Незнайко на Луната

Тридесета главаБорбата започва

Така завърши първият ден, който Знайко и неговите другари прекараха и а Луната. Всеки читател навярно се досеща, че под думата „ден“ трябва, да се разбира не денят на лунната повърхност, който, според сведенията на науката, продължава около четиринадесет земни денонощия, а обикновеният земен ден, който трае само половин денонощие.

След като се навечеряха, космонавтите напуснаха ракетата ФИС и при пълен ред се преместиха в ракетата НИШ. Доктор Хапчев им каза, че условията за живот в ракетата НИШ са по-добри. Там всеки може да легне да спи в отделна каюта, докато в ракетата ФИС всички са принудени да се сместят в една-единствена дванадесетместна кабина. Наистина на самия доктор Хапчев му беше по-лесно да следи за различните нарушения на режима, когато всички се намираха в една кабина, но заради общото благо той реши да се откаже, доброволно от личните си удобства.

— Имайте предвид обаче — заплаши ги той, — че аз все пак ще се събуждам от време на време и ще ви обикалям през нощта. Знайте, че нито едно нарушение на режима няма да се изплъзне от вниманието ми! Това ви го казвам аз, доктор Хапчев, а както знаете, доктор Хапчев не обича да говори на вятъра.

След като отправи това предупреждение, доктор Хапчев влезе в каютата си и заспа толкова дълбоко, че не се събуди нито веднаж през осемте часа, определени за сън.

Щом дочуха юнашкото хъркане от каютата на Хапчев, дребосъчетата наскачаха от леглата си и всяко от тях се залови за някаква работа. Палитро почна да рисува лунни пейзажи. Той отдавна чакаше да хвърли скафандъра и да предаде с бои всичко, което беше имал щастието да види на Луната.

Гусльо взе флейтата и почна да свири някакви странни мелодии, които се въртяха в главата му. Той чувствуваше, че тези мелодии сякаш му се изплъзват и не му се удават, затова грабна лист хартия, написа отгоре „Космическа симфония“ и се залови да покрива листа с ноти. След малко пак засвири на флейтата и отново почна да пише; после същото се потрети. Гусльо щеше да си изпати добре, ако Хапчев се беше събудил и чуеше всички тези мелодии.

Без много-много да му мисли, Кубчо се зае да нахвърля архитектурен проект за превръщането на лунната пещера в жилищен обект. Според този проект, входът на пещерата се зазиждаше с непроницаема за въздуха стена, с херметически затваряща се врата и шлюзово устройство. След това пещерата се запълняше с въздух. Стените и таванът се облицоваха с гранит или друг някой красив камък. На повърхността на Луната, недалеч от пещерата, се поставяха слънчеви батерии, които произвеждаха електрическа енергия за отопление и осветление на помещението. Вътрешността на пещерата постепенно се променяше: появяваха се стаи, коридори, зали, подземия, асансьори, телефонни кабини, хамбари, складове, фотолаборатории, научноизследователски институти и дори подлунна железница за връзка с другите пещери. Проектът бързо се допълваше с все нови и нови подробности.

Винтчо и Болтчо бяха погълнати от мисълта как да вкарат ракетата в пещерата и да я пуснат вътре в Луната. След дълго обмисляне те решиха да прикрепят опашка и колела на ракетата, за да може тя свободно да се търкаля по Луната подобно на реактивния ролков тръболет. Единственото, което не можеха да измислят, беше откъде да си доставят тук колела.

Инженер Заварко, който беше капнал от умора да скача по Луната, облечен в тежкия скафандър, не се хвана да работи никакви проекти. Вместо това той реши да изясни какви облаги ще има обикновеното земно дребосъче, когато попадне на Луната, и какви неудобства ще изпитва то. Заварко дойде до заключението, че космонавтът, който попадне на Луната, получава двадесет и четири изгоди, а в замяна на това изпитва петдесет и шест различни неудобства.

