Не поглеждай назад

„Ани може да се е спряла на заглавие на песен. Например изпълнението на флейта със заглавие «Песента на Ани», което толкова много й харесваше.“

Седнал пред компютъра, Халвур мислеше усилено. Вратата към всекидневната стоеше открехната, в случай че баба му го извика за нещо. Тя почти нямаше глас, а пристъпите на ревматизъм превръщаха ставането от фотьойла в непосилна за нея задача. Халвур подпря брадичка на ръцете си и се вторачи в екрана. Access denied. Password required. Всъщност беше гладен, но, както и почти всичко през последните дни, гладът остана на заден план.

В Камарата Сейер четеше дебела купчина гъсто изписани листове, захванати с кламер в единия ъгъл. Постоянно се появяваше абревиатурата ДДБ — Детския дом в Беркели. Детството на Халвур представляваше тъжна история. Майка му, с разнебитени нерви, почти непрекъснато лежала болна, стенела и постепенно й увеличавали дозата успокоителни. Не понасяла силна светлина и шум. Не позволявала на децата да вдигат врява. „Халвур е минал през ада — помисли си Сейер. — Дори в момента работи на постоянен договор и на всичкото отгоре се грижи за баба си.“

Халвур се сети за няколко песни и въведе заглавията им в черното поле. Думите Access denied продължаваха да се появяват подобно на муха, която си мислиш, че си убил, но тя за пореден път избръмчава край ухото ти. Халвур пробва разни цифрови комбинации; рождени дни, дори номера на рамката на велосипеда й. Намери го изписан върху резервния ключ, който пазеше в саксия по молба на Ани. Велосипедът беше марка „DBS Intruder“. Тя настоя да му остави единия ключ. Докато пишеше „Intruder“ на екрана, Халвур се сети, че е редно да го върне на Еди.

Заради алкохолизма на бащата и слабите нерви на майката семейството на Халвур било обречено. Халвур и брат му обикаляли из къщи, за да намерят храна, ако изобщо имало нещо. Обикновено бащата пиянствал по кръчмите; полека-лека обаче започнал да изпива не само заплатата си, но и парите от социални помощи. Състрадателни съседи помагали според силите си тайно, зад гърба на бащата. С течение на годините той ставал все по-склонен към физическа разправа. Раздавал плесници на децата, постепенно прерастващи в удари с юмруци. Момчетата се свивали едно до друго и ставали все по-затворени, слаби и мълчаливи.

„Ани едва ли е избрала цифрова комбинация — помисли си Халвур. — Момичетата си падат по романтиката.“ Най-вероятна му се струваше комбинация от думи с дълбоко символично значение или име, разбира се, но той вече опита повечето имена, дори това на майка й, макар и да знаеше, че Ани не би го избрала за парола. Въведе дори името на бащата на Сьолви, Аксел Бьорк, както и на кучето му, Ахил. Access denied.

Халвур има слаби ръце и тънки пръсти. Как би могъл да се опълчи на побеснял, неконтролируемо пиян баща, стигнал до ръба на пълната деградация? Безспорно му е било адски трудно с такъв родител. Двамата братя редовно се появявали в спешното отделение със синини и рани по телата и с прословутия кравешки поглед в стил: „Аз съм добро дете. Не ме бий.“ Лъжели, че са се сбили с момчета на улицата, че са се спънали по стълбите или са паднали от колелото. Не давали да се издума и дума срещу баща им. Вкъщи се чувствали зле, но не искали да ги пратят в детски дом или да ги дадат за осиновяване, защото имало опасност да ги разделят. Халвур често припадал на училище заради недохранване и недоспиване. Давал повечето храна на малкото си братче.

Халвур започна да си припомня какви книги четеше Ани; за кои от тях му беше говорила. Заглавия, герои, цитати. Има достатъчно време. Докато се заминаваше с това, Халвур се чувстваше близо до Ани. Открие ли паролата, ще намери пътя към нея. Имаше усещането, че тя го наблюдава как си блъска главата над тази загадка и ще му даде знак, ако е достатъчно упорит. „Посланието й ще ме споходи като спомен“, мислеше си той. Нейни думи, загнездили се в ума му, ще го навестят като прозрение. Нужно е само да се задълбочи. В главата му нахлуваха все повече спомени. Сякаш повдигаше постепенно тънката им паяжина и след всеки слой откриваше по нещо: палатков лагер, разходка с велосипеди или кинопрожекция. Заедно с Ани имаха много спомени. Дълбокият й, почти мъжки смях. Все едно усети как го тупва силно по гърба и казва „Предай се, Халвур!“ с особена интонация — мила, но и назидателна. Други прояви на нежност от нейна страна бяха рядкост във връзката им.

