Не поглеждай назад

— Едно от зайчетата е легнало настрани!

Раймон стоеше до вратата в спалнята на баща си и неспокойно се люлееше насам-натам.

— Кое?

— Цезар, Белгийския боец.

— Ами убий го тогава.

От ужас Раймон пръдна. Това с нищо не промени застоялия въздух в стаята.

— Но то още диша!

— Няма да храним умиращи животни, Раймон. Слагай го на дръвника. Брадвата е в гаража зад вратата. Пази си ръцете! — добави той накрая.

Раймон се оттегли и се заклатушка мрачно към клетките на зайците в двора. За миг се втренчи в Цезар през бодливата тел. „Заекът прилича досущ на бебе — помисли си той. — Свил се е като мека топка.“ Очите на животното бяха затворени. Не помръдна, когато Раймон отвори клетката и предпазливо провря ръка вътре. Той лекичко погали заека по гърба. Тялото му беше топло, както винаги. Раймон го хвана здраво за кожата на тила и го повдигна. Заекът слабо ритна с крачета. Явно нямаше сили.

После Раймон се надвеси над масата в кухнята, и се взря в албум със снимки на националния отбор, птици и животни. Изглеждаше много обезсърчен, когато Сейер се появи в дома му. Раймон беше само по анцуг и домашни пантофи. Косата му стърчеше във всички посоки, а коремът му изглеждаше бял и мокър. Кръглите му очи гледаха сърдито, а устните стискаше нацупено, сякаш упорито смучеше бонбон.

— Добър ден, Раймон.

Сейер се поклони дълбоко, за да го умилостиви.

— Досаждам ли ти?

— Да, защото сега се занимавам с колекцията си и ти ми пречиш.

— Това е много дразнещо. Едва ли има по-неприятно нещо. Нямаше да дойда, ако не бях принуден. Надявам се да ме разбереш.

— Да, да, знам.

Раймон омекна и влезе в стаята. Сейер го последва и остави пособията за рисуване върху масата.

— Ще те помоля да ми нарисуваш нещо — предпазливо рече той.

— О, не! За нищо на света!

Раймон имаше толкова разтревожен вид, че Сейер го хвана за рамото да го успокои.

— Не мога да рисувам — изписка той.

— Всички могат да рисуват — възрази спокойно Сейер.

— Не мога да рисувам хора.

— Няма нужда да го правиш. Става въпрос за една кола.

— Кола ли? — погледна недоверчиво той. Очите му се стесниха и заприличаха на нормални.

— Колата, която сте видели заедно с Рагнхил. Онази, бързата.

— Ама че ми досаждате с тази кола.

— Важно е. Пуснахме съобщение, но никой не се обажда. Шофьорът вероятно е подлец и трябва да го заловим, Раймон.

— Нали ви казах, мина твърде бързо покрай нас.

— Все нещо си видял от нея — настоя Сейер с плътен глас. — Нали каза, че си видял кола, а не лодка, велосипед или пък керван с камили?

— Камили ли?

Раймон се разсмя от все сърце и белият му корем се разтресе.

— Ама че странно щеше да бъде, ако по пътя слизаше керван с камили! Не бяха камили, а кола с кутия за ски на покрива.

— Нарисувай я — подкани го Сейер.

Раймон отстъпи. Седна на масата и изплези дългия си като гребло език. След няколко минути Сейер установи, че Раймон се е придържал максимално към истината в изказванията си. Резултатът върху скицника наподобяваше пълнозърнест хляб на колела.

— Ще го оцветиш ли?

Раймон отвори кутията, прегледа обстойно всички моливи и накрая се спря на червения. После се съсредоточи, за да не излезе извън очертанията на колата.

— Червена ли беше, Раймон?

— Да — лаконично отвърна той и продължи да оцветява.

— Значи колата беше червена? Сигурен ли си? Нали каза, че била сива?

— Червена беше.

Сейер внимателно претегли думите и измъкна табуретка изпод масата.

— Миналия път не помнеше цветя, но предположи, че колата е била сива, както твърдеше и Рагнхил.

