Не поглеждай назад

Нещо бе надвиснало над Ани като дамоклев меч.

Той усети колко достоверно му звучи така сполучливо формулираното изречение. Или просто му се искаше да му повярва? И все пак — раницата бе оставена в бараката. Интуицията му подсказваше, че Халвур крие нещо. Сейер се загледа в пътя пред себе си и прехвърли няколко изречения наум. Ани е обичала да гледа чужди деца. Най-симпатичното й хлапе е било проблемно, а впоследствие е починало. Ани не е можела да забременее, а и не й е оставало много живот. Не е имала желание да се конкурира с останалите спортисти, а само да тича сама по улиците. Имала си е приятел, когото от време на време е скастряла, зарязвала го е и пак го е приемала. Като че ли самата тя не е знаела какво иска. Тези факти не му помагаха да намери отговор на въпросите си.

Мушна ръце в джобовете си и мина през паркинга. Намери си колата и внимателно я изкара на пътя. Тръгна към съседната община, където Халвур бе изтъркал детските си обувки или по-скоро е усещал липсата им. Някога кабинетът на местния шериф се помещаваше в стара къща, но сега Сейер се озова в офис в новопостроен търговски център, притиснат между магазин за хранителни стоки и финансова служба. Почака малко в преддверието, потънал в собствените си грижи. Шерифът влезе в помещението и се здрависа с него. Ръката му над пръстите беше бледа, осеяна с лунички. Шерифът, слаб, около четирийсетгодишен, имаше лоша пигментация на кожата и косата. Синьозелените му очи гледаха със зле прикрито любопитство. Все пак изглеждаше много отзивчив. Не всеки ден в кабинета му идваха старши инспектори от града. През по-голямата част от времето сякаш светът не си спомняше за съществуването на службата му.

— Благодаря ви за отделеното време — Сейер го последва по коридора.

— Споменахте, че се касае за убийство. За Ани Холан ли става дума?

Сейер кимна.

— Следя информацията по вестниците. Тъй като сте тук, вероятно имате заподозрян и очаквате да го познавам? Така ли да ви разбирам?

Посочи на Сейер стол.

— Ами… да, в общи линии. Всъщност приятелят й е в ареста. Открихме улики в дома му и просто нямахме избор.

— А сте искали да имате ли?

— Не допускам да го е извършил той.

Усмихна се на собствените си думи.

— Ясно, случва се — откликна шерифът без ирония. Скръсти розовите си ръце и зачака.

— През декември 1992-ра във вашия район е станало самоубийство. Заради инцидента двама братя са изпратени в детския дом в Беркели, а майка им се е озовала в психиатричното отделение на Централната болница. Търся информация за Халвур Мунц, роден през 1976-а, син на Туркел и Лили Мунц.

Шерифът веднага се сети за какво става дума. Внезапно лицето му придоби угрижен вид.

— Вие сте работили по този случай, нали?

— Да, за съжаление, заедно с по-млад от мен полицай. Халвур, по-големият брат, ми се обади на домашния ми телефон. Случи се през нощта. Помня датата, тринайсети декември, защото дъщеря ми изпълняваше ролята на Лусия в училище11. Не посмях да тръгна сам и взех със себе си новоназначен колега. Не знаех вече какво да очаквам от това семейство. Отидохме до къщата им и намерихме майката на дивана във всекидневната, скрита под завивката, а двете деца бяха на втория етаж. Халвур не обели дума. Лежеше до малкия си брат. Изглеждаше ужасно. Навсякъде имаше кръв. Проверихме дали момчетата са живи и си отдъхнахме. После започнахме да търсим. Намерихме бащата в бараката за дърва в стар, разяден спален чувал. Половината му глава беше отнесена.

Той млъкна, а Сейер почти видя как страшните гледки се заредиха като сенки в ирисите му, картина след картина.

— Не беше никак лесно да изкопчим нещо от малките. Седяха вкопчени един в друг, без да обелят дума. След безкрайно шикалкавене Халвур разказа как баща му пил цял ден от сутринта и изпаднал в неконтролируем гняв. Започнал да говори несвързано и опустошил части от първия етаж. Момчетата прекарали по-голямата част от деня навън, но когато се стъмнило, се прибрали, защото станало студено. През нощта се събудил, а баща му стоял надвесен над него с ножа за хляб в ръка. Порязал Халвур веднъж, после сякаш осъзнал какво е направил и се втурнал навън. Халвур чул как вратата се затръшва. После бащата явно се мъчел да отвори вратата на бараката и влязъл там. На двора имаха старомодна барака. След известно време проехтели изстрели. Халвур не посмял да излезе, за да провери какво става. Куражът му стигнал само да се промъкне във всекидневната и ми се обади по телефона. Предполагал е обаче какво е станало. Каза ми колко се страхува баща му да не е пострадал. Агенцията за защита на детето години наред искаше да изведе децата от семейната им среда, но Халвур винаги се съпротивляваше. Онази нощ, за всеобща изненада, не протестира срещу действията им.

