Незнайко на Луната

Двадесет и осма главаСлед изчезването на ракетата

Когато се събуди в онова, определено за отлитането им на Луната утро, Знайко погледна през прозореца на стаята си и за своя голяма изненада не видя космическия кораб. Обикновено щом погледнеше през прозореца си, Знайко виждаше издигащата се над дърветата ракета, върхът на която стърчеше на небесния фон като огромна пура или като изправен на единия си край дирижабъл. Той винаги се любуваше на нейните красиви очертания, в които имаше нещо неудържимо стремящо се нагоре, към космоса, към неизвестното.

Понякога Знайко нарочно се събуждаше сутрин по-рано, за да не му пречи никой да се наслаждава на това прекрасно зрелище. Кръстосал ръце на гърдите си, устремил дързък взор в мировото пространство, той дълго стоеше пред отворения прозорец и мечтаеше. Ракетата се издигаше пред него и стоманените й стени блещукаха, сякаш се къпеха в златните лъчи на изгряващото слънце. Свежият утринен ветрец облъхваше лицето му и го правеше да се чувствува силен и бодър. Струваше му се, че цялото му тяло става леко и гъвкаво, а на раменете му израстват крила. В такива минути на Знайко му се искаше да запее, да извика, да направи някое велико научно откритие или да подскочи и да полети към Луната.

Фактът, че този път той не видя през прозореца ракетата, подействува някак странно върху Знайко. Той имаше чувството, че станалото досега — и намирането на лунния камък, и откриването на безтегловността, и построяването на междупланетния кораб — му се беше случило насън, а ето на, когато настъпи пробуждането, всичко това е изчезнало и сякаш никога не е било.

Разбира се, това чувство на Знайко трая само миг, защото той не допускаше мисълта, че сънищата могат да бъдат толкова дълги и ярки. След като се убеди, че все пак очите му не са го излъгали, Знайко помисли, че ракетата може просто да се е катурнала от вятъра или от някакво пропадане на почвата. Той изскочи от стаята, затича се надолу по стълбата и се спусна към градинската вратичка.

— Ах, какво ни сполетя! — мърмореше си на ума Знайко. — Ами ако при падането нещо в ракетата се е счупило или повредило?

Той изхвръкна от вратичката и с все сила продължи да тича по улицата. След пет минути Знайко стигна до Космическото градче, а миг след това излезе на кръглия площад и се спря като закован. До последния момент той се надяваше, че ще види ракетата повалена сред площада. Представяше си я ясно как лежи и това, което видя, просто го порази. На площада нямаше никаква ракета: нито изправена, нито легнала, нито цяла, нито повредена.

Усещайки, че краката му се подкосяват, той се запъти към стартовата площадка, за да огледа внимателно всичко. Стартовата площадка се оказа цяла и непокътната. Нищичко наоколо не беше бутнато. По земята нямаше ни пукнатина, ни дори някаква дупчица, в която би могла да се провали ракетата. Знайко не знаеше какво да мисли. Той стоеше и смаяно се оглеждаше наоколо. В това време забеляза, че през площада към него тичат Фуксия и Селдичка. И двете бяха страшно разтревожени, с широко разтворени очи. Те стигнаха до Знайко и искаха да го питат нещо, но от вълнение не можеха да продумат, а само безпомощно отвориха уста.

Отначало и Знайко ги гледаше мълчаливо, но той пръв си възвърна способността да говори.

— Къде е ракетата? — извика той с писклив глас и без да дочака отговор, сграбчи Селдичка за раменете и почна да я разтърсва с всичка сила. — Къде е ракетата, питам ви аз, лен-лен-лентяи такива!

— Ние не сме лен-лен-лентяи! — прошепна едва ли не през сълзи Селдичка.

— Е, лен-лентяйки! — поправи се Знайко.

Селдичка не можа да понесе подобна грубост, отстрани мълком ръцете на Знайко и се отдалечи с гордо вирната глава. Фуксия също вирна с достойнство глава, подви устни и тръгна след нея. Знайко гледаше в недоумение как те се скриха в своята къщичка, която се намираше в дъното на площада. Едва сега той съобрази, че е извършил глупост, и изтича след тях.

— Моля за прошка! — извика той, като се втурна в къщата след тях. — Трябва да ме извините. Аз бях така изумен, че просто оглупях. Ще бъдете ли така любезни да ми кажете къде се е дянала ракетата?

— Ние знаем толкова, колкото и вие — отвърна Фуксия. — Тъкмо се канехме да питаме за това.

— Но аз не зная нищичко — разпери безпомощно ръце Знайко. — Зная само това, че не я виждам. По-рано я виждах, а сега гледам — няма я? Като че ли някой я е откраднал под носа ни!

