Не поглеждай назад

Астри Юнас държеше магазин за плетива в западната част на Осло.

Седнала пред плетачната машина, тя майстореше нещо от мека прежда, подобна на ангора. Сейер се приближи и се покашля предпазливо, спря се зад гърба й и се загледа с любопитство в ръкоделието й.

— Правя постелка за детска количка — усмихна се тя. — Изработвам ги по поръчка.

Вторачи се в нея леко удивен. Та тя беше доста по-възрастна от бившия си съпруг. Първо обаче му направи силно впечатление необикновената й красота. Дъхът му секна. Красотата на Астри Юнас не беше онази нежна, овладяна хубост на Елисе, а натрапчива, екзотична. Погледът му неволно се спря върху устните й. Едва тогава усети аромата й, вероятно защото тя направи движение към него. От нея го лъхна мирис на магазин за сладкиши, леко ухание на ванилия.

— Конрад Сейер — представи се той. — Идвам от полицията.

— Досетих се — усмихна се тя. — От време на време се питам защо сте така навлечени, въпреки че идвате в цивилно облекло.

Той не се изчерви, но се запита дали вследствие от всичките тези години в полицията не се е сдобил с особена походка или начин на обличане, или просто тя е по-проницателна от повечето хора.

Жената стана и изгаси лампата.

— Елате отзад. Там имам малък кабинет, където се храня.

Тръгна с много женствена походка.

— Случилото се с Ани е ужасяващо. Дори нямам сили да мисля за трагедията. Освен това ме гризе съвестта, защото не отидох на погребението, но просто не намерих кураж. Изпратих цветя.

Посочи му свободен стол.

Отново я изгледа изпитателно и усети как го изпълва позабравено чувство. Остана насаме с красива жена и нямаше нито зад кого, нито зад какво да се скрие. Тя му се усмихваше, сякаш внезапно й хрумна същото, но не изгуби присъствие на духа. Винаги е била красива.

— Познавах Ани добре — сподели тя. — Често идваше у нас да гледа Ескил. Имахме син — поясни тя, — който почина миналата есен. Казваше се Ескил.

— Знам.

— Говорили сте с Хенинг, разбира се. За жалост след смъртта на сина ни изгубихме контакт с Ани. Тя престана да ни идва на гости. Горкичката, толкова ми беше жал за нея. Тогава беше само на четиринайсет години, а на тази възраст не е лесно да преживееш подобно нещо.

Сейер кимна и опипа копчетата на ризата си. Внезапно в малкия кабинет настана жега.

— Имате ли представа кой го е извършил? — попита тя.

— Не — призна той. — Засега само събираме информация, а после ще видим дали ще успеем да се придвижим към тактическата фаза на разследването.

— Боя се, че не мога да ви помогна много.

Тя заби поглед в ръцете си.

— За мен тя беше добро, прекрасно момиче, по-усърдна и мила от повечето на нейната възраст. Не се превземаше като останалите. Тренираше усилено, поддържаше добра форма и беше старателна ученичка. А и беше хубава. Имаше си приятел, Халвур. Май бяха скъсали…

— Не — прекъсна я тихо Сейер.

Настана мълчание. Той изчакваше тя да го наруши първа.

— Какво искате да разберете? — най-сетне попита жената.

Той продължаваше да мълчи и да я наблюдава. Астри Юнас беше приятна, елегантна жена с тъмни очи. Всичките й дрехи, плетени, представляваха жива реклама на бранша, в който работеше: красив костюм, който се състоеше от тясна пола и вталено сако в наситеночервено със зелени кантове, на места хардаленожълти; ниски черни обувки; гладка коса без специална прическа; червило в цвета на дрехите; на ушите, наполовина закрити от тъмна коса, обици с формата на стрели. Беше малко по-млада от Сейер, но по устните и около очите й се виждаха фини бръчици. Очевидно бе по-възрастна от бившия си съпруг. Синът й Ескил се бе появил на бял свят в края на младостта й.