— Как прие смъртта на баща си?

Шерифът се изправи и се поразходи из стаята. Позабави се с продължението на разказа си. Изглеждаше разтревожен. Сейер не му помогна с нищо, за да излезе от неловката ситуация.

— Не му беше лесно да изрази чувствата си. Халвур беше затворен по характер. Но, честно казано, не изпитваше отчаяние. По-скоро целеустременост, вероятно защото новият живот най-сетне щеше да започне. Смъртта на бащата представляваше своеобразен повратен момент. Навярно е почувствал облекчение. Тези деца изпитваха постоянен страх и никога не получаваха нужното.

Млъкна отново. Все още стоеше с гръб и чакаше коментара на Сейер. Все пак именно той бе дошъл с молба за помощ. Сейер обаче не каза нищо. Шерифът постоя така, погълнат от мъчителни мисли. Най-сетне се обърна.

— Едва по-късно започнахме да разсъждаваме — той седна на мястото си. — Бащата лежеше в спален чувал, беше съблякъл якето си, събул ботушите си, дори бе сгънал пуловера си и го беше сложил под главата си. Искам да кажа, че действително си беше легнал да спи, а не — пое си дъх, — за да умре. После ни хрумна възможността някой да му е помогнал да се пренесе във вечността.

Сейер затвори очи. Разтърка силно точка от веждата си и усети как пред окото му падна малка люспа от кожата му.

— Халвур ли заподозряхте?

— Да — тежко въздъхна той. — Халвур. Вероятно го е последвал навън, видял го е да заспива, мушнал е пушката в чувала, в ръцете на баща си и е натиснал спусъка.

Обяснението смрази кръвта в жилите на Сейер.

— Какво направихте?

— Нищо.

Шерифът разпери безпомощно ръце.

— Не предприехме абсолютно никакви действия. А и не открихме нищо, което да го уличи в убийство; нищо конкретно, освен факта, че бащата беше пиян до несвяст и явно за по-удобно си бе събул ботушите и направил възглавница от пуловера си. Раната изглеждаше типична за самоубиец: от упор, с входно отвърстие под брадичката и изходно на върха на черепа. Шестнайсети калибър. По пушката нямаше други отпечатъци. Не открихме подозрителни следи от стъпки около бараката. За разлика от вас ние имахме избор. Сигурно ще го наречете другояче: небрежно изпълнение на служебните задължения или направо непростима проява на непрофесионализъм.

— Сещам се и за по-груби формулировки — внезапно Сейер се усмихна: — Ако искам. Разговаряхте ли с него?

— Повикахме го на рутинен разпит, нали все пак става дума за стрелба. Но не получихме яснота по въпроса. Брат му нямаше шест години, не познаваше часовника, нямаше как да потвърди или да отрече кога се е случило. Майката се бе натъпкала с валиум, а никой от съседите не бе чул изстрела. Живееха доста далеч от останалите — в отвратителна къща, първоначално била магазин за хранителни стоки: сива зидана постройка с високо каменно стълбище и само един огромен прозорец до вратата.

Избърса безпричинно носа си.

— Но за щастие някои факти говорят за противното.

— В смисъл?

— В случай, че наистина Халвур е стрелял, трябва да е лежал по корем до баща си, с пушка, опряна на гърдите му и дуло точно под брадичката, ако се съди по ъгъла на изстрела. Дали петнайсетгодишно момче с разцепена на две буза би могло да разсъждава толкова трезво?

— Не е невъзможно. При дългогодишно съжителство с психопат научаваш разни трикове. Халвур е доста проницателен.

— Ще се наложи ли да разгласите информацията?

— Добре е да ми дадете копие от документацията. След толкова години обаче е невъзможно да докажем каквото и да било. Според мен няма за какво да се притеснявате. И аз съм работил на село, знам как стоят нещата. Неусетно се привързваш към хората.

Шерифът се загледа тъжно през прозореца.

— Сигурно съм навредил на Халвур със сведенията, които ви предоставих. Хлапето заслужава по-добър живот. Той е най-грижовното момче на света. Гледаше майка си и брат си през всичките тези години. Разбрах, че сега живеел при старата госпожа Мунц и се грижел за нея.

— Така е.

— Най-после си намира приятелка, но всичко отново се обърква. Как е той сега, държи ли се?