— Елате на себе си! Как е възможно да се открадне ракета? — каза Фуксия. — Та тя е толкова тежка!

— Лъжете се! — рече Знайко. — Забравяте за безтегловността. Ако се включи уредът за безтегловност, ракетата ще си изгуби теглото и тогава могат да я задигнат без никакво усилие.

— Но ако някой направи това, нали и той ще попадне в зоната на безтегловност и също ще си изгуби теглото. Как тогава в състояние на безтегловност може да се носи ракетата?

— Но вие забравяте, че наред със зоната за безтегловност съществува и зона на тегловност — възрази Знайко. — Ако се намирате в зоната на тегловност и завържете ракетата с въже, свободно може да я изтеглите, където си щете. Това не подлежи на никакво съмнение. Мисля, че е необходимо да разпитаме населението и да разберем дали някой не е чул през нощта подозрителен шум и не е забелязал открадването на ракетата.

Докато траеше този разговор, в Космическото градче почнаха да се стичат околните жители, които искаха да присъствуват при отлитането на космическия кораб. Щом видяха, че ракетата я няма на мястото й, всички помислиха, че пускането й вече се е състояло и Знайко заедно със своите другари е отлетял на Луната. Дребосъчетата бяха страшно недоволни, загдето не са могли да присъствуват при старта на междупланетната ракета. Някои от тях дори бяха разгневени. Най-силно се ядосваше професор Телескопов, който беше пристигнал от Слънчевия град специално с тази цел.

— Това е безобразие! — викаше той. — Отлитането беше определено за осем часа сутринта, а сега няма още седем. Изглежда че Знайко нарочно е променил часа от страх някой да не му попречи.

Отвсякъде прииждаха все нови и нови дребосъчета.

— Знайко, този подъл тип, е отлетял преди уречения час! Досвидяло му се е, че ще погледаме и ние! — крещеше Телескопов. — Ех, да ми падне в ръцете този Знайко, на кайма ще го направя!

— Какво означава това? — питаха дребосъчетата. — Все пак Знайко не е постъпил добре! Кой можеше да допусне, че той ще излезе такъв егоист, такъв негодник!

Точно в това време те забелязаха Знайко, който излизаше заедно с Фуксия и Селдичка от къщата им.

— Я погледнете, Знайко! — извика някой.

Всички се спуснаха към него. Знайко видя тичащата срещу себе си тълпа и се спря, а Фуксия и Селдичка дори хукнаха да бягат от страх. Беше вече късно обаче. Тълпата ги обкръжи.

— Защо не отлетяхте? Къде е ракетата? Ние мислехме, че сте отлетели! — крещяха наоколо.

— Кой ви каза, че сме отлетели? — строго попита Знайко. — Кой може да ви каже такава глупост?

— Е, кой?… Ние сами си го казахме, защото ракетата… Но къде е тя?… Няма я! — учудено разтваряха ръце дребосъчетата.

— Ако ракетата я няма, това още не значи, че ние сме отлетели — разсъдително каза Знайко. — Това е или някаква глупава шега, или някаква дръзка постъпка, извършена с непонятна за мене цел. Всички вие сте длъжни да ни помогнете и да се включите в търсенето на ракетата. Предлагаме на всеки от вас да почне да разпитва населението, за да се изясни дали някой не е видял нещо подозрително през нощта и дали не знае къде може да се намира сега ракетата. За резултатите моля да съобщавате веднага в щаба на разузнаването, който ще се намира в къщата на Фуксия и Селдичка.

Цялата сутрин дребосъчетата се занимаваха само с това — да обикалят града и да се разпитват един друг не са ли забелязали тази нощ нещо подозрително. Но тъй като всички бяха спали през нощта, никой не беше видял и не беше чул нищо. Затова разпитванията не дадоха никакви резултати.

Към обед обаче се разчу нещо ново: изчезнал беше Незнайко. Колкото и да го търсиха, никъде не можаха да го намерят. Скоро стана известно, че е изчезнал и Шишко. Щом съобщиха това на Знайко, той веднага се досети какво е станало.

— Работата е ясна! — извика той, като се хвана за главата. — Няма съмнение, че тези двама безделници са се вмъкнали през нощта в ракетата и самоволно са излетели!

В това време в щаба на разузнаването се яви астрономът Лупов. Той разказа, че през нощта, както обикновено, се качил на покрива на къщата си, за да погледа с телескопа звездите, и случайно видял на небето някакво космическо тяло, което бързо се скрило зад хоризонта. Той успял само да забележи, че това било ракета. Отначало помислил, че е някаква чужда ракета, и затова не казал нищо на никого. Сега обаче обмислил добре всичко и дошъл до заключението, че това е била нашата ракета, тоест ракетата, с която Знайко и неговите другари се готвеха да полетят към Луната. След Лупов в щаба се яви дребосъчето Прашко. И той разказа, че се събудил през нощта и случайно видял през прозореца как тези двама типа (значи Незнайко и Шишко) се промъкват към Космическото градче.

