Не поглеждай назад

Застанал прав, Турбьорн натискаше разни копчета на мобилния си телефон. Младежът, около шестнайсетгодишен, имаше тъмна, средно дълга коса с наченки на олисяване, затова я бе прибрал в шарена кърпа. Краищата й стърчаха от възела на слепоочието му като две червени пера и му придаваха вид на блед индианец. Избягвайки погледа на майката на Рагнхил, той намери спасение, като се вторачи в Сейер и облиза няколко пъти устните си.

— Вашето откритие е важно — похвали го полицаят. — Напишете адреса й тук. Помните ли името й?

— Хелга Муен, номер едно. Сива къща с клетка за кучета отпред.

Почти шепнеше. Написа адреса с едри букви на подадения му от Сейер бележник.

— Проверихте ли на повечето места? — попита Сейер.

— Първо отидохме на Възвишението, после слязохме до Змеевото езеро и поогледахме пътеките. Бяхме и на язовирната стена, в магазина на Хорген и на брега до енорийския дом. А, и до църквата. Накрая обиколихме няколко селски къщи, после се отбихме и в конната база. Рагнхил беше… ъъъ… искам да кажа, е луда на тема животни.

Лицето му пламна заради неволната грешка. Сейер го потупа по рамото.

— Седни, Турбьорн.

Кимна към дивана, където имаше място до госпожа Албюм. Тя се намираше в друга фаза. Усилено се опитваше да преглътне ужасяващата възможност Рагнхил никога да не се върне, а тя да се окаже принудена да изживее остатъка от живота си без момиченцето с големите сини очи. Прозрението я обладаваше под формата на леки бодежи, които тя предпазливо допускаше. Тялото й се вдърви напълно, като че ли бе глътнала бастун. Полицайката, досега не обелила дума, бавно се изправи. За първи път се престраши да предложи нещо:

— Госпожо Албюм — тихо помоли тя, — нека да направя малко кафе.

Жената кимна със сетни сили. Изправи се и двете с полицайката влязоха в кухнята. Чу се шум от пусната вода и дрънчене на чаши. Сейер кимна незабележимо на Карлсен и му направи знак да го последва в коридора. Там си зашепнаха. Турбьорн едва-едва виждаше главата на Сейер и върха на обувката на Карлсен — черна и лъскава. В полумрака спокойно си погледнаха часовниците. Разбраха се без думи. Изчезването на Рагнхил вече се превърна в сериозен случай и настъпи време да задействат полицейско разследване. Сейер се почеса по лакътя през ризата.

— Няма да понеса да я намерим в някоя канавка.

Отвори вратата, за да влезе малко чист въздух. И ето я пред него, в червен анцуг, застанала на най-долното стъпало с ръчичка на перилата.

— Рагнхил? — слисано възкликна той.

След половин час на щастие, когато колата се спускаше по склона Шифер, той доволно прокара пръсти през косата си. Карлсен възприемаше сегашната подстрижка на колегата си — по-къса от обикновено — като метална четка за лющене на стара боя. Характерното му лице изглеждаше спокойно. Нямаше и помен от обичайното вглъбено и сериозно изражение. Пътьом минаха покрай сивата къща. Видяха кучешката клетка и лице на прозореца. Ако Хелга Муен е очаквала посещение от полицията, ще остане разочарована. Рагнхил се намираше в пълна безопасност в скута на майка си с голям сандвич в ръка.

Мигът, когато момиченцето влезе в къщата, се запечата завинаги в съзнанието им. Майката чу тънкия глас, изскочи от кухнята и се хвърли върху детето светкавично като хищник върху плячка. Рагнхил се озова в капан. Между силните ръце на майката стърчаха тънките й крайници и русата опашка. Застинаха в тази поза. Не се чуваше никакъв звук, никоя от тях не изхлипа. Турбьорн беше на път да съсипе телефона си, полицайката дрънкаше с чашите, Карлсен засукваше мустак. По лицата на всички се разля широка усмивка. В стаята стана светло, сякаш слънцето внезапно проникна през прозореца. Накрая от гърлото на майката през ридания, примесени със смях, се изтръгна:

— ПАКОСТНИЦА ТАКАВА!

