Незнайко на Луната

Девета главаКак Незнайко се среща с Фигел и Мигел

След като се спаси от преследването, Незнайко с все сила се понесе по улицата, от двете страни на която се издигаха високи огради. Иззад оградите се разнасяше непрекъснат кучешки лай и на Незнайко му се струваше, че свирепите кучета продължават да го гонят. В страха си той дори не забелязваше нищо наоколо и малко по малко почна да идва на себе си, когато се намери на оживена улица. Чак сега той се огледа назад и видя, че кучетата, които го бяха изплашили, ги нямаше зад гърба му. По тротоарите наоколо крачеха лунни дребосъчета: никой не тичаше наникъде, никой никого не преследваше, никой не проявяваше враждебно отношение към Незнайко. Тук вече нямаше безкрайни дъсчени огради. От двете страни на улицата се издигаха високи здания, в чиито долни етажи се помещаваха различни магазини.

Вечерта настъпи незабелязано. Навсякъде блеснаха електрически лампи. Витрините на магазините светнаха отвътре с мека, приятна светлина. По стените на зданията замигаха разноцветни светлинни реклами. Колкото по-нататък вървеше Незнайко, толкова улиците ставаха по-широки, зданията по-високи, магазините по-красиви и светлините на рекламите по-ярки. Напреки на улиците се простираха изящно изработени металически арки и мостове, върху които бяха устроени пързалки, различни забавления — люлки, въртележки, спирални улеи за спускане, подскачащи кончета, летящи велосипеди, както и дяволски колела от различни системи и размери. Всичко това се въртеше, люлееше, мяташе, скачаше, подскачаше и блестеше с хиляди ослепителни електрически лампички.

Сред цялото това великолепие особено изпъкваше едно огромно дяволско колело, което не само се въртеше както всички дяволски колелета, но в същото време се извиваше на различни страни, сякаш се готвеше да се стовари върху главите на минувачите.

Хиляди дребосъчета се катереха нагоре по стълбите, за да се полюлеят на люлките, да се потръскат на гърбовете на курдисващите се дървени кончета, да се повозят на специални велосипеди, които вървяха по въже над улицата, да се повъртят на въртележките или поне на дяволското колело.

Долу край тротоарите бяха поставени криви огледала и всеки можеше да се посмее до насита, като гледа отражението на своята удължена, сплескана или най-неестествено изкривена физиономия.

Тук, пред многобройните гостилници и кафенета, направо на тротоара бяха поставени масички. Много дребосъчета седяха на масичките и вечеряха, пиеха чай, кафе или газирана вода със сироп, ядяха сладолед или просто си хапваха нещо за аперитив. Някои пък танцуваха тук под звуците на музиката, която гърмеше от всички страни. Келнерки и келнери сновяха с подноси между масичките и носеха разни ястия на клиентите.

Щом видя вечерящите дребосъчета, Незнайко си спомни, че вече отдавна е гладен. Без да му мисли много-много, той седна пред една свободна масичка. Към него веднага се затече келнер в чистичък черен костюм и го попита какво би желал да яде. Незнайко поиска супа, после помоли да му донесат порция макарони с кашкавал, а след това изяде още две порции сарми, изпи чашка кафе и взе за десерт ягодов сладолед. Всичко се оказа извънредно вкусно.

След като се нахрани до насита, Незнайко се почувствува щастлив и добър. Искаше му се да запее от радост или да направи нещо много приятно за някого. Той седеше на масичката, слушаше музика, гледаше танцуващите и разглеждаше седналите на съседните масички лунници. Те разговаряха помежду си оживено и весело се смееха. Лицата на всички бяха добри и приветливи. И черничкото дребосъче, което носеше яденето на Незнайко, също го поглеждаше приветливо.

„Ами че тук е съвсем хубаво! — добродушно си помисли Незнайко. — Изглежда че и на Луната живеят добри дребосъчета.“

Всичко, което преди това се беше случило с него, почна да му се струва някакво недоразумение или лош сън, за който не си струваше да си спомня.

Незнайко стана от масата, помаха отдалеч с ръка на келнера за сбогом и тръгна да си отива, но келнерът го настигна бърже и с вежлива усмивка му рече:

— Забравихте за парите, драги приятелю.

— За какво? — усмихнат приятно, но с недоумение го попита; Незнайко.

— За парите, за парите, драги приятелю!

— За какви пари, приятелю.

— Е, драги приятелю, трябва да платите парите!

— Парите ли? — смутено промълви Незнайко. — А какво е това пари, драги приятелю? Как да ви кажа, аз за първи път чувам тази дума.

Усмивката моментално изчезна от лицето на келнера. Той някак неестествено дори побледня от яд.