Раймон се почеса обидено по корема.

— Сега се сетих. Вчера казах на онзи, дето дойде тук, че колата е червена.

— На кого?

— Един мъж ходеше из двора. Искаше да разгледа зайците. Поговорих си с него.

Сейер усети леко боцкане по тила.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Можеш ли да ми опишеш как изглеждаше?

Раймон остави червения молив и издаде напред долната си устна.

— Не.

— Не искаш ли?

— Мъжът не беше нищо особено. И да ти го опиша, няма да останеш доволен.

— И все пак опитай, моля те. Ще ти помогна. Дебел ли беше, или слаб?

— Средна работа.

— Тъмен, рус?

— Не знам. Носеше шапка с козирка.

— Виж ти! Млад ли беше?

— Не знам.

— По-възрастен ли беше от мен?

Раймон го зяпна.

— Е, не беше толкова стар като теб. Ти си побелял.

„Много ти благодаря“, помисли си Сейер.

— Не искам да го нарисувам.

— Няма да се наложи. С кола ли дойде?

— Не, пеш.

— Като си тръгна, надолу ли пое, или се качи към Възвишението?

— Не знам. Влезе при татко. Беше много приятен — изведнъж изтърси той.

— Сигурен съм. Какво ти каза този човек, Раймон?

— Че зайците били хубави. Попита ме дали ще му продам едно зайче, като им се роди поколение.

— Слушам те, продължавай.

— После поговорихме за времето, каква суша е напоследък. Той ме попита дали съм чул за момичето до езерото и дали я познавам.

— Какво му отговори?

— Че аз я намерих. Според него било тъжно, дето момичето умряло. А аз му разказах, че вие дойдохте да ме питате за колата. Колата ли, рече той, онази таратайка, която винаги кара страшно бързо, нали? Да, отвърнах аз. Точно нея видях. Той знаеше каква е колата: червен мерцедес. Сигурно съм се объркал, когато ме питахте, защото сега вече си спомням. Колата беше червена.

— Този мъж заплаши ли те?

— Не, не, аз няма да се оставя да ме заплашват. Големите хора не се плашат така лесно. Точно това му казах.

— А как беше облечен този мъж, Раймон?

— Съвсем обикновено.

— В кафяво? Или в синьо? Сещаш ли се?

Раймон го погледна объркано и скри глава в ръцете.

— Стига си мърморил!

Сейер направи пауза. Реши да даде на Раймон кратка почивка, за да се успокои. После подзе съвсем тихо:

— Но колата беше сива или зелена, нали?

— Не, червена беше. Казах му да не ме заплашва, защото няма смисъл. Колата си беше червена и той остана доволен.

Раймон се наведе над листа и започна да драска по рисунката си, стиснал упорито устни.

— Не я разваляй, искам да ми я дадеш — помоли Сейер и взе рисунката. — Как е баща ти? — замислено попита той.

— Не може да ходи.

— Знам. Ще се отбия да го поздравя.

Сейер се изправи и тръгна по коридора след Раймон. Отвориха вратата, без да почукат. В стаята цареше полумрак, но въпреки оскъдната светлина Сейер веднага забеляза застаналия до нощното шкафче старец, облечен в стар потник и твърде широки долни гащи. Коленете му трепереха заплашително. За разлика от пълничкия си син, старецът беше само кожа и кости.

— Татко! — изкрещя Раймон. — Какви ги вършиш!

— Няма нищо, няма нищо.

Баща му посегна към зъбната си протеза.

— Седни, ще си счупиш краката.

Прасците на стареца бяха обути в еластични чорапи, а на ръба им коленете му приличаха на два бледи хлебни пудинга с жълтеникави петна като стафиди.

Раймон му помогна да си легне и му подаде изкуствените зъби. Старецът избягваше погледна на Сейер. Вторачи се в тавана. Очите му, с малки зеници, бяха бледи и се изгубваха под дълги, рошави вежди. Той нагласи протезата си. Сейер се приближи до него. Вдигна очи към прозореца, обърнат към двора и пътя. Завесите бяха спуснати и в стаята влизаше съвсем оскъдна светлина.