Сега вече никой не се съмняваше, че Незнайко и Шишко са полетели към Луната. Знайко беше готов да си оскубе косите от яд.

— Кой можеше да допусне, че ще се случи подобно нещо! — нервираше се той. — Наистина от Незнайко можеше да се очаква всякаква неприятност, но че Шишко ще направи подобно нещо, не очаквах!

— Да не са направили това случайно? — обади се Селдичка.

— Я гледай ти, случайно! — злъчно се усмихна Знайко. — Според вас, излезли са през нощта тъй, че никой да не ги види, и случайно са влезли в ракетата, така ли?

— Не, в ракетата те, разбира се, са влезли нарочно — съгласи се Селдичка. — Но бутончето вероятно са натиснали случайно или на шега. Защото достатъчно е да се натисне бутончето и ракетата да литне към Луната.

— Трудно е да се каже какво точно е станало, но за такава шега не зная какво бих ги направил! — вълнуваше се Знайко.

— А какво ще стане сега с Незнайко и с Шишко? — питаха дребосъчетата.

— Ясно е какво! — сърдито измърмори Знайко. — Ще кацнат на Луната. Да не мислите, че ракетата заради тях ще се върне обратно? Ще имате да вземате!

— А какво ще правят те на Луната? Нали там няма въздух? — безпокояха се дребосъчетата.

— Да правят, каквото си щат! — с раздразнение отговори Знайко. — Сами са си виновни! Да не се бъркат там, където не им е работа!

— Така ли трябва да се разсъждава? — упрекна го Фуксия. — Те са направили грешка и са изпаднали в опасно положение. Не бива да ги изоставяме така! Длъжни сме да им помогнем!

— Но какво можем да направим ние? — попита Знайко. — Да тръгнем след тях ли? А с какво, позволете ми да ви попитам?

— Е, трябва да се направи друга ракета — рече Селдичка.

— Това не е толкова просто — отвърна Знайко. — Нали сега сме без уреда за безтегловност? Ще трябва да се построи много-степенна ракета, която да може да преодолее силата на земното притегляне.

Знайко имаше право. За да преодолее силата на земното притегляне, ракетата трябва да получи начална скорост около дванадесет километра в секунда. За да се развие обаче тази огромна скорост, нужно е такова количество реактивно гориво, което да надвишава многократно теглото на самата ракета. Ето защо космическият кораб трябва да бъде многостепенен, тоест да се състои от няколко, свързани помежду си ракети. Първата, най-голямата ракета трябва да бъде цялата запълнена с гориво. Към нея се присъединява втора ракета, също така напълнена с гориво. Към втората се прикачва трета такава ракета. И най-после идва ракетата, която освен запасите от гориво носи различната апаратура, уредите за управление, хранителните запаси и пътешествениците.

При пускането на такава многостепенна ракета най-напред се включва в действие първата ракета. Щом всичкото гориво в нея се свърши, тя се отделя от кораба и тогава почва да работи втората. Сега тежестта на кораба е намаляла и неговата скорост бързо се увеличава. Щом се изразходва горивото и на втората ракета, тя също се отделя от кораба и пада долу. Космическият кораб става още по-лек. Започва да действува и третата ракета. Така постепенно се стига до скорост, която е достатъчна, за да може последната степен на ракетата да долети до Луната по инерция, тоест с изключен реактивен двигател. Необходим е все пак доста голям запас от гориво в последната степен на ракетата за маневрирането и задържането на кораба при кацването му на Луната, а също и за обратния му път към Земята.

Все пак, колкото и трудна да беше задачата, Знайко, Фуксия и Селдичка с помощта на професор Телескопов веднага се заловиха да работят върху проектирането на нов междупланетен кораб. Те цяла нощ не спаха и на разсъмване проектът на космическия кораб беше готов — разбира се, само на чернова, във вид на моливна скица или ескиз. По предложение на Телескопов корабът беше проектиран за дванадесет пътешественика. Невъзможно беше да се направи за повече космонавти, защото това щеше да отежни последната степен на ракетата. В нея трябваше да остане място не само за пасажерите, но и за лунния камък, големи запаси от който те щяха да донесат на връщане от Луната.