— Да, горе-долу. Вероятно не е очаквал нищо друго от живота освен постоянно нещастие.

— Ако е убил баща си — шерифът погледна Сейер право в очите, — сигурно го е направил при самоотбрана. Спасил е останалите членове от семейството. Въпросът е бил на живот и смърт. Не ми се вярва да е имал друга причина да извърши убийство. Затова не е съвсем справедливо да използваме тази информация срещу него. Та ние дори не сме изяснили докрай този инцидент. Впоследствие аз си реших проблема, като го освободих. Направих така, че съмненията ми да се окажат в негова полза.

Прокара ръка по устата си.

— Бедничката Лили едва ли е знаела какво я очаква, когато се е съгласила да се омъжи за Туркел Мунц. Баща ми беше шериф тук преди мен и от него съм чувал, че Туркел винаги създавал неприятности. Бил типичен пакостник, но изглеждал елегантно, а Лили била красавица. Всеки поотделно би могъл да постигне нещо в живота си. Но някои комбинации просто не сработват, а?

Сейер кимна.

— По-късно през деня имаме среща на отдела. Ще се наложи да обсъдим дали да подведем Халвур под отговорност. Боя се, че…

— Да?

— Боя се, че няма да успея да убедя колегите си да го освободим. Не и след разговора ни.

Холтеман прелисти доклада и погледна строго полицаите, сякаш се опитваше да постигне резултати от разследването чрез силата на погледа си. Беше мъж, когото никой не би взел за интелигентен началник, срещне ли го, например, на опашката пред касата в кварталния магазин. Холтеман беше сух и посивял като повехнала трева, с лъскаво, потно, голо теме и замъглени очи, разделени на две зад бифокалните стъкла на очилата му.

— А онзи ненормалник в селото? — подзе той. — Проверихте ли го обстойно?

— Раймон Локе ли?

— Онзи, дето покрил трупа с якето си. Според Карлсен из селото се носят слухове за него.

— Доста — лаконично потвърди Сейер. — Кои по-конкретно имате предвид?

— Говори се например, че обикаля с микробуса си и точи лиги след девойките. Носят се слухове и за баща му. Изобщо не бил болен, но лежал по цял ден, четял порносписания и оставял нещастника да върши цялата работа. Може Раймон да е попогледнал някое списание и да се е вдъхновил.

— Убиецът определено е от близкото обкръжение на момичето — отсече Сейер. — Според мен се опитва да ни изманипулира.

— Вярваш ли на думите на Халвур?

— Да — потвърди Сейер. — Освен това някакъв мистериозен тип се е появил в двора и оттогава Раймон се кълне, че колата, която видели с Рагнхил, била червена.

— Ама че история. Възможно е да е бил невинен турист. Раймон не е с всичкия си, нали? Вярваш ли му?

— Точно затова му вярвам — прехапа устната си Сейер. — Не е достатъчно умен, за да си съчини подобно нещо. Според мен някой действително е ходил у тях и го е убедил да си промени мнението за цвета за колата.

— Тоест, същият човек, който се е промъкнал под прозореца на Халвур и е подхвърлил раницата в бараката?

— Възможно е.

— Обикновено не си толкова доверчив, Конрад. Как така си се оставил да те омагьосат един луд и един тийнейджър?

Сейер усети прилив на неприязън. Наставническият тон на началника никак не му допадна и вероятно Сейер наистина бе на път да остави интуицията си да засенчи неоспоримите факти: Халвур е най-близкият човек до Ани, нейният приятел.

— Какви подробности ти съобщи Халвур? — попита Холтеман, стана от стола и седна на бюрото. Сега и в буквален, и в преносен смисъл гледаше Сейер отвисоко.

— Чул как някой запалва кола, вероятно стара, с развален цилиндър. Звукът идвал от главния път.

— Там има обръщало. Спират много шофьори.

— Ясно ми е. Нека да го пуснем. Няма да избяга.

— От думите ти излиза, че въпреки всичко той е вероятният убиец. Застрелял е хладнокръвно собствения си баща. Мъчна работа, Конрад.

— Но той е обичал Ани истински, макар и по странен за околните начин, и въпреки че тя почти не му е позволявала.

— Може да е изгубил търпение и присъствие на духа. Пръснал е главата на баща си. Това показва колко избухлив става понякога.

— Ако наистина е убил баща си, а ние не знаем със сигурност дали е така, вероятно го е направил, защото не е имал избор. Цялото му семейство е вървяло към разпад след години тормоз и побоища. Освен това бащата го е наръгал в слепоочието. Всъщност така или иначе щяха да го оправдаят в съда.

— Не изключвам подобна развръзка. Но фактите говорят, че той е способен на убийство. Не всички хора са такива. Ти какво ще кажеш, Скаре?