— Наблюдавате ли пътя навън? — поинтересува се Сейер.

— От полицията ли сте?

— Да. Открива се хубав изглед, ако разтворите завесите.

— Правя го само когато навън е мрачно.

— Да сте забелязали непознати за вас автомобили или мотоциклети?

— Случва се, видях например полицейски коли, както и шейната на дядо Коледа, с която обикаляте из селото.

— А пешеходци?

— Туристи. Искат на всяка цена да се качат на Възвишението, за да събират дребни камъчета или да зяпат блатистата вода на езерото. Впрочем то е пълно с мърша от овцете. Разни хора, разни идеали.

— Познавахте ли Ани Холан?

— С баща й се знаем, когато работех в сервиза. Докарваше колата, като имаше проблеми.

— Вие ли бяхте началник на сервиза?

Старецът кимна, докато придърпваше одеялото по-нагоре.

— Той имаше две момичета. Руси, хубави.

— Ани Холан е мъртва.

— Знам, нали чета вестници като другите хора.

Кимна към пода. Под нощното шкафче имаше купчина вестници, както и нещо лъскаво, обвито в гланцирана хартия.

— Снощи в двора ви е идвал някакъв мъж и е разговарял с Раймон. Видяхте ли го?

— Само ги чух да шепнат отвън. Раймон може и да не е особено схватлив — остро отбеляза той, — но той не познава злото. Разбирате ли? Толкова е добър, че е готов да играе по свирката на всекиго, и върши всичко, каквото му поръчат.

Раймон кимаше енергично, докато се почесваше по корема.

Сейер улови погледа на светлите очи.

— Знам — тихо промълви той. — Значи сте ги чули да шепнат? Не се ли изкушихте да надникнете през прозореца?

— Не.

— Не сте особено любопитен, нали, Локе?

— Така е. Всеки трябва да гледа себе си.

— А ако ви кажа, че има някаква, макар и минимална вероятност този мъж в двора ви да е замесен в убийството на дъщерята на Холан?

— Разбирам, но не съм поглеждал навън. Бях зает с вестника.

Сейер се огледа в стаята и потръпна. Вътре миришеше неприятно, старецът вероятно страдаше от бъбречна недостатъчност. Стаята се нуждаеше от почистване и проветряване, а старецът — от топла вана. Сейер кимна и побърза да излезе навън. Жадно вдиша чистия въздух. Раймон се заклатурка след него и зачака със скръстени ръце, докато Сейер се настаняваше зад волана.

— Поправи ли колата, Раймон?

— Според татко ми е нужен нов акумулатор, но сега нямам пари. Струва над четиристотин крони. Не карам по пътищата — побърза да добави той. — Само по изключение.

— Добре. Влизай вътре, че ще измръзнеш.

— Да — зъзнеше той. — Пък си дадох и якето.

— Май не си постъпил много умно?

— Нямах избор — тъжно обясни Раймон. — Тя лежеше гола-голеничка.

— Какво?

Сейер го погледна слисан. Якето, с която беше покрит трупът, се оказа на Раймон!

— Ти ли я зави? — попита той.

— Тя нямаше никакви дрехи — отвърна Раймон и ритна буца пръст с пантофа си.

Явно спонтанно си е помислил, че тя замръзва, и е решил да я завие. Светлите косми сигурно са от заек, а и Раймон обича бонбони. Сейер се взря в очите му — очи на дете, чисти като изворна вода. Но Раймон имаше мускули, големи като свински бут. Сейер неволно поклати глава.

— Много мила постъпка — окуражи го той и го изгледа изпитателно. — Поговорихте ли си с нея?

Въпросът учуди Раймон и ангелският израз в очите му се изгуби, като че ли той долови очертанията на капан.

— Нали ми каза, че е мъртва!

След като Сейер си тръгна, Раймон се промъкна тайно и надникна в гаража. Цезар лежеше в ъгъла, завит със стар пуловер, и все още дишаше.

