Не поглеждай назад

Струваше й се някак познат. Затова премести стола по-близо и тикна набръчканото си лице досами екрана. Светлината я обля и той видя космите по брадата й, които ставаха все по-дълги. „Трябва да ги обръсне“, помисли си той, но нямаше представа как да й намекне.

— Това е Юхан Улав2! — извика тя. — Пие мляко.

— Мм.

— Боже мили, какъв е красавец. Питам се дали го осъзнава, та той е като скулптура. Наистина! Жива скулптура!

Кос избърса мустака си от млякото и се усмихна с белите си зъби.

— Ама какви ослепителни зъби има това момче! Бели като сняг! Така е, защото пие мляко. А си има и училищен зъболекар. Ние едно време нямахме.

Тя събра одеялото в скута си.

— Нямахме пари да се грижим за зъбите си. Налагаше се да ни ги вадят един след друг, когато изгният, а вие имате зъболекар в училище, пиете мляко и витамини, ядете здравословна храна и си миете зъбите с паста с флуор и какво ли още не. — Тя въздъхна прочувствено. — Само ако знаеш, плачех, докато си седях на чина, но не защото не разбирах уроците, а понеже умирах от глад. Как няма да сте хубави, днешните млади. Завиждам ви! Чуваш ли, Халвур? Завиждам ви!

— Добре, бабо.

Той вадеше с треперещи пръсти снимки от пожълтял плик. На външен вид представляваше слабичък младеж с тесни рамене. Никак не приличаше на кънкьора от телевизионната реклама. Устата му беше по момичешки малка. Едното ъгълче изглеждаше стегнато и когато по изключение се случеше да се усмихне, то не се подчиняваше на движението на устните. Отблизо се забелязваше белегът от шев — започваше от дясното ъгълче на устата и завършваше до корените на косата му на слепоочието. Младежът имаше мека кестенява коса, подстригана късо. Почти не му растеше брада. От разстояние можеше да мине за петнайсетгодишен и често на входа в кинозалата му искаха лична карта. Той не се дразнеше — по природа не си падаше хулиган.

Бавно прехвърли снимките, които бе гледал хиляди пъти. Сега обаче те придобиха нови измерения. Сега търсеше в тях предвестници за случилото се. Когато бе правил снимките, изобщо не бе подозирал какво го очаква. На тях Ани забиваше с огромна сила колче на палатката с дървено чукче; стоеше на ръба на трамплина, стройна като топола в черния си бански; другаде спеше в зеления си спален чувал; ето я, върти педалите на велосипеда, а русите й коси са паднали върху лицето. На една от снимките самият Халвур се мъчи да нагласи примуса. Едва я придума да се снимат заедно до палатката. Колко време само я убеждава, защото тя не понасяше фотоапарати, насочени към нея.

— Халвур! — изкрещя баба му от прозореца. — Идва полицейска кола!

— Знам — тихо отвърна той.

— Защо идва при нас? — внезапно обезпокоена го попита тя. — Какво искат?

— Заради Ани.

— Какво е станало с Ани?

— Мъртва е.

— Какви ги говориш?

Ужасена, тя се олюля и се подпря на ръкохватката на стола.

— Мъртва е. Идват да ме разпитват. Очаквах ги, съвсем логично е.

— Защо казваш, че Ани е мъртва?

— Защото такава е истината! — изкрещя той. — Починала е вчера! Баща й ми се обади.

— Да, но защо!

— Откъде да знам! Нямам представа защо, знам само, че е мъртва!

Той зарови лице в ръцете си. Баба му се отпусна като чувал върху стола и пребледня още повече. Напоследък се разбираха толкова добре. Не можеше да продължи дълго, не, хубавите неща са нетрайни.

Някой почука на вратата. Халвур се сепна, мушна снимките под покривката и отиде да отвори. Влязоха двама полицаи. В преддверието се заеха да го оглеждат. Не му беше никак трудно да се досети какво си мислят.

— Вие ли сте Халвур Мунц?

— Да.

— Дойдохме да ви зададем няколко въпроса. Досещате ли се защо?

— Баща й ми се обади тази нощ.

Халвур кимаше непрекъснато. Сейер забеляза старицата на стола и я поздрави.

— Ваша роднина ли е?

— Да.

— Къде можем да поговорим насаме?

— Само в стаята ми.