Дъвчейки химикалката си, Скаре поклати глава.

— В моите представи убиецът е по-възрастен от Халвур.

— Защо?

— Ани е била в много добра физическа форма, тежала е шейсет и пет килограма, по-голямата част от които мускулна маса. Халвур тежи само шейсет и три, тоест, горе-долу са равностойни. Ако действително Халвур й беше потопил главата във водата, щеше да срещне по-силна съпротива и по тялото на Ани щяхме да открием повече външни наранявания: следи от дърпане и дращене. Всичко обаче ни подсказва, че убиецът е имал стабилно физическо превъзходство над Ани, вероятно е бил много по-тежък от нея. Всъщност съм склонен да смятам Ани за по-силна физически от Халвур. Не че той не би успял да я удави, но би му коствало много усилия.

Сейер кимна мълчаливо.

— Добре, звучи напълно логично. В такъв случай се намираме отново на стартова позиция. Нали не сме открили други хора от обкръжението на Ани, които да имат мотив да я убият?

— И Халвур няма ясен мотив.

— Намерили сте раницата у него, а и е инвестирал силни чувства във връзката си с момичето. Тук аз поемам цялата отговорност и застоят в разследването никак не ми се нрави, Конрад. Ами Аксел Бьорк? Разочарован алкохолик с опасен темперамент? Не намирате ли нещо?

— Не разполагаме с данни Бьорк да е бил в Люнебю през въпросния ден.

— Аха, ясно. Доколкото виждам от доклада, вие сте по-заинтригувани от двегодишно момченце.

Сега началникът се усмихна, но не непременно снизходително.

— Не се интересуваме от детето, а от реакцията на Ани след смъртта му. Опитваме се да проумеем личностната промяна, настъпила в нея. Може би е свързана с момченцето или се е дължала на болестта й, разбира се. Всъщност се надявам оттам да излезе нещо друго.

— Какво например?

— Не съм съвсем сигурен. Точно това е проблемът — нямаме представа какъв човек търсим.

— Бих го нарекъл палач. Натискал е главата й под водата, докато се удави — брутално припомни Холтеман. — Иначе не е оставил и драскотина по тялото й.

— Сигурно са седели на брега един до друг и са разговаряли съвсем откровено. Вероятно убиецът е имал някакво влияние над нея. Внезапно е сложил ръка на тила й и я е затиснал под водата. Буквално за секунда. Но поривът да я убие може би се е появил по-рано, докато са се возили в колата или на мотоциклета.

— Трябва да е бил целият мокър и изцапан с кал — промърмори Скаре.

— Но по улицата не са забелязали мотоциклет, нали?

— Само кола, минаваща с бясна скорост. Собственикът на магазина Хорген обаче помни мотоциклет. Не е видял Ани там. Юнас, от своя страна, също не е забелязал Ани да се качва на мотоциклета. Оставил я е до магазина, видял е мотоциклета и как Ани се насочва натам.

— Какво друго ново?

— Магне Юнас.

— Какво за него?

— Всъщност нищо съществено. Изглежда се тъпче с анаболни стероиди и е хвърлял по някой поглед на Ани. Тя го е игнорирала. Може би не е от младежите, които са способни да понесат такова отношение. Освен това се отбива от време на време в Люнебю да посети стари приятели. Кара мотоциклет. Сега се е прехвърлил на Сьолви. Няма как да подминем фактите.

Холтеман кимна.

— А Раймон и баща му? Ясно ли е колко време е отсъствал Раймон от дома си?

— Ходил е до магазина, а когато се е прибрал, поседял да погледа Рагнхил, докато спи.

— Безупречно алиби, Конрад — усмихна се Холтеман. — Доколкото разбирам, той е импулсивен и незрял здравеняк с мозъчен капацитет на петгодишно хлапе.

— Точно така. Аз поне не съм чувал за петгодишни убийци.

Холтеман поклати глава.

— Но харесва момичета?

— Да, но не мисля, че знае какво да прави с тях.

— Много си упорит. От друга страна, известен ми е безпогрешният ти усет. Но държа да ти припомня едно — вдигна предупредително показалец и го насочи към Сейер: — Ти не си главен герой в криминален роман. Опитай се да разсъждаваш трезво.

Сейер отпусна глава назад и се засмя сърдечно и толкова гръмко, че Холтеман се стресна.

— Да не би да не съм разбрал нещо?

Мушна пръст под стъклото на очилата си и разтри очната си ябълка. После примига няколко пъти и продължи:

— Е, ако съвсем скоро се случи нещо, искам да повдигнем обвинение срещу Халвур. На убиеца защо му е да домъкне раницата й в дома си?