Скаре отхвърляше рутинни задължения и с химикалка „Майкробол“ номер 5 в ръка четеше доклади, като от време на време я затъкваше под пагона на ризата си. По лицето му бе изписана доволна усмивка, докато си тананикаше „Jesus on the line“7. Животът му се струваше чудесен, а разследването на убийство — много по-вълнуващо от въоръжен грабеж. Идеше лято. А ето го и шефа, размахващ сладолед в ръка. Скаре побърза да избута книжата настрани и да вземе лакомството.

— Зимното яке, с което бе покрит трупът, се оказа на Раймон — осведоми го Сейер.

Скаре така се изненада, че едва не изпусна сладоледа.

— Оставил го там, след като изпратил Рагнхил до дома й. Вярвам му. Завил мъртвото момиче хубаво, защото била гола. Обадих се на госпожа Албюм. Рагнхил е сигурна, че якето не е било там, когато са отишли до езерото. Така или иначе, якето е негово. Ще се наложи да го държим под око. Обясних му, че за съжаление няма да си го получи обратно много бързо. Той направо се стъписа. Обещах да му дам едно от моите якета. Старо е и само виси на закачалката, изобщо не го обличам. Ти намери ли нещо интересно? — приключи с въпрос разказа си Сейер.

— Проверих всички съседи на Ани — докладва Скаре и разкъса опаковката на сладоледа. — Повечето са почтени хора, но се натъкнах на много глоби за превишена скорост в района.

Сейер облиза парченце ягода от горната си устна.

— От двайсет и едно домакинства осем имат една или повече глоби за превишена скорост. Това надминава всички статистики.

— Пътуват много до работните си места в града или близките райони — обясни Сейер. — В Люнебю няма работа.

— Да, де, но въпреки това те представляват банда вандали по улиците. Намерих обаче и друго. Погледни това — Скаре разлисти разпечатките и посочи.

— Кнют Йенсвол, улица „Гнайс“ 8, треньорът по хандбал на Ани. Лежал е за изнасилване осем месеца в затвора „Юлершму“.

Сейер се наведе да разгледа книжата.

— Сигурно е успял да го скрие. Внимавай какво говориш пред познатите му.

Скаре кимна и облиза сладоледа си.

— Дали да не извикаме целия отбор по хандбал? Може да се е пробвал при някое момиче. Как мина при теб? Успя ли да уточниш подробностите около подозрителната кола?

Сейер изстена и извади рисунките от вътрешния си джоб.

— Според Рагнхил кутията със ските била лодка. А рисунката на Раймон е много забавна — тихо сподели той. — Но по-интересно е друго. Снощи в двора му го е посетил мистериозен турист и очевидно е успял да убеди Раймон, че колата е била червена.

Сейер сложи рисунката върху масата.

Скаре се ококори.

— Какво? А той каза ли…

— Нещо средно — лаконично отвърна Сейер. — Носел шапка с козирка. Не посмях да притисна Раймон за по-подробни описания, защото започва да се побърква.

— На това му казвам хитрост.

— А аз — дързост, защото не забравяй, говорим за човек, който познава Раймон, знае, че двамата с Рагнхил са го видели, и иска да се увери какво точно са забелязали. Следователно е нужно да се съсредоточим върху колата. Мътните го взели, сигурно живее съвсем наблизо.

— Но да се появи в двора на Раймон — това е безразсъдно смела постъпка. Дали някой друг го е видял?

— Разпитах съседите. Няма очевидци. Ако е дошъл по пътя над Възвишението, къщата на Локе е първата, а от съседния двор няма добър изглед към нея.

— А старецът?

— Дочул само шепот и нито за миг не се изкушил да повдигне завесата.

Мълчаливо продължиха да си ядат сладоледа.

— Дали да не отпишем Халвур и мотоциклета му?

— В никакъв случай.

— Кога ще го доведем?

— Довечера.

— Защо искаш да изчакаш дотогава?

