Не поглеждай назад

Отвори двойната стъклена врата, направи няколко крачки и спомените го връхлетяха като потоп. Лъхна го мирис на болница — смесица от формалин и сапун, комбинирана със сладникавия аромат на шоколад от лавката и острата миризма на карамфили от цветарския магазин.

Вместо да мисли за смъртта на съпругата си, Сейер се опита да се сети за раждането на Ингри, за деня, когато дъщеря му се появи на бял свят. Тази огромна сграда помещаваше най-голямата му скръб и най-силната му радост в живота. Спомни си как влезе през същата врата и усети същите миризми. Неволно започна да сравнява новородената си дъщеря с останалите пеленачета. Струваха му се по-зачервени и дебели, с повече бръчки от Ингри, а и косите им бяха по-сплъстени. Или бяха родени преждевременно и бяха жълти като восък, или бяха преносени и приличаха на миниатюрни недохранени старци. Само Ингри беше безупречна. Спомените най-сетне му помогнаха да се отпусне.

Сейер не идваше, без да извести за посещението си, разбира се. Отне му точно осем минути да разбере по телефона кой патолог е извършил аутопсията на Ескил Юнас. Предварително обясни на персонала в съдебномедицинската зала кой случай го интересува, та междувременно да извадят съответните папки и доклади и да ги приготвят. Едно от нещата, които Сейер всъщност харесваше на бюрокрацията — тази тромава, инертна, обстоятелствена система, управляваща службите от входа до изхода — беше правилото да се записват и архивират дати, часове, имена, диагнози, рутинни процедури, нередности — всичко. Така служителите имаха възможност да намерят цялата информация и да я предоставят да я разгледа друго лице, водено от различни мотиви и необременен поглед.

Погълнат от такива разсъждения, Сейер излезе от асансьора и тръгна по коридора на осмия етаж. Усети как мирисът на болница се усили. Патологът, който по телефона му прозвуча като човек на средна възраст, изненадващо се оказа млад, закръглен мъж с обли, меки ръце. Върху бюрото му имаше картотека, телефон, купчина листове и голяма червена книга с китайски йероглифи.

— Признавам си, прегледах съвсем набързо доклада от аутопсията — подхвана лекарят, чиито очила му придаваха постоянно ужасено изражение. — Събудихте любопитството ми. Вие разследвате престъпления, нали?

Сейер кимна.

— Следователно в този смъртен случай има нещо особено?

— Засега нямам представа.

— Но сте тук заради него?

Сейер го погледна и премига два пъти. До това се сведе отговорът му. Понеже Сейер продължи да мълчи, лекарят започна да говори. Този феномен винаги удивляваше Сейер. Години наред се сдобиваше с хорските откровения именно чрез този подход.

— Трагедия — промърмори патологът. — Двегодишно момче, загинало при битов инцидент. Няколко минути го оставили без надзор. Било е мъртво при пристигането на линейката. Отворихме го и установихме пълно запушване на трахеята, причинено от храна.

— Каква храна?

— Гофрети. Всъщност дори успяхме да ги разгънем, бяха почти цели. Две цели гофретени сърца, смачкани на топка. Това е страшно много храна за толкова малка уста, макар че момчето беше едричко. После се оказа, че е бил голям лакомник и хиперактивен.

Сейер се опита да си представи плоча за печене на гофрети от онзи вид, дето ги приготвяше Елисе — с пет сърца. Гофретникът на Ингри беше по-модерен — само с четири сърца, а и плочите не бяха съвсем кръгли.

— Помня разрязването на трупа много ясно. Ние, патолозите, винаги запомняме трагичните случаи, те сякаш се запечатват в съзнанието ни. Повечето трупове при нас все пак са на старци около осемдесет-деветдесетгодишна възраст. Още помня тези гофретени сърца в легенчето. Децата и гофретите са нормална комбинация. Затова ми се стори още по-трагично, че те са станали причина за гибелта му. Та той ги е хапвал, за да им се радва.

— Казвате „ние“. Колко души извършихте аутопсията?