— Ако са стигнали до езерото с кола, са я оставили на обръщалото и са забравили раницата в колата — предположи Сейер. — После вероятно е станало твърде опасно за убиеца да се връща и да хвърля раницата във водата.

— Звучи логично.

— Имам следния въпрос — продължи Сейер и улови погледа на началника си. — В случай че пръстовите отпечатъци върху катарамата на Ани не са на Халвур, ще го освободим ли?

— Нека си помисля.

Сейер се изправи и се приближи до закачената на стената карта, където пътят от улица „Кристал“ през колелото, надолу до магазина на Хорген и нагоре към езерото, беше оцветен в червено. Ани беше отбелязана с няколко зелени магнитни фигурки на местата, където са я видели очевидци. Приличаше на зеленото човече на светофара. Една фигурка бе поставена пред къщата на улица „Кристал“; втора — на кръстовището на „Гнайс“, където тя е тръгнала напряко, по краткия път; трета стоеше на колелото, където жена я бе видяла да се качва в колата на Юнас; четвърта — пред магазина на Хорген. На картата бяха отбелязани и автомобилът на Юнас, и мистериозният мотоциклет до магазина. Сейер вдигна с два пръста едната фигурка, изобразяваща Ани — онази до магазина — и я мушна в джоба си.

— Кой всъщност се е намирал най-близо до Ани? — промърмори той. — Халвур ли? Каква вероятност има някой да е успял да я вземе с колата си, след като е тръгнала към магазина? Мотоциклетистът не се яви в участъка. Никой не е видял Ани да се качва на мотоциклета.

— Но нали е имала среща?

— Отивала е при Анете.

— Това е казала на Ада Холан, но може да е имала любовна среща — предположи Холтеман.

— В такъв случай е рискувала Анете да се обади и да я потърси.

— Двете са се познавали добре; Ани е знаела, че Анете няма да звъни в дома й.

— Така е. Ами ако изобщо не е слизала от колата на Юнас? Ако нещата са съвсем прости?

Изправи се и направи няколко крачки, докато мислите му се щураха в различни посоки.

— През цялото време се осланяме само на твърденията на Юнас.

— Доколкото знам, той е уважаван бизнесмен със собствена галерия и безукорно чисто досие? А и се е чувствал задължен на Ани, защото тя постоянно ги е отменяла в грижите за проблемното им дете.

— Точно така, познавали са се добре и той е изпитвал положителни емоции към нея. — Затвори очи. — Сигурно е допуснала грешка.

— Какво? — Холтеман наостри уши.

— Питам се дали Ани не е допуснала грешка.

— Допуснала е, разбира се. Отишла е съвсем сама с убиец на пусто място.

— И това. Но аз говоря за преди убийството. Подценила го е, сметнала го е за безопасен.

— Едва ли е имал табела на врата си — сухо отбеляза Холтеман. — Ами ако двамата са се познавали? Щом Ани не е проявила предпазливост, значи са били доста близки.

— Сигурно ги е свързвала някаква тайна.

— Например, общо легло? — усмихна се Холтеман.

Сейер закрепи фигурката на Ани до магазина и се обърна разколебан.

— Не се случва за първи път — продължи да се усмихва началникът. — Някои млади момичета си падат по възрастни мъже. Кажи, Конрад, забелязал ли си подобно нещо? — Усмивката му стана похотлива.

— Според Халвур това не е възможно — твърдо отвърна Сейер.

— Разбира се. Той не би понесъл подобна мисъл.

— Говориш за връзка, която Ани е искала да разгласи, така ли? За женен мъж с деца и висока заплата?

— Само разсъждавам на глас. От доклада на Снурасон разбираме, че Ани не е девствена.

— Да — съгласи се Сейер. — И Халвур се е пробвал. Мен ако питате, всички мъже на улица „Кристал“ са потенциално заподозрени. Виждали са я всеки ден, лете и зиме, докато е минавала покрай къщите им. Наблюдавали са я как израства и се разхубавява. Возели са я в колата си, гледала е децата им, влизала е и е излизала от домовете им, ползвали са се с нейното доверие. Мъжете от тази улица са се познавали добре с нея и тя не би отказала да се качи в колата им, ако минат край нея. Двайсет и една къщи минус тази на Холтеман прави двайсет мъже. Фрицнер, Ирмак, Сулберг, Юнас, цяла банда. Вероятно един от тях тайно е точел лиги след нея.

— Как така? Нали не се е възползвал?

— Нещо му е попречило.