— Тогава, ако не възразявате…

Халвур ги поведе през тясна кухничка към малката си стая: старомодна, с боядисана в зелено ламперия и широки греди на прозорците. „Къщата сигурно е стара — помисли си Сейер, — вече не разполагат стаите по този начин.“ Полицаите се настаниха на един разклатен диван, а Мунц седна на леглото.

— Това във всекидневната баба ви ли е?

— Майката на баща ми.

— А родителите ви?

— Разведени са.

— Затова ли живеете тук?

— Можех да избирам къде ми се живее.

Думите му се посипаха като сухи камъчета.

Сейер се огледа, търсейки снимки на Ани, и върху нощното шкафче видя малка нейна фотография в златна рамка. До нея стоеше будилник и фигура на Мадоната с Младенеца, вероятно сувенир от някоя южна страна. В стаята беше закачен един-единствен плакат на рок групата „Meat Loaf“. Халвур имаше стереоуредба, дискове, гардероб и чифт маратонки, но не толкова хубави като на Ани. На облата дръжка на гардероба висеше каска. Не си беше оправил леглото. Върху тясното бюро срещу прозореца стоеше симпатичен компютър с малък екран. До него бе поставена кутия с дискети. Сейер прочете надписа на най-горната: „Шах за начинаещи“. През прозореца се виждаше паркирано пред навеса волво, пуста кучешка колиба и мотоциклет, покрит с найлон.

— Карате мотоциклет ли? — попита Сейер, колкото да започне разговора.

— Когато запали. Невинаги пали лесно. Ще го поправя, но точно сега нямам пари.

Той опипваше нервно яката на ризата си.

— Работите ли?

— В сладоледената фабрика. От две години съм там.

„Сладоледената фабрика — помисли си Сейер. — Две години. Значи е завършил гимназия и веднага е започнал работа. Сигурно не е постъпил толкова глупаво, нали трупа опит.“ Халвур очевидно не спортуваше — изглеждаше слабичък, блед. В сравнение с него Ани беше почти атлетична, тренираше усилено и учеше съвестно, а този младеж пакетираше сладолед и живееше при баба си. Нещо не се връзваше. Все пак мисълта му се стори доста крайна и той я отхвърли.

— Налага се да ви поразпитам за някои неща. Моля за вашето разбиране.

— Имате го.

— Кога за последно видяхте Ани?

— В петък. Ходихме на кино в седем.

— Какво гледахте?

— „Филаделфия“. Ани плака — замислено сподели той.

— Защо?

— Филмът е тъжен.

— Аха. А после?

— Хапнахме в заведението до киното и се прибрахме с автобуса. Отидохме у тях и слушахме плочи в стаята й. Аз се прибрах с автобуса в единайсет. Тя ме изпрати до спирката при млекарната.

— И оттогава не сте я виждали?

Той поклати отрицателно глава. Стегнатите устни му придаваха нацупено изражение. „Колко несправедливо — помисли си Сейер, — момчето иначе има много хубаво лице — със зелени очи и правилни черти. Заради малката му уста човек оставаше с впечатлението, че Халвур крие грозни зъби или нещо друго.“ По-късно Сейер установи, че зъбите на младежа са повече от идеални. Четири от горните и два от долните бяха порцеланови.

— Не сте ли говорили поне по телефона?

— А, говорихме — припряно отвърна Халвур. — Тя ми се обади на следващата вечер.

— Какво искаше?

— Нищо.

— Но по принцип си беше доста мълчалива, нали?

— Да, обаче обичаше да говори по телефона.

— Значи не е искала нищо, просто ви е звъннала. За какво си говорихте?

— Ако непременно трябва да узнаете — за какво ли не.

Сейер се усмихна. Халвур се вторачи през прозореца, като че ли искаше да избегне зрителния контакт с полицаите. Вероятно чувстваше вина или просто се смущаваше. Двамата мъже изпитваха тъжно съчувствие към него. Приятелката му беше мъртва, той нямаше на кого да си излее душата, освен на баба си, която чакаше във всекидневната. „А може би дори е убиец“, помисли си Сейер.

— Вчера ходихте ли на работа в сладоледената фабрика?

— Не, бях си у дома — отвърна младежът след кратко колебание.

— Значи сте си останали вкъщи? Защо?

— Не се чувствах добре.

— Често ли отсъствате от работа?

— Не, не отсъствам често от работа! — повиши глас той. За пръв път от началото на разговора си с него полицаите доловиха отсянка на гняв.

— Баба ви сигурно ще потвърди?

— Да.

— Излизахте ли през деня?

— Само за малко.

— Въпреки че бяхте болен?