— Аз и главният патолог Арнесен. Тогава бях от новоназначените, а той обичаше да ни гледа в ръцете. Вече не е между живите. Сега началникът ни е жена.

Тази мисъл го накара да забие поглед в ръцете си.

— Две цели гофретени сърца. Бяха ли сдъвкани?

— Не и на вид. Бяха цели.

— Имате ли деца? — полюбопитства Сейер.

— Четири — доволно сподели патологът.

— Сетихте ли се за тях, докато извършвахте аутопсията?

Той погледна Сейер малко разколебано, сякаш не схвана докрай въпроса.

— Ами да, може да се каже. По-скоро се замислих по принцип за децата, как се държат.

— Да?

— Тогава синът ми тъкмо беше навършил три години — продължи патологът. — Обожава гофрети и аз постоянно му трия сол на главата, както повечето родители, да не си тъпче толкова много храна в устата.

— Но при Ескил е нямало кой да го предупреди — отбеляза Сейер.

— Да, иначе не би се случило.

Сейер не отговори.

— Опитайте се да си представите вашия син на тази възраст с чинийка гофрети пред себе си. Дали би му хрумнало да вземе две парчета от гофретата, да ги сгъне надве и да си ги натъпче в устата?

Настъпи продължително мълчание.

— Ъъъ… това момче беше по-особено.

— Откъде се сдобихте с тези сведения? За това колко е особено детето, имам предвид.

— От бащата. Той остана в болницата през целия ден. Майката дойде по-късно с по-големия им син. Всичко е отразено в документацията. Направих ви копия, както ме помолихте.

Посочи с пръст купчината книжа пред себе си и избута встрани китайската книга. Сейер разпозна първия знак на корицата — означаваше „мъж“.

— Доколкото разбрах, бащата се е намирал в банята, когато се е случило нещастието, така ли?

— Да. Бръснел се, а и момчето било вързано за стола с ремъци, които му попречили да потърси помощ. Когато бащата се върнал в кухнята, го намерил проснато над масата. Бутнало чинийката и тя се строшила на пода. За беда бащата чул само шума от счупения порцелан.

— Не се ли втурнал да провери какво става?

— Детето постоянно чупело разни предмети.

— Кой друг се е намирал в къщата по същото време?

— Само майката, доколкото разбрах. По-големият им син тъкмо бил излязъл за училищния автобус, а майката спяла на горния етаж.

— И не чула нищо?

— Нямало е какво да чуе. Детето не успяло дори да извика.

— Да, с две парчета гофрета в гърлото няма как да извика. А после мъжът й я е събудил, нали?

— Вероятно се е развикал или се е качил при нея. Хората реагират различно в подобни ситуации. Някои крещят, други се вцепеняват.

— Майката дойде ли с линейката?

— Не, пристигна по-късно. Първо отиде да вземе големия син от училище.

— Колко по-късно?

— Да видим… след около час и половина. Според доклада.

— Бихте ли описали поведението на бащата?

Лекарят се умълча и затвори очи, сякаш за да извика в съзнанието си всички подробности от онази злополучна сутрин.

— Намираше се в шок. Почти изгуби способност да говори.

— Това е напълно разбираемо. Но все пак сещате ли се какво каза? Помните ли отделни негови думи?

Лекарят го погледна въпросително и поклати глава.

— Мина доста време оттогава. Близо осем месеца.

— Въпреки това опитайте.

— Май нещо от рода „О, Господи, не! О, Господи, не!“.

— Бащата ли е повикал линейката?

— Да, така пише тук.

— Наистина ли са ви нужни двайсет минути оттук до Люнебю?

— За жалост да. И двайсет минути на връщане. В линейката нямало персонал, компетентен да извърши трахеотомия. При други обстоятелства сигурно са можели да го спасят.

— Бихте ли обяснили какво представлява това?

— Пробива се мястото между два вратни прешлена, за да се стигне до трахеята.

— Тоест, срязва се тъканта на врата?