Сейер пак загледа картата на стената. Възможностите ставаха все повече. Недоумяваше как така убиецът не е докоснал нищо на местопрестъплението. Не се е възползвал от тялото на мъртвата, не е търсил бижута или пари, не е оставил видими следи от отчаяние, гняв или някаква перверзна склонност. Просто я е оставил в красива поза с дрехите до нея, сякаш е искал да й помогне, да бъде отзивчив. Сейер взе последната фигурка на Ани, стисна я между пръстите си за миг и почти неохотно я върна на мястото й.

После бавно тръгна към езерото.

Ослушвайки се, Сейер се опита да си ги представи как вървят по пътеката: Ани в дънки и син пуловер в компанията на мъж. В мислите му той представляваше неясен образ, тъмна сянка, вероятно по-възрастен и по-едър от нея. Водят приглушен разговор, докато навлизат в гората, навярно за нещо важно. Сейер си представи как са протекли събитията. Мъжът жестикулира и обяснява нещо, Ани клати отрицателно глава, той продължава да я убеждава в каузата си, температурата се покачва. Приближават езерото, което проблясва между дърветата. Той сяда на камък, още не я е докоснал, тя колебливо се настанява до него. Мъжът умее да се изразява, говори подканящо, дружелюбно и дори може би умолително. Сейер се колебаеше как точно. После внезапно се изправя и се нахвърля върху нея, чува се силен плясък, когато Ани се потапя във водата под напора на тялото му. Мъжът вече използва двете си ръце и тежестта си, няколко птици литват нагоре в шок и ужас, а Ани стиска устни, за да не поеме вода в дробовете си. Тя се съпротивлява, дращейки с ръце в калта, докато пред очите й се изнизват секунди на червеникави, главозамайващи петна, а животът бавно отзвучава в проблясващата вода.

Сейер се вторачи в малкото късче бряг. Измина цяла вечност. Ани вече не рита и не се дърпа. Мъжът се изправя, обръща се и се взира в пътеката. Не ги е видял никой. Ани лежи по корем в мръсната вода. Вероятно позата на момичето му се е сторила грозна и той я е извадил. Бавно е започнал да идва на себе си и да разсъждава. Полицията ще я открие, ще огледа щателно местопрестъплението и ще си направи съответните изводи. Младо момиче, намерено мъртво в гората. Изнасилвач, разбира се, който е отишъл твърде далеч. Затова убиецът я съблича, но много предпазливо, мъчи се, докато откопчава копчетата, катарамата, циповете. Нарежда грижливо дрехите до трупа. Позата й не му допада, струва му се някак неприлична: Ани лежи по гръб с разкрачени крака. Иначе не би могъл да й събуе панталона. Обръща я настрани, сгъва краката й в коленете, прибира ръцете й, защото гледката на трупа на Ани ще го преследва до края на живота му и за да успее да я издържи, девойката трябва да изглежда възможно най-благоприлично.

Как се е осмелил да отдели време за всичко това?

Сейер слезе досами езерото и застана на няколко сантиметра от водата. Стоя така дълго време. В съзнанието си отново видя трупа, когато го откриха. Не бе останал с впечатлението, че убиецът е изпитвал злоба към жертвата си. Действията на похитителя по-скоро са били продиктувани от сърцераздирателно отчаяние. Представи си убиеца като изгубен нещастник, лутащ се в гъста тъмнина. Вътре е студено, няма достатъчно въздух, той блъска главата си в стената, едва диша, не вижда изход. Най-накрая пробива стената. Стената е Ани.

Сейер се обърна и бавно се върна по същия път. Убиецът вероятно е спрял колата или мотоциклета на мястото, където Сейер паркира пежото си. После убиецът отваря вратата и забелязва раницата. Колебае се, но я оставя вътре, потегля с разобличаващия товар в колата. Профучава край къщата на Раймон, край задаващите се оттам момиченце с количка за кукли и слабоумник. Те го виждат. Някои деца обръщат внимание на подробностите. Първият прилив на страх пробожда гърдите му. Той продължава нататък, минава покрай три къщи, най-сетне излиза на главния път. Сейер вече не го вижда.