— Исках само да си поговорим — предпазливо поясни Сейер. — Не търся нещо конкретно. Значи Ани е идвала у вас да наглежда Ескил?

— Няколко пъти седмично — уточни тя. — Нямаше желаещи да го гледат, той не беше лесен характер. Останалите бавачки предпочитаха други деца. Но сигурно вече сте чували това.

— Е, споменаха ми — излъга той.

— Беше плашещо активен, на границата с ненормалното. Май се нарича хиперактивен. Нали се сещате — ту превъзбуден, ту потиснат, никога не беше спокоен — засмя се тя безпомощно. — Никак не ми е лесно да го призная. Дано ме разбирате. С две думи, Ескил беше трудно дете. Ани беше от малцината, които се справяха добре с него.

Млъкна и се позамисли.

— Тя идваше доста често. С Хенинг бяхме страшно изморени и когато Ани се появеше на вратата и заявеше с усмивка желание да го гледа, за нас това бе истинска благодат. Давахме им пари, за да слязат до центъра и да си купят нещо по пътя: сладки, сладолед, каквото поискат. Обикновено ги нямаше час-два. Според мен Ани дори не бързаше да се връщат. Понякога вземаха автобуса до града и оставаха там цял ден, качваха се на влакчето на площада. Тогава работех нощна смяна в болницата и често се налагаше да спя през деня. Помощта на Ани беше добре дошло разнообразие за всички ни. Е, имаме и по-голям син, Магне, но той беше прекалено голям да бута детската количка. Или поне не изразяваше желание. Разминаваше му се, нали е момче.

Отново се усмихна и промени позата си. При всяко нейно движение той усещаше лекия полъх на ванилия из стаята. През цялото време тя поглеждаше към вратата, но не се появи никой. Погледът й сновеше навсякъде освен по лицето на Сейер; летеше като затворена натясно птица над рафтовете с прежда, по масата, из помещението.

— На колко години почина Ескил? — поинтересува се Сейер.

— На двайсет и седем месеца — прошепна тя.

И в този миг главата й се разтресе.

— Ани ли го гледаше, когато се случи нещастието?

Тя вдигна очи.

— За бога, не. Тъкмо щях да ви кажа, слава богу, че не беше така. Би било ужасно. И без това на бедната Ани й беше толкова тежко, макар и да не носеше отговорност за случилото се.

Настъпи нова пауза. Сейер дишаше възможно най-леко и подзе отново:

— Но… какво точно се случи при инцидента?

— Мислех, че сте говорили с Хенинг — изненада се тя.

— Да — излъга той. — Но не сме обсъждали подробности.

— Задави се с храна. Аз лежах на втория етаж, а в банята Хенинг се бръснел с електрическата машинка и не чул нищо. Но Ескил фактически не е извикал, защото в гърлото му имало храна. Бяхме го вързали с ремък за столчето — прошепна тя. — От онези, дето се слагат на децата в тази възраст и чието предназначение всъщност е да ги предпазват. Ядял си е закуската.

— Знам ги тези столчета. Имам дете и внуче — побърза да я осведоми той.

Тя преглътна и продължи.

— Хенинг го намерил увиснал на ремъка с посиняло лице. Линейката пристигна чак след двайсет минути и когато дойдоха, вече нямаше никаква надежда.

— От Централната болница ли пристигнаха?

— Да.

Сейер погледна към магазина и забеляза жена пред витрината — възхищаваше се на жилетка, изложена от госпожа Юнас.

— Значи се е случило сутринта?

— Рано сутринта — прошепна тя. — На седми ноември.

— И през това време вие сте спели, така ли?

Неочаквано тя впи в него прямия си поглед.

— Мислех, че сте дошли да говорим за Ани?

— Ще се радвам да ми разкажете нещо за нея — побърза да я увери той. Усети бодеж под ризата си.