— А, тъй ли била работата! — измърмори той. — За първи път чуваш тази дума, така ли? Е, тогава няма да ти се размине току-тъй!

Той сграбчи Незнайко за ръката, дръпна го настрана, извади от джоба си свирка и пронизително изсвири. Някъде от тъмнината веднага изскочи снажно дребосъче, облечено в мундир с блестящи металически копчета и с медна каска на глава. В ръката му имаше тежка гумена палка, а на пояса — пистолет в кобур.

— Господин полицай, ето този не иска да даде парите! — оплака се келнерът на полицая.

— Как смееш да не дадеш парите, говедо! — изкрещя полицаят, като сложи ръце на хълбоците си и изпъчи напред дебелия си корем.

— Първо, аз не съм говедо — с достойнство отвърна Незнайко, — а второ, нямам никакви пари. Никакви пари не съм взимал от него, нито пък съм ги виждал.

— А ей това виждал ли си? — попита полицаят и пъхна гумената палка под носа на Незнайко.

Незнайко неволно отметна глава назад.

— Какво е това, според тебе, а? — повтори въпроса си полицаят. — Хайде, помириши!

Незнайко предпазливо помириса края на палката.

— Гумена палка вероятно — измърмори той.

— Гумена палка! — повтори подигравателно полицаят. — Ето, вижда се, че си глупак! Това е усъвършенствувана гумена палка с електрически контакт. Съкратено казано: УГПЕК. Я застани мирно! — изкомандува той. — Д-д-долу ръцете! И без р-разговори!

Незнайко машинално вдигна глава нагоре и опъна ръце от двете страни на тялото си. Полицаят го чукна с края на палката по челото. Чу се пращене, силен електрически ток удари Незнайко така, че от очите му изскочиха искри и той се залюля, безсилен да се задържи на краката си.

Полицаят хвана Незнайко за яката и почна да бърка по джобовете му. Като не намери в тях нищо, помъкна го през тълпата, която беше почнала да се събира наоколо.

— Р-р-азпръсвай се! И без много приказки! — викаше полицаят и заплашително размахваше палката си.

Тълпата моментално се разпръсна. Полицаят повлече Незнайко по улицата, сви в тясна напречна уличка и се спря пред един черен полицейски автомобил с малко решетъчно прозорче в каросерията, който напомняше фургон. Той широко отвори вратичката, която се намираше отзад на каросерията, посочи, я с пръст на Незнайко, смръщи вежди и повелително каза:

— Фит! Фит!

— А какво значи това „фит-фит“? — не разбра Незнайко.

— Това значи влизай по-бързо в колата, докато не съм се ядосал — изрева полицаят.

Тъй като Незнайко се бавеше, полицаят с такава сила стовари палката по гърба му, че Незнайко не разбра как се озова в колата.

Незнайко още не беше дошъл на себе си, когато вратичката зад гърба му с трясък се затвори. Той се надигна от мръсния, оплют под, натисна с рамо вратичката, но тя не се отвори. Тогава той с все сила забарабани с юмрук по вратата и извика:

— Ей, какво става тук?

Полицаят обаче не го удостои с отговор, а седна в кабината до шофьора и изкомандува:

— В полицейското управление, бързо!

Моторът забръмча. Автомобилът заподскача по камъните на павираната улица и след четвърт час Незнайко беше вече в по-лицейското управление.

Полицаят, който се наричаше, тук му е мястото да го кажем, Фигел, предаде Незнайко направо в ръцете на друг полицай, на име Мигел. Полицаят Мигел беше облечен в също такъв мундир, както и Фигел, само че копчетата на неговия мундир нямаха такъв ярък блясък, както копчетата на мундира на Фигел. Причината за това най-вероятно беше тази, че службата на полицая Мигел протичаше не под открито небе, а в затворено, лошо проветрявано помещение. Поради това металът, от който бяха направени копчетата, постепенно се окисляваше и тъмнееше.

Покрай стените на това помещение бяха наредени високи шкафове, където се пазеха сведенията за различните престъпници. В средата се намираше солидна дъбова маса с тежки четириъгълни крака. Зад масата, от едната й страна, беше поставен фотографически автомат за правене на снимки, а от другата — рентгенов апарат, с чиято помощ преглеждаха арестуваните, за да видят дали не са глътнали преди това откраднатите скъпоценности с цел да ги скрият в стомаха си. До вратата имаше уред за измерване ръста на престъпниците, който се състоеше от дълга, закрепена върху поставка вертикална летва с деления и от една подвижна дъсчица.