— Мисля да си взема седмица отпуск — изкашля се Сейер. — Имам неползвани свободни дни.

Карлсен премина през „легнал полицай“.

— Какво ще правиш? Ще скачаш с парашут във Флорида ли?

— Имам намерение да навестя вилата.

— До Бревик ли?

— До островите Сан.

Поеха по главния път; Карлсен увеличи скоростта.

— Тази година трябва да отида до Леголанд — промърмори Карлсен. — Вече няма измъкване. Дъщеричката ми мрънка.

— От твоите уста звучи като наказание — отбеляза Сейер. — В Леголанд е страхотно. Ще си тръгнеш, затрупан в кубчета лего и зарибен, гарантирам ти. Непременно отиди. Няма да съжаляваш.

— Значи си ходил там?

— Да, с Матеус. Знаеш ли, че са построили статуя на Седящия Бил само от кубчета лего? Използвали са милион и четиристотин хиляди кубчета със специално оцветяване. Направо не е за вярване.

Замълча и погледна църквата вляво — малка, бяла, дървена църква недалеч от пътя, сгушена между зелени и жълти поля, заобиколена от отрупани с плод дървета.

„Красива църква — помисли си той, — там трябваше да погреба съпругата си, макар и да е доста далеч.“ Сега вече беше твърде късно. Тя почина преди повече от осем години и гробът й се намираше в центъра на града, точно до натоварената главна улица, обвита в изгорели газове и шум.

— Момиченцето е добре, нали?

— Така изглежда. Помолих майката да се обади, като се поуспокоят. Тогава Рагнхил ще стане по-приказлива. Шест ча̀са — замислено рече той. — Този самотник май ще излезе голям чаровник.

— Явно има шофьорска книжка. Значи не е толкова заблуден.

— Откъде си толкова сигурен за шофьорската книжка?

— Прав си, може и да няма — призна Карлсен.

Внезапно наби спирачки и сви към бензиностанцията в така наречения център на селото, където се намираха още пощата, банката, фризьорският салон. На прозореца на магазин от веригата „Киви“ висеше плакат с надпис „Разпродажба на лекарства“, а фризьорският салон изкушаваше с предложение за нов солариум.

— Ще хапна набързо. Какво ще кажеш?

Двамата влязоха вътре. Сейер си купи вестник и шоколад. Погледна през прозореца към фиорда.

— Извинете — обърна се към тях момичето зад тезгяха. — Да не се е случило нещо лошо с Рагнхил?

Тя погледна тревожно униформата на Карлсен.

— Познавате ли я? — Сейер остави парите на тезгяха.

— Не, не лично, но съм виждала майката. Сутринта дойде да я търси тук.

— Рагнхил е добре. Вкъщи си е.

Момичето се усмихна с облекчение и му върна рестото.

— Оттук ли сте? — попита Сейер. — Познавате ли повечето жители?

— Да, може да се каже. Тук не живеят много хора.

— Ако ви попитам дали познавате малко особен мъж, който кара стар, мръсен микробус, какво ви хрумва?

— Звучи като описание на Раймон — кимна тя. — Раймон Локе.

— Какво знаете за него?

— Работи в Бюрото по труда. Живее в къща от задната страна на Възвишението заедно с баща си. Раймон страда от синдрома на Даун. Около тридесетгодишен е и е много мил. Впрочем преди време баща му работеше в тази бензиностанция. После го пенсионираха.

— Има ли шофьорска книжка?

— Не, но въпреки това кара микробуса на баща си. Той е на легло и едва ли има представа какви ги върши Раймон. Шерифът знае и от време на време го прибира, но това не променя нещата. Раймон е голям особняк, шофира само на втора скорост. Да не би да е взел Рагнхил със себе си?

— Да.

— Била е в добри ръце — усмихна се тя. — Раймон и на мравката път струва.

Усмивката по лицата на двамата полицаи стана по-широка. Излязоха от бензиностанцията. Карлсен отхапа от шоколада и плъзна поглед напред.

— Приятно местенце — отбеляза той, дъвчейки лакомството.

Сейер, който си купи старомоден сладкиш с марципан, проследи погледа му.

— Този фиорд се е врязал в сушата дълбоко, над триста метра. Температурата не надвишава седемнайсет градуса.