Тя обаче млъкна. Поизправи се на стола и скръсти ръце.

— Разговаряли сте с всички обитатели на улица „Кристал“, предполагам?

— Да.

— Значи сигурно вече знаете всичко?

— Да, в общи линии. Интересува ме обаче реакцията на Ани след случилото се със сина ви — откровено призна той. — Не разбирам защо е реагирала толкова болезнено.

— Не е особено странно — отвърна бързо тя, а гласът й леко изтъня. — Все пак умира двегодишно дете. А тя го познаваше много добре, бяха силно привързани един към друг, пък и Ани се гордееше със способността си да овладява емоциите му.

— Права сте, не е никак странно. Просто се опитвам да разбера що за човек е била Ани, как е била устроена.

— Нали ви казах. Не искам да бъда нелюбезна, но не ми е никак лесно да говоря за това. — Погледна го с кръглите си очи. — Но… нали сте по петите на сексуален престъпник?

— Не знам.

— Не знаете? Просто ми хрумна спонтанно, защото пишеше, че сте я намерили без дрехи. Нали знаете, във вестниците постоянно става дума само за секс.

Тя се изчерви и нервно опипа пръстите си.

— Какъв друг мотив би имал някой да я убие?

— Точно това е въпросът. В полицията не разбираме защо. Доколкото ни е известно, Ани не е имала врагове. След като мотивът не е от сексуален характер, се питаме какво друго би могло да бъде.

— В главите на такива хора няма много логика. Тоест, в главите на лудите. Те не разсъждават като останалите.

— Не знам доколко е бил луд. Просто не съзираме мотив. Колко продължи бракът ви с Хенинг Юнас?

Тя отново се стъписа.

— Петнайсет години. Бях бременна с Магне, когато се оженихме. Хенинг е малко по-млад от мен — побърза да му обърне внимание тя, сякаш за да потвърди очевидното, което би могло да учуди събеседника й. — Всъщност Ескил бе резултат от дълги дискусии, но бяхме напълно единодушни, наистина.

— Един вид изтърсак?

— Да.

Тя заби поглед в тавана, като че ли там имаше нещо интересно.

— Значи големият ви син е почти на седемнайсет?

Тя кимна.

— Поддържа ли контакт с баща си?

— Разбира се! — силно изненадана възкликна тя. — Често пътува до Люнебю да види старите си приятели. Но невинаги ни е лесно след всички случили се беди.

Той кимна в знак на разбиране.

— Често ли ходите на гроба на Ескил?

— Не. Хенинг се грижи за него, поддържа го. За мен е много трудно. Стига да знам, че не е занемарен, предпочитам да не ходя.

Сейер се сети за обраслия гроб, но си замълча. Внезапно входната врата се отвори. В магазина влезе едър млад мъж. Госпожа Юнас надникна към помещението.

— Магне! Тук сме, вътре!

Сейер се обърна и прикова поглед в сина й. Имаше поразителна прилика с бащата, но косата на младежа не беше окапала, а и беше по-мускулест. Магне кимна на майка си в знак, че ще почака. Очевидно му липсваше желание да разговаря. Лицето му изглеждаше сурово и резервирано, напълно в тон с черната му коса и огромните бицепси.

— Ще тръгвам, госпожо Юнас — изправи се Сейер. — Прощавайте, ако се наложи да се върна, понякога просто няма как.

Кимна за сбогом на двамата и мина покрай сина, застанал до отворената врата. Госпожа Юнас дълго гледа след него, а после се вторачи в сина си с измъчено изражение.

— Разследва убийството на Ани — прошепна тя, — но се ограничи да говорим само за Ескил.

Сейер се спря за малко пред магазина. До вратата бе паркиран мотоциклет, сигурно на Магне Юнас. Голям кавазаки. На мотоциклета се бе облегнала млада жена. Тя не го видя, заета с ноктите си. Вероятно някой се бе счупил и сега се опитваше да го спаси. Носеше късо червено кожено яке с много капси. Косата й приличаше на рус облак и напомни на Сейер за косите на ангелчетата, с които като дете украсяваше коледната елха. Внезапно тя вдигна очи. Той се усмихна и се загърна в якето си.