Преди всяко посещение на служители от Агенцията за закрила на детето бащата се нагълтвал със средство за прикриване на алкохолната зависимост, изчиствал къщата, разтребвал и сядал с по-малкия си син в скута. Бил силен, умеел да се преструва на стабилен, солиден мъж и по тази причина респектираните служители от Агенцията бързо-бързо се изнизвали от дома му. Майката се усмихвала примирено изпод завивката. Горкичкият Торкел! Толкова много отговорности му се струпвали на плещите. Съпругата му била постоянно болна, а децата — в трудна възраст. Молела за разбиране и социалните служители си тръгвали, без да си свършат работата. Всички родители заслужават втори шанс. След училище Халвур се грижел за майка си и за малкия си брат. Не му оставало време да си напише домашните, но въпреки това имал добри оценки, явно бил интелигентен. Постепенно бащата изгубил връзка с действителността. Една нощ нахълтал в стаята на двамата си сина, докато те спели. По-малкото момче спяло на горното легло при Халвур, както почти всяка нощ. Бащата държал нож, Халвур забелязал как нещо проблеснало в ръката му. Момчетата чували стенанията на майка си от първия етаж. Халвур усетил режеща болка по слепоочието си. Отместил се бързо настрани, но ножът разцепил бузата му, продължил към устата и се спрял в кътниците му. Бащата сякаш прогледнал внезапно, дошъл на себе си, видял кръвта по възглавницата и чул виковете на малкия си син. Втурнал се надолу по стълбите и излязъл на двора. Скрил се в бараката за дърва и затръшнал вратата след себе си.

Халвур остърга ъгълчето на устата си с нокът. Изведнъж се сети колко въодушевена бе Ани, след като прочете „Светът на Софи“. А нали името й беше Ани Софие. Халвур въведе заглавието на книгата. Стори му се доста остроумно хрумване за парола. Явно обаче Ани не бе разсъждавала така, защото не последва нищо. Халвур продължи с опитите. Червата му куркаха, а в слепоочията му пулсираше начеващо главоболие.

Сейер и Скаре заключиха кабинета и тръгнаха по коридора. Момчетата се чувствали добре в детския дом в Беркели. Халвур се привързал към католическия свещеник, който идвал на посещения в дома. Положил успешно изпит след завършен девети клас. По-малкия брат го осиновили и Халвур останал сам. В крайна сметка решил да се пренесе при баба си. И без това бил свикнал да се грижи за някого. Без тази дейност се чувствал излишен.

— Странно как след подобен развой на живота им все пак стават хора — поклати глава Скаре.

— Не знаем какво е станало от Халвур — отрезви го Сейер. — Ще разберем съвсем скоро.

Скаре кимна смутено, докато търсеше нужния му ключ.

Халвур усети, че главоболието му се засилва. Най-сетне се свечери. Остави баба си дълго време без компания, а и очите го заболяха от взирането в трептящия екран. Продължи още малко с опитите, но общо взето нямаше идея какви са шансовете му да разгадае паролата на Ани или какво ще открие, ако я пробие. Вероятно Ани е пазила някаква тайна. Халвур се чувстваше длъжен да я разбере, а и разполагаше с много свободно време. Най-сетне стана неохотно от компютъра, за да хапне нещо. Остави екрана включен и отиде в кухнята. Баба му гледаше по телевизията предаване за американската гражданска война. Приветстваше с „ура“ войниците в сини униформи, защото й се струваха по-хубави. Онези в сивите униформи говореха на гаден диалект.

Скаре шофираше плавно и бавно. Най-после проумя негативното отношение на шефа си към високите скорости, а и пътят беше ужасен — разрушен от замръзнала почва, тесен, криволичещ. Все още беше хладно, сякаш някой бе спрял лятото на друго място, залисвайки го с приказки. Върналите се прелетни птици се криеха из храстите и явно се разкайваха за решението си. Хората все още не смееха нито да сеят, нито да садят. Земята беше гола: суха, твърда кора, където нищо не оставя следи.

