Не поглеждай назад

Камарата представляваше институция, денонощно отворена за гражданите, и обслужваше пет общини с население от сто и петнадесет хиляди души — някои добри, други лоши. В областния съд работеха повече от двеста души — сто и петдесет се намираха в Камарата. От тях трийсет и двама бяха разследващи полицаи, но понеже постоянно се изчистваха отпуски или Министерството на правосъдието ангажираше част от служителите за семинари и курсове, на практика през деня в Камарата работеха не повече от двайсетина души — твърде недостатъчен брой. Според Холтеман обществеността отдавна не беше в центъра на събитията, почти бе излязла от полезрението им.

По-дребните случаи се разрешаваха от самостоятелно работещи следователи, а по-сложните изискваха сътрудничеството на цял екип. В годината постъпваха общо между четиринайсет и петнайсет хиляди случая. През деня работата се състоеше в обработването на молби от граждани с желание да отворят щанд, вероятно за да продават копринени цветя и тестени фигурки на пазара; или от организатори на демонстрации против новия тунел, да речем. Контролираха и автоматичното регулиране на пътното движение. Хората пристигаха, кипящи от възмущение, за да разгледат разобличаващи снимки на собствената си особа, докато изпреварват по непрекъсната линия или пресичат на червено. По трийсет-четирийсет човека на ден се тюхкаха в чакалнята и трепереха колко ли надълбоко ще трябва да се бръкнат. Полицията имаше нужда от добри шофьори за патрулите, но, за всеобщ срам, полицаите не се надпреварваха кой да поеме тази задача. Те водеха арестантите в съда за разпит, служителите на Камарата непрекъснато подаваха молби за свободни дни и отпуски, а те трябваше да се обработват; всеки ден насрочваха множество срещи. На четвъртия етаж се помещаваше Съдебната прокуратура. Петима юристи, работещи там, се спогаждаха отлично с полицаите. На петия и шестия етаж се намираше Кръглия затвор. Арестантите можеха да зърнат късче небе от оградената на покрива тераса.

Дежурната оперативна част представляваше фасадата на Камарата и изискваше голяма гъвкавост и търпение от дежурните полицаи. Гражданите не знаеха почивка. Всеки ден подаваха безброй жалби за откраднати велосипеди, изгубени кучета, разбити домове и тормоз. Постъпваха оплаквания от побеснели бащи, че в квартала им шофират с несъобразена скорост. Случваше се, макар и рядко, в слушалката да се чуе само хлипащ глас, който правеше жалки опити да съобщи за побой или изнасилване, а накрая се задавяше в отчаянието си и затваряше, оставяйки мъртво бръмчене в слушалката. Повикванията много рядко се отнасяха до убити или безследно изчезнали хора. Докато приемаше потока от информация, Скаре очакваше сигнал от близките на намерената до езерото жена. Знаеше, че ще се обадят съвсем скоро, и усещаше как напрежението му нараства с всяка изминала минута.

Някъде към полунощ телефонът в дома на Сейер звънна за втори път. Той дремеше в креслото с вестник в скута, а кръвта циркулираше леко по вените му, разредена с няколко глътки уиски. Повика кола и след двайсет минути се озова в кабинета си.

— Пристигнаха със стара тойота — трескаво го осведоми Скаре. — Изчаках ги навън. Родителите й, де.

— Какво им каза?

— Вероятно не каквото е редно. Малко се шашнах. Обадиха се и се появиха след трийсет минути. Вече тръгнаха.

— Към Института по съдебна медицина ли?

— Да.

— Напълно сигурни ли сте, че са те?

— Носеха снимка. Майката обясни точно с какво е била облечена. Всичко съвпадаше, от катарамата на колана до бельото. Носела специален сутиен за спорт. Тренирала усилено. Но якето не е нейно.

— Ама че работа!

— Много странно, нали?

Скаре беше потресен от случая, но въпреки това очите му блеснаха.

— Оставил ни е следа, напълно безплатно. В джоба има плик от бонбони и рефлектор с формата на кукумявка. Нищо друго.

— Да остави собственото си яке върху трупа… Не ми се връзва. Как се казва тя впрочем?

— Ани Софие Холан — прочете в записките си Скаре.

— Ани Холан? А медальона?

— Там са инициалите на приятеля й — Халвур.

— Откъде е тя?

— От Люнебю. Живеят на улица „Кристал“ номер двайсет. Всъщност това е същата улица, където Рагнхил е прекарала нощта, само че малко по-нататък. Съвпадение.

— А родителите й как ти се сториха?

