи устния си доклад. За писмения се налагало да почакаш.

— Е — вдигна рамене Сейер, — отговорът не е толкова груб като за Снурасон.