Халвур си сипа корнфлейкс в купа и го поръси обилно със захар. Занесе яденето във всекидневната и сложи тъкана подложка върху масата, за да не я мърси. Лъжицата трепереше в ръката му. Кръвната му захар бе достигнала критичния минимум и той чуваше шум в ушите си.

— В КООП-а работи някакъв негър — неочаквано изтърси баба му. — Виждал ли си го?

— Сега не е КООП, а „Киви“. Да, знам го, казва се Филип.

— Говори на бергенски диалект — скептично отбеляза баба му. — Не ми харесва момче с такава външност да говори на бергенски.

— Но той си е от Берген — възрази Халвур и засърба мляко със захар от купата. — Там е роден и там е израснал. Родителите му са от Танзания.

— Ами по-нормално е да говори на родния си език.

— Родният му език е бергенски. А и нямаше да разбереш нищо, ако ти говореше на суахили.

— Да, ама се ужасявам всеки път, когато си отвори устата.

— Ще свикнеш.

Така разговаряха постоянно. По принцип постигаха съгласие. Бабата хвърляше повода си за тревога, а Халвур го улавяше с лекота и сръчност, все едно хващаше нескопосано направен самолет от хартия, който трябва да се сгъне наново.

Колата приближаваше площадката за коли. От разстояние не изглеждаше особено гостоприемна. Снимка от птичи поглед би разкрила колко изолирана е, сякаш иска да се скрие от селото, отдалечена от пътя, сгушена в гъсталаци и дървета. Прозорците бяха малки, разположени високо. Сивата ламперия беше избеляла. Дворът беше обрасъл с плевели.

През прозореца Халвур забеляза слаба светлина. От шума на двигателя се стресна и разля мляко по брадичката си. Предните фарове разредиха полумрака в стаята. След малко вече стояха на вратата и го гледаха.

— Трябва да поговорим — дружелюбно подзе Сейер. — Налага се да дойдеш с нас, но първо си довърши вечерята.

На Халвур вече не му се ядеше. Изобщо не си правеше илюзии, че ще се измъкне толкова лесно. Спокойно отиде в кухнята да изплакне купата, отби се в стаята си и изключи екрана. Прошепна нещо на баба си и ги последва. Седна отзад в колата. Това никак не му хареса. Събуди неприятни спомени.

— Опитвам се да си създам представа за Ани — подхвана Сейер. — Що за човек е била и как е живяла. Искам да ми разкажеш какво момиче беше. Какво правеше, за какво говореше, когато бяхте заедно; какво ти е минавало през ума като възможна причина за нейното отдръпване от околните и за случилото се на Змеевото езеро. Искам да знам всичко, Халвур.

— Нямам представа.

— Все нещо ти е хрумвало.

— Много неща, но стигам все до задънена улица.

Мълчание. Халвур оглеждаше подложката за писане на Сейер: представляваше карта на света. Младежът откри къде се намира на нея Норвегия.

— Ти си бил важна част от обкръжението на Ани — продължи Сейер. — А аз се занимавам точно с това. Опитвам се да определя в каква среда се е движила.

— Значи това ви е работата — сухо установи Халвур. — Да съставяте карти?

— Хрумва ли ти нещо по-добро?

— Не — тросна се Халвур.

— Баща ти е мъртъв — внезапно рече Сейер и огледа лицето на младежа.

Халвур усещаше тежкото присъствие на полицая в стаята и то пораждаше напрежение в него. Изсмукваше силите му, особено що се отнася до зрителния контакт. Затова младежът стоеше с наведена глава.

— Самоубил се е, а ти каза, че родителите ти са разведени. Тежко ли ти е?

— Не особено.

— Затова ли скри истината?

— Не е нещо за хвалене.

— Ясно. Ще ми кажеш ли тогава какво си искал от Ани, когато си я чакал до магазина на Хорген в деня, когато беше убита? — изненадващо попита Сейер.

— Извинете ме, но сте попаднали на погрешна следа! — извика Халвур с искрено удивление.

— Непосредствено преди убийството близо до магазина е забелязан мотоциклетист. Тогава си бил навън. Може да си бил точно ти.

— Проверете възможно най-бързо как е изглеждал този мъж.

— Само това ли имаш да ми кажеш?

— Да.