— Здрасти, Сьолви — поздрави я и пресече улицата.

Сейер шофираше бавно по магистралата, опитвайки се да подреди мислите си. Ескил Юнас — проблемно дете, което Ани е искала да гледа. То умира внезапно, съвсем само, завързано за детско столче, без някой да му се притече на помощ. Сейер се сети за внука си и потръпна от ужас, докато се насочваше към завоя на Люнебю и оттам към дома на Халвур.

В кухнята Халвур Мунц обливаше току-що сварените спагети със студена вода. Постоянно забравяше да се храни. Сега му се виеше свят, чувстваше се отпаднал, а и приспивателното, изпито снощи, забавяше действията му. Налягането на водата беше добро и той не чу колата, пристигнала пред къщата. След малко обаче баба му затръшна вратата и, мърморейки си под нос, влезе с тежки стъпки, обута в маратонки „Найк“ с черни ивици. Изглеждаше много комично. Върху плота в кухнята имаше купа с настъргано сирене и бутилка кетчуп. Халвур изведнъж се сети, че забрави да посоли спагетите. От всекидневната чу стоновете на баба си.

— Виж какво намерих в бараката, Халвур!

Нещо тупна върху пода. Халвур погледна към баба си.

— Стара ученическа раница — поясни тя. — С учебници. Много забавно е човек да си види старите книги. Не знаех, че си ги пазиш.

Халвур направи две крачки към нея и се стъписа. От закопчалката на раницата висеше отварачка с реклама на кока-кола.

— Това е раницата на Ани — прошепна той.

Около ципа на раницата се бяха образували петънца от мастило, изтекло от химикалка.

— Да не би Ани да си е забравила раницата тук?

— Да — бързо отвърна Халвур. — Засега ще я оставя в стаята си, а по някое време ще я занеса на Еди.

Баба му го погледна и набръчканото й лице придоби изплашено изражение. От полумрака в коридора се появи позната фигура. Халвур усети как сърцето му замря, вцепени се и остана като закован на мястото си с раницата, люлееща се на единия ремък в ръката му.

— Халвур — обърна се към него Сейер. — Налага се да дойдеш с мен.

Халвур залитна и направи крачка встрани, за да не падне.

Таванът започна да слиза към него и всеки миг щеше да го затисне.

— По пътя оставете раницата на Ани — предложи неспокойно баба му, докато въртеше твърде широката си халка около изтънелия си пръст.

Халвур не отговори. Стаята внезапно започна да се върти около него, обля го студена пот, докато стискаше раницата в ръка. Изобщо не тежеше, защото Ани я бе изпразнила. Вътре се намираше само биографията на Сигрид Унсет „Сърцата на хората“, „Венецът“, тетрадка за упражнение и портфейлът й с негова снимка от миналото лято, когато действително хвана хубав тен и косата му изсветля. Не като сега: с плувнало в пот чело, пребледнял от страх като платно.

В помещението за разпити цареше тягостна атмосфера. Сейер винаги намираше начин да се справи със ситуацията, но сега се чувстваше неподготвен.

— Ясно ти е, че е необходимо, нали?

— Да.

Халвур вдигна единия си крак и огледа внимателно гумената обувка, изнищените връзки, подметката, готова да се отлепи всеки момент.

— Раницата на Ани е намерена в дома ти и това те свързва директно с убийството. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, но грешите.

— Като приятел на Ани ти, естествено, подлежиш на наблюдение. Досега обаче нямаше как да те подведем под отговорност. Сега баба ти свърши тази работа вместо нас. Едва ли си очаквал подобна развръзка, Халвур. Старицата се движи много трудно. Изведнъж иска да поразчисти бараката. Кой би си го помислил?