— Нали трябва да ям! Баба ходи до магазина само когато времето е хубаво, а това не се случва често. Страда от ставен ревматизъм — поясни той.

— Ясно. Бихте ли споделили в какво се изразяваше неразположението ви?

— Само ако се налага.

— Точно сега — не, но скоро ще се наложи.

— Добре тогава. Страдам от безсъние.

— И на следващия ден не ходите на работа?

— Не мога да следя производството, ако ми се спи.

— Разбираемо е. Защо не можете да спите?

— Болестта ми е от дете. Нали така се казва?

Внезапно устните му се разтеглиха в огорчена усмивка и му придадоха неочаквано зрял вид.

— По кое време излязохте?

— Към единайсет.

— Пеш ли?

— С мотоциклета.

— До кой магазин?

— „Киви“ в центъра.

— Значи вчера сте успели да запалите мотоциклета?

— Винаги успявам, ако съм достатъчно упорит.

— Колко време ви нямаше у дома?

— Не знам. Не предполагах, че ще ми искате обяснение.

Сейер кимна. Скаре пишеше като обезумял, за да успее да отрази всичко.

— Горе-долу?

— Около час.

— Баба ви може ли да го потвърди?

— Едва ли. Тя невинаги разбира къде съм.

— Имате ли шофьорска книжка за лек автомобил?

— Не.

— Откога сте заедно с Ани?

— От доста време, няколко години.

Той избърса носа си, като продължаваше да се взира навън.

— Определяте ли връзката ви като успешна?

— Скъсвахме на няколко пъти.

— Тя ли пожела да се разделите?

— Да.

— Каза ли ви защо?

— Всъщност не. Но тя не беше особено отдадена на връзката ни. Искаше по-скоро да сме приятели.

Той се изчерви и заби поглед в ръцете си.

— Връзката ви сексуална ли беше?

Червенината по лицето му се сгъсти и той отново погледна навън.

— Не.

— Така ли?

— Ами нали ви казах, не беше отдадена на връзката ни.

— Но сте опитвали?

— Да, няколко пъти.

— Сигурно не се е получило? — попита Сейер дружелюбно.

— Не знам кое се смята за сполучливо.

Сега лицето му толкова се изопна, че не се забелязваше никаква мимика.

— Знаете ли дали е имала други сексуални партньори освен вас?

— Не, но не ми се вярва.

— Значи сте били заедно с Ани в продължение на повече от две години, тоест откакто тя е била на тринайсет. Тя ви е зарязвала няколко пъти, не е искала да правите секс, но въпреки това вие сте искали да бъдете с нея? Та вие не сте дете, Халвур. Толкова ли сте търпелив?

— Явно да.

Гласът му прозвуча тихо и неутрално, сякаш той през цялото време внимаваше да не покаже какво чувства.

— Добре ли познавахте Ани?

— По-добре от останалите.

— Да ви се е струвала нещастна?

— Не точно нещастна, по-скоро… знам ли… потисната.

— Това по-различно ли е от нещастна?

— Да — вдигна очи той. — Когато си нещастен, се надяваш нещо да се промени. Когато си се отчаял от живота, ставаш потиснат.

Сейер изслуша обяснението с леко учудване.

— Ани беше различна, когато я срещнах преди две години — неочаквано призна той. — Шегуваше се с всички и се смееше непрекъснато. Представляваше пълната ми противоположност.

— А после се е променила?

— Израсна изведнъж и се затвори в себе си. Вече не се закачаше с никого. Чаках, надявах се този период да отмине и всичко да тръгне постарому. Сега вече няма на какво да се надявам.

Кършеше ръце, забил нос в пода. Насили се да погледне Сейер. Очите на Халвур бяха лъскави като мокри камъни.

— Не знам какво си мислите, но не съм сторил на Ани нищо лошо.

— Нищо не си мислим, просто разговаряме с всички. Разбирате ли?

— Да.

— Ани използваше ли наркотици и алкохол?

Скаре тръсна химикалката, за да започне да пише пак.

— Що за въпрос! Съвсем се отплеснахте.

— Е, аз не я познавам — простичко обясни Сейер.

— Извинете, но звучи нелепо.

— А вие?

— Не би ми хрумнало.

„Гледай ти — помисли си Сейер. — Млад мъж на постоянна работа, въздържател, работлив. Звучи обещаващо.“

— Познавате ли приятелите на Ани? Например Анете Хорген?

— Бегло. По принцип бяхме само двамата. Ани не искаше да ни събира.