— Така и ще направя. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Отново настана мълчание. Халвур се заслуша. Недалеч някой се смееше. Направо не беше за вярване. Ани бе мъртва, а хората викаха и се забавляваха, все едно нищо не се е случило.

— Забелязал ли си Ани да има здравословни проблеми?

— А?

— Да ти се е оплаквала от болки, например?

— Не, не познавам по-здрав човек от нея. Да не би да е била болна?

— Определени сведения не са достъпни за теб, макар че си бил неин близък. Не е ли споменавала за някакви оплаквания?

— Не.

Гласът на Сейер не звучеше враждебно, но бавният, ясен говор вдъхваше на Халвур силен респект.

— Разкажи ми за работата си. Какво правиш във фабриката?

— Всички работници се редуваме на различните операции. Една седмица опаковаме, една надзираваме машините, една разнасяме стоката.

— Добре ли се чувстваш там?

— Поне не ми се налага да мисля — промърмори Халвур.

— Да мислиш ли?

— За работата. Всичко става от само себе си и мога да разсъждавам върху други въпроси.

— Какви например?

— Ами разни — сърдито отвърна той.

Гласът му звучеше отбранително. Вероятно самият той не го осъзнаваше, но му беше останало като навик от детските години, когато постоянният вербален и физически тормоз го бяха принуждавали да претегля всяка своя дума.

— С какво си запълваш времето, което преди прекарваше с Ани?

— Опитвам се да разбера какво се е случило — изплъзна се от устата му.

— Имаш ли някакви идеи?

— Ровя из паметта си.

— Не съм убеден, че ми казваш всичко.

— Не съм сторил нищо лошо на Ани. Подозирате ме, нали?

— Честно казано, не знам. Помогни ми, Халвур. Ани сякаш е изживявала своеобразна личностна криза, не мислиш ли?

— Така е.

— Механизмът на подобни кризи е отчасти познат. Някои фактори често се повтарят. Хората се променят драстично, ако изгубят близък човек, например; ако преживеят сериозно нещастие или ги сполети болест. Случва се млади хора, които сме свикнали да смятаме за порядъчни, трудолюбиви и съвестни, да се превърнат в равнодушни, макар и физически да изглеждат добре. Други причини за промяна често са употребата на наркотици или брутално посегателство, изнасилване, да речем.

— Да не би Ани да е била изнасилена?

Сейер не отговори.

— Звучи ли ти познато?

— Според мен тя таеше нещо в себе си — най-сетне промълви Халвур.

— Значи е криела нещо, така ли? Продължавай.

— Нещо, което определяше целия й живот, от което не беше в състояние да се отърве.

— Да не би да твърдиш, че нямаш представа какво е?

— Така е, нямам.

— Кой освен теб познава добре Ани?

— Баща й.

— Но те май не са общували много помежду си?

— Това не значи, че не я познава.

— Прав си. Значи ако някой изобщо подозира какво е криела Ани, това би бил Еди?

— Зависи дали ще го предразположите да сподели нещо особено. По-добре да дойде сам, без Ада. Така ще говори повече.

Сейер кимна.

— Познаваш ли Аксел Бьорк?

— Бащата на Сьолви? Да, виждал съм го веднъж. Ходихме му на гости заедно с момичетата.

— Какво ти е мнението за него?

— Приятен човек. Настояваше да го посетим пак. Изпрати ни с нещастен поглед. Ада обаче се заинати и остана Сьолви да ходи при него тайно. Но тя не изгаряше от желание да вижда баща си и Ада постигна целта си.

— Що за момиче е Сьолви?

— Нищо особено. Нали сте я видели, какво повече да ви кажа?

Сейер закри лице, подпирайки чело на ръцете си.

— Да си вземем ли по една кока-кола? Въздухът тук е много сух. Само синтетика, стъклени влакна, гадост.

Халвур кимна и се поотпусна. Само след миг обаче отново се стегна. Навярно тази слаба проява на симпатия от страна на прошарения старши инспектор не беше нищо повече от тактика. Сигурно е посещавал курсове, изучавал е тънкостите на разпита и психологията. Знае как да намери пукнатина и да удари точно там. Вратата зад полицая се хлопна и Халвур се възползва от удалата се възможност, за да се поразтъпче из помещението. Отиде до прозореца и надникна навън, но видя само сивата бетонна стена на Областния съд, както и няколко паркирани служебни автомобила. Върху бюрото стоеше персонален компютър, марка „Компак“. Сигурно са разбрали за детството му от базата данни именно в този компютър. Вероятно имат пароли за папката на Ани. Сведенията са деликатно нещо. Халвур се запита какви ли шифри използват и кой ги измисля.