— Нямам представа как е попаднала там! Знам само, че баба ми я е намерила в бараката.

— Скрита зад дунапренен дюшек?

Халвур изглеждаше като хванато в капан животно, по-блед отвсякога. Стиснатите му устни потрепнаха за миг, сякаш най-сетне, след толкова дълго мълчание, искаха да се раздвижат.

— Някой се опитва да ме натопи.

— Моля?

— Някой е подхвърлил раницата в нашата барака. Една вечер чух как някой се промъкваше в двора.

Сейер се усмихна печално.

— Хилете се, колкото си искате — продължи Халвур. — Но ви казвам истината. Някой е сложил раницата там, за да ме натопи. Щом знае, че с Ани сме гаджета, значи е някой неин познат, нали?

Халвур погледна сломено старши инспектора.

— От самото начало съм на това мнение — съгласи се Сейер. — Според мен убиецът познава Ани много добре. Колкото теб, например.

— Не съм я убил аз! Чувате ли! Не съм я убил!

Избърса челото си и се опита да се успокои.

— Да не би според теб да сме пропуснали някого при разпитите?

— Нямам представа.

— Нов приятел?

— Няма нищо такова.

— Откъде знаеш?

— Ани щеше да ми каже.

— Да не си въобразяваш, че девойките тичат на секундата да ти съобщят за обрата, настъпил в чувствата им? С колко момичета си бил, Халвур?

— Щеше да ми каже, вие не познавате Ани.

— Така е. Била е по-различна от повечето момичета, но все е имала нещо общо с тях, нали, Халвур?

— Не знам какви са повечето момичета.

Халвур се сви на стола. Мушна пръст между гумената подметка и плата на обувката си и започна да ги разделя.

— По-добре потърсете отпечатъци по раницата.

— Непременно. Не е обаче никак трудно да премахнеш следи от пръсти. Силно подозирам, че ще открием отпечатъци само от баба ти и от теб.

— Не съм докосвал раницата. Едва днес я пипнах.

— Ще видим. Раницата ни дава повод да проверим по-обстойно мотоциклета, екипа и каската ти. И да обискираме къщата ти. Искаш ли нещо, преди да продължим?

— Не.

Цепнатината в обувката му се разшири. Той престана да я човърка.

— Налага ли се да остана тук през нощта?

— Боя се, че да. Ако успееш да погледнеш отстрани, сигурно ще разбереш защо съм принуден да те задържа.

— Колко време ще остана тук?

— Още не мога да ти кажа.

Погледна през масата лицето на момчето и поомекна.

— Какво пишеш на компютъра си, Халвур? Прекарваш часове наред пред екрана. Връщаш се от работа и седиш там до полунощ. Ще ми споделиш ли?

— Да не би да ме шпионирате? — вдигна очи Халвур.

— Донякъде. В момента следим доста хора. Водиш ли си дневник?

— Не, само се забавлявам: играя шах, например.

— Със себе си?

— С Дева Мария — сухо отвърна Халвур.

Сейер премига.

— Съветвам те да ми кажеш каквото знаеш. Криеш нещо, Халвур, сигурен съм. Двамата ли бяхте? Да не би да прикриваш свой съучастник?

— Седя върху стол с облегалка и задникът ми се поти — кисело отговори Халвур.

— Ако те подведем под отговорност, вероятно ще се наложи да конфискуваме компютъра ти.

— На ваше разположение е — неочаквано се усмихна младежът. — Но няма да успеете да влезете в него.

— Така ли? И защо?

Халвур отново си затвори упорито устата и продължи да човърка обувката си.

— Да не си ограничил достъпа до него?

Устата му пресъхна, но не искаше да си проси кока-кола. Вкъщи имаше малцова бира. Замисли се за нея.

— Значи в компютъра ти има нещо важно, щом си се погрижил никой да не го научи.

— Не, ей така, за кеф.

— Ще започнеш ли да ми отговаряш с по-дълги изречения, Халвур?

