Не поглеждай назад

Еди Холан остави кратка бележка на секретарката и си тръгна от счетоводната кантора. Качи се в колата, двайсетина минути шофира зелената тойота, навлезе в голям паркинг, изгаси мотора и се отпусна на седалката. След малко затвори очи и зачака да се случи нещо, което да го накара да се върне, без да изпълни намерението си. Не се случи нищо.

Най-сетне отвори очи и се огледа. Мястото беше красиво, разбира се. Обемистата сграда бе положена върху терена като плосък камък, заобиколен от блестящи зелени поляни. Плъзна поглед по тесните алеи, към наредените в симетрични редици гробове; към плодните дървета с увиснали корони. Утеха. Тишина. Не се виждаше жива душа. Не се чуваше звук. Колебливо се измъкна от колата, блъсна вратата с плахата надежда някой да го чуе и да излезе от крематориума, за да го попита какво желае. Да го улесни. Не се появи никой.

Реши да поскита из алеите. Прочете няколко имена, но преди всичко оглеждаше годините на раждане и смърт, сякаш търсеше невръстни младежи на годините на Ани. Намери доста нейни връстници. Еди Холан осъзна, че мнозина имат неговата съдба. Само дето вече бяха по-напред. Бяха готови с доста решения — например дали да подложат детето си на кремация, какъв надгробен камък да поставят над урната и какви цветя да посадят. Тези родители вече бяха избрали цветя и музика за погребението, бяха осведомили свещеника какво е било детето им, та речта му да бъде по-задушевна. Ръцете му трепереха и той ги мушна в джобовете на старото си палто с разнищена подплата. В десния джоб напипа копче и веднага съобрази, че стои там от години. Гробището беше доста голямо. Нататък, близо до шосето, забеляза мъж в тъмносин шлифер. Той също ходеше между гробовете. „Сигурно е служител в крематориума“, помисли се Еди и несъзнателно пое към мъжа с надеждата непознатият да се окаже приказлив. Самият Еди не беше особено инициативен, но може би мъжът ще спре и ще подхвърли нещо за времето. „Хората разполагат поне с една тема за разговор: времето“, помисли си Еди. Вдигна очи. По небето, се носеха леки облаци, въздухът беше топъл, духаше лек ветрец.

— Добър ден!

Тъмносиният шлифер действително спря.

Холан се изкашля:

— Тук ли работите?

— Да — кимна към крематориума мъжът. — Водят ме управител.

Усмихна се предразполагащо, сякаш не се страхуваше от нищо на света, защото неведнъж се е сблъсквал с човешката недостъпност.

— Работя тук от двайсет години. Мястото е красиво, съгласен ли си с мен?

Говореше му на „ти“. Свойското обръщение допадна на Еди и той кимна.

— Хубаво е. А аз размишлявам над… — заекна той — бъдещето и така нататък. Все някога ще умрем. Не можем да го избегнем.

Засмя се нервно и стисна ръце в джобовете си. Попипа копчето.

— Така е. Твой роднина ли е погребан тук?

— Не, тук не. В гробището в селото ми. В рода ми няма традиция да кремираме мъртъвците. Аз не съм съвсем наясно как протича всичко това. Кремацията, де. В крайна сметка сигурно няма голяма разлика дали ще погребеш някого, или ще го кремираш. Но всеки трябва да си състави мнение. Не че съм толкова стар, но съм си наумил съвсем скоро да взема решение дали искам да ме погребат, или кремират.

Събеседникът му вече не се усмихваше, а внимателно се вглеждаше в закръгления мъж в сиво палто и размишляваше колко ли трудно му е било да преглътне гордостта си и да признае защо е тук. Хората идваха в гробището по множество причини. Управителят на крематориума никога не рискуваше да сгафи.

— Според мен това решение е много важно. Нужно е да му се посвети време. Повечето хора би трябвало да се замислят за собствената си смърт.

— Да, нали?

Холан се разведри. Извади ръце от джобовете си и ги проветри.

— Но хората се страхуват да питат и да се интересуват — отбеляза той и се удиви от собствените си думи. — Боят се да не ги сметнат за странни или за побъркани, ако проявят любопитство към процедурата по кремирането и как протича тя.