Върху масата стоеше телефонен апарат, сандъче с чисти бланки за регистриране на арестуваните, кутийка с черно печатарско мастило за снемане отпечатъци от пръстите и медната каска на Мигел.

За да бъдем по-точни, трябва да отбележим, че и медната каска на Мигел не блестеше така, както каската на Фигел. Това обстоятелство изпъкна особено ясно, когато влезлият в стаята Фигел сне каската от главата си и я сложи на масата наред с каската на Мигел. Тогава пролича и това, че между Мигел и Фигел имаше голяма прилика: и двамата бях скулести, широколики, и двамата бяха с ниски чела и тъмни, остри, късо подстригани коси, които започваха да растат едва ли не от самите им вежди.

Въпреки голямата им външна прилика характерите на Фигел и Мигел бяха твърде различни. Ако Фигел беше раздразнителен и не търпеше, както сам твърдеше, никакви разговори, то Мигел, обратното, беше голям любител на това да си поприказва и дори да се пошегува. Щом вратата зад Фигел се затвори, Мигел се обърна към Незнайко с думите:

— Осмелявам се да ви доложа, драги, че първото лице в цялото полицейско управление съм аз, тъй като първото, което виждате, попадайки тук, не е нищо друго освен моето лице. Хи-хи-хи-и! Остроумна шега, нали?

Той не даде време на Незнайко да отговори и продължи:

— Първото ми задължение е да изясня самоличността на всеки заловен престъпник или в дадения случай — вашата личност.

— Но аз не съм престъпник! — възрази Незнайко.

— Всички казват така, драги мой! — прекъсна го Мигел. — Защото целта на всеки престъпник е да обърка полицията, да я баламоса, тъй да се каже, възползува от това, да избяга. Трябва да ви предупредя обаче, драги, че вие няма да успеете да направите това, понеже ние имаме извънредно точни методи за разследване на престъпленията и вие още сега лично ще се уверите в това. Моля, кажете си името!

— Незнайко.

— Ето виждате ли — рече Мигел, — вие казвате, че се наричате Незнайко, но откъде мога аз да зная, че Незнайко ви е истинското име? Може би под името Незнайко се крие някакъв опасен престъпник. Известно е, че престъпниците обичат да си сменят имената. Ето и вие например! Днес сте, да речем, Незнайко, утре — Всезнайко, други ден пък някакъв Дяволайко. Хи-хи-хи, остроумно, нали? Ха оправи се де! Ние обаче прекрасно ще се оправим с всичко. Смея да ви обърна внимание на тези три шкафа. В тях се съхраняват описанията на всички престъпници, с които ни се е случвало някога да имаме работа. Но ако почнем да търсим описанието на вашата личност и в трите шкафа, няма да се оправим и за три години. За да ускорим търсенето, ние делим престъпниците на три категории. В първия шкаф се намират описанията на престъпници с висок ръст, във втория — на тези със среден ръст, а в третия — на ниските. За да намерим вашето описание, трябва да ви измерим височината.

— Но вие не можете да ми имате описанието, защото аз едва днес съм пристигнал на вашата планета — възрази Незнайко.

— Всички казват така, драги мой, абсолютно всички, уверявам ви! — възкликна Мигел, който дори не чуваше какво говори Незнайко. — Ето, аз ще ви помоля да застанете за минутка ей пред този уред. Ето така… Стойте мирничко. Петите събрани! Ръцете долу!

При тези думи Мигел постави Незнайко с гръб към вертикалната летва, спусна подвижната дъсчица и отбеляза делението, което посочваше стрелката на уреда.

— Така — рече той. — Вашата височина, изразена в стандартните измервателни единици, се равнява на седемдесет и две, значи вие сте дребосъче от среден ръст и вашето описание трябва да се търси във втория шкаф. Това обаче още не е всичко. Както можете и сам да се уверите, във всеки шкаф има по три отделения. В горните отделения на шкафовете са подредени дребосъчетата с големи глави, в средните — дребосъчетата със средни глави, и най-после в долните — дребосъчетата с малки глави. Измерваме обиколката на вашата глава… Ето така — тридесет единици. По този начин виждаме, че главата ви е голяма; следователно трябва да ви търсим в горното отделение. Но и това още не е всичко: във всяко отделение, както виждате, има по три полички. На първите полички имаме само дребосъчета с дълги носове; на вторите — със средни, и на третите — с малки. Измерваме вашия нос и виждаме, че той е дълъг само две и половина единици, значи — малък. Вашето описание следователно трябва да търсим на третата поличка от горното отделение на втория шкаф. Това вече е съвсем лесна работа, понеже всичките бланки с описанията са подредени по височина. Нас не ни интересуват престъпници с височина 70 и 71 — оставяме ги настрана; не ни интересуват глави с обиколка 28 и 29 — оставяме ги настрана; не ни интересуват носове един и половина и два — оставяме ги настрана и ето на и вашата бланка. Всичко е точно: ръст — 72, обиколка на главата — 30, нос — два и половина… Знаете ли кой сте вие?