— Не е от значение. Драскам си разни неща, когато ми доскучае.

Сейер се изправи, столът се катурна назад и падна беззвучно върху линолеума.

— Струваш ми се жаден. Ще донеса по една кола-кола.

Сейер излезе от стаята и Халвур остана сам. Обувката му вече имаше доста голяма дупка и през нея се виждаше мръсният му чорап. В далечината зави сирена, но не успя да разбере дали е линейка, пожарна или полиция. Иначе в голямата сграда се чуваше постоянно жужене като в киносалон преди началото на прожекция. Сейер се появи с две бутилки и отварачка.

— Ще открехна прозореца, става ли?

Халвур кимна.

— Не съм го направил аз.

Сейер извади пластмасови чашки и наля кока-кола. Газираната напитка се надигна и преля.

— Нямам мотив да я убивам.

— На пръв поглед и аз така смятам — съгласи се Сейер. Въздъхна и отпи. — Но това не значи, че нямаш. Понякога чувствата ни вземат обрат и вършим необмислени неща. Обяснението в такива случаи е много просто. Познато ли ти звучи?

Халвур мълчеше.

— Познаваш ли Раймон, дето живее близо до Възвишението?

— Болният от синдрома на Даун? Случва се да го видя от време на време по улицата.

— Ходил ли си до къщата му?

— Минавал съм оттам с мотоциклета. Гледа зайци.

— Говориш ли си с него?

— Не.

— Знаеш ли, че Кнют Йенсвол, треньорът на Ани по хандбал, е излежавал присъда за изнасилване?

— Ани ми каза.

— Кой друг знае?

— Нямам представа.

— Познаваше ли Ескил Юнас, когото Ани е гледала редовно?

— Да — изненадано вдигна очи Халвур. — Малкият почина.

— Разкажи ми за него.

— Защо? — попита Халвур с недоумение.

— Просто го направи.

— Ами, Ескил беше жизнено и весело дете.

— Жизнено и весело?

— Кипеше от енергия.

— Проблемно дете?

— Малко трудно за контролиране. Не можеше да стои на едно място. Май му даваха и лекарства. Постоянно се налагаше да го връзват — в количката, на стола. Няколко пъти и аз помагах на Ани да го бави. Но, нали знаете, тя…

Пресуши чашата и си избърса устата.

— Познаваш ли родителите му?

— Знам ги.

— А големия син?

— Магне? Само на външен вид.

— Да е проявявал интерес към Ани?

— Нищо необичайно, пускаше й дълги погледи, като минехме край него.

— Как ти се струва това, Халвур? Други момчета да се заглеждат по гаджето ти?

— Първо, свикнал съм с подобни прояви. И второ, Ани беше доста враждебна към такива момчета.

— Въпреки това е отишла с някого до езерото. Явно има изключение, Халвур.

— Ясно ми е.

Халвур изглеждаше изморен. Затвори очи. На светлината от лампата белегът до устата му лъщеше като сребърна нишка.

— Неведнъж се е случвало да не разбирам настроенията на Ани. Понякога се ядосваше без причина, друг път ставаше раздразнителна, а ако я попитах какво има, ставаше още по-лошо. Сопваше ми се. „Не може да споделиш всичко на този свят просто така“, негодуваше тя.

Халвур дишаше с мъка.

— Значи си имал чувството, че Ани е знаела нещо и то я е измъчвало?

— Не съм сигурен. Вероятно сте прав. Споделях с Ани много неща за себе си. Тя знаеше повечето неща за мен. Исках да й покажа, че няма нищо страшно да се довериш някому.

— Но твоите откровения вероятно не са били сравними с нейната тайна? Може би е криела от теб нещо много по-сериозно.

Няма как да е по-сериозно. Няма начин.

— Халвур?

— Имаше нещо — промълви младежът и отвори очи, — което бе надвиснало над Ани като дамоклев меч.