— Вечер тук е по-тихо. А, разговарях с майката на Рагнхил, докато момиченцето драскаше кристалночисти доказателства върху скицника. Сьолви не е биологична дъщеря на Холан. Истинският й баща няма право да я вижда, вероятно заради злоупотреба с алкохол и упражняване на домашно насилие.

— Сьолви нали е на двайсет и една?

— Сега — да, но определено са преживели няколко години на болезнени конфликти.

— Накъде биеш?

— Бащата на Сьолви е преживял своеобразна загуба на детето си. Нека сега бившата му съпруга, с която са в обтегнати отношения, да разбере какво значи това. Може би иска да й отмъсти. Просто ми хрумна.

Скаре подсвирна.

— Знаем ли името му?

— Това е твоя задача, след като си изядеш сладоледа. Ела в кабинета ми. Тръгваме веднага щом го намериш.

Сейер излезе от стаята. Скаре набра номера на Холан и докато чакаше със слушалка в ръка, си ближеше сладоледа.

— Не ми се говори за Аксел — дърпаше се госпожа Холан. — Той ни съсипваше. След толкова много години успяхме да се отървем от него. Ако не бях се оплакала в съда, щеше да провали живота на Сьолви.

— Моля ви само за името и адреса му. Това е рутинна процедура, госпожо Холан, проверяваме хиляди подобни неща.

— Той не е имал вземане-даване с Ани. И слава богу!

— Името, госпожо Холан.

— Аксел Бьорк — най-сетне се предаде тя.

— Разполагате ли с друга информация за него?

— Да, знам ЕГН-то и адреса му. Освен ако не се е преместил. От моите уста в божиите уши! Живее твърде близо, само на час път с кола.

Тя говореше много разгорещено.

Скаре записа сведенията, кимна и благодари. Включи компютъра и потърси мъж на име Бьорк, Аксел, докато разсъждаваше колко слаба вече е защитата на личните данни. Превърна се в прозрачна покривка, под която не можеш да се скриеш. Откри мъжа безпроблемно и зачете информацията.

— Хиляди дяволи! — възкликна той, поглеждайки гузно към тавана.

После кликна върху иконата за принтиране и се облегна назад. Вдигна листа, прочете го още веднъж и тръгна по коридора към кабинета на Сейер. Старши инспекторът стоеше пред огледалото със запретнат ръкав. Чешеше си лакътя с недоволна физиономия.

— Изгубих си мехлема — оплака се той.

— Намерих го. Има досие, разбира се.

Скаре седна и остави листа върху бюрото на Сейер.

— Аха, да видим. Бьорк, Аксел, роден четирийсет и осма…

— Полицай е — промълви Скаре.

Сейер не реагира на забележката. Изчете сведенията и бавно кимна.

— Бивш. Да не би да искаш да си останеш вкъщи?

— Не, разбира се, но случаят е особен.

— Не сме по-добри от останалите, нали, Скаре? Ще изслушаме неговата версия. Бъди сигурен, че ще се различава от тази на госпожа Холан. Ще се наложи да се поразходим до Осло. Явно работи на смени и има шанс да го заварим вкъщи.

— Улица „Согн“ 4, квартал Адамстюен, големия червен блок до спирката на трамвая.

— Ориентираш ли се? — удиви се Сейер.

— Две години карах такси в този район.

— Има ли нещо, което да не си правил?

— Не съм скачал с парашут — потръпна Скаре.

Скаре демонстрира шофьорските си умения, придобити от кариерата на таксиджия, като закара Сейер по най-краткия маршрут. Спря колата на забранено за паркиране място пред един фризьорски салон и намериха името Бьорк на третия етаж. Позвъниха и зачакаха. Никой не отговори. От вратата в дъното излезе жена с кофа и дълга метла.

— В магазина е — осведоми ги тя. — Или поне излезе с пазарска чанта. По принцип ходи в бакалията на ъгъла.