— Да. Много проста процедура. Това е можело да го спаси. Но все пак не знаем колко време детето е стояло на столчето, преди да го открие баща му.

— Сигурно, докато се избръсне?

— Да, сигурно.

Лекарят прелисти книжата и си пооправи очилата.

— Да не би да подозирате някакво престъпление? — попита той.

Още от идването на Сейер докторът изпитваше желание да зададе този въпрос. Сега вече се почувства в правото си да поиска обяснение.

— Не бих си го помислил. А според вас?

— Откъде да знам?

— Нали вие сте отворили трупа и сте го прегледали. Открихте ли нещо смущаващо?

— Смущаващо? Децата са си такива. Тъпчат в устата си какво ли не.

— Но ако детето е имало пред себе си чинийка с няколко гофрети и е седяло само в кухнята, без да се страхува, че някой ще му ги вземе, защо му е да си напъха в устата две големи парчета?

— Кажете ми накъде биете?

— Нямам представа.

Лекарят потъна в размисъл, връщайки се към утрото, когато върху масата за аутопсия пред него лежеше трупът на малкия Ескил, разпорен от гърлото надолу. Спомни си как забеляза буцата в трахеята му: две парчета гофрета. Две цели сърца, превърнали се в една огромна мокра топка от яйца, брашно, масло и мляко.

— Помня аутопсията — подзе тихо той. — И то много добре. Вероятно това е доказателство, че нещо ме е озадачило. Не, не знам, нищо не мога да кажа. Не ми е хрумвало нищо подобно. Но — той рязко се обърна към Сейер, — откъде изобщо ви дойде на ум подобна идея? Че в случая има нещо нередно?

Нередно. Тази дума съдържаше толкова много възможности.

— Ами — Сейер се втренчи в него. — Детето е имало бавачка. Нека се изразя така: тя е изпращала сигнали по повод смъртта на детето, които ме слисаха.

— Сигнали? Защо просто не я попитате?

— Няма как — поклати глава Сейер. — Вече е твърде късно.

„Гофрети за закуска — помисли си Сейер. — Сигурно са останали от предния ден. Юнас едва ли е станал рано, за да приготви смес за гофрети. Гофрети от предния ден, жилави и студени. — Закопча си якето и се качи в колата. — Никой не би се усъмнил в подобен инцидент. Както се изрази и патологът, децата постоянно си тъпчат разни неща в устата.“ Сейер запали колата, пресече улица „Русенкранц“ и слезе към реката, където зави наляво. Изобщо не беше гладен, но отиде до областния съд, паркира и се качи с асансьора до столовата. Там продаваха гофрети. Купи си от тях заедно с купичка мармалад и чаша кафе. Настани се до прозореца. Внимателно откъсна две гофретени сърца. Бяха пръхкави, току-що изпечени. Сгъна ги надве, после още надве. Загледа се в тях. С малко усилие ги напъха в устата си и му остана малко празно място, та да ги сдъвче. Преглътна залъка и усети как той се плъзна по хранопровода му без никакво затруднение. Прясно изпечените гофрети са меки и сочни. Отпи глътка кафе и поклати глава. Съвсем несъзнателно пред очите му изплуваха неприятни картини на момченцето, задавено с гофретата. Представи си как е размахвало ръчички, съборило е чинията, докато се е борело за живота си, без някой да го чуе. Само бащата е доловил звука от счупването на чинията. Защо тогава не се е завтекъл веднага към кухнята? Защото детето постоянно чупело разни предмети, обясни патологът. И все пак — малко дете и строшен съд. На негово място Сейер веднага би изтичал при момчето, би се разтревожил да не би да е съборило столчето и да се е ударило. Бащата на Ескил обаче продължил да се бръсне. Ами ако и майката все пак е била будна? Дали и тя не е чула как се счупва чинията? Отпи нова глътка от кафето и намаза гофретите с мармалад. После започна обстойно да преглежда доклада. Най-сетне стана и отиде до колата. Замисли се за Астри Юнас. Лежала е сама на горния етаж и не е разбрала какво става.