Знайко и професор Телескопов обмисляха през това време проблема за свойствата на новооткрития антилунит. Изхождайки от предпоставката, че антилунитът по всяка вероятност притежава: обратни свойства на лунита, те дойдоха до заключението, че анти-лунитът е по-скоро прозрачен, отколкото непрозрачен; по-скоро виолетов или синкав, отколкото жълтеникав, зеленикав или сиво-кафяв; че е по-скоро лош, отколкото добър проводник на топлината и по-скоро добър, отколкото лош проводник на електричеството. Относителното му тегло по-вероятно е малко, отколкото голямо, а температурата на топенето — ниска, а не висока; намира се в недрата на Луната по-скоро на плитко, отколкото на дълбоко. От минералите, които се намират близо до антилунита, с най-голяма положителност може да се назове лунитът, защото залежите от чист лунит, влизайки във взаимодействие с космическите магнитни сили, биха могли да създадат състояние на безтегловност, което би нарушило устойчивостта на горните пластове на Луната, а това по-скоро не се наблюдава, отколкото се наблюдава.

Както Фуксия, така и Селдичка се интересуваха най-вече от въпроса какво трябва да се направи, за да може уредът за безтегловност да действува при новите условия. Те обсъдиха от всички страни този въпрос и заключиха, че противодействието на антилунита може да се победи само като се увеличат размерите на уреда. За тази цел е необходимо да се намери достатъчно голям кристал от лунит и да се вземе достатъчно силен магнит.

На следния ден Знайко и неговите другари успяха да открият огромни залежи от лунит в дъното на лунната пещера. Както и предполагаше професор Телескопов, обстановката, при която беше намерен лунитът, показваше, че в горните пластове на Луната този минерал съвсем не е рядкост.

Дребосъчетата избраха най-едрия кристал, взеха и един от най-силните магнити, които се намираха в ракетата, и се опитаха да конструират нов уред за безтегловност, без да излизат от пещерата. Както и очакваха Фуксия и Селдичка, щом кристалът и магнитът бяха приближени достатъчно, безтегловността отново започна да действува.

Дребосъчетата, които присъствуваха при този опит, веднага се откъснаха от дъното на пещерата и се издигнаха нагоре. Те плуваха из пещерата в най-разнообразни пози и се мъчеха всячески да се спуснат долу, но старанията им бяха почти безрезултатни. Облечени в тежките, обемисти скафандри, те не можеха точно да си пресмятат движенията и да използуват силите на противодействието при преместванията си в пространството.

Общо недоумение предизвика фактът, че самият Знайко, както и професор Телескопов по неизвестни причини не попадаха в състояние на безтегловност и продължаваха спокойно да си работят. Те пренасяха прибора за безтегловност от едно място на друго, отдръпваха се от него в отдалечените ъгли на пещерата и проверяваха с помощта на пружинен кантар измененията в силата на притеглянето из различните места. Всички питаха Знайко и Телескопов защо безтегловността не им действува, но те само се подсмиваха и се правеха, че не чуват въпросите. След като се позабавляваха достатъчно, те признаха, че са намерили антилунит, който им позволява да си запазят теглото.

Знайко изключи прибора за безтегловност, следствие на което всички дребосъчета моментално се спуснаха долу, и изтърси от раницата си няколко камъчета. Всички започнаха да ги разглеждат. Камъчетата бяха твърди, плътни и по външния си вид напомняха кремъка, само че бяха на цвят не тъмносиви, а ярковиолетови. Те притежаваха и някаква енергия, по силата на която се привличаха взаимно, тъй както се привличат наелектризираните предмети или парченцата намагнетизирано желязо.

Знайко каза, че те са откъртили с голям труд тези камъчета от една огромна скала, намерена в дъното на пещерата, тъй като антилунитът е извънредно твърдо вещество.

— Как си обяснявате действието на антилунита? Защо той може да запази теглото на предметите? — почнаха да питат дребосъчетата.

— Трябва да се предполага, че при условия на безтегловност отделяната от антилунита енергия създава зона, върху която действието на безтегловността не се простира — отговори. Знайко. — Достатъчно е да имате у себе си малко парченце антилунит, за да се образува около вас такава зона и безтегловността да не бъде вече страшна за вас. Ето гледайте! Ей сега ще направим опит!

Знайко раздаде на другарите си парченца антилунит и включи прибора за безтегловност. Всички дребосъчета останаха по местата си и само Знайко увисна безпомощно във въздуха — у него не беше останало нито едно камъче.