Благодариха й и излязоха от сградата. Качиха се в колата и зачакаха. Заради жълтите и розовите плакати по прозорците на бакалията не се виждаше кой е вътре. Влизаха и излизаха предимно жени. Чак след като Скаре изпуши цигара на отворен прозореца с висяща навън ръка, пред магазина се появи мъж в дебела карирана риза и маратонки. Двамата полицаи чуха как бутилките дрънчаха в чантата му. Мъжът, фактически висок и едър, изглеждаше по-дребен, защото ходеше с наведена глава и поглед, забит в тротоара. Не забеляза колата.

— Прилича досущ на бивш наш колега. Изчакай го да завие зад ъгъла и отиди да видиш дали ще влезе в блока.

Скаре изчака, отвори вратата и се шмугна зад ъгъла. След две-три минути двамата отново влязоха в сградата.

Лицето на Бьорк зад полуотворената врата представляваше кълбо от мускули, нерви и импулси, от които тъмното му лице сменяше изражението си за секунди. Посрещна ги с открито, неутрално изражение, лишено от очаквания. После по лицето му се изписа любопитство. Забеляза униформата на Скаре, разрови паметта си, за да намери обяснение за появата на полицаи пред вратата му. Досети се за статията във вестника за трупа до езерото, отгатна връзката му със своята съдба и съобрази каква мисъл е минала през ума на полицаите. Последното изражение, което се задържа за по-дълго, представляваше горчива усмивка.

— Е — рече той и отвори широко вратата, — ако не се бяхте появили, модерните методи за разследване щяха да ми паднат в очите. Заповядайте, влезте. Да не би да сте майсторът и неговият чирак?

Пренебрегнаха забележката и го последваха в малкия коридор. Лъхна ги несъмненият мирис на алкохол.

Апартаментът на Бьорк представляваше китно кътче с просторна всекидневна, ниша за спане и малка кухня с изглед към улицата. Мебелите не си подхождаха. Сякаш бяха събрани от различни стаи. На стената, над старо писалище, висеше снимка на момиченце на около осем години. Косата й беше по-тъмна на снимката, но чертите й не се бяха променили за толкова години. Момиченцето беше Сьолви. В единия ъгъл на рамката бе мушната червена панделка.

Внезапно забелязаха спотаилата се в ъгъла на стаята овчарка, която ги гледаше бдително. Кучето не помръдна и не издаде нито звук при влизането им.

— Какво си направил с това куче, което аз очевидно не съм успял да направя с моето? — попита Сейер. — Моето се нахвърля върху хората още щом прекрачат прага ми и вдига такъв шум, че го чуват чак на първия етаж. За сведение — аз живея на тринайсетия — поясни той.

— Значи си се привързал много силно към животното. Не бива да се държиш с кучето си, все едно то е целият ти живот. А може би е точно така?

По лицето му заигра иронична усмивка. Разучаваше Сейер с присвити очи, без да очаква разговорът им да протече приятелски. Косата му беше късо подстригана, но мръсна и мазна, а брадата — гъста. Тъмна сянка покриваше долната част от лицето му.

— Е — подзе той след кратко мълчание, — искате да знаете дали познавах Ани, нали? — изплю той въпроса си като рибя кост. — Идвала е няколко пъти в апартамента заедно със Сьолви. Нямам причина да го премълчавам. Ада обаче разбра и сложи край на посещенията им. На Сьолви й се идваше при мен. Не знам какво й е втълпила Ада, но според мен й е промила мозъка. Сьолви вече не проявява никакъв интерес към мен. За нея Холан пое ролята на баща — почеса се по бузата и, понеже полицаите мълчаха, реши да продължи: — Сигурно си мислите, че съм отнел живота на Ани, за да си отмъстя? Опазил ме бог, не съм го направил. Нямам нищо против Еди Холан, а не бих пожелал и на най-върлия си враг да изгуби детето си. Защото мен ме сполетя точно това. Днес съм бездетен. Вече нямам сили да се боря. Признавам обаче, че мисълта не ми е съвсем чужда: сега и Ада, тази превзета дъртофелница, знае какво е чувството да изгубиш детето си. Наистина изпитва болката, каквато изпитах и аз. Възможностите ми в бъдеще да се видя със Сьолви клонят към нула. Ада ще трепери над нея като орлица. Никога не бих рискувал да попадна в такава ситуация.