— Познаваш ли някого от тукашните?

— Аз — не, но дъщеря ми, Ингри — да. Ходи из района на туристически обиколки от типа „Опознай родното си място“, дето ги организират през есента. Обожава подобни екскурзии.

Той уви станиола на тънка лента и я мушна в джоба на ризата си.

— Според теб страдащите от синдрома на Даун могат ли да станат добри шофьори?

— Нямам представа — отвърна Карлсен. — Но те са като всички нас, само дето имат една хромозома в повече. Ако съм разбрал правилно, най-големият им проблем е, че имат нужда от повече време в сравнение с останалите, за да научат нещо. Освен това страдат от порок на сърцето и не доживяват до старини. Имаше и нещо с ръцете.

— Какво?

— Липсва някаква бразда на ръката или нещо подобно.

— Е, Рагнхил е останала очарована от него — отбеляза Сейер с учудено изражение.

— Май и зайците са я предразположили.

Карлсен извади носна кърпичка от вътрешния си джоб и избърса шоколада от ъгълчетата на устата си.

— Като малък израснах с такова момче. Наричахме го Лудия Гунар. Като се замисля, тогава го смятахме за същество от друга планета. Той почина само на трийсет и пет години.

Качиха се в колата и потеглиха. Сейер подготви наум кратък и ясен доклад, който да поднесе на началника на отдела, като се върнат в Камарата. Неочаквано изпита силна потребност да замине за вилата си за няколко дни. Моментът беше удобен, дългосрочната прогноза — обещаваща, а щастливата развръзка с прибралото се момиченце повиши настроението му. Плъзгайки поглед по поля и ниви, усети колко бавно се движат и забеляза трактора на пътя пред тях. Зеленият „Джон Диър“ с масленожълти джанти едва-едва пълзеше пред тях. Нямаше как да го изпреварят. Излезеха ли на права отсечка, тя се оказваше твърде къса. Фермерът, нахлупил градинарска шапка с наушници, седеше като истукан, сякаш фигурата му израстваше от седалката на трактора. Карлсен премина на по-ниска скорост и въздъхна.

— Вози брюкселско зеле. Протегни си ръката и забърши една касетка. Ще си я сготвим в столовата!

— Сега се движим със скоростта на Раймон — промърмори Сейер. — Да пориш живота на втора скорост. Само си представи.

Той отпусна побелялата си глава върху облегалката и затвори очи.

След тишината в селото градът им се видя като мръсен кипящ котел. Главната пътна артерия минаваше през центъра. Градската управа водеше ожесточена битка за построяването на тунел, чийто проект лежеше на бюрото им, но срещаше протеста на доста обществени групи, които излагаха своите повече или по-малко убедителни аргументи: грозната гледка на въздухопроводите до реката, шумът и замърсяването по време на строителните работи и, не на последно място, разходите по осъществяването на проекта.

Сейер се загледа към улицата от кабинета на началника си. Току-що бе изложил молбата си. Сега чакаше отговор. Знаеше, че ще удовлетвори искането му. На Холтеман не би му хрумнало да отхвърли молбата на Сейер. Но той си имаше принципи.

— Провери ли списъците с дежурствата? Каза ли на останалите колеги?

— Да — кимна Сейер. — Сут ще поеме две дежурства със Сивен. Надявам се да го държи изкъсо.

— Тогава не виждам причина да…

Телефонът иззвъня. Като че ли изписука гладна птичка. Сейер не беше религиозен, но въпреки това се помоли, вероятно на Провидението, да не му отмъкнат почивката под носа.

— Дали Конрад е при мен? — Холтеман кимна. — Да, тук е. Свържи я.

Издърпа кабела и подаде слушалката на Сейер. Полицаят предположи, че Ингри има някаква молба. Излишно е да се тревожи предварително. Всъщност обаждаше се госпожа Албюм.

— Рагнхил добре ли е? — побърза да се осведоми той.

— Да, всичко е наред. Чувства се чудесно, но ми разказа нещо странно, когато най-после останахме насаме. Нямаше как да не ви се обадя, думите й ми се сториха подозрителни, а тя няма навика да си съчинява подобни истории. Затова за всеки случай се свързах с вас. Така поне ще ми олекне, че съм споделила с някого.