Сейер се върна и кимна към екрана.

— Само някаква играчка. Не й обръщам внимание.

— Защо?

— Като че ли не е на моя страна.

— Не, разбира се. Компютърът не застава на ничия страна, затова на него може да се разчита.

— Ти имаш такъв, нали?

— Не, моят е „Мак“. Играя игри на него. С Ани много често играехме заедно.

Неочаквано Халвур стана по-приказлив и по устните му се появи половинчатата му усмивка.

— Тя обичаше най-много да слиза от планината. В играта имаш право да избираш снега — дали да е ситен, или едър, сух или мокър, температурата, дължината и тежестта на ските, зимните условия, какво ли не. Ани винаги побеждаваше. Винаги се спираше на най-трудния маршрут за спускане: или Deadquins Peak, или Stonies9. Спускаше се посред нощ в бушуваща буря, по мокър сняг с най-дългите ски и пак нямах шанс да я бия.

Сейер го погледна с недоумение и поклати глава. Наля кока-кола в две пластмасови чаши и седна.

— Познаваш ли Кнют Йенсвол?

— Треньора? Знам го. Ходил съм на мачове заедно с Ани.

— Харесваш ли го?

Халвур вдигна рамене.

— Не е голям симпатяга, а?

— Доста се позаглеждаше по момичетата.

— И по Ани ли?

— Шегувате ли се!

— Никак. Само те питам.

— Кажи-речи никога. Тя не позволяваше такива неща.

— Значи се е държала строго?

— Да.

— Не разбирам, Халвур.

Сейер избута пластмасовата чашка настрани и се наведе над масата.

— Всички се изказват толкова ласкаво за Ани, разказват ми колко силна, самостоятелна и атлетична била, как не се интересувала от външния си вид, описвате ми я почти като недостъпна. „Тя не позволяваше такива неща“. И въпреки това е отишла в горичката заедно с някого, чак до брега на езерото. Вероятно напълно доброволно. А после — понижи глас той — е позволила да я убият.

Халвур му отправи ужасѐн поглед, сякаш едва сега осъзна колко потресаваща е цялата тази история.

— Все някой е имал власт над нея.

— Кой например?

— Не знам. Не питайте мен.

Сейер отпи от кока-колата.

— За проклетия не ни е оставила нищо. Не сме намерили дневник, например.

— Възможно ли е — продължи Сейер — някой да е упражнявал влияние върху нея? Някой, комуто не би посмяла да се противопостави? Възможно ли е Ани да е била замесена в нещо опасно, което не е бивало да излезе на бял свят? Дали някой не я е изнудвал?

— Ани беше изключително съвестна. Не ми се вярва да е сторила нещо лудо.

— Някои вършат лудории и въпреки това са съвестни — замислено възрази Сейер. — Не можем да съдим за човека от конкретно, извадено от контекста действие.

Халвур запомни добре думите на старши инспектора и ги зарови в паметта си.

— В селцето ви намират ли се наркотици?

— О, да. От години е така. От време на време идват ваши колеги и провеждат полицейски акции в кръчмата в центъра. Съмнявам се Ани да е имала нещо общо с тези среди. Та тя не стъпваше там. Дори пазаруваше от павилиона до къщата им, не ходеше надалеч.

— Халвур — настоятелно се обърна към младежа Сейер, — Ани е била тихо, резервирано момиче с желание сама да определя живота си. Помисли си и ми отговори: според теб тя страхуваше ли се от нещо?

— Не, не изпитваше точно страх, по-скоро беше затворена в себе си. Понякога почти ядосана, друг път обезсърчена. Виждал съм я обаче истински изплашена. Не че има нещо общо, просто сега ми хрумна.

Халвур сякаш се улиса в разговора и стана доста словоохотлив.

