Не поглеждай назад

Сейер пробяга разстояние от тринайсет километра. Стараеше се да не прекрачва прага на болката, поне на връщане. Преди Елисе винаги му наливаше леденостудена минерална вода и го чакаше да излезе от душа, често само по пешкир. Сега не го чакаше никой, ако изключим кучето, което вдигна глава с надежда, когато той отвори вратата и изпусна парата от банята. Облече се вътре и сам си извади бутилка минерална вода, отвори я на ръба на кухненския плот и я долепи до устните си. Тъкмо я преполови и някой звънна на вратата. Това не се случваше често и Сейер се изненада. Вдигна предупредително показалец към кучето и отиде да отвори. Навън, чак до парапета, стоеше Скаре, стъпил с един крак на стъпалото, сякаш демонстрираше, че ще се оттегли на секундата, ако притеснява Сейер с присъствието си.

— Минавах оттук — осведоми го Скаре.

Изглеждаше по-различно. Къдриците ги нямаше, беше съвсем късо подстриган. Косата му, някак потъмняла, му придаваше вид на по-възрастен. Ушите му леко стърчаха.

— Хубава прическа — похвали го Сейер. — Влизай.

Колберг се завтече към госта с обичайния си маниер на посрещане.

— Вдига много шум — виновно призна Сейер, — но е много дружелюбен.

— Не се и съмнявам, като се има предвид колко е голям. Човече, та това е същински вълк.

— Целта е да прилича на лъв. Към това се е стремял онзи, който смесил породите и създал първия леонбергер.

Сейер тръгна навътре в стаята.

— Бил от немския град Леонберг и искал да създаде талисман на града.

— Лъв ли? — Скаре огледа голямото животно и се подсмихна. — Не, резултатът не ме удовлетворява.

Съблече си якето и го остави на масичката с телефона.

— Успя ли да разговаряш с Холан днес?

— Да, а ти какво прави?

— Ходих при бабата на Халвур.

— Така ли?

— Почерпи ме с кафе и питки, както и с всички неволи на старостта. Сега вече знам какво е да остаряваш — тихо призна Скаре.

— А именно?

— Постепенен разпад; промъкващ се, почти незабележим процес, който откриваш само във внезапни, разтърсващи моменти.

Скаре въздъхна като старец и поклати угрижено глава.

— Клетките постепенно спират да се делят, ето за това става дума. Процесът става все по-муден и по-муден, докато в даден момент вече изобщо не се обновяват и всичко започва да се сбръчква. Така всъщност започва първият стадий в процеса на гниене. Началото му е около двайсет и пет годишната възраст на човека.

— Много неприятно, значи при теб вече е започнал. Виждаш ми се малко болнав.

— Кръвта се блъска в кръвоносните съдове. Нещата нямат обичайния си мирис и вкус. Никак не е за чудене, че умираме, когато остаряваме.

Последната реплика развесели Сейер. Той се сети за майка си в старческия дом и спря.

— На колко години е бабата на Халвур?

— На осемдесет и три. Не е съвсем с всичкия си — посочи към подстриганата си глава Скаре. — Според мен би било по-добре да умираме по-рано, преди да навършим седемдесет.

— Старците на тези години едва ли ще се съгласят с теб — лаконично възрази Сейер. — Искаш ли минерална вода?

— Да, благодаря.

Скаре прокара ръка по главата си, все едно проверяваше дали новата прическа не е само сън.

— Имаш страшно много музика, Конрад — Скаре надникна към рафтовете до стереоуредбата. — Броил ли си ги?

— Около петстотин — извика Сейер от кухнята.

Скаре стана, за да разгледа заглавията на албумите. Като повечето хора и той споделяше мнението, че изборът на музика казва много неща за слушателя.

— Лейла Далсет, Ета Джеймс, Били Холидей, Едит Пиаф. Боже мили — слисано възкликна той с усмивка на уста. — Та тук има само жени!

— Сериозно?

Сейер му наля минерална вода.

— Само жени са, Конрад. Ърта Кит, Лил Линдфорш, Моника Сетерлюн. Коя е тя?

— Една от най-добрите. Твърде млад си, за да си ги чувал.

Скаре седна отново, отпи глътка вода и подсуши чашата на панталона си.

— Какво каза Холан?