— За какво става въпрос?

— Този мъж, с когото била Рагнхил, я изпратил до вкъщи. Името му впрочем било Раймон, тя се сети по-късно. Качили се от задната страна на Възвишението и минали покрай Змеевото езеро. Там спрели за малко.

— Да?

— Според Рагнхил там има жена.

Той примига изненадано.

— Какво?

— До Змеевото езеро лежала жена, неподвижно и без дрехи.

Гласът й звучеше едновременно изплашено и смутено.

— Вие вярвате ли й?

— Да, разбира се. Едно дете не би измислило подобно нещо. Аз обаче не смея да се кача дотам сама, а не искам да вземам Рагнхил с мен.

— Ще се погрижа да проверят. Не казвайте на никого. Ще се свържем с вас.

Остави слушалката и заключи вратата на вилата, засега отворена само в плановете му. Мирисът на солени пръски вода и прясна треска изчезна яко дим. Усмихна се, полуобърнат към Холтеман.

— Първо се налага да свърша една работа.

Карлсен обикаляше с патрулката, единствената останала служебна кола за деня, и имаше за задача да обслужва централната част на града. Затова Сейер взе със себе си Скаре — къдрокос полицай, два пъти по-млад от него. Скаре, весел дребен мъж, благ и оптимистично настроен, говореше на силно изразен южен диалект. Паркираха до пощенската кутия на улица „Гранит“ и поговориха с Ирене Албюм. Рагнхил не се отлепи от полата на майка си. Явно предупрежденията бяха дали резултат. Госпожа Албюм сочеше с ръка и обясняваше. Посъветва ги да следват маркировката на пътеката от гората срещу къщата и да се изкачат от лявата страна на Възвишението. Според нея нямаше да им отнеме повече от двайсет минути.

По стъблата на елите бяха начертани сини стрелки. Двамата полицаи се взираха скептично в изпражненията на овцете, стъпваха встрани в пирена и упорито продължаваха да се катерят. Наклонът ставаше все по-стръмен. Скаре се задъха, но Сейер крачеше без усилие. Веднъж спря, обърна се и се загледа надолу към застроената площ. От тази височина се виждаха само покриви в розово, кафяво и черно. Продължиха, без да разговарят, отчасти защото дишането им се ускоряваше от усилието да вървят, отчасти защото се бояха какво ще заварят. Гората ставаше все по-гъста. В един момент ги обгърна полумрак. Сейер зорко следваше пътеката с очи, не за да не се препъне, а за да огледа внимателно терена. Ако нещо действително се е случило горе, не бива да изпуснат евентуални следи. Вървяха точно седемнайсет минути, когато гората се разреди и през дърветата проникна слънчева светлина. Вече виждаха езерото с огледална повърхност, не по-голямо от язовир, сгушено сред елите, подобно на тайна стая. Мигом обходиха мястото с очи. Проследиха с поглед жълтата линия на тръстиката и малко по-нататък забелязаха нещо като плаж. По-скоро изглеждаше тинесто място с четири-пет големи камъка — достатъчна преграда за тръстиката. Наглед само там човек можеше да стигне до водата. В тинята и калта видяха жена, легнала с гръб към тях. Горната част от тялото й бе покрита със зимно яке, иначе бе гола. До нея на купчина стояха дрехи в синьо и бяло. Сейер спря рязко и инстинктивно посегна към телефона на колана си. После промени решението си. Пристъпи встрани от пътеката и предпазливо се приближи към тялото. Обувките му жвакаха.

— Остани на място — подвикна той тихо към Скаре.

Партньорът му се подчини. Сейер отиде съвсем близо до водата и стъпи върху камък, за да погледне жената отпред. Не искаше да докосва нищо. Очите й бяха леко хлътнали, полуотворени и вторачени някъде в езерото. Очната ципа, изгубила вече блясъка си, се бе набръчкала. Зениците изглеждаха големи, но не съвсем кръгли. Устата зееше, покрита с жълтеникава пяна, достигаща и до носа. Сякаш беше повърнала. Лицето й се намираше на сантиметри от водата. Сейер долепи два пръста до сънната й артерия. Кожата, макар и изгубила еластичността си, на допир не се оказа толкова студена, колкото очакваше той.