— Защо?

— Не знам, такова беше нейното желание.

— И вие се съобразявахте с него?

— За мен не беше проблем. Не обичам големите компании.

Сейер кимна с разбиране. Може би действително двамата млади са били подходящи един за друг.

— Знаете ли дали Ани си е водила дневник?

Халвур се поколеба, но устоя на импулса и поклати отрицателно глава.

— От онези розови книжки във формата на сърце с катинар ли?

— Не непременно такъв. Може да е изглеждал и другояче.

— Не, мисля, че не — промърмори той.

— Но не сте сигурен?

— Напротив, сигурен съм. Не ми е споменавала за дневник.

Гласът му се чуваше едва-едва.

— Имате ли с кого да споделяте?

— Баба ми.

— Привързан ли сте към нея?

— Тя е супер. Тук е тихо и спокойно.

— Имате ли синьо зимно яке, Халвур?

— Не.

— А каква връхна дреха обличате?

— Дънково яке или грейка, когато е студено.

— Ще ми се обадите ли, ако нещо ви тежи?

— И защо? — удивено погледна Халвур.

— Нека се изразя по друг начин: ще се свържете ли с участъка, ако се сетите за нещо, каквото и да е, което според вас би хвърлило светлина върху убийството на Ани?

— Да.

Сейер се огледа, за да запомни обстановката в стаята. Очите му се спряха на Мадоната. „Ако човек посвети малко повече време да я разгледа, ще преосмисли първоначалното си равнодушие“, помисли си той.

— Много красива скулптура. Къде сте я купили, някъде на юг ли?

— Подарък ми е от отец Мартин. Католик съм — додаде той.

Това признание накара Сейер да го огледа внимателно. От цялото му същество лъхаше нещо стегнато и резервирано, сякаш той ревностно бранеше своята територия. „Вероятно трябва да го принудят да се отвори като мида в кипяща вода.“ Сейер се въодушеви от хрумналото му сравнение.

— Значи сте католик?

— Да?

— Простете любопитството ми, но кое в тази религия ви впечатлява?

— Ами много е понятна. Опрощението. Прошката.

Сейер кимна.

— Но вие сте толкова млад — усмихна се той и се изправи. — Едва ли сте съгрешили кой знае колко?

Въпросът му увисна във въздуха.

— Имал съм порочни помисли.

Сейер светкавично се върна към собствените си тревоги:

— Казаното от вас ще бъде проверено, разбира се. Такава е процедурата. Ще се свържем с вас.

Стисна силно ръката му — опита се да го обнадежди. Отново минаха през кухнята, където се носеше лека миризма на сготвени зеленчуци. Във всекидневната старицата седеше на люлеещ се стол, грижливо завита в одеяло. Тя изпрати полицаите с изплашен поглед. Навън Сейер отново видя мотоциклета, покрит с найлон. Черно сузуки.

— И ти ли си мислиш за това, за което и аз? — попита Скаре, когато се спуснаха надолу.

— Вероятно да. Той не ни зададе никакви въпроси. Нито един. Приятелката му е убита, а той не иска да знае подробности. И все пак не е задължително да означава нещо.

— Да, но е странно.

— Навярно ще му хрумне да пита, след като вече сме си тръгнали.

— Или пък знае какво й се е случило и затова не прояви любопитство.

— Зимното яке от местопрестъплението би било доста голямо за Халвур, нали?

— Да, но ръкавите бяха загънати.

Беше късен следобед и те се нуждаеха от почивка. Върнаха се в града и оставиха селцето зад гърба си, а жителите му — шокирани, потънали в тежки размисли. На улица „Кристал“ хората се суетяха напред-назад, отваряха и затваряха врати, звъняха телефони; ровеха из чекмеджетата и вадеха стари снимки. Ани беше в устата на всички. Първите слухове се зародиха под блещукащи свещи и избуяха във всички домове като устойчив плевел. Повечето от тях си сръбнаха по малко алкохол. Обстоятелствата бяха извънредни и правилата се нарушаваха едно след друго.

А Раймон се занимаваше с друго. Седнал на кухненската маса, лепеше в една тетрадка картинки на Калвин и Хобс, Туити и Силвестър. Лампата на тавана светеше, баща му спеше, а по радиото изпълняваха музика по желание на слушателите. Поздрав за Глен Коре от неговата баба. Раймон слушаше музиката и душеше лепилото с лек аромат на бадемова есенция. Изобщо не забеляза втренчения в него мъж, застанал пред прозореца.