— Изплашени до смърт — тихо обясни Скаре. — Порядъчни хора. Майката не млъкна, а бащата не обели дума. Тръгнаха заедно със Сивен. Седни, моля те — прибави той. — Малко съм нервен.

Сейер мушна ментов бонбон в устата си.

— Тя е само на петнайсет — продължи Скаре. — Гимназистка.

— Какво говориш! На петнайсет? — поклати глава Сейер. — Стори ми се по-голяма. Снимките готови ли са?

Той прокара пръсти по късия си перчем и седна.

Скаре му подаде папка от чекмеджето с документацията. Снимките бяха с размери двайсет на двайсет и пет с изключение на две, които бяха още по-големи.

— Преди разследвал ли си убийство от сексуален характер?

Скаре поклати глава.

— Това не прилича на такова. По-различно е.

Прелисти книжата.

— Лежи в красива поза, изглежда твърде хубава. Сякаш някой се е погрижил за нея и я е завил. Не се забелязват драскотини или рани, няма следи от оказана съпротива. Дори косата й като че ли е подредена. Сексуалните престъпници не действат така, те искат да демонстрират надмощие над жертвата и разпиляват вещите наоколо.

— Но тя е гола…

— Да, и това го има.

— Какво ти подсказват снимките на пръв поглед?

— Не знам. Завита е толкова грижливо с якето.

— Сякаш някой я закриля?

— Погледни ги. Не си ли съгласен?

— Напротив, прав си. Но какво е тогава това престъпление? Щадящо убийство?

— При всички случаи са намесени чувства. Тоест, освен неприязън, явно е изпитвал нещо към нея. Нещо положително. Сигурно са се познавали. Така е в повечето случаи.

— Колко според теб ще отнеме подготовката на доклада?

— Ще дишам постоянно във врата на Снурасон. Проклятие, та там беше напълно разчистено. Само неизползваеми отпечатъци от стъпала и хапче. Иначе нищичко, нито дори клечка от сладолед.

Той схруска бонбона, отиде до мивката и си наля вода в пластмасова чашка.

— Утре тръгваме за улица „Гранит“. Трябва да говорим с хората, които търсиха Рагнхил. Например с Турбьорн. Важно е да разберем кога са минали край Змеевото езеро.

— А Раймон Локе?

— Ще посетим и него, и Рагнхил. Децата забелязват необичайните неща, вярвай ми. Знам го от опит — добави той. — Семейство Холан имат ли други деца?

— Да, още една дъщеря. По-голяма.

— Слава богу.

— Това утеха ли е? — поколеба се Скаре.

— Само за нас — мрачно отвърна Сейер.

Младият полицай се потупа по джоба.

— Проблем ли е да запаля една?

— Не, разбира се.

— Замислих се — продължи Скаре и издуха дима, — има два начина да се стигне до Змеевото езеро: като следваш маркировката по пътеката, откъдето минахме двамата с теб, и по шосето от задната страна, откъдето са се качили Рагнхил и Раймон. Ако покрай пътя има къщи, мисля утре да поразпитаме живущите там.

— Там май почти няма къщи. Проверих на картата. Два-три селски двора. Но ако са я закарали до езерото с кола, сигурно са минали оттам.

— Жал ми е за приятеля й, като го доведеш за разпит.

— Ще видим що за птица е.

— Ако някой отнеме живота на момиче, като натиска главата й под водата, докато умре, а после решава да я нагласи в красива поза, на мен ми мирише на следното: „Всъщност не възнамерявах да те убивам, но просто нямах друг избор.“ Напомня на начин да измоли извинение, нали?

Сейер изля водата от пластмасовата чашка и я смачка.

— Утре ще поговоря с Холтеман. Искам да работя с теб.

Скаре примига изненадано.

— Но той ме ангажира за кражбата в Спестовната каса — заекна Якоб. — Заедно с Йоран.

— Ти искаш ли да се включиш в този случай?

— Дали ми се разследва убийство? Та това си е коледен подарък. Тоест, за мен е голямо предизвикателство. Искам, разбира се.

Поруменя и побърза да вдигне телефона. Само кимна няколко пъти и затвори.

— Сивен се обади. Идентифицирали са я. Ани Софие Холан, родена на трети март осемдесета година. Ще ги разпитат чак утре.

— Рингста дойде ли?

— Току-що.

— Тогава се погрижи да се прибереш. Утре ни чака тежък ден. Ще взема снимките.

— Вкъщи ли ще ги разглеждаш?

— Така съм намислил — усмихна се меланхолично той. — Предпочитам снимки на хартия. После мога да ги мушна в чекмеджето.