Не поглеждай назад

Халвур затвори вратата на кухнята и включи компютъра. Отвори харддиска и замислено се загледа в документите. Съдържаха игри, данъчни декларации, разчет за месеца, списъци с адреси, обзор на колекцията му от дискове и разни други битовизми. Но имаше и папка, чието съдържание му бе непознато. Отгоре пишеше „Ани“. Остана загледан в нея, докато разсъждаваше. При двойно кликване с мишката папките ще започнат да се отварят една по една и след секунди на екрана ще се появи съдържанието им. С едно изключение. Самият той имаше папка със заглавие „Лично“. За да я отвори, трябваше да въведе парола, която знае само той. Същото важеше и за папката на Ани. Той й показа как да ограничи достъпа до нея чрез съвсем проста процедура. Халвур нямаше представа каква парола е избрала Ани, а още по-малко какво има вътре. Ани настоя да запази съдържанието в тайна. Дори се засмя, като видя изписаното по лицето му разочарование. Той й показа как да го направи, а после излезе от стаята и изчака във всекидневната Ани да въведе паролата си. Кликна два пъти на късмет. На екрана мигом се изписа съобщение:

Access denied. Password required.3

Халвур искаше да отвори папката. Единствено тя му остана от Ани. Ами ако съдържа изобличаващи го факти? Може би е нещо като дневник. „Задачата е непосилна“ — помисли си той и погледна стъписано клавиатурата, където десет цифри, двадесет и девет букви и редица различни знаци образуваха невъобразимо голям брой комбинации. Помъчи се да се успокои. Самият той избра за парола името на известна жена, изгорена на клада, а после обявена за светица. Хрумването му беше идеално за целта и дори Ани никога не би се досетила. Но може пък тя да се е спряла на дата. Изборът на рождена дата на близък е доста обичайна практика. Постоя, загледан в папката — сив, скромен квадрат с името й. Идеята не беше той да отваря папката — нали Ани пожела да я запази в тайна. Но сега нея я няма и правилата не важат. Вероятно вътре има нещо, което би обяснило защо Ани бе толкова недостъпна.

Скрупулите му станаха на пух и прах и се изпариха. Халвур беше сам и разполагаше с неограничено време, а и нямаше никакви ангажименти. Вперил поглед в светещия екран в полутъмната стая, той се чувстваше близо до Ани. Реши да започне с числа, например рождени дати и ЕГН-та. Някои от тях му бяха известни — неговите, на Ани, на баба му, — а другите ще ги разбере впоследствие. Все пак постави някакво начало. Тя, разбира се, може и да е избрала няколко думи, пословица, известен цитат или име. Чакаше го усилена работа. Халвур не знаеше дали ще успее да разбие паролата, но разполагаше с време и огромно търпение. А и имаше други начини.

Въведе рождената й дата, макар и да се съмняваше да е избрала нея. 03.03.1980. После същите цифри в обратен ред.

„Access denied“, светна надпис на екрана. Неочаквано на вратата се появи баба му.

— Какво казаха? — попита тя и се подпря на рамката.

Той се сепна и се поизправи.

— Нищо особено. Само ми зададоха няколко въпроса.

— Да, но това е ужасно, Халвур! Защо е мъртва?

Той се втренчи безмълвно в нея.

— Еди каза, че я намерили в гората до Змеевото езеро.

— Да, но от какво е починала?

— Не ми казаха — прошепна той. — Забравих да ги попитам.

Сейер и Скаре влязоха в залата за обучение в бараката зад Областния съд. Дръпнаха завесите и изгасиха повечето лампи. Върнаха лентата назад, а Скаре взе дистанционното, за да спира записа при необходимост.

В тази нескопосана, пригодена набързо пристройка просто липсваше звукоизолация. Чуваха звънене на телефони, блъскане на врати, гласове, смях, бръмчене на автомобили. От задния двор долетя вик на пияница. Въпреки това звуците долитаха приглушени, защото денят клонеше към своя край.

— Какво, по дяволите, е това?

Скаре се наведе напред.

— Някой бяга. Прилича на Грете Вайц4. Май на маратона в Ню Йорк.

— Да не би да е сбъркал касетата?

— Едва ли. Чакай, виждам островчета и скали.

Известно време картината подскачаше, но най-накрая се успокои и се фокусира върху две жени по бански, легнали на гола скала.