Сейер извади пакет тютюн изпод вестника и го отвори. Взе си хартия и започна да свива цигара.

— Ани е знаела за престоя на Йенсвол в затвора. Вероятно и за причината да лежи там.

— Продължавай!

— Едно от децата, които е гледала, е загинало при трагичен инцидент.

Скаре затърси опипом цигарите си.

— Случило се е през ноември, горе-долу по времето, когато всичко е тръгнало на зле. Ани не искала да ходи повече в дома на онези родители. Отказала да занесе дори цветя и да присъства на погребението. След това изгубила желание да бави чужди деца. Според баща й това не било много учудващо — та тя била само на четиринайсет и не можела да понесе смъртта.

Сейер наблюдаваше Скаре, докато говореше, и забеляза как придоби бдително изражение.

— После приключила с хандбала, скъсала за малко с Халвур и се затворила в себе си. Събитията протекли в следната последователност: детето починало; Ани се изолирала от околния свят.

Скаре си запали цигара и наблюдаваше как Сейер облизва ръчно свитата си папироса.

— Смъртният случай очевидно е резултат от злополука, детето е било двегодишно. Напълно разбирам защо момиче в такава крехка възраст преживява толкова тежко загубата. Ани е познавала отлично и хлапето, и родителите му. Но… — млъкна, за да си запали цигарата.

— Значи разполагаме с обяснение за промяната в нея?

— Възможно е. Освен това е била и болна от рак. Малко е вероятно да е знаела за болестта си, но ракът положително е повлиял на състоянието й. Аз обаче се надявах да открия нещо друго, нещо по-конкретно.

— А Йенсвол?

— Не ми се вярва някой да извърши убийство, за да си осигури нечие мълчание относно изнасилване отпреди единайсет години. А и той си е излежал присъдата. Освен ако не се е опитал да изнасили Ани и нещо се е объркало.

— Изненадан съм — призна Скаре. — Откога пропуши?

— Само една цигара вечер. Имаш ли време да се поразходим с колата?

— Разбира се. Къде ще ходим?

— До църквата в Люнебю.

Дръпна жадно и продължително от цигарата и задържа дима.

— Защо?

— Не знам. Обичам да се навъртам около местопрестъплението, това е.

— Да не би да мислиш по-добре на чист въздух?

Отлющи парче стеарин от обструената с пясък маса.

— Винаги съм смятал, че обкръжението влияе на мисленето. Човек възприема повече неща, когато е на самото място, стига да притежава нюх за нещата, за това какво ни казват те.

— Изключително вълнуващ подход — отбеляза Скаре. — Ще се осмелиш ли да го представиш на Камарата?

— Имаме негласно споразумение да не говорим за това. Прокурорът не се интересува от чувствата ми, но знае, разбира се, че съществуват. Съобразява се с тях, без да го признава. И това е негласно споразумение.

Издуха дима с благоговение и погледна нагоре.

— Какво друго ти поднесе бабата на Халвур освен питките и лекцията за старостта?

— Разказа ми доста за баща му, колко невероятно добро дете бил. А му се случили само нещастия.

— Вярвам й, щом е бил в състояние да пребива децата си.

— Според нея Халвур се затварял в стаята си и не мърдал от компютъра цяла вечер, а понякога дори и цяла нощ.

— И какво прави там?

— Нямам представа, вероятно си води дневник.

— Любопитен съм да го прочета.

— Ще го извикаш ли пак в участъка?

— Разбира се.

Пресушиха чашите и станаха. На излизане от апартамента Скаре забеляза снимка на Елисе. Имаше ослепителна усмивка.

— Това съпругата ти ли е? — предпазливо се осведоми той.

— Последната й снимка.

— Прилича на Грейс Кели — въодушеви се Скаре. — Как сърдитко като теб е свалил такава красавица?

Направо слисан от безочливата забележка на Скаре, Сейер заекна:

— Тогава не бях сърдитко — вяло отвърна той.

Колата мина бавно по чакълестия път към църквата в Люнебю. Вечер розово сияние къпеше църквата, стояща там сякаш от цяла вечност. В действителност беше само на сто и петдесет години — съвсем лека въздишка в короната на дървото, наречено вечност. Внимателно затвориха вратите и постояха до колата, заслушани в нощните звуци. Скаре се огледа, направи няколко крачки към параклиса и се насочи към първата линия гробове: десет бели камъка, наредени безупречно един до друг.