— Кой? — уплашено попита Незнайко.

— Знаменитият бандит и разбойник на име Хубавеца, извършил шестнадесет грабежа на влакове, десет въоръжени нападения на банки, седем бягства от затвора (последния път избягал миналата година, като подкупил охраната) и откраднал ценности на обща сума двадесет милиона фертинги! — с радостна усмивка съобщи Мигел.

Незнайко смутено размаха ръце, за да отрече:

— Но какво говорите! Какво говорите! Това не съм аз!

— О, не, вие сте, господин Хубавецо! От какво има да се стеснявате? С такива огромни средства като вашите няма какво да се стеснявате! Мисля, че от двадесетте милиона все ви е останало нещо. Дума да няма, че сте укрили нещичко. Но дайте ми вие на мене от тези ваши милиони, па макар и само сто хиляди и аз ще ви пусна. Защото никой освен мене не знае, че вие сте прочутият бандит Хубавеца. А пък вместо вас ще тикна в затвора някой скитник и всичко ще се уреди, давам ви честна дума!

— Уверявам ви, че се лъжете! — извика Незнайко.

— Ето пак! Не ви ли е срам, господин Хубавецо! Наистина ли ви се свидят някакви си там сто хиляди? При такива доходи като вашите на мене и двеста хиляди нямаше да ми се досвидят, само да бъда на свобода! Хайде, дайте ми поне петдесет хиляди… Ех, двадесет… За по-малко не мога, честна дума ви давам! Дайте ми двадесет хиляди и вървете, където си щете!

— Просто не разбирам за какво говорите — разпери ръце Незнайко. — Аз не съм Хубавеца и…

— Зная, зная всичко, което ще кажете — прекъсна го Мигел. — Вие не сте Хубавеца и никакви пари не сте вземали. Но не виждате ли, че тук на бланката всичко е ваше: ръст — 72; ваш ли е този ръст или не? Глава — 30; вашата глава ли е? Нос — два и половина… а ето, че и вашата снимка е тук.

Незнайко погледна снимката, залепена върху бланката, и каза:

— Това не е моя снимка. А и съвсем не си приличам с тоя, който е фотографиран тук.

— Вярно. Никак не приличате! Но защо? Защото сте изменили външността си. У нас, драги, с пари всичко можеш да направиш! И външността си да измениш, и дори друг нос да си залепиш. Такива случаи вече е имало.

— Аз не съм си залепвал друг нос — с възмущение отвърна Незнайко.

— Всички казват така, повярвайте ми, драги! Е, добре де, така да бъде! Щом не искате да дадете двадесет хиляди, дайте поне десет… Като попаднете в дранголника, там ще ви вземат по-скъпо. До грош ще ви оберат — от милионер ще се обърнете на просяк и ще плачете с горчиви сълзи. Хайде, дайте поне пет хиляди… Поне хиляда!… Какво, да не би да искате да ви пусна без нищо? Не, ще се наложи да ви настаня за няколко дни в такелажното отделение, там може би ще се вразумите. А сега да изпълним някои формалности.

Мигел извади от сандъчето чиста бланка, записа на нея името на Незнайко, прибави размерите на ръста, главата и носа, направи му снимка, прегледа го с рентгеновия апарат, нацапа му след това и двете ръце с черно мастило и го накара да остави отпечатъците на пръстите си върху бланката.

— Ще изпратим за изследване отпечатъците от вашите пръсти и ще ги сравним с отпечатъците от пръстите на Хубавеца, Тогава, вярвам, сам ще се убедите, че вие сте си вие, тоест Хубавеца, и ще престанете да спорите. А сега принуден съм да се сбогувам с вас.

Мигел натисна бутончето на електрическия звънец и в стаята влезе полицаят Дригел — същото широкоскулесто, възтъпо лице с ниско чело и късо подстригана коса.

— В такелажното — късо заповяда Мигел и махна с ръка към Незнайко.

Дригел хвърли намръщен поглед към Незнайко и широко разтвори вратата пред него.

— Фит! Фит!

Като видя, че Незнайко се готви да каже нещо, той заплашително замахна с гумената си палка и изграчи като врана:

— Мар-рш, на тебе говор-рят! И без р-разговори!

Незнайко разбра, че разговорите наистина с нищо няма да му помогнат, затова махна с ръка и излезе от стаята.