— Майката и Сьолви — отбеляза Сейер.

Сьолви се припичаше по гръб, едното й коляно бе сгънато. Вдигнала бе очилата на главата си, сигурно за да не й останат бели петна около очите. Майката бе покрита отчасти с вестник, най-вероятно „Афтенпостен“, ако се съдеше по формата му. До двете жени имаше списания, плажно масло, термоси, няколко кърпи и портативно радио.

Камерата се застоя достатъчно върху почитателките на слънцето. Обективът се насочи към плажа, където отдясно се появи високо русо момиче. Носеше сърф над главата си и вървеше полуобърната към камерата. Походката й не беше никак предизвикателна, тя просто отиваше към водата и не забави крачка дори когато нагази до колене. Чуваше се бученето на силните вълни. Внезапно гласът на баща й надвика прибоя:

— Усмихни се, Ани!

Тя продължи да навлиза във водата, все по-навътре и по-навътре, пренебрегвайки молбата му. Накрая все пак се обърна, явно й беше трудно заради тежкия сърф. За няколко секунди тя се втренчи право в Сейер и Скаре. Вятърът пое русите й коси и ги развя, а по лицето й пробяга усмивка. Скаре се вгледа в сивите й очи и усети как при вида на газещото сред вълните дългокрако момиче кожата на ръцете му настръхна. Ани носеше черен бански с кръстосани на гърба презрамки и синя плувна жилетка.

— Този сърф не е за начинаещи — обади се Скаре.

Сейер не отговори. Ани газеше все по-надълбоко във водата. Спря, качи се на сърфа, хвана платното със силните си ръце и запази равновесие. После сърфът направи завой от сто и деветдесет градуса и набра скорост. Двамата мъже наблюдаваха мълчаливо как Ани навлиза все по-навътре. Пореше вълните като светкавично понесла се по тях яхта. Баща й я следеше с камерата. Записът показваше неговата гледна точка към дъщеря му иззад обектива. Той явно се стараеше да държи камерата неподвижно, да не трепери, а да покаже сърфистката в най-добрата й светлина. В кадрите долавяха колко горд се е чувствал с дъщеря си. Тя беше в стихията си. Изобщо не се боеше да не падне или да не потъне във водата.

Внезапно тя се изгуби. Вече гледаха подредена маса с покривка на цветя, чинии и чаши, лъснати до блясък прибори, ваза с полски цветя. Наредени върху дъска котлети, наденички, бекон. Отстрани грееше грил. Слънцето се отразяваше в бутилки с кока-кола и минерална вода. Отново Сьолви в минипола и горнище от бански, току-що гримирана. Госпожа Холан в сносна лятна рокля. Най-сетне и Ани, но в гръб, обута в тъмносини бермуди. Неочаквано тя се обърна към камерата, отново след подканване от баща й. Същата усмивка, сега малко по-широка. Този път видяха трапчинките й и леко издути тънки сини вени на шията й. На заден план се чуваше как майката и Сьолви бъбрят. Издрънчаха бучки лед, изсипани в чаша. Ани наливаше кока-кола. Тя се обърна бавно за втори път и попита към камерата:

— Кока-кола, тате?

Гласът й звучеше изненадващо дълбок. На следващия кадър бяха във вилата. Госпожа Холан разрязваше торта на кухненския плот.

Кока-кола, тате. Гласът беше едва доловим, но мек. Ани е обичала баща си. От трите кратки думи струеше нежност и уважение. Забелязваха се, както човек вижда тънката граница между сока и червеното вино, налети в една чаша. Гласът й беше дълбок, пълен с жар. Ани беше момичето на татко.

Останалата част от филма се изниза, без да събуди интереса на двамата полицаи. Ани и майка й играят бадминтон, задъхани заради силния вятър, превъзходен за сърф, но безпощаден към перцето. Семейството, събрано около трапезата, играе Trivial Pursuit5; дъската за игра в близък план показва ясно кой води в момента, но Ани не изглежда доволна от предстоящата победа. Тя почти не разговаря, за разлика от майка си и Сьолви, които не спират да бъбрят: Сьолви със сладникав, тънък глас, а майката с по-дълбок и дрезгав. Скаре издуха дима между коленете си. Отдавна не се беше чувствал толкова стар. На екрана се появиха звездички, а после — червендалесто лице със зейнала уста. Впечатляващ тенор изпълни стаята.