— Какво е това?

Зачетоха се в надгробните плочи.

— Гробове на загинали войници — полугласно обясни Сейер. — Англичани и канадци. Немците ги застреляли тук, в гората, на девети април. Всяка година на Седемнайсети май10 децата полагат бяла съсънка на гробовете им. Научих го от дъщеря ми Ингри. Пилот от военновъздушния флот на Канада. Възраст 26 години. „Бог дал, Бог взел“ — прочете Сейер надписа на един гроб. — Изминал е дълъг път за толкова кратък подвиг.

— Мм — Скаре плъзна поглед напред. — Ето ме, дойдох чак от Канада в новата си униформа, за да се бия за правото дело. И това е историята на моя живот — само огън и смърт.

Сейер го погледна малко учудено и тръгна към църквата. Ани беше погребана в периферната част на гробището, близо до голяма нива с ечемик. Цветята върху гроба й отдавна бяха увехнали. Двамата мъже се втренчиха в тях и потънаха в размисли. После пообиколиха гробовете, докато четяха надписите по плочите. Две редици над гроба на Ани Сейер откри каквото търсеше: малък сводест камък, надписан със завъртулки. Скаре се наведе и прочете:

— Скъпият ни Ескил?

Сейер кимна и го погледна.

— Ескил Юнас, роден на четвърти август деветдесет и втора, починал на седми ноември деветдесет и четвърта.

— Юнас? Търговецът на килими?

— Синът на търговеца на килими. Задавил се със закуската си и се задушил. След смъртта му родителите се развели. Не е никак странно, всъщност е доста обичайно. Но имат и по-голям син, който живее при майка си.

— На стената в дома му имаше снимки на синовете му — сети се Скаре и мушна ръце в джобовете си. — Каква е тази дупка върху надгробния камък?

— Някой сигурно е откраднал нещо оттам. Вероятно е имало птица или ангел, както често украсяват гробовете на малките деца.

— Странно, че не са сложили нещо друго. Гробът ми се струва малко грозен, да не кажа занемарен. А мислех, че само гробовете на старите хора изглеждат така забравени.

Обърнаха се и се загледаха в нивята, които ограждаха гробището от всички страни. Светлините от енорийския дом блестяха кротко в синкавия мрак.

— Сигурно не им е лесно да идват често. Майката се е преместила в Осло и трябва да пътува доста.

— Юнас е тук за две минути.

Скаре погледна в другата посока — към къщата на търговеца на килими в подножието на Възвишението.

— Църквата се вижда от прозореца на всекидневната му — отбеляза Сейер. — Помня гледката, нали бяхме при него. Може би това му стига.

— Кученцата вече са се родили.

Сейер не отговори.

— Къде отиваме?

— Не съм съвсем сигурен. Но това момченце е починало — той сведе очи към гроба и се намръщи — и след смъртта му Ани се е променила. Защо го е преживяла толкова тежко? Тя е била жилаво момиче с много съпротивителна сила. Нали всички здрави, нормални хора преживяват загубата? Нима не сме създадени така, че да приемем смъртта и да продължим да живеем, след като мине известно време?

Усети се колко прочувствено заговори и млъкна. Коленичи малко смутено и огледа за пореден път голия гроб, докато безцелно ровичкаше из оскъдната шума.

— Но тя е понесла тежко смъртта на детето въпреки силата си. Какво значи това според теб?

— Нямам идея. Сам не знам какво намеквам.

— Как им хрумва на хората да крадат от гроб? — учуди се Скаре.

— Фактът, че не си способен да разбереш постъпката им е добър знак — увери го Сейер и се изправи.

Върнаха се при колата.

— Вярваш ли в Господ? — неочаквано се поинтересува Скаре.

Устните на Сейер се свиха в права линия.

— Мда… не, май не. По-скоро вярвам в някаква сила — с усилие отговори той.

Скаре се усмихна.

— Не за първи път чувам подобни обяснения. Тази сила явно се радва на по-топъл прием. Странно колко трудно ни е да й намерим име. Но едно е ясно: думата Бог е смислово натоварена. И накъде според теб ни води тази воля?