Старши инспекторът се качи в колата си и пое надолу. В огледалото виждаше облака прах зад гърба си. Къщата на Раймон беше утихнала, изглеждаше почти изоставена. В клетките подскачаха бели и кафяви зайци. На двора стоеше паркиран микробус с изтощен акумулатор. Стар автомобил, вероятно с развален цилиндър? Телената мрежа и движението зад нея му напомни за собственото му детство, за годините, преди да се преместят от Дания. В зеленчуковата градина гледаха кокошки в кафез. Всяка сутрин той събираше яйцата — съвсем малки, причудливо обли, не по-големи от орехи. Стори му се, че в огледалото зърна как завесата пред един от прозорците — май в спалнята на бащата на Раймон — леко се отмести. Не беше обаче сигурен. Зави надясно и мина покрай магазина на Хорген. Там бе стоял мотоциклетистът. Сега там бе паркиран син шевролет „Блейзър“, а пред магазина стоеше жълт ескимос от рекламата за сладолед като сигурен предвестник на пролетта. Сейер свали прозореца и усети нежния полъх на ветреца. Мотивът би могъл да бъде и сексуален, макар че на пръв поглед това не се виждаше. Вероятно актът на събличането на трупа му е бил достатъчен: да я гледа легнала в тази поза, беззащитно гола и напълно неподвижна, докато той сам си помага да постигне дългоочакваното си удоволствие; докато си представя какво би могъл да й направи. Във фантазиите на убиеца Ани вероятно бе изтърпяла повече гаври. Тази версия беше напълно възможна, разбира се. Сейер за пореден път изпита ужас от неяснотата, в която бе обвито убийството. Бавно продължи по главния път и спря до входа към църквата. Пусна пред себе си трактор, който возеше щайги със зеле, и зави. Повехналите цветя върху гроба на Ани ги нямаше, нямаше го и дървения кръст. Отгоре бяха поставили надгробен камък, най-обикновен скален къс, кръгъл и гладък, сякаш измит и лъснат от морето. Вероятно са го донесли от бреговете, където Ани е сърфирала през лятото. Прочете надписа:

Ани Софие Холан. Нека Бог се смили над теб.

Стъписа се, опита се да разбере дали текстът наистина му допада. Не, не му звучеше добре. Сякаш Ани бе сторила нещо нередно и имаше нужда от прошка. Докато излизаше от гробището, мина и покрай гроба на Ескил Юнас. Там някой, вероятно дете, бе положил букет от глухарчета.

Налагаше се да изведе Колберг. Сейер тръгна с него, зави зад блока и го остави да се изпишка зад киселия трън. Качиха се отново в апартамента. Сейер влезе в кухнята и надникна в хладилника, за да провери какво има вътре.

Пакет наденички, твърди като бетон, замразена пица и малко пакетче с надпис „бекон“. Сейер го стисна в ръка и се усмихна леко, защото това му носеше спомени. Реши обаче да си изпържи четири яйца, поръсени със сол и черен пипер, а на кучето наряза салам. Колберг излапа храната и се сви под масата. Сейер, заровил крака в гърдите на кучето, изяде яйцата и изпи чаша мляко. Привърши вечерята за десет минути. До него лежеше разтворен вестник. „Гаджето в предварителен арест“. Сейер въздъхна, чувстваше се някак кофти. Недолюбваше пресата и начина, по който представяше неволите в живота. Накрая разчисти масата и включи кафе машината. Вероятно Халвур наистина е застрелял баща си с пушката. Сложил си е ръкавици, тикнал е оръжието в ръцете на баща си в спалния чувал, натиснал е спусъка, загладил е почвата пред бараката и тичешком се е върнал при брат си, който никога не би го издал, ако Халвур действително е бил навън, когато е отекнал изстрелът.

Пиеше си кафето във всекидневната. После се канеше да си вземе душ и да прелисти каталога на „Баня и санитарен фаянс“, пуснат в пощенската му кутия. Имаше промоция на плочки за баня — обикновени, бели, със сини делфини. След душа си полегна на късия за ръста му диван. Краката му стърчаха над ръкохватката. Не се разположи удобно, но така поне нямаше начин да заспи. Не искаше да си разваля нощния сън. И без това трудно заспиваше заради екземата си. Плъзна поглед по прозореца. Време е да го измие. Понеже живееше на тринайсетия етаж, виждаше единствено небе, започнало да придобива наситения син нюанс на вечерта. Внезапно видя муха да пълзи по пода. Синя месарка, черна и дебела. „И тя е своеобразен предвестник на пролетта“, помисли си той. Появи се още една и се приближи до първата. Не че Сейер имаше нещо против мухите, но го смущаваше нещо в начина, по който си сплитаха крачетата. Възприемаше го като нещо много лично, сравнимо с почесването по слабините в присъствието на други хора. Сякаш търсеха нещо. Появи се и трета муха. Сега вече Сейер се загледа в насекомите обезпокоен. По тялото му се разля неприятно усещане. Върху стъклото на прозореца се събраха три мухи. Странно, не литнаха. Заприиждаха все повече и повече мухи и след малко по стъклото вече гъмжеше от черни гадини. Най-сетне те все пак литнаха и се изгубиха зад стола до прозореца. Бяха толкова много, че той чуваше бръмченето им. Надигна се колебливо от дивана с погнуса, пълзяща по тялото му. Зад стола сигурно има нещо, по което кацаха. Най-сетне стана, предпазливо се приближи до тях — междувременно сърцето му се качи в гърлото — хвана стола и го дръпна отривисто. Мухите се разбягаха във всички посоки. Бяха цял рояк. Все пак на пода останаха няколко, скупчени една върху друга, явно ядяха нещо. Разбута ги с крак и най-сетне успя да ги изгони. Огризка от ябълка — изгнила и мека.