— „No man shall sleep“6 — обясни Конрад Сейер и тежко се изправи.

— Какво?

— Лучано Павароти. Пее Пучини. Остави касетата в шкафа с документация — додаде той.

— Била е добра сърфистка — отбеляза с благоговение Скаре.

Сейер не успя да му отговори. Телефонът звънна и ги прекъсна. Скаре вдигна слушалката и веднага придърпа бележник и молив. Направи го по навик. Той вярваше в три неща: сериозно отношение към задълженията, старателност и добро настроение. Сейер прочете написаното от него: Хенинг Юнас, „Кристал“, номер четири. 12:45. Магазинът на Хорген. Мотоциклет.

— Можете ли да дойдете до участъка? — припряно попита Скаре. — Не? Тогава ние ще дойдем у вас. Дадохте ни много важни сведения. Благодаря ви, ще се видим.

Затвори.

— Един от съседите. Хенинг Юнас, живее на номер четири. Тъкмо се прибрал и разбрал за Ани. Вчера я качил в колата си на колелото и я оставил до магазина на Хорген. Там имало мотоциклет и я чакал.

Сейер седна на масата.

— Пак този мотоциклет, за който спомена и Хорген. Халвур има мотоциклет — замислено рече той. — Защо не може да дойде?

— Кучето му ражда.

Скаре мушна бележката в джоба си.

— На Халвур ще му е трудно да докаже колко време е бил навън с мотоциклета си. Дано убиецът да не е той. Стана ми симпатичен.

— Убиецът си е убиец — лаконично отбеляза Сейер. — Понякога изглеждат приятни хора.

— Да — кимна Скаре. — Но е по-лесно да закопчаеш някой антипатичен човек.

Юнас опипа внимателно корема на кучката. Тя дишаше учестено, с изплезен розов, влажен език. Лежеше неподвижно и му позволи да я докосне. Той погледна през прозорците, надявайки се всичко да приключи съвсем скоро.

— Браво, Хера! — погали я той.

Кучката погледна през него, равнодушна към похвалата. Той седна на пода малко по-далеч от нея. Мълчаливото, търпеливо животно го изпълваше с възхищение. Хера никога не създаваше проблеми, винаги беше послушна и нежна като ангел. Никога не се отделяше от него, докато се разхождаха, ядеше каквото й сложи, а вечер тихичко се настаняваше в ъгъла, когато той се качваше горе да спи. Всъщност му се искаше да стои така, докато всичко приключи, да бъде близо до нея и само да слуша дишането й. А може би до сутринта няма да се случи нищо. Той не се чувстваше изморен. От вратата се раздаде кратък, отчетлив звън. Стана и отвори.

Ръкостискането на Сейер беше сухо и силно. От него лъхаше представителност. Младият полицай му се стори по-различен, с малка момчешка ръка и тънки пръсти. Лицето му беше открито, гледаше дружелюбно за разлика от по-възрастния си колега. Покани ги да влязат.

— Как е кучето? — поинтересува се Сейер.

Върху персийки килим в черно и розово лежеше красив доберман. Сигурно килимът беше имитация, никой не позволява на кучето си да ражда върху истински персийки килим. Доберманът дишаше учестено, но не помръдваше и дори не забеляза влезлите двама непознати.

— За пръв път й е. Май ще са три, опитах се да ги преброя. Всичко ще бъде наред. Хера никога не създава проблеми — погледна ги домакинът и поклати глава. — Толкова съм разстроен от случилото се, че не мога да се съсредоточа върху каквото и да е.

Юнас хвърляше по едно око към кучето, докато говореше с полицаите, и гладеше голото си теме със силната си ръка. Не беше съвсем плешив — къдрава кестенява коса обточваше черепа му, а очите му бяха необикновено тъмни. Мъж, среден на ръст, но с мускулесто тяло и наченки на паласки, видимо към трийсет и девет-четирийсетгодишен. Като млад вероятно е бил по-тъмно копие на Скаре. Имаше хубави черти на лицето и добър загар, като че ли от южен плаж.

— Не искате ли да си купите кученце? — умолително ги погледна той.

— Аз имам леонбергер — осведоми го Сейер — и се съмнявам да ми прости, ако домъкна у дома ново кутре. Много е разглезен.

Юнас кимна към дивана. Издърпа напред ниската масичка, та двамата мъже да се промъкнат.