Сейер го слушаше мълчаливо. Гласът на Бьорк беше пропит от горчивина.

— Къде съм бил в посочения час? Намериха я в понеделник, нали? Към обяд, ако съм разбрал правилно от вестниците. Отговорът е: тук, в апартамента. Нямам алиби. Вероятно съм бил пиян. Винаги съм фиркан, когато не съм на работа. Дали съм склонен към насилие? Ни най-малко. Наистина ударих Ада, но тя ме предизвика да й посегна. Това беше целта й. Знаеше, че успее ли да ме накара да изляза от кожата си, ще има доказателства в съда. Ударих я веднъж с юмрук. Поддадох се на импулса. Тогава за пръв и единствен път в живота си посегнах на човек. Имах много лош късмет, защото й счупих челюстта и й избих няколко зъба, докато Сьолви седеше на пода и наблюдаваше случващото се. Ада режисира цялата работа. Разпръсна играчките на Сьолви по пода, за да ни види детето, и напълни хладилника с бира. После започна да ми крещи. Много я бива за такива неща. Не се отказа, преди да ме извади от равновесие. Влязох право в капана.

Под горчивината прозираше и своеобразно облекчение, вероятно защото най-сетне си бе намерил слушатели.

— На колко години беше Сьолви, когато се разведохте?

— На пет. Тогава Ада вече имаше връзка с Холан и искаше да вземе детето със себе си.

— Било е отдавна. Би трябвало вече да сте загърбили миналото…

— Човек не може да загърби децата си.

— Отстраниха ли ви от служба? — прехапа устна Сейер.

— Станах доста зависим от чашката. Изгубих жена си, детето, работата, къщата, уважението на повечето си познати. Така погледнато — усмихна се горчиво той, — едва ли имам какво да губя, ако стана и убиец. Нямам нищо за губене. — Неочаквано той се усмихна с дяволито пламъче в очите. — Но в такъв случай щях да действам веднага, нямаше да чакам години наред. Честно казано, ако исках да убия някого, по-скоро бих светил маслото на Ада.

— За какво се карахте? — полюбопитства Скаре.

— За Сьолви.

Скръсти ръце и се вторачи през прозореца, сякаш спомените се заредиха един след друг по улицата.

— Сьолви открай време си е особена. Сигурно сте се запознали с нея и сте видели в какво се е превърнала. Ада винаги искаше да я покровителства. Сьолви не е никак самостоятелна, дори е малко безхарактерна. Болезнено вманиачена на тема момчета и какво впечатление ще им направи. Това е целта на Ада: Сьолви да си намери мъж възможно най-скоро и той да поеме грижата за нея. Никога през живота си не съм се сблъсквал с майка, която до такава степен да тласка дъщеря си в такава порочна посока. Опитвал съм се да й обясня, че Сьолви има нужда точно от обратното, от самоувереност. Исках да я заведа на риболов, да я науча да цепи дърва, да рита топка, да спи в палатка. Тя трябва да се поизмори от физически занимания и да не се паникьосва само защото прическата й се развалила. Сега се разхожда из фризьорския салон и цял ден се гледа в огледалото. Ада ме нарече комплексар, искал съм да имам син и не съм приел, че ми се е родила дъщеря. Карахме се непрекъснато — въздъхна той. — През целия ни съвместен живот. После продължихме в същия дух.

— От какво се издържате сега?

Бьорк се вторачи мрачно в Сейер.

— Сигурно вече знаете. Работя в частна охранителна фирма. Обикалям нощем с куче и джобен фенер. Работата си я бива. Няма много предизвикателства, но аз вече си взех порцията приключения.

— Кога идваха момичетата последно при вас?

Той си потърка челото, сякаш искаше да измъкне датата на посещението им от водовъртежа на мислите си.

— Миналата есен. С тях дойде и приятелят на Ани.