— Виждате ли? — извика Знайко. — Антилунитът защищава всекиго от действието на безтегловността. Ако се приближа до някого, по всяка вероятност и аз ще се окажа в зона на тегловност и ще получа тегло.

Пресмятайки точно движенията си, Знайко размаха ръце и се приближи до застаналия наблизо Хапчев. Щом се изравни с него, Знайко почувствува как силата на тежестта сякаш го дръпна за краката надолу.

— Гледайте! — извика той. — Сега и аз като всички вас стоя твърдо на крака. Но опитам ли се да се отдалеча от Хапчев…

Знайко направи крачка встрани, излезе от зоната на тегловността, която заобикаляше Хапчев, и веднага полетя към тавана на пещерата.

Остатъка от деня Знайко и другарите му използуваха, за да си приготвят запаси от лунит и антилунит. Част от тези запаси те оставиха в пещерата, а другата сложиха в ракетата ФИС. Там пренесоха и семената, които се намираха в ракетата НИШ.

Пускането на ракетата ФИС вътре в Луната беше определено за следното утро. Сега вече това не представляваше никаква трудност. Космонавтите поставиха на борда на ракетата уреда за безтегловност, защитиха с антилунит себе си от действието му и лесно пренесоха ракетата в пещерата с ледените висулки, а оттам в ледения тунел, който водеше към вътрешността на Луната. Там те закрепиха ракетата върху наклонената плоскост на тунела. Всеки зае мястото си и спускането започна.

Първото нещо, което направи Знайко, беше да включи главния прожектор, който се намираше в предната част на ракетата. След това той изключи прибора за безтегловност. Под влиянието на собствената си тежест ракетата започна да се плъзга надолу по ледения тунел, осветлявайки пътя пред себе си. Без да дочака набирането на много голяма скорост, Знайко отново включи уреда за безтегловност. Ракетата изгуби тегло и продължи по инерция да се движи надолу. Тъй като тя се допираше до ледените стени на тунела, получаваше се триене, което постепенно забавяше движението й. Тогава Знайко отново включваше уреда за безтегловност. Под действието на възникналата тежест ракетата пак ускоряваше хода си.

Наклонът на тунела ставаше постепенно все по-стръмен. Скоро ракетата вече не се плъзгаше, а като че ли летеше в пропаст, навлизайки все по-дълбоко в лунната кора. Най-после тя се свърши, ракетата излетя от пропастта и излезе на простор. Знайко си погледна часовника и записа в бордовия дневник с точност до секунда времето на излитането от тунела. След това изгаси прожектора. Наоколо и без това беше станало светло. Долу всичко беше покрито с гъсти облаци. Когато преминаха през тях, космонавтите видяха земя, покрита с хълмове и равнини, прорязани в различни посоки от прави пътища и от проточилата се от единия до другия край лъкатушна лента на някаква река.

Лупов веднага долепи око до своя телескоп и съобщи, че вижда на хоризонта един град. Това обаче не беше град Давилон, където попадна Незнайко, а друг лунен град — Фантомас. Въпреки че Знайко и другарите му проникнаха вътре в Луната подобно на Незнайко и Шишко през един и същи тунел, когато излязоха от него, те се оказаха на различни точки на повърхността на нейното вътрешно ядро, тъй като то непрекъснат се въртеше.

Знайко включи двигателя за завоите и докара ракетата в хоризонтално положение. След това пусна главния двигател и пое курс към града, който се виждаше в далечината.

След няколко минути ракетата вече кръжеше над Фантомас. Знайко нито за минута не се откъсваше от пулта за управление и от време на време поглеждаше в големия призматичен бинокъл, с който се виждаха не само зданията, но и автомобилите, трамваите, автобусите и дори отделните пешеходци. Наистина те всички изглеждаха извънредно мънички — всяко дребосъче колкото маково зрънце. Но Знайко имаше много остро зрение и дори от тази височина успя да забележи, че дребосъчетата излизаха тичешком от домовете си, вдигаха нагоре глави й приветливо махаха с ръце.

— Те виждат ракетата! — радостно извика Знайко. — Те ни поздравяват!