— Снощи срещнах Фрицнер до гаража, върнах се от панаир в Осло. Той ми каза. Още не съм в състояние да го асимилирам. Не биваше да я пускам от колата, можеше да я задържа. — Той разтърка очи и пак хвърли поглед към кучето. — Ани идваше често у дома. Гледаше децата. Познавам и Сьолви. Ако се беше случило на нея — тихо рече той, — нямаше да се изненадам. Сьолви е от онези жени, които лесно биха се съгласили да се качат в колата на непознат. В ума й са само момчета. Но Ани… — Той ги погледна. — Ани беше по-равнодушна към такива неща и внимаваше много. А май си имаше и приятел.

— Да, така е. Познавате ли го?

— Не, не, никак. Виждал съм го само от разстояние по улицата. Двамата бяха доста срамежливи, дори не се държаха за ръце. — Мисълта го накара да се усмихне тъжно.

— Накъде отивахте, когато качихте Ани?

— На работа. Помислих, че Хера ще ражда, но мина много време, без да се появят никакви признаци.

— Кога отваряте магазина?

— В единайсет.

— Доста късно.

— Да, но сутрин хората си купуват мляко и хляб. Сещат се за персийски килими чак след като задоволят по-първичните си нужди.

Той се усмихна иронично на собствения си коментар.

— Имам галерия за килими — обясни той. — Намира се в центъра, на улица „Капелен“.

Сейер кимна.

— Ани е отивала при Анете Хорген да си пишат заедно домашното. Спомена ли ви нещо по въпроса?

— Домашно ли? — удиви се Юнас. — Не, не ми каза нищо.

— Но е носила раница на гърба си?

— Да. Сигурно й е служила за прикритие, знам ли. Разбрах само, че отивала до магазина на Хорген.

— Разкажете ни какво видяхте.

Юнас кимна.

— Ани тичаше по стръмния наклон до колелото, аз я подминах и спрях на спирката. Попитах я иска ли да се качи. Беше тръгнала към Хорген, а дотам е доста път. Не че Ани беше мързелива, напротив, беше доста жизнена. Постоянно тичаше. Сигурно е била в превъзходна форма, но все пак се качи при мен и ме помоли да я оставя до магазина. Помислих си, че сигурно ще пазарува или има среща. Оставих я там и продължих. Забелязах обаче мотоциклета, паркиран до магазина. Последно видях как тя се насочи натам. Тоест, не знам дали мотоциклетистът е чакал точно нея, не го познах. Само видях как тя тръгна натам с решителни стъпки и не се обърна назад.

— Опишете мотоциклета.

Юнас разпери безпомощно ръце:

— Очаквах да ми зададете този въпрос, но не разбирам от мотоциклети. Браншът, в който работя, е, меко казано, различен. Видях само хром и стомана.

— А на цвят?

— Мотоциклетите не са ли черни?

— Не е задължително.

— Със сигурност не беше яркочервен, иначе щях да го запомня.

— Голям и мощен ли беше, или малък? — поинтересува се Скаре.

— Стори ми се голям.

— А водачът?

— Не се виждаше как изглежда. Носеше каска, а на нея имаше нещо червено. Не ми приличаше на зрял мъж, а по-скоро на младеж.

Сейер кимна и се наведе напред.

— Възможно ли е да сте видели приятеля на Ани? Той има мотоциклет.

Юнас се намръщи и зае отбранителна поза.

— Виждал съм го само от разстояние. Мотоциклетистът до магазина се намираше далеч от мен и носеше каска. Не мога да кажа дали е бил той. Дори не желая да го намекна.

— Не ви карам да кажете, че е бил той — присви очи Сейер. — Питам ви само дали според вас е възможно да е бил той. По думите ви мотоциклетистът е бил млад. А беше ли слаб?

— Не е лесно да се определи, когато човекът е облечен в кожен екип — отвърна безпомощно Юнас.

— Но защо решихте, че е млад?

— Ами не знам — объркано отвърна той. — Какво да ви кажа? Нали Ани е млада, логично е и той да е млад. Сигурно и позата на тялото му ме е навела на тази мисъл. — Изглеждаше несигурен. — Откъде да знам, че това ще се окаже важно.

Отново се изправи и коленичи до кучето.

