Не поглеждай назад

Госпожа Юнас имаше обедна почивка. Надникна от задната стаичка. Облечена в същия червен костюм като при последната им среща, държеше хрупкав хляб в ръка. Изглеждаше умислена. Остави филията върху фолиото, сякаш не смяташе за редно да дъвче, докато говорят за Ани. Предпочете да се съсредоточи върху кафето.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и отпи от чашата на термоса.

— Днес не искам да говорим за Ани.

Вдигна чашата и го погледна силно изненадана.

— Днес искам да поговорим за Ескил.

— Моля?

Пълните й устни се смалиха и стесниха.

— Нямам какво да ви кажа, оставих случилото се зад гърба си. И ако ми позволите да ви припомня, не ми беше никак лесно.

— Съжалявам, но не мога да проявя тактичност. Интересуват ме някои подробности около смъртта на сина ви.

— Защо?

— Не съм длъжен да ви отговарям, госпожо Юнас — меко възрази той. — Нужно е просто вие да отговорите на моите въпроси.

— А ако откажа? Ако не намеря сили да говоря отново за злополуката?

— Тогава ще си отида — все така кротко обясни той — и ще ви оставя да си помислите. После ще се върна в най-скоро време със същите въпроси.

Тя бутна чашата настрани, отпусна ръце в скута си и поизправи гръб, като че ли всъщност е очаквала точно това и печелеше време да се окопити.

— Това не ми харесва — заяви сухо тя. — Дойдохте объркан с молба да поговорим за Ани и нямах никакви намерения да ви откажа съдействие. Но що се отнася до Ескил, ви приканвам незабавно да напуснете магазина.

Ръцете й се намериха и се сплетоха една в друга. Явно се боеше от нещо.

— Точно преди смъртта си Ескил е съборил чинията си и тя се е счупила — припомни Сейер и я погледна. — Чухте ли шума?

Въпросът я изненада. Вторачи се изумено в него, сякаш очакваше нещо друго, по-лошо.

— Да — бързо отвърна тя.

— В такъв случай сте били будна?

Огледа изпитателно лицето й, забеляза слабата сянка, която пробяга по него, и продължи:

— Значи тогава не сте спели? А чухте ли машинката за бръснене?

Тя наведе глава.

— Да, чух, че съпругът ми отива в банята и вратата се затваря.

— Откъде разбрахте, че е влязъл точно там?

— Ами просто така. Живеем отдавна в тази къща и всяка врата си има собствен звук.

— А преди това? Преди да влезе там?

Тя пак се поколеба и зарови из паметта си.

— Чувах гласовете им от кухнята, закусваха.

— Ескил е ядял гофрети — предпазливо припомни Сейер. — Това обичайно ли беше при вас?

Гофрети за закуска? Сейер придружи думите си с добродушна усмивка.

— Изпроси си ги с мрънкане — изморено обясни тя. — Винаги си постигаше целта. Не беше никак лесно да му откажеш нещо, защото той побесняваше. Не понасяше да среща съпротива. Да му забраниш означаваше да разпалиш огън. Хенинг нямаше търпение да слуша крясъците му.

— Значи сте чули крясъци?

Тя отдели едната си ръка от другата и посегна към чашата.

— Ескил постоянно издаваше какви ли не звуци — промълви тя, обърната към парата, издигаща се от кафето.

— Да не би двамата да са се скарали, госпожо Юнас?

Тя лекичко се усмихна.

— Това се случваше постоянно. Ескил мрънкаше, за да си получи гофретите. Хенинг му намаза филия, но той отказваше да я изяде. Знаете какво е да си родител, какво ли не правим, за да накараме децата си да ядат. Затова сигурно е намерил гофретите или Ескил ги е забелязал. Стояха върху кухненския плот, покрити с найлон от предната вечер.

— Чухте ли какви думи си размениха?

— Какво целите всъщност! — рязко възкликна тя. Цветът на очите й се промени. — Попитайте Хенинг, аз не бях там. Лежах на втория етаж.

— Според вас той има ли какво да ми каже?

Тишина. Тя скръсти ръце, демонстрирайки нежеланието си да говори. Страхът й нарасна.

— Нямам желание да отговарям от името на Хенинг. Вече не сме женени.

— Загубата на детето ли разруши брака ви?

— Всъщност не. Щяхме да се разделим така или иначе. Това съжителство ни струваше много нерви.

— Вие ли пожелахте бракът да се разтрогне?

— Какво общо има това? — остро попита тя.

— Най-вероятно нищо. Просто се поинтересувах.

Сейер сложи ръце върху масата с дланите нагоре.

— Когато Хенинг намери Ескил на масата, какво направи? Извика ли ви?

— Просто отвори вратата на спалнята и застана на прага, втренчен в мен. Порази ме внезапната пълна тишина в къщата. От кухнята не долиташе и звук. Надигнах се в леглото и започнах да крещя.

— Има ли нещо в обстоятелствата около инцидента, което да е останало неизяснено за вас?

— Какво?

— Двамата със съпруга ви обсъдихте ли подробно какво се е случило в кухнята? Разпитахте ли го?

Сейер отново забеляза сянка на страх в очите й.

— Той ми разказа всичко — хладно обясни тя. — Изпадна в безгранично отчаяние. Чувстваше се виновен за случилото се, защото не бил внимавал повече. Не е лесно да живееш с такава вина. Той не издържаше, аз — също. Наложи се всеки от нас да поеме по свой път.

— Не намирате ли нещо неизяснено или нелогично в обстоятелствата около смъртта на Ескил?

Големите, синкавосини очи на Сейер в момента излъчваха мекота; той усещаше, че майката на Ескил е на ръба, и, ако му излезе късметът, тя ще си излее душата пред него.