— Мъртва е — установи той.

Забеляза червеникавовиолетови петна по ушите и шията й. Кожата на краката й беше настръхнала, но непокътната. Върна се по същия път. Скаре чакаше леко отпуснат, с ръце в джобовете. Страхуваше се да не сбърка.

— Под якето е чисто гола. Няма видими наранявания. Към осемнайсет-двайсетгодишна.

Сейер повика линейка, съдебни патолози, фотограф и криминалисти. Обясни им как да стигнат дотам: по пътя от задната страна на Възвишението, защото оттам имаше начин да се мине с кола. Предупреди ги да спрат на известно разстояние от местопроизшествието, за да не унищожат евентуални следи от автомобил. Огледа се къде да седне и си избра най-плоския камък. Скаре се отпусна до него. Втренчиха се безмълвно в белите й крака и в русата й коса — гладка, средно дълга. Тя лежеше настрани, почти в ембрионална поза. Ръцете й — прибрани към гърдите, а краката — свити в коленете. Якето, метнато небрежно върху горната половина на тялото й, стигаше до бедрата. Само якето беше чисто и сухо. Останалата част от дрехите й, събрани на купчина зад гърба й, бяха мокри и мръсни: дънки с колан, риза на сини и бели карета, сутиен, тъмносин колежански пуловер; маратонки „Рийбок“.

— Какво е това над устата й? — промърмори Скаре.

— Пяна.

— Ясно, но откъде се е взела?

— Надявам се да разберем по-късно. Като че ли си е легнала да спи и е обърнала гръб на целия свят.

— Никой не се съблича гол, преди да се самоубие.

Сейер замълча. Отново погледна трупа, бялото тяло до черното езеро, обградено от тъмни ели. Нищо от тази сцена не напомняше за насилствена смърт, по-скоро внушаваше спокойствие. Зачакаха.

От гората се появиха шестима души. Глъчката утихна с няколко тихи покашляния, когато зърнаха двамата мъже до водата. След секунда забелязаха и мъртвата жена. Сейер се изправи и им махна с ръка.

— Вървете настрани! — извика той.

Съобразиха се със съвета му. Всички познаваха мъжа с побелялата коса. Един от дошлите измери терена с опитно око, пристъпи от крак на крак върху твърдата почва и промърмори нещо за недостатъчното количество валежи. Фотографът тръгна пръв. Не се суети много-много около мъртвата, а погледна към небето, за да провери под какъв ъгъл пада светлината.

— Направи снимки от двете страни — подсети го Сейер. — Хвани и растенията. Боя се, че по някое време ще се наложи да нагазиш във водата. Искам снимки отпред, без да я местите. Като свършиш половината лента, ще махнем якето.

— Езера от този род по принцип нямат дъно — сдържано възрази фотографът.

— Нали можеш да плуваш?

Настана мълчание.

— Там има лодка. Ще я използваме.

— Онази там ли? Вижда ми се изгнила.

— Ще стане ясно — сухо рече Сейер.

Докато траеше фотографската сесия, останалите чакаха неподвижно, но един от криминалистите вече се катереше и претърсваше терена. Не откри никакви отпадъци. Намираха се на идилично местенце, където очакваха да видят капачки от бирени бутилки, използвани презервативи, фасове и парчета станиол от шоколад. Нищо подобно.

— Невероятно — отбеляза експертът. — Няма дори кибритена клечка.

— Сигурно е почистил след себе си — предположи Сейер.

— Не ти ли прилича на самоубийство?

— Чисто гола е — възрази той.

— Да, но го е направила сама. Дрехите не са свалени насилствено, в това поне съм сигурен.

— Мръсни са.

— Може би затова ги е съблякла — усмихна се криминалистът. — А и е повърнала. Явно е взела нещо, което не й понася.

Сейер се отказа да коментира. Погледна тялото. Въпреки всичко схващаше какво има предвид експертът. Действително изглеждаше, сякаш сама си е легнала, а дрехите наистина стояха наредени до нея, а не пръснати наоколо — мръсни наистина, но не и разкъсани. Само зимното яке върху горната част от тялото й беше сухо и чисто. Той се вторачи в тинята и калта и забеляза нещо, прилично на отпечатък от обувка.