— Майка й, баща й и Сьолви бяха заминали за Тронхайм, защото момичетата имат леля там. Двамата с Ани бяхме сами вкъщи, канех се да пренощувам при нея. Случи се миналата пролет. Първо се поразходихме с велосипеди, после стояхме до късно през нощта и слушахме плочи. Времето беше меко и решихме да спим навън в палатка в градината. Приготвихме всичко, после влязохме вътре да си измием зъбите. Аз си легнах пръв. Ани дойде след мен, клекна до спалния чувал и го разкопча. Вътре лежеше усойница. Огромна черна усойница, свита на кълбо в чувала. Изхвърчахме от палатката и доведох съседа отсреща да ни помогне. Според него змията се мушнала в чувала, за да се стопли. Успя да й види сметката. Ани се изплаши толкова много, че чак повърна. Оттогава винаги ме караше да изтупвам спалния й чувал, когато отидехме на къмпинг с палатки.

— Усойница в спален чувал? — Сейер потръпна и си припомни как в далечната си младост е ходил на палатки.

— Тук гъмжи от змии, защото има много камънаци. Слагаме масло и така се отърваваме от част от тях.

— Масло ли? Защо?

— Ядат от него, докато задремят. После остава само да ги хванеш.

— А си имате и морски змей на дъното на фиорда, нали? — усмихна се Сейер.

— Точно така — кимна Халвур. — Виждал съм го със собствените си очи. Появява се много рядко, при точно определена посока и сила на вятъра. Всъщност на голяма дълбочина в морето има островче и когато вятърът духа от сушата към водата, се надигат няколко огромни вълни. После всичко утихва. Наистина е много странно явление. Всички знаят много добре какво представлява въпросният змей, но когато си сам-самичък във водата, за миг ти се струва, че от дълбините изскача звяр. Първия път, когато станах свидетел на това явление, започнах да греба като побъркан и не посмях да се обърна нито веднъж.

— Но не се сещаш за нито един човек от обкръжението на Ани, който би искал да й стори зло?

— Не — категорично отсече Халвур. — Блъскам си главата вече дни наред, но умът ми не го побира. Сигурно е дело на луд човек.

„Да — помисли си Сейер, — може да го е извършил и някой побъркан.“ Закара Халвур до дома му и спря колата точно до стълбите.

— Сигурно утре ще ставаш рано — дружелюбно предположи той. — Вече стана доста късно.

— Няма проблеми.

Халвур изпитваше смесени чувства към Сейер. От една страна го харесваше, от друга — не.

Халвур слезе пъргаво от колата и след като влезе в къщата, затвори внимателно вратата с надежда баба му да е заспала. За всеки случай надникна през открехнатата врата и чу хъркането й. После седна отново пред екрана и продължи заниманието си. Постоянно му хрумваха все по-нови възможности. Внезапно си спомни, че по едно време Ани имаше котка. Намериха я в снежна пряспа, плоска като пица. Въведе името й в полето за паролата: Багира. Системата отказа достъп до папката за пореден път. Халвур и не очакваше друго. Започна да гледа на заниманието си като на дългосрочен проект. Освен това имаше и други начини да отвори документа. Засега обаче не бе изгубил надежда да се справи и сам. Не искаше да хитрува. Ако успее да открие паролата без чужда помощ, престъплението му се струваше някак по-дребно. Почеса се по тила и написа името на компютърна игра — Top Secret — в черното поле. За всеки случай. После пробва и с името й — Ани Холан — в прав и обратен ред, защото му хрумна, че не се е сетил да опита с най-простото, най-близкото до ума. Ани, разбира се, сигурно не е избрала точно тази комбинация, но кой знае? Access denied. Халвур леко се оттласна от бюрото, протегна се и сложи ръка на тила си. Усети неприятно гъделичкане като от насекомо, пълзящо по тила му. Явно само така му се струва, но странното усещане не го напусна. Озадачен, той се обърна и се вторачи в прозореца. Внезапен порив го накара да стане и да дръпне завесите. Преследваше го натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. Направо му настръхваха косите. Халвур побърза да изгаси осветлението. Отвън се чуха заглъхващи стъпки, сякаш някой се отдалечи тичешком от къщата. Халвур надзърна през пролука на завесата, но не видя нищо. Въпреки това беше убеден, че някой е бил до прозореца му — случва се понякога всичките ни сетива да потвърждават нашата сигурност в определен факт. Изпълва ни почти физическо усещане за безпогрешност. Изключи компютъра, съблече си дрехите и се мушна под завивките. Притаи дъх и се заслуша. Настъпи пълна тишина, не се чуваше дори шумоленето на дърветата. Но после, след няколко минути, Халвур долови звука от запалване на автомобил.