— Хората имат право да знаят — откликна управителят и направи няколко крачки, за да разведри атмосферата. — Само дето никой не се осмелява да попита. Или пък не желаят да знаят. Разбирам обаче отлично хората, които се интересуват. Искаш ли да влезем да ти обясня някои неща?

Холан кимна в знак на благодарност. Чувстваше се добре в компанията на любезния мъж, на вид негов връстник, слаб, с прогресивен косопад. Тръгнаха по алеите; чакълът хрущеше тихо под краката им, а ласката на лекия ветрец по темето на Холан му подейства успокоително.

— Процедурата по принцип е много проста — подзе управителят. — Но първо искам да те уверя, за да няма неясноти: в пещта се поставя целият ковчег с мъртвеца. Разполагаме със собствени ковчези за кремация. Изработени са само от дърво — включително дръжките, всичко. Да не си помислиш, че вадим мъртвеца и го пъхаме в пещта без ковчег. Вероятно изобщо не си го допускал, нали гледаме толкова много американски филми — усмихна се той.

Холан кимна и пак стисна ръце в юмруци.

— Пещта е доста голяма. Тук разполагаме с две. Задействат се с електричество, а с помощта на газ се получава силен пламък. Температурата достига няколко хиляди градуса.

Усмихна се на въздуха, сякаш искаше да улови леките слънчеви лъчи.

— Всичките вещи на мъртвеца се озовават в ковчега, включително предмети и бижута, които не изгарят, но тях после ги слагаме в урната. Говоря за пейсмейкъри, изкуствени нокти и кожа. Колкото до благородните метали, сигурно са те застигали слухове, че се озовават на други места. Не мисли за това — категорично го посъветва той. — Недей.

Приближиха се до вратата на крематориума.

— Костите и зъбите се смилат до ситен, подобен на пясък сивобял прах.

Еди веднага се сети за пръстите й, за тънките й фини пръсти с малкия сребърен пръстен. Ужасен, той сви ръце в джобовете си.

— През цялото време следим как протича процесът. Вратите на пещта са от стъкло. След около два часа всичко се измита от пещта и представлява купчинка ситна пепел, по-малка, отколкото си представят повечето хора.

Следим как протича процесът? През стъклената врата? Наистина ли ще гледат как Ани гори?

— Искаш ли да ти покажа пещите?

— Не, не!

Долепи ръце до тялото си, отчаяно опитвайки се да не ги мърда.

— Тази пепел е много чиста, почти най-чистото нещо на света. Напомня на ситен пясък. В стари времена хората са използвали пепелта за медицински цели — например при екземи и са наблюдавали подобрение. Някои дори я ядяли. Тя съдържа соли и минерали. Но ние я изсипваме в урна. Ще ти покажа как изглежда, за да имаш представа. Можеш сам да избереш урната — има най-различни модели. Ние предпочитаме да работим със стандартни урни, а и повечето хора се спират точно на такива. Стандартната урна се затваря, запечатва и после се полага в гроба през тясна шахта. Церемонията се нарича спускане на урната.

Задържа вратата пред Холан, за да го пропусне да влезе пръв в полутъмната сграда.

— Това е чисто и просто ускоряване на процеса. Протича някак си по-чисто. Всички ще се превърнем в прах, но обичайното погребване е много дълготраен процес. Отнема двайсет години. Понякога трийсет или четирийсет, зависи за каква почва говорим. Тук, в района, има много пясъци и глина и става бавно.

— Харесва ми — промълви Холан. — Превръщаме се в прах.

— Да, нали? Някои искат да разпръснат праха им. За жалост в Норвегия това не е позволено. В това отношение законодателството е много строго: всички трябва да се погребват в свещена земя.

— Не е толкова лоша идея — прецени Еди и си прочисти гърлото. — Но в съзнанието се появяват странни картини, когато човек се опита да си го представи. Ако лежиш в земята, ще изгниеш. Не звучи добре. А другата възможност е да изгориш.

„Да изгние или да изгори — помисли си той. — Кое да избера за Ани?“

Спря, усещайки как коленете му се подкосиха, но продължи, окуражен от търпението на събеседника си.