— Опитайте се да ми влезете в положението — смутено помоли той. — В такова малко село слуховете се разпространяват главоломно. А и не ми се вярва приятелят на Ани да стори нещо подобно. Та той е само момче, а и нали дружаха отдавна.

— Оставете на нас да преценим кой е виновникът — отсече Сейер. — Този мотоциклет е важен, забелязал го е и друг очевидец. Ако приятелят на Ани е невинен, няма да получи присъда.

— Дали? — колебливо попита Юнас. — И все пак е достатъчно неприятно да бъдеш заподозрян. Ако ви кажа, че мотоциклетистът ми е заприличал на приятеля й, ще превърнете живота му в ад. А истината е тази: нямам представа кой е бил — поклати отривисто глава той. — Видях само човек с каска, в екип. Може да е бил всеки, например седемнайсетгодишният ми син. Нямаше да го позная в тази екипировка. Разбирате ли ме?

— Ясно — лаконично отвърна Сейер. — Най-сетне отговорихте на въпроса ми. Би могло да е и той. А що се отнася до превръщането на живота му в ад, той вече се е озовал там.

Юнас преглътна шумно.

— За какво разговаряхте с Ани в колата?

— Тя почти не обели дума. Запълних времето с приказки за Хера и кученцата й.

— Да ви се стори изплашена или нервна?

— Ни най-малко. Беше в обичайното си настроение.

Сейер се огледа и забеляза колко оскъдна е мебелировката в стаята. Сякаш Юнас не беше приключил с обзавеждането. Вътре обаче имаше изобилие от големи, скъпи ориенталски килими. На едната стена висяха две снимки на русо момче на около две години и на тийнейджър.

— Това синовете ви ли са? — полюбопитства Сейер.

— Да, но снимките са правени отдавна.

Той отново погали кучето по черните, меки като коприна уши и по влажната муцуна.

— В момента живея сам — продължи той. — Най-после се сдобих с апартамента в града, на улица „Оскар“. Този ми е твърде голям. Напоследък не съм засичал Ани. Тя се смущава от мен, когато жена ми не е вкъщи, а и синовете ми вече нямат нужда от бавачка.

— Занимавате се с ориенталски килими?

— Търгувам предимно с Турция и Пакистан. Понякога и с Иран, но те имат навика да надуват цените. Няколко пъти в годината ходя там за по няколко седмици. Не бързам да си тръгна. Започвам да ги опознавам — доволно отбеляза той. — Завързвам ценни контакти. Това всъщност е най-важното — да спечелиш доверието им. Отзивите им за Запада са противоречиви.

Скаре се провря край масата и се приближи до външната стена на къщата, почти изцяло покрита с голям килим от тавана до пода.

— Този е от турския град Измир — поясни Юнас. — Един от най-хубавите в колекцията ми. Всъщност не мога да си позволя да го задържа. При изработката му са направени цели два милиона и петстотин хиляди възела. Направо невероятно, нали?

Скаре огледа килима.

— Вярно ли е, че ги изработват деца? — попита той.

— Да, но не и моите. Това би развалило имиджа на фирмата ми. Сигурно ще ви прозвучи грозно, но в действителност децата правят най-хубавите килими. Пръстите на възрастните са твърде дебели.

Загледаха се в килима: геометричните фигури съдържаха в себе си други, по-малки, обагрени в безброй различни нюанси.

— Вярно ли е, че завързват децата за тъкачните станове? — мнително попита Сейер.

Юнас поклати обезсърчено глава.

— От вашите уста звучи много жестоко. Който успее да усвои професията на тъкач, е сред малцината щастливци. Сръчният тъкач има храна, дрехи и спи на топло. Има живот. Ако ги завързват за стана, то това става само по настояване на родителите. Често невръстните тъкачи издържат цяло пет-шестчленно семейство. В противен случай майките и дъщерите са принудени да проституират, а бащите и синовете — да крадат или да просят.

— Така само се отлага неизбежното — намеси се Сейер. — Когато пораснат и пръстите им се удебелят, тъкачите често са ослепели или с нарушено зрение заради взирането пред стана. Вече са негодни да работят друго и така или иначе пак стигат до просешка тояга.

— Гледате прекалено много телевизия — усмихна се Юнас. — По-добре отидете в тези страни и вижте на място. Тъкачите са доволни и се радват на всеобщо уважение. Така стоят нещата. Но не бива да осъждаме богаташите за морала им, защото са изключително чувствителни на тази тема. Затова се въздържам да търгувам с детски труд. Ако ви се прииска да си купите килим, заповядайте на улица „Капелен“ — ентусиазирано го покани той. — Ще се погрижа да получите най-доброто.