Скоро излезлите от домовете си дребосъчета изпълниха всички улици и тротоари. Сега вече беше трудно да се различи нещо в общата маса и на Знайко му се струваше, че всичко по улиците се вълнува, клокочи и кипи.

— Не мога да разбера какво става там — извика той, без да откъсва очи от бинокъла.

— Като че ли се бият — обади се Лупов.

Със своя телескоп, който увеличаваше значително повече от бинокъла, Лупов видя, че по улиците се появиха цели отреди полицаи с блестящи металически каски на главата. Те блъскала тълпящите се по улиците дребосъчета, налагаха ги с палките си и ги гонеха обратно по домовете им.

— Да, да! — потвърди развълнувано Лупов. — Май че едните от тях бият другите!

Знайко насочи кораба надолу и Лупов видя по покривите на къщите, полицаи, въоръжени с пушки. Най-напред помисли, че полицаите държат в ръцете си обикновени пръчки, но после забеляза облачета дим и пламъчета, които сякаш избухваха от тези „пръчки“.

— Но това са пушки! — извика той, като се досети. — Те стрелят по някого!

— „По някого!“ — усмихна се иронично Знайко. — Ясно е, че стрелят по нас!

В това време един от полицаите успя да улучи ракетата. Раздаде се звънлив удар. Ракетата трепна, изгуби управление и почна да се преобръща във въздуха. Куршумът не можа да пробие здравата стоманена обвивка, но тъй като ракетата се намираше в състояние на безтегловност, предизвика тласък, който беше особено чувствителен за нея. От внезапното изменение на курса космонавтите изпопадаха от местата си. Настъпи паника.

Пръв се опомни Знайко. Той се спусна към пулта за управление, включи двигателя за завоите и успя бързо да възстанови кръговото движение на ракетата, както и да стабилизира полета й. Понеже разбра, че стрелбата отдолу продължава, той незабавно увеличи скоростта и изведе ракетата от района на обстрелването.

За лунните астрономи появяването на космическия кораб над град Фантомас не беше неочаквано. Те своевременно бяха засекли мястото, където се беше прилунила ракетата. Оттогава насам няколко десетки гравитонни телескопа, пръснати из различните лунни градове, наблюдаваха тази точка на лунния небосвод.

Щом се научи, че космическият кораб се е прилунил, господин Октоподъл заповяда да се засилят полицейските отреди в градовете, близо до които можеше да се очаква появяването на космонавтите. Благодарение на взетите мерки фантомаската полиция не се посрами и беше вдигната накрак още в същия момент, в който космическият кораб се появи над Фантомас.

След като остави зад себе си града, Знайко започна да търси удобно място за кацане. Отгоре той ясно виждаше малки квадратчета обработени ниви и селски къщички, сгушени сред зелени овощни градини. По-нататък космическият кораб се понесе над гора. Скоро тя се свърши. Между хълмовете, недалеч от гората, Знайко откри една полянка, много удобна за кацане.

— Ето удобно място за прилуняване — каза той. — Тук не живее никой и на никого няма да причиним вреда.

Той направи кръг над поляната и намали скоростта с помощта на спирачния двигател. След това извърна ракетата със задната й част надолу и започна слизането. Щом космическият кораб се допря до твърдата почва, Знайко изключи уреда за безтегловност. Ракетата подпря опашка в почвата и застана във вертикално положение.

Прилуняването завърши успешно.

Един след друг космонавтите излязоха от кабината и хванати за ръце, извикаха три пъти „ура!“ Така приятно беше след толкова дълго време да се намерят отново на чист въздух без скафандри! Краката им потъваха в зелената трева, изпъстрена с цветя. Пътешествениците бяха смаяни, че и тревата, и цветенцата бяха извънредно дребнички и въобще съвсем не такива, каквито бяха свикнали да виждат по своята родна, далечна Земя. За да ги видят добре, те трябваше да се наведат или да клекнат. Това много разсмиваше всички.