Надигна се и се олюля на дивана. Ризата му лепнеше от пот. Объркан, разтърка очи и се вторачи в прозореца. Нищо. Явно е сънувал. Главата му тежеше, тилът и краката му бяха схванати поради неудобната поза на възкъсия диван. Отиде в кухнята, взе бутилка с уиски и пакет тютюн. Недоволен от себе си, ги отнесе във всекидневната с лека въздишка. Колберг се втренчи в него с очакване. Той погледна кучето и промени решението си.

— Имаш късмет — промърмори той.

Точно за един час отиде до църквата в центъра и се върна. Сети се за майка си. Отдавна трябваше да я посети, измина доста време от последния път. „Един ден — недоволно си помисли той, — дъщеря ми Ингри ще погледне календара и ще си помисли същото: май е време да го навестя. Измина доста време от последното ми посещение. Няма да изпита радост, просто ще се почувства длъжна.“ Вероятно Скаре все пак беше прав. Какъв е смисълът човек да живее до дълбока старост? Само да бъде в тежест на близките си. Тези размисли го погълнаха изцяло и той ускори крачка. Колберг подскачаше до него. Човек не може обаче да се изостави напълно. Сейер реши да освежи банята. Елисе щеше да хареса плочките — не се съмняваше. А ако разбере, че все още не е направил ремонта… Сейер направо не смееше да си представи какво би се случило тогава. Осем години с имитация на мрамор си бяха срам и позор.

Най-сетне седна да изпие заслужената чаша уиски. А може и да успее да заспи, вече ставаше късно. Затвори запушалката и чу звънеца на вратата. Скаре го поздрави, този път не толкова скромно. Дошъл пеш, но сбърчи нос с погнуса, когато Сейер му предложи уиски.

— Нямаш ли бира?

— Не, но ще попитам Колберг. Той си складира малко бира най-долу в хладилника — съвсем сериозно обясни Сейер, изчезна някъде и се върна с бутилка наливна бира.

— Умееш ли да редиш фаянсови плочки?

— Да. Ходил съм на курс. Номерът е да не претупваш подготовката. Нужна ли ти е помощ?

— Да. Какво ще кажеш за тези? — Сейер посочи брошурата със сините делфини.

— Много са хубави. А сега какви имаш?

— Имитация на мрамор.

Скаре кимна с разбиране и отпи от бирата.

— Пръстовите отпечатъци на Халвур не съвпадат с отпечатъците по катарамата на Ани — неочаквано обяви той. — Холтеман склони да го пуснем.

Сейер не отговори. Усети някакво облекчение, примесено с раздразнение. Радваше се, че Халвур не е убиецът, но се почувства разочарован от липсата на заподозрян.

— Сънувах много гаден сън — призна той, изненадан от откровеността си. — Зад онзи стол намерих изгнила ябълка, нападната от огромни черни мухи.

— Провери ли дали наистина има огризка? — ухили се Скаре.

Сейер отпи от уискито и кимна.

— Само някакви влакънца. Дали сънят ми значи нещо?

— Вероятно сме забравили да дръпнем някоя мебел; нещо, което през цялото време си е било там, но не сме се сетили за него. Този сън определено е предзнаменование. Сега трябва само да намерим стола.

— Значи според теб е нужно да се преориентираме към мебелния бранш?

Сейер се разсмя на шегата си. Това рядко се случваше.

— Надявах се да имаш няколко коза — призна Скаре. — Не мога да се примиря, че сме до кривата круша. Седмиците си вървят, а папката на Ани е набъбнала. Нали ти си човекът, който дава съвети.

— В смисъл?

— Името ти е такова — усмихна се Скаре. — Конрад означава „даващият съвети“.

Сейер вдигна вежда. Тя се движеше независимо от другата по забележителен начин.

— Откъде знаеш?

— Вкъщи имам такава книга. Разгръщам я и проверявам какво означават имената на познатите ми. Правя го за забавление.

— Какво означава Ани? — нетърпеливо попита Сейер.

— Красива.

— Боже мой. Е, в момента не мога да оправдая името си. Не губи надежда, Якоб. А какво е значението на името Халвур?

— Пазителя.

„Обърна се към мен на малко име — удиви се наум Скаре. — За пръв път ми казва Якоб.“