— Едва ли са ми по джоба.

— Защо е толкова пъстър? — поинтересува се Скаре.

Юнас се усмихна леко пренебрежително на пълното невежество на полицая, но същевременно се въодушеви, разгорещи се, сякаш възможността да говори за голямата си страст му подейства като прилив на въздух за изгасваща жар.

— Това е номадски килим.

За Скаре това не означаваше нищо.

— Номадите се местят непрекъснато, нали? Отнема им някъде към година да изработят толкова голям килим. Оцветяват вълната с растения, които събират през различни сезони, на различни места, при менящи се условия за всяко едно растение. Синият цвят тук — той посочи към килима — е от индиго, а червеният — от брош. Във вътрешността на шестоъгълника обаче има друг нюанс на червеното, той е от стрити кошенили. Оранжевото е от къна, а жълтото — от шафранов минзухар.

Поглади килима с ръка.

— Този килим е турски, с измирски възли. На всеки квадратен сантиметър има около сто възела.

— А шарките? Кой ги прави?

— Гледат от шарки, правени преди стотици години, а много от тях дори не са скицирани. Старите тъкачи обикалят из работилницата и им казват как да тъкат.

„Старите ослепели тъкачи“, помисли си Сейер.

— На нас, западняците, ни е било нужно много време да открием този занаят — продължи Юнас. — По принцип предпочитаме фигурални шарки, които ни разказват някаква история. Затова по нашите географски ширини впечатление са направили първо килимите с изображения на лов или градини. Там има цветя и животни. Лично аз ги предпочитам. Първо най-външният бордюр обгражда всичко, после погледът се насочва все по-навътре и по-навътре, докато накрая стига до съкровището. Както тук, да речем — посочи той. — В центъра има медальон. Прощавайте — сепна се той. — Аз дрънкам за мои си работи.

Вече изглеждаше вял.

— Този — подзе Скаре — имаше ли подбрадник?

— И такива ли има? — учуди се Юнас.

— Да. Обикновените каски само покриват черепа.

— Не забелязах.

— А екипът му? Черен ли беше на цвят?

— Тъмен. Не съм го оглеждал. Най-нормалното нещо е хубаво момиче да пресече улицата и да се насочи към младеж с мотоциклет, нали?

Благодариха му за съдействието и спряха за миг на вратата.

— Ще се наложи да се върнем при вас, дано проявите разбиране.

— Няма проблем. Ако кученцата се родят тази нощ, ще поостана вкъщи няколко дни.

— Няма ли да пострада бизнесът?

— Клиентите ми се обаждат, когато искат да купят нещо.

Внезапно Хера въздъхна и изскимтя от болка върху оригиналния ориенталски килим. Скаре дълго се обръща към нея и последва неохотно шефа си.

— Може би ще ги видим, ако дойдем пак — изрази надежда той. — Кученцата, де.

— Сигурно — отвърна Юнас.

— Само това не — усмихна се Сейер, докато в мислите му изплува Колберг.

— Сещаш ли се за каската на Халвур? Беше закачена в стаята му — попита Сейер в колата. — Черна каска с ремък за брадичката. Май е време да се прибираме. Трябва да изведа кучето.

— Защо, Конрад? Не си ли толкова вманиачен в работата си като Юнас?

— Разбира се, че съм — погледна го Сейер. — Не си ли личи? — Закопча си колана и запали колата. — Дразня се, когато хората си затварят умишлено устата заради криворазбрана солидарност с човек, когото дори не познават, само защото са дълбоко убедени, че той е почтен.

Сети се за Халвур и почувства лека печал.

— Убиецът става такъв едва в деня на първото си престъпление. Преди това е като всички останали. А след като хората научат, че той наистина е убил живо същество, човекът изведнъж става убиец до края на живота си и вече очакват от него да изтребва всичко живо наоколо като своеобразна машина за убийства. Не пускат децата си да излизат и ги гложди постоянна тревога.

Скаре го погледна изпитателно.

— Значи Халвур е на мушката?

— Разбира се. Та той е приятелят й. Но се питам защо Юнас толкова ревностно защитава момче, което е виждал само от разстояние.