Раменете й се разтресоха. Известно време Сейер изчака търпеливо, стараеше се да не мърда, да не нарушава мълчанието и да не я изкара от релси. Съвсем скоро тя ще изпадне в откровение. Сейер го усещаше във въздуха, имаше опит в тези неща. Нещо я измъчваше, тя дори не смееше да си го помисли.

— Чух как си крещят — прошепна тя. — Хенинг побесня, доста е избухлив. Сложих си възглавницата върху главата, за да не ги чувам.

— Продължавайте.

— Ескил удряше някаква чаша в масата, а Хенинг се караше и затръшваше чекмеджета и долапи.

— Доловихте ли отделни думи?

Долната й устна отново се разтрепери.

— Само едно изречение, последното, преди той да се втурне в банята. Изкрещя толкова силно, че се притесних да не ни чуят съседите. Какво ли щяха да си помислят за нас. Никак не ни беше лесно. Роди ни се дете, което не се държеше според очакванията ни. Имахме и друго дете, но Магне винаги е бил кротък, все още си е такъв. Никога не е протестирал, прави каквото му кажем, той…

— Какво чухте? Какво каза Хенинг?

От магазина долетя звук от отваряне на врата. Влязоха две жени и заоглеждаха преждата с блеснали очи. Госпожа Юнас се сепна и понечи да отиде при тях. Сейер я спря, като сложи ръка на рамото й.

— Кажете ми!

Тя сведе глава, сякаш от срам.

— Хенинг стигна до дъното на отчаянието, никога няма да си го прости. А аз не можех вече да живея с него.

— Какво каза той?

— Не искам никой да разбира. Вече няма никакво значение. Ескил е мъртъв.

— Но вие вече не сте негова съпруга.

— Хенинг е баща на Магне. Разказа ми как е стоял в банята, треперещ от отчаяние, защото не намирал сили да бъде такъв, какъвто трябва. Постоял там, докато се успокои, и искал да се върне в кухнята и да поиска прошка, задето се ядосал. Нямал сили да тръгне за работа, без да оправи нещата. Най-сетне влязъл в кухнята. Вече знаете останалото.

— Какво чухте вие?

— Никога няма да го кажа. Само през трупа ми.

Разговорът с госпожа Юнас пося ужасно съмнение у Сейер. Постепенно то покълна и избуя. Старши инспекторът имаше богат опит, рядко се случваше нещо да го изненада. Дали пък родителите тайничко не са искали да се отърват от Ескил Юнас, който е бил проблемно дете?

Взе Скаре от кабинета и двамата тръгнаха по коридора.

— Хайде да отидем да поразгледаме ориенталски килими — предложи Сейер.

— Защо?

— Току-що говорих с Астри Юнас. Според мен я гложди страшно подозрение. У мен се загнезди същата мисъл. Отчасти виновен за смъртта на момчето е Юнас. Изглежда това е причината за раздялата им.

— Да, но как?

— Не знам, но мисълта за това я плаши до смърт. Хрумна ми и още нещо. Юнас не спомена изобщо за смъртта на сина си, докато бяхме при него.

— Едва ли е толкова странно. Та нали го посетихме във връзка с убийството на Ани.

— На мен ми се струва странно. Не обели и дума по въпроса. Вече нямало какви деца да гледа Ани, защото съпругата му си тръгнала. Изобщо не поясни, че детето, което Ани е гледала, всъщност е мъртво, дори и когато ти попита кои са момчетата на снимката.

— Сигурно няма сили да говори за това. Извинявай, че ще го спомена — Скаре понижи глас, — но ти си преживял загубата на много близък човек. Лесно ли е да говориш за него?

Сейер се стъписа и спря. Усети как кожата му побелява, сякаш някой пристегна лицето му с тънка връв.

— Мога да говоря за това, разбира се — отвърна той. — В ситуации, когато е наистина наложително, неизбежно; ако съображенията са по-важни от моите чувства.

Миризмата й, мирисът на косата и кожата й, смесица от химикали и пот; челото имаше почти металически блясък. Зъбният й емайл беше разрушен от лекарствата, стана синкав като обезмаслено мляко. Бялото на очите й бавно пожълтя.

Пред него Скаре стоеше с вдигната глава и не изглеждаше никак смутен. Сейер отдавна очакваше подобна проява. Младият полицай сбърка, прекрачи границата. Няма ли да се извини за нахалството?

— Но никога не си смятал ситуацията за наложителна, нали? — продължи с въпросите Скаре.

Сейер погледна с изумление младия си колега, който вече запряташе ръкавите за борба. Я го виж ти хлапака!

— Не — категорично отсече той и поклати глава. — Досега не се е случвало.

Продължиха по коридора.

— Е — невъзмутимо вдигна рамене Скаре, — какво ти каза госпожа Юнас?

— Съпругът й се скарал на детето. Чула крясъците от кухнята. Вратата на банята се затръшнала, строшила се чиния. Юнас бил доста избухлив. Според нея се самообвинявал за случилото се.

— Всеки би се чувствал така на негово място.

— Ти имаш ли някакви оптимистични новини?

— Горе-долу. Относно раницата на Ани.

— Какво за нея?

— При огледа й се оказа, че е била намазана с някаква мазнина — вероятно за да не останат отпечатъци.

— Да, и?

— Най-сетне идентифицирахме веществото: мехлем със съдържание на смола.

— Имам такъв — изненадано го изгледа Сейер. — За екземата ми.

— Не, с този се лекуват кучешки лапи.

— Юнас има куче — напомни Сейер.

— А Аксел Бьорк има немска овчарка. Ти пък имаш лъв. Само го споменавам — побърза да се оправдае Скаре и задържа вратата. Старши инспекторът мина пред него. Чувстваше се някак объркан.