Дребосъчетата се огледаха наоколо и забелязаха, че и дърветата в гората бяха необикновено дребни. Всяко дърво беше не по-голямо от метла. Освен по малките си размери дърветата не се различаваха от земните по нищо друго и тъкмо това беше най-чудното. Представете си един лунен дъб. Той е също така клонест, както и земният, има същото напукано, грапаво стебло, същите възлести клончета; същите по форма, макар и съвсем мънички, листа и жълъди. Въобразете си, че такова дъбче расте в саксия на прозореца на вашата стая вместо стайно цвете и ще разберете какво нещо представлява обикновеният лунен дъб. Също така миниатюрни бяха в лунната гора и брезите, и боровете, и плачущите върби, и останалите дървета.

Разбира се, за дребосъчетата, които сами бяха не по-високи от човешки пръст, и такива дървета трябваше да им изглеждат големи. Но понеже на Земята те бяха свикнали с истински големи дървета, тези лунни дръвчета им се струваха смешни, макар и много симпатични. Всички с висок смях се разтичаха из гората и се развикаха:

— Гледайте, гледайте, бреза!

— А ето и бор! Гледайте, бор! И иглички има! Просто да си умреш от смях! Ха-ха-ха!

Винтчо намери под една лунна трепетлика малка гъбка. Той дълго разглежда своята находка, без да разбере какво държи в ръка, но най-сетне схвана и високо се разсмя.

— Братлета, гъба! — извика той. — Ех, че гъба! Не завиждам никак на лунните жители, ако гъбите им са такива!

Знайко каза:

— Братлета, знаете ли, че ако всички растения на Луната са все толкова дребни, семената, които донесохме от Земята, ще се окажат твърде ценна придобивка за тукашните жители.

— И при това каква! — потвърди доктор Хапчев. — Те трябва да ни благодарят за тях.

— Засега те не само не ни благодарят, но стрелят по нас! — измърмори Болтчо.

— Нищо, ние ще им обясним и те ще престанат да стрелят — обади се Селдичка.

След като се наобядваха, Знайко накара другарите си да забият няколко кола около ракетата и да я завържат за тях.

— Местността е съвсем непозната за нас — рече той. — Възможно е тук да духат силни ветрове. Те могат да повалят ракетата.

— По всичко изглежда че тук не може да има силни ветрове — възрази му Заварко. — От всички страни сме защитени от хълмове. Намираме се между тях като в котловина.

— Предпазните мерки все пак няма да навредят — отвърна Знайко. — Може пък тук да стават земетресения или по-право лунотресения.

Щом нареждането му беше изпълнено, Знайко накара да поставят недалеч от ракетата сеизмограф, който да записва лунотресенията, гравитометър за измерване силата на лунното притегляне, магнитометър за измерване на магнитните сили, термохидрометър за измерване на температурата и влажността на въздуха, анемометър с крила за измерване скоростта и посоката на вятъра, както и фотометър, барометър, дъждомер и други метеорологични уреди.

Дребосъчетата отсякоха няколко дървета и направиха подставки за всички уреди, а за аиемометъра с крила построиха куличка. Работата кипеше усилено и доктор Хапчев вече се готвеше да извади своя микроскоп и да започне изучаването на микроорганизмите с цел да открие някои болезнотворки микроби, но точно в това време Палитро забеляза на върха на един от хълмовете отряд дребосъчета, облечени в сини мундири и с блестящи медни каски на глава. Зад отряда се виждаше открита кола, на която беше поставена огромна телевизионна камера. До нея стоеше телевизионният оператор.

— Гледайте, лунници! — извика Палитро, като сочеше с ръка към появилите се полицаи.

— Я виж ти, проследили са ни вече! — учуди се Знайко. — Е, нищо, мисля, че така е дори по-добре. Сега можем да поприказваме с тях и да се опитаме да узнаем нещо за Незнайко и Шишко.

В този момент командирът на полицейския отряд Ригел сложи ръце до устата си като рупор и извика отдалеч:

— Ей! Какво търсите тук? Обирайте си крушите по-скоро и без никакви разговори!

— Трябва да намерим Незнайко и Шишко! — извика в отговор Знайко.

— При нас няма никакви Незнайковци и Шишковци! — изкрещя Ригел.

— Помогнете ни да открием Незнайко и Шишко, а ние ще ви дадем семена от нашите земни растения — предложи Знайко.

— Махайте се по-далеч оттук с вашите глупави семена! — изкрещя Ригел, колкото му глас държи.