— Я погледни това — обърна се той към криминалиста.

Мъжът в работен гащеризон клекна и измери многократно всички отпечатъци.

— Няма да открием нищо. Пълни са с вода.

— Не можеш ли да използваш някой от тях?

— Най-вероятно не.

Заразглеждаха пълните с вода елипси.

— Направи все пак снимки. Струват ми се малки. Сигурно са на човек с малки стъпала.

— Около двайсет и седем сантиметра са. Определено не са големи. Отпечатъците може да се окажат нейни.

Фотографът щракна няколко снимки на следите. После се качи на старата лодка и я потопи във водата. Не намериха гребла, затова се наложи да шляпа с ръце. При всяко негово движение лодката се разклащаше заплашително.

— Пропуска вода! — извика разтревожено фотографът.

— Кротко, тук има цял спасителен отряд! — успокои го Сейер.

Най-сетне фотографът привърши. Бе направил повече от петдесет снимки. Сейер слезе до водата, събу си обувките и чорапите, остави ги на един камък, запретна крачоли и нагази. Намираше се на метър от главата й. На шията й видя огърлица. Извади химикалка от вътрешния си джоб и предпазливо повдигна украшението.

— Медальон — тихо установи той. — Вероятно от сребро. Има надпис. Х и М. Пригответе пликче.

Наведе се напред, разкопча медальона, после отметна якето.

— Тилът й е червен. Кожата й навсякъде е невероятно бяла, а на тила е много червена. Грозно петно с големината на ръка.

Съдебният патолог Снурасон, обут в гумени ботуши, нагази във водата и последователно огледа очните й ябълки, зъбите и ноктите. Обърна внимание на безупречната кожа, на леките червени петна. Всъщност бяха няколко, пръснати по врата и по гърдите. Забеляза всяка малка подробност: дългите крака, рядко срещаната липса на родилни белези. Единствено на дясното й рамо имаше малко петънце от подкожен кръвоизлив. Той предпазливо докосна пяната на устата й с дървена шпатула. Оказа се твърда и гъста като десертен крем.

— Какво е това? — кимна към устата й Сейер.

— Съвсем спонтанно бих го взел за течност от дробовете, съдържаща протеин.

— А това е знак за…?

— Удавяне, но би могло да е и друго.

Отчекна малко от пяната. След малко от устата й започна да извира още.

— Дробовете се свиват — обясни той.

Сейер стисна устни, докато наблюдаваше феномена.

Фотографът направи още снимки на трупа, вече без яке.

— Време е да разчупим печата, така да се каже — Снурасон внимателно я обърна по корем. — Леки наченки на вдървяване, особено по тила. Едра, добре сложена, здрава жена. С широки рамене. Добра мускулатура на предмишниците, бедрата и прасците. Вероятно е спортистка.

— Забелязваш ли изобщо следи от насилие?

Огледа гърба и задната страна на краката.

— Ако изключим червените петна на тила, не. Възможно е някой да я е сграбчил за врата и да я е потопил. Явно докато е била облечена. После я е извадил, съблякъл я е грижливо и я е покрил с якето.

— Някакви следи от сексуално посегателство?

— Все още не мога да кажа.

Снурасон се зае невъзмутимо да й мери температурата под погледите на всички. Видя резултата и присви очи.

— Трийсет градуса. Като взема предвид оскъдните трупни петна и леко вдървения врат, предполагам, че смъртта е настъпила преди десет-дванайсет часа.

— Не си прав — възрази Сейер. — Не и ако е починала тук.

— Искаш ли да поемеш работата ми?

— Преди обяд група мъже с куче проведоха акция по издирването на изчезнало момиченце. Били са тук между десет и дванайсет на обяд. Тогава трупът не е бил тук. Иначе щяха да го забележат. Впрочем детето се прибра живо и здраво — поясни Сейер.

Огледа се и се втренчи в тинята. Вниманието му прикова миниатюрна светеща точка. Вдигна я внимателно с два пръста.

— Какво е това?

Снурасон погледна в ръката му.

— Хапче или някаква таблетка.

— Може би ще намериш остатъци от него в стомаха й?