— Казах сила — натърти Сейер, — а не воля.

— Значи вярваш в безволева сила?

— Не казах това. Наричам я просто сила, а въпросът дали е волева, или не, оставям без отговор.

— Но безволева сила звучи доста обезсърчаващо, нали?

— Ех, как не преставаш да упорстваш! Да не би по този недодялан начин да се опитваш да обясниш в какво вярваш?

— Да — простосърдечно призна Скаре.

— Брей, не е за вярване какво се криело в теб.

Сейер поразмисли над тези неочаквани сведения и най-сетне промърмори:

— Никога не съм разбирал религията.

— Как така?

— Не схващам какъв е смисълът.

— Да заемеш позиция. Избираш си нагласа към живота, а с времето тя се превръща в твое спасение. Придава принадлежност и смисъл на живота и смъртта ти и този смисъл те удовлетворява напълно.

— Да заемеш позиция? Не търсиш ли спасение?

Скаре се разхили гърлено. Смехът му напомняше на южни простори, архипелази и солена вода.

— Хората винаги усложняват нещата. В действителност е много просто. Не е нужно да разбираш всичко. Главното е да го почувстваш. Разбирането ще дойде впоследствие.

— Значи вярата ти е точно за мен — отбеляза Сейер.

— Знам на какво залагаш — усмихна се Скаре. — Не вярваш в Господ, но виждаш ясно пред себе си перлените порти и като повечето хора се надяваш Свети Петър да заспи над книгата, а ти да се вмъкнеш незабелязано вътре.

Сейер се разсмя сърдечно, от дън душа и направи нещо, което досега не бе смятал за възможно. Сложи ръка върху рамото на Скаре и приятелски го потупа.

Стигнаха до колата. Сейер махна тънко листо, полепнало по стъклото.

— Ако това беше гробът на моето дете — обади се Скаре, — щях да купя нова птичка и да я закрепя здраво за камъка.

Сейер запали старото пежо и го остави да поръмжи, без да дава газ.

— Аз също.

Халвур седеше пред екрана. Не очакваше да бъде лесно, защото животът му никога не е бил лесен. Разгадаването на паролата вероятно щеше да отнеме дори месеци, но това не го плашеше. Наум Халвур прехвърли всичко, което Ани бе прочела или слушала и избра разни заглавия, имена, думи или изрази, често споменавани от нея. Случваше се просто да седи, вторачен в екрана. Вече не се вълнуваше от нищо друго — нито от телевизия, нито от музика. Седеше сам в тишината и живееше почти само в миналото. Задачата да открие паролата се превърна в извинение, за да остане в миналото, да не му се налага да гледа напред. А и не го очакваше нищо добро за в бъдеще. Единствено самота.

Връзката му с Ани се оказа твърде хубаво преживяване, за да продължи дълго. Халвур вече го осъзна. Преди често се чудеше накъде вървят отношенията им и докъде ще стигнат.

Баба му си мълчеше, но въпреки това размишляваше какво полезно би могъл да направи внукът: да подкастри градинския плет от задната страна на къщата, да събере сухите листа по двора; да поразтреби из бараката. Така правят всички хора през пролетта, изхвърлят боклука след зимата. Цветната леха пред къщата трябва да се оплеви, нали самата тя излезе и видя как вехнат лалетата, защото територията им е изцяло превзета от глухарчета и бурени. Халвур кимаше разсеяно всеки път когато тя споменеше за двора, и продължаваше заниманията си. След много усилия тя успя да завърже връзките на чифт маратонки и, куцукайки, да излезе на двора с патерици под мишница. Старицата много рядко ходеше из двора. Само в слънчево време се случваше да се дотътри едва-едва до магазина. Подпираше се на патерицата с наведена глава — и занемареният двор я потискаше. Очевидно не само в организма й цареше разпад. Всичко изглеждаше някак сиво, вяло — къщите, дворовете. Или просто зрението й изневеряваше. А може би и двете. Заситни из двора и отвори вратата на бараката. Спонтанно реши да надникне вътре. Вероятно старите градински мебели все още са използваеми и поне могат да стоят за украса пред къщата. Ще й придадат по-уютен вид. Съседите отдавна изнесоха градинските маси и столове навън. Опипом намери ключа и запали лампата.