— Идеята за изгарянето ми напомня за… сещаш се. За ада. А като си представя моето момиче…

Сепна се и по лицето му плъзна червенина. Другият мъж помълча известно време, потупа го по рамото и подхвана тихо:

— Решаваш какво да направиш с тленните останки на дъщеря си ли?

Холан наведе глава.

— Редно е да помислиш сериозно. Върху плещите ти тежи двойна отговорност. Никак не ти е лесно — поклати глава той. — Дай си време. Но ако искаш да я кремираш, ще се наложи да подпишеш, че тя никога не е споменавала и дума против кремацията. А ако няма осемнайсет, ти вземаш решението и без нейно разрешение.

— На петнайсет е — полугласно каза Еди.

Управителят затвори очи за няколко секунди. После отново тръгна.

— Ела с мен в параклиса — съчувствено го покани той. — Ще ти покажа как изглежда урната.

Поведе Холан надолу по стълбите. Над тях се бе спуснала невидима ръка, изолираща ги от останалия свят. Вървейки, те се приближиха един до друг. Управителят — за да засвидетелства подкрепата си на Холан, а Еди — за да усети съчувствието му. Долу стените бяха грапави, а варта — бяла. До последното стъпало беше поставена красиво аранжирана саксия с цветя, а от кръст на стената ги гледаше страдащият Христос. Еди се посъвзе, усети как лицето му си възвърна обичайния цвят. Почувства се на сигурно място.

Урните бяха наредени на рафтове край стените. Управителят взе една и я подаде на Еди.

— Ето, подръж я. Хубава е, нали?

Еди пое урната и се опита да си представи, че вътре е Ани; че в момента я държи в ръцете си. Урната приличаше на метална, но той знаеше, че е изработена от разградим материал. Усети топлината й.

— Вече ти казах всичко за процедурата по кремацията. Не премълчах нищо.

Еди Холан погали с пръсти златистата урна. Приятно му беше да я държи, а и не беше тежка.

— Урната е пропусклива; въздухът от почвата влиза в нея и ускорява процеса. И тя ще изчезне. Нищо не е вечно. Има нещо мистично и велико в тази мисъл, нали? — По устните му се изписа благоговейна усмивка. — И ние ще изчезнем, и тази къща, и асфалтираният път. И все пак — стисна той ръката на Еди — на мен ми се иска да вярвам, че след това ни очаква нещо друго, нещо вълнуващо. Защо не?

Холан го погледна почти учудено.

— Отвън ще изпишем името й — добави управителят.

Холан кимна. Все още стоеше прав. Времето ще си тече, минута след минута. Вече усети частица от болката, измина крачка от пътя заедно с Ани. Представи си пламъците и бумтенето на пещта.

— На урната ще пише Ани — развълнувано промълви той. — Ани Софие Холан.

Еди се прибра и завари Ада Холан, наведена над мивката, да чисти апатично червени картофи. Шест на брой, по два за всеки. Не осем, както бе свикнала. Виждаха й се толкова малко. Лицето й все още беше вдървено. Вцепени се от мига, когато се надвеси над носилката в Държавната болница, а лекарят отметна чаршафа. След това изражението й заприлича на неподвижна маска.

— Къде беше? — беззвучно попита тя.

— Знаеш ли, мислех си — подзе предпазливо Холан, — най-добре да кремираме Ани.

Тя изтърва картофа и го погледна.

— Да я кремираме?

— Като се замисля, някой я е докосвал и я е белязал с допира си. Искам да излича белега му!

Той се облегна тежко на кухненския плот и я загледа умолително. Много рядко я молеше за каквото и да било.

— Какъв белег? — равнодушно попита тя и взе картофа. — Не можем да кремираме Ани.

— Нужно ти е време, за да свикнеш с тази мисъл — повиши глас той. — Кремацията е хубав ритуал.

— Не можем да я кремираме — повтори тя и продължи да стърже картофа. — Обадиха се от прокуратурата. Забраниха ни.

— Но защо! — изкрещя той, кършейки ръце.

— За да могат да я ексхумират, ако се наложи, след като открият убиеца.