— Напълно възможно е, но тук не виждам блистер.

— Защо да не го е пуснала в джоба си без опаковка.

— Тогава би трябвало да намерим прах по дънките й. Сложй хапчето в пликче.

— На какво ти прилича на пръв поглед?

— Може да е всичко. Но по принцип малките таблетки са най-силни. В лабораторията ще установят с точност.

Сейер кимна на мъжете с носилката и застана със скръстени ръце. Най-сетне отлепи очи от земята и погледна нагоре към бледото небе. Острите ели обграждаха езерото като вдигнати копия. Непременно ще установим какво е хапчето, обеща си той. Ще разберем какво точно се е случило.

Якоб Скаре, роден и израснал в община Сьогне в Южна Норвегия, навърши двайсет и пет години преди няколко дни. Неведнъж бе виждал голи жени, но не и толкова разголени като тази до езерото. Докато пътуваха със Сейер, го осени мисълта, че тази жена се вряза в паметта му по-ярко от всички мъртъвци, които бе виждал през живота си. Вероятно защото позата й — обърната гърбом към пътеката, с наведена глава и сгънати в коленете крака — издаваше желание да прикрие голотата си. Но въпреки това полицаите я намериха и я видяха гола. Обръщаха я накъде ли не, вдигаха краката й и проверяваха зъбите й, повдигаха клепачите й. Измериха й температурата, докато тя лежеше по корем с разтворени крака, сякаш беше кобила на търг.

— Всъщност беше много хубава, нали? — потресен попита Скаре.

Сейер не отговори, но се зарадва на коментара. В практиката си бе намирал какви ли не мъртви момичета и бе ставал свидетел на най-различни коментари. Известно време пътуваха мълчаливо, загледани в шосето, а пред очите си все още виждаха голото тяло: изпъкналите прешлени на гръбначния стълб; розовите пети; прасците със светли косъмчета, носещи се над асфалта като мираж. Сейер изпита странно усещане. Досега не беше се сблъсквал с подобен случай в практиката си.

— Дежурен ли си през нощта?

Скаре си прочисти гласа.

— Само до полунощ. За няколко часа замествам Рингста. Твоят отпуск на кино ли отиде?

— Май да.

В действителност Сейер съвсем бе забравил за вилата.

Списъкът с обявени за издирване лица върху бюрото пред Сейер съдържаше само четири имена, две от които — на мъже. А описанието на двете жени, родени преди 1960-а, не отговаряше на намерената до Змеевото езеро. Едната от издирваните изчезнала от психиатричното отделение на Централната болница, а другата — от старчески дом в съседната община. „Висока 155 см, тежи 45 кг, със снежнобяла коса.“

Наближаваше шест следобед. Кога ли щеше да се обади изплашен близък и да съобщи за изчезнала жена? Налагаше се да изчакат, докато получат снимките и доклада от аутопсията. Засега Сейер се чувстваше с вързани ръце. Нужно беше да установят поне самоличността на мъртвата. Взе коженото си яке от облегалката на стола и слезе на първия етаж с асансьора. Поклони се учтиво на госпожа Бренинген на рецепцията и в същия миг съобрази, че тя е вдовица и едва ли живее по-различно от него. А и беше хубавица, руса като Елисе, но по-закръглена. Отиде до колата си, старо металиковосиньо „Пежо 604“. Пред очите си виждаше лицето на мъртвата — здраво и кръгло, без грим. Дрехите й бяха хубави, качествени; русата й гладка коса — добре поддържана, маратонките — скъпи. На китката й имаше спортен часовник от модерната марка „Сейко“. Тази жена е живяла в изискан дом, където цари ред и разбирателство. Сейер се бе сблъсквал с какви ли не жени, чийто бит бе белязал лицата им завинаги. И въпреки изградения усет се случваше да се заблуди. Все пак още не знаеха дали в кръвта й няма следи от алкохол, наркотици или друга гадост. Потегли бавно през града, мина покрай пазара и пожарната. Скаре му обеща да му се обади, щом някой подаде сигнал за изчезналата жена. На медальона й бяха гравирани буквите Х.М. Хелене, предположи той, или Хилде. Сейер очакваше близките й да се обадят съвсем скоро. Това момиче имаше вид на човек с подреден живот и сигурно спазваше стриктно уговорките си.