— Без Незнайко и Шишко няма да се махнем! — отвърна Знайко.

— Ако още ей сега не изчезнете с вашата глупава ракета, ще заповядам да стрелят! — изрева вън от себе си Ригел. — Хайде, ще броя до три! Махайте се оттук — едно!… Махайте се оттук — две!…

Знайко видя, че полицаите вдигнаха пушките си за стрелба и изкомандува на другарите си:

— Всички бързо в ракетата! Фуксия и Селдичка да вървят напред!

Дребосъчетата пуснаха пред себе си Фуксия и Селдичка и един след друг започнаха да влизат в ракетата.

— Махайте се оттук — три! — извика в това време Ригел и замахна с палката, която държеше в ръка.

Затрещяха изстрели. Наоколо засвириха куршуми. Заварко, който обикновено беше пръв, а този път се оказа последен, изведнаж усети, че нещо го парна по ръката малко по-горе от лакътя. Знайко беше решил да влезе в ракетата последен. Той видя как лицето на Заварко се изкриви от болка, а на белия ръкав на ризата му се появи червено петно кръв, което се увеличаваше. Знайко го грабна на ръце, вмъкна се в кабината и без да губи нито миг, тръшна вратата след себе си.

Щом видя, че Заварко е ранен, доктор Хапчев се спусна към него с походната си аптечка. Той прегледа раната и установи, че куршумът е пробил ръката, без да засегне костта. Докторът бързо спря кръвта и превърза раната. Заварко търпеливо понасяше болките.

Знайко слушаше как куршумите барабанят по стоманената обвивка на ракетата и погледна през илюминатора. Полицаите продължаваха безредната си стрелб. Ригел разбра, че куршумите не причиняват никаква вреда на ракетата. Той отново махна с палката си и изрева:

— Напред!

Без да прекратяват огъня, полицаите се понесоха напред. Когато стигнаха до ракетата, те яростно се нахвърлиха върху поставените наоколо уреди и взеха да ги унищожават: счупиха барометъра, повредиха сеизмографа, направиха дъждомера на решето с куршумите си и най-после се покатериха на куличката, за да счупят анемометъра.

— Каква е тая дивотия! — кипна от негодувание Знайко. — Почакайте, ще ви науча аз вас!

Като изрече това, той включи уреда за безтегловност. Полицаите, които не бяха подготвени за подобен номер, в същия миг почувствуваха, че почвата се изплъзва под краката им. Безсилни да разберат какво става с тях, те безпомощно се запремятаха из въздуха, махаха безразборно ръце и крака и гърчеха тела. Полза от тези движения, разбира се, нямаше никаква. Полицаите се сблъскваха един с друг, отлитаха встрани, издигаха се нагоре, спущаха се надолу, но щом се допряха до земята, отскачаха от нея като гумени топки.

Колата, която беше докарала телевизионната камера, също полетя нагоре. Операторът изхвръкна и се запремята във въздуха, вкопчил ръце в камерата.

В това време на помощ на първия отряд се появи втори отряд от полицаи. Те пристигнаха с четири камиона, по двадесет и пет души във всеки камион. Щом попаднаха в зоната на безтегловност, камионите се издигнаха нагоре и заплуваха във въздуха, обръщайки се нагоре с колелата. От страх полицаите крещяха и се схващаха за капаците на каросериите. Някои се страхуваха да не се изтърсят от летящите, обърнати нагоре с колелата машини, а други, напротив, сами бързаха да скочат навън от колите и безпомощно махаха с ръце и крака във въздуха. Никой не можеше да разбере какво става. Ужас беше обзел всички.

— Сега тези противни лунници са достатъчно наплашени и мисля, че можем да изключим уреда за безтегловност — каза Селдичка.

— Смятам, че това не е безопасно — отвърна Знайко. — Ако премахнем безтегловността, лунниците ще паднат долу, а върху тях ще се стоварят камионите и сигурно ще пребият някого. По-добре да почакаме. Те постепенно ще излязат от зоната на безтегловността и така или иначе ще се спуснат долу.

Всичко стана тъй, както каза Знайко. Появилият се вятър полека-лека отнесе встрани премятащите се във въздуха полицаи и след малко те се скриха зад гората със своите моторни коли.