— И не сте ги виждали след това?

— Не.

— Ходили ли сте до дома им, за да видите Сьолви?

— Няколко пъти. Ада веднага се обаждаше в полицията с оплакването, че се натрапвам и ги заплашвам. Подобни изказвания ми създават проблеми в работата и съм принуден да се предам.

— А господин Холан?

— Той е свестен. Всъщност според мен той се измъчва от нашите влошени отношения, но е мъж под чехъл. Ада му е стъпила на врата и той прави каквото му заповяда, затова не се карат. Нали сте разговаряли с тях, картинката ви е ясна.

Внезапно се надигна и с целия си внушителен ръст застана до прозореца с гръб към полицаите.

— Не знам какво се е случило с Ани — промълви той. — Но щеше да ми се струва по-логично, ако беше сполетяло Сьолви. Тя е невъобразимо наивна.

Сейер го погледна любопитно и се запита защо всички повтарят едно и също: ако беше сполетяло Сьолви. Като че ли ставаше дума за огромно недоразумение, като че ли Ани бе убита по погрешка.

— Притежавате ли мотоциклет, Бьорк?

— Не, защо? — учуди се той. — Карах като по-млад. После го оставих в гаража на мой познат, а накрая го продадох. „Хонда“ 75. Остана ми само каската.

— Може ли да я видим?

— В коридора е.

Скаре надникна през вратата и видя каска със затъмнен визьор, но без подбрадник.

— Какъв е личният ви автомобил?

— Карам само пежото на охранителната фирма — отвърна той и внезапно смени темата: — Натрупах много опит. Разучих отблизо феноменалната връзка майка-дете. Това е своеобразен свещен пакт, който никой не е способен да разруши. По-лесно ще разделя сиамски близнаци с голи ръце, отколкото да откъсна Сьолви от Ада.

Сравнението накара Сейер да примига.

— Ще бъда откровен с вас — продължи Бьорк. — Мразя Ада и нямам желание да го крия. Най-голямото нещастие за нея би било Сьолви да порасне, да осъзнае какво се е случило и все някога да се осмели да се противопостави на майка си, та аз да получа възможността да общувам с дъщеря си, както исках от самото начало, защото двамата с нея имаме право на нормални взаимоотношения. Това би сразило Ада.

Изведнъж той им се видя изтощен. От улицата долетя тракането и звънът на трамвая. Сейер отново се загледа в снимката на Сьолви. Опита се да си представи как ли щеше да протече животът му, ако Елисе го бе намразила, бе взела Ингри със себе си и отгоре на всичко му бе издействала съдебна забрана да я вижда. Зави му се свят, защото притежаваше развито въображение.

— С други думи, Ани Холан е била момичето, което сте искали да бъде Сьолви — заключи Сейер.

— Донякъде да. Тя е самостоятелна и силна. Беше — поправи се той внезапно и се обърна. — Това е ужасно. Надявам се да откриете кой го е извършил, заради Еди. Наистина се надявам.

— Заради Еди? Но не заради Ада?

— Не — искрено призна той. — Не заради нея.

— Доста сладкодумен мъж, а?

Сейер запали колата.

— Вярваш ли му? — попита Скаре и му даде знак да завие след бакалията.

— Не знам, но зад маската на яростта се крие силно отчаяние, което ми се стори неподправено. На този свят сигурно има зли, пресметливи жени. А жените имат един вид изконно право над децата. Ужасно е да те сполети подобно нещо, защото не можеш да пребориш подобни нагласи. Но вероятно така трябва да бъде — замисли се той и се взря в релсите на трамвая. — Възможно е това да представлява биологичен феномен с цел да се осигури безопасността на децата. Ненакърнима връзка с майката.

— Олеле! — поклати глава Скаре. — Ти имаш деца, вярваш ли на думите си?

— Не, само разсъждавам на глас. А ти?

— Аз нямам деца!

— Но имаш родители, нали?

— Да. Боя се, че съм непоправимо мамино синче.

— Аз също — замислено призна Сейер.