Докато се мъчеше да отключи, чу глухо тупване на пода: кучето явно слезе от креслото, където не му позволяваше да лежи. Сейер живееше в единствения тринайсететажен блок в града. Сградата изглеждаше нелепо на фона на архитектурата. Приличаше на обрасъл надгробен паметник, забит в небето сред къщите. Двамата със съпругата му Елисе се бяха нанесли тук, защото ги изкуши великолепният строеж на блока и главозамайващата гледка. Оттук се виждаше целият град. На Сейер всяко друго жилище му се струваше затворено. Бързо забрави как е построен блокът отвътре. Стаите бяха уютни и закътани, стените — облепени с плоскости. Мебелите наследи от родителите си — стари, солидни, изработени от дъб, почистени с пясъкоструйка. Край стените наредиха етажерки с книги. На малкото свободно място по рафтовете Сейер постави няколко подбрани снимки: една на Елисе, две-три на внучето и на дъщеря си Ингри. Там имаше и рисунка с въглен на Кете Колвиц, изрязана от каталог за картини и поставена в черна лакирана рамка. „Смъртта с момичето в скута.“ На една от снимките беше самият Сейер с парашут над летището. На друга — родителите му, позиращи тържествено в официално облекло. Всеки път, когато видеше баща си на снимка, го връхлиташе мисълта за наближаващата старост. Ето така ще хлътнат и неговите бузи, а ушите и веждите му ще продължат да растат, докато му придадат същия маймунски вид като на снимката.

Правилата за живущите в блока, наредени един върху друг като в монолита на Вигелан1, бяха много строги. Забраняваше се да се изтупват килими от балкона, затова всяка пролет Сейер ги даваше на химическо. Всъщност дойде време да го направи и тази година. Кучето, Колберг, оставяше след себе си купища косми. За него свикаха отделно събрание в блока, но не го изгониха, най-вероятно защото Сейер беше старши инспектор и съседите приветстваха неговото присъствие. Той не се чувстваше като в килия, макар и да живееше на последния етаж. Апартаментът — чист и подреден — отразяваше вътрешното му състояние: безупречен ред. Единственото му слабо място беше ъгълче в кухнята, където се търкаляше кучешка храна и кучето пръскаше вода с муцуната. Отнасяше се към домашния си любимец по-скоро емоционално и не изискваше безпрекословно подчинение. От всички помещения в жилището възражения имаше само към банята, но тя можеше да почака. Сега му предстоеше да разреши случая с мъртвата жена. По улиците на селото вероятно дебнеше опасен човек и това никак не му се нравеше. Все едно да стоиш пред тъмен завой и да не знаеш какво те чака зад него.

Разкрачи се и пое кучето в обятията си. Гледката беше умилителна. Изведе го на кратка разходка зад блока, наля му чиста вода и прочете половината вестник. Тогава телефонът звънна. Намали стереоуредбата и вдигна слушалката с леко напрежение. Сигурно вече някой се е обадил и дори са разбрали името й.

— Здрасти, дядо! — извика внукът му.

— Матеус?

— След малко ще си лягам. Вече се стъмни.

— Изми ли си хубаво зъбите? — попита той и седна на масичката с телефона.

Пред очите му изникна лицето с цвят на мока и белите като бисери зъби.

— Мама ги изми.

— Изпи ли таблетката флуор?

— Мм.

— А каза ли си вечерната молитва? — пошегува се той.

— Според мама не е нужно.

Бъбри доста време с внучето си, долепил слушалката до ухото си, за да не пропусне и най-слабата въздишка или звук в тънкото гласче, звънливо и нежно като пастирска свирка през пролетта. Накрая размени две-три думи и с дъщеря си. Долови леката й въздишка, когато й каза за намерения труп. Така тя даваше израз на неприязънта си към професията му. По същия начин въздишаше и Елисе. Той не напомни на дъщеря си за ангажимента й в опустошената от войните Сомалия. Погледна си часовника и неволно съобрази, че някъде някой прави същото. Някъде някой чака, наднича през прозореца, ослушва се дали телефонът няма да звънне и чака ли, чака.