По предложение на Знайко последната степен на ракетата трябваше да има двойно управление, а именно: управление за полети при условия на земно притегляне и управление за полети в състояние на безтегловност. Знайко се надяваше, че след пристигането си на Луната ще намерят в някоя пещера залежи от лунит. С едно малко парченце лунит ще бъде лесно да се направи уред за безтегловност, което ще облекчи полетите на ракетата около Луната и търсенето на Незнайко и Шишко.

След завършването на ескиза Фуксия и Селдичка веднага заминаха за Научното градче. Там в работата се включиха дяла група инженери конструктори, които започнаха подробно да разчертават отделните части на ракетата. Тези чертежи веднага се изпращаха в различни заводи, където се изработваха отделните отливки, изковки, щамповки и се приготвяше сложната апаратура, необходима за управляването на космическия кораб.

Общият надзор върху изработването на всички детайли Фуксия и Селдичка възложиха на инженер Заварко. Той обикаляше като луд из целия Слънчев град със своя бързоходен, скачащ, плаващ, летящ и гмуркащ се автомобил и винаги пристигаше навреме там, където беше необходимо неговото присъствие.

Въпреки взетите мерки работата все пак не вървеше така бързо, както им се искаше. Знайко просто изгаряше от нетърпение. Не му беше интересно да се занимава с разработката на отделните части, а освен това конструкторите специалисти можеха да извършат същата работа много по-добре и по-бързо от него. Понеже нямаше какво да прави, той потъна в размишления относно откритото от него явление на безтегловност. Мъчеше се да намери теоретическо обяснение на взаимодействието между отделяната от лунния камък енергия и обикновената магнитна енергия.

Своите мисли Знайко обикновено споделяше с професор Телескопов, с когото напоследък се беше особено сприятелил. Между дребосъчетата това се случва често: най-напред се скарат помежду си, понякога дори се сбият, а след това се сприятеляват така, че и насила не можеш да ги разделиш. Така стана и този път. Двамата учени по цял ден не се разделяха един от друг и обсъждаха различни научни проблеми. Случваше се и сега, разбира се, да спорят остро помежду си, но те не преставаха да се уважават един друг, защото разбираха, че в науката не може без спорове. „Истината се ражда в споровете“ — обичаше да казва професор Телескопов.

Професорът живо се интересуваше от Луната и от всичко, свързано с нея, включително и от лунния камък. Откриването на свойствата на лунита бяха дали възможност на Знайко да победи силата на земното притегляне, смятана дотогава за абсолютно непреодолима. Тъй като единственото парче лунит, с което можеха да правят опити, беше отнесено по вина на Незнайко обратно на Луната, професор Телескопов беше лишен от възможността да изучава непосредствено, така да се каже, свойствата на лунита и затова разпитваше Знайко за всички направени от него наблюдения над това странно вещество. Получените сведения за минерала, както и условията, при които той е бил намерен на Луната, професор Телескопов съпостави с цяла редица известни нему факти от геологията, минералогията и кристалографията, направи нужните изчисления и дойде до заключението, че лунитът е доста разпространено вещество на Луната и запасите от него там трябва да са твърде големи. Това заключение на професора много зарадва Знайко, защото той се надяваше, че залежите от лунит ще могат да бъдат използувани за много неща както на Земята, така и на самата Луна.

Излишно е да казваме, разбира се, колко голямо беше нетърпението на Знайко и на Телескопов, колко много им се искаше час по-скоро да полетят към Луната, за да проверят там своите хипотези и предположения, независимо от силното им желание да помогнат на Шишко и на Незнайко. Изминаха обаче цели два месеца, докато в космическото градче почнаха да се получават първите детайли на ракетата. Нужни бяха други два месеца, за да могат тези детайли да се сглобят, да се нагодят един към друг, да се завинтят, споят и заварят, както и да се снабди ракетата с различни прибори, чието функциониране да се провери. Двата последни месеца отлетяха за Незнайко и за професор Телескопов много по-бързо, защото те непосредствено участвуваха в сглобяването на ракетата и в проверяването на всичките й части. Всеки знае, че когато си зает с нещо, времето минава по-бързо.

Скоро от прозореца на своята стая Знайко отново можеше да се любува на блещукащата под слънчевите лъчи ракета, която гордо се издигаше над стартовата площадка сред Космическото градче. Първата и втората степен на ракетата приличаха на удължени стоманени цилиндри, поставени един в друг. Третата степен представляваше също такъв цилиндър със закръглен връх и дълго като бутилка гърло. Това, което отдалеч изглеждаше като гърло на бутилка, беше именно четвъртата, последна степен на ракетата. В нея се намираха кабината на космонавтите, продоволствените запаси и приборите за управление. Всеки, който гледаше ракетата отстрани, виждаше ясно, че не е далеч денят, когато тя най-после ще литне нагоре, ще преодолее силата на земното притегляне и ще се понесе в космическото пространство.