Не поглеждай назад

— Казвам се Раймон — усмихна се той.

Рагнхил вдигна очи, погледна усмихнатата му физиономия в огледалото, видя и Възвишението, окъпано в сутрешна светлина.

— Да се поразходим ли с микробуса?

— Мама ме чака — заяви тя със сериозния тон на възрастен.

— Ходила ли си на върха на Възвишението?

— Веднъж, с татко. Носехме си храна.

— Може да се стигне с кола — обясни той. — От задната страна. Да се качим ли?

— Искам вкъщи — колебливо настоя тя.

Той превключи на по-ниска скорост и спря.

— Само кратка разходка, хайде — помоли я той.

Гласът му звучеше тънко. На Рагнхил й се стори много тъжен. А тя не бе свикнала да се съпротивлява на желанията на възрастните. Изправи се, приближи се до седалката и се наведе напред.

— Само кратка разходка — повтори тя. — До върха и после право вкъщи.

Той даде назад по улица „Фелтспат“ и потегли надолу.

— Как се казваш? — попита той.

— Рагнхил Елисе.

Той се изкашля поучително, докато се клатеше наляво-надясно:

— Рагнхил Елисе, не можеш да ходиш на пазар толкова рано сутринта. Още е само осем и четвърт, магазинът е затворен.

Тя замълча. Извади Елисе от количката, взе я в скута си и й оправи роклята. После извади биберона от устата й. Куклата мигом започна да плаче. В микробуса се разнесе лек, металически рев на пеленаче.

— Какво е това?

Той наби спирачки и погледна в огледалото.

— Елисе. Плаче, като й взема биберона.

— Този звук не ми харесва! Дай й го!

Раздвижи се неспокойно зад волана, а микробусът залъкатуши наляво-надясно.

— Тате шофира по-добре от теб — отбеляза Рагнхил.

— Аз съм се учил сам — намусено отвърна той. — Никой не искаше да ми покаже.

— Защо?

Замълча, само отметна назад глава. Вече пътуваха по главния път. До колелото той кара на втора скорост и премина кръстовището с дрезгаво ръмжене.

— Ето ни при Хорген! — доволно се обади Рагнхил.

Мъжът продължаваше да мълчи. След десет минути зави наляво и се заизкачваха по склона. Пътьом минаха покрай няколко двора, червени плевни и някой и друг паркиран трактор. Не срещнаха никого. Пътят се стесняваше, появяваха се все повече дупки. Ръцете на Рагнхил умаляха да държат количката. Тя остави куклата на пода и мушна крачето си между колелата като своеобразна спирачка.

— Тук живея аз — внезапно съобщи той и спря.

— С жена си ли?

— Не, с баща ми, но той е в леглото.

— Не е ли станал?

— Лежи постоянно.

Тя надникна любопитно през прозореца и видя странна къща. Някога е била вила, но после са добавяли пристройки — всяка част боядисана в различен цвят. До постройката имаше гараж от гофрирана ламарина. Дворът беше обрасъл с бурени. Коприва и глухарчета постепенно задушаваха стара, ръждясала брана. Но Рагнхил не се вълнуваше от къщата, защото забеляза нещо много по-интересно.

— Зайчета! — изморено възкликна тя.

— Да — доволно кимна той. — Искаш ли да ги видиш?

Скочи от микробуса, отвори задната врата и свали Рагнхил. Походката му изглеждаше причудлива, краката му бяха неестествено къси и много криви, а стъпалата — малки. Между широкия му нос и долната му устна, леко издадена напред, имаше малко разстояние. Под носа му висеше голяма, прозрачна капка. Рагнхил се досети, че не е толкова възрастен, макар и да се клатеше като старец. И все пак беше доста странно: лице на момче, а тяло на старец. Той се заклатушка към клетките на зайците и ги отвори. Рагнхил стоеше като омагьосана.

— Може ли да подържа някое?

— Да, избери си.

— Малкото кафяво зайче — възхитена помоли тя.

— Казва се Рошльо. Той е най-хубавият.

Отвори клетката и извади мъничето: закръглено мъжко зайче с клепнали уши, с цвят на кафе с много сметана. То зарита силно с крачета, но се успокои, щом Рагнхил го гушна. За миг тя онемя. Усети как сърчицето му бие до ръката й и внимателно попипа едното му ухо. Сякаш зарови пръстите си в кадифе. Черната му муцунка блестеше, влажна като драже за смучене. Раймон ги наблюдаваше отстрани. Намери си момиченце само за себе си и никой не ги видя.