Незнайко на Луната

Двадесет и трета главаВ „Задънената уличка“

Хотел „Икономия“, където се отправиха да нощуват Незнайко и Козлето, беше прочут с евтинията си. За петдесет сантика тук можеше да се получи за през нощта съвсем прилична стая, което беше едва ли не два пъти по-евтино от който и да е друг хотел. Ето защо в хотел „Икономия“ никога не се чувствуваше недостиг от посетители. Всеки, който прочиташе на табелата: „Най-евтините стаи в света“, отиваше в този хотел, без много да му мисли. След като заплатиха петдесет сантика, Незнайко и Козлето получиха ключа, потърсиха стаята си и се намериха в малко, чистичко помещение. В него имаше маса, няколко стола, гардероб, умивалник с огледало до стената и дори телевизор в ъгъла.

— Погледни — каза със задоволство Козлето. — Къде другаде можеш да получиш за петдесет сантика стая, и то с телевизор! Вярвай ми — никъде! Не току-така хотелът се нарича „Икономия“.

Незнайко и Козлето отвориха гардероба и сложиха на поличката шапките си. Те вече се готвеха да се разположат и да си починат, когато на мястото, където обикновено се намира електрическият ключ, замига червена светлинка. Незнайко и Козлето погледнаха към този светлинен сигнал и забелязаха, че от един отвор в стената се показа плоско, металическо езиче с вдлъбнатинка на края, а под него затрептя светещ надпис „сантик“.

— Дявол да го вземе! — извика Козлето и се почеса по врата — Струва ми се, че зная какво значи това. Мисля, че сме попаднали в хотел, където вземат отделна такса за ползуването на електричество. Виждаш ли това езиче? Ако не сложим върху него сантик, светлината ще угасне и ще останем в тъмното!

При тези думи лампата на тавана изгасна и стаята потъна в мрак.

Козлето пъхна ръка в джоба си, извади монетка от един сантик и я постави във вдлъбнатината на края на езичето. Езичето изведнаж се скри в отвора заедно с монетката и електрическата крушка светна отново.

— Сега всичко е наред — с облекчение въздъхна Козлето.

В това време Незнайко забеляза, че в стаята нямаше легла.

— Но на какво ще спим тогава? — в недоумение запита той.

— Тук леглата са сгъваеми — обясни Козлето. — В евтините хотели често правят така. През деня, когато те и без това не са нужни на никого, отмятат ги към стената, а за през нощта ги спускат отново.

Незнайко се огледа наоколо и се увери, че леглата тук бяха направени също като сгъваемите легла във влака.

Козлето се приближи към едното легло и дръпна завинтената отстрани металическа дръжка. Леглото обаче не се отвори. Вместо това от стената се показа още едно металическо езиче и под него затрептя пак надписът „сантик“.

— Ах, негодници такива! — провикна се Козлето. — Тук значи и за леглата трябва да се плаща отделно.

Той сложи във вдлъбнатината на езичето един сантик. Леглото веднага се отвори, а от стената в същия миг се показаха други три езичета, под които трептяха надписи: „чаршаф — 1 сантик“, „одеяло — 1 сантик“, „възглавница — 2 сантика“.

— А-а! — изкрещя Козлето. — Сега разбирам защо хотелът се нарича „Икономия“! Защото тук могат да се спестят маса пари. Искаш ли да спестиш сантик — спи без чаршаф или без одеяло. Два сантика можеш да спестиш, ако спиш без възглавница, а цели пет сантика — ако спиш на голия под. Чиста печалба!

Козлето извади шепа монетки и почна да ги слага на изплезените езичета. Едно след друго езичетата изчезваха, сякаш поглъщаха монетките, а от един отвор в стената изскачаха автоматически ту добре сгънат чаршаф, ту възглавница, ту одеяло.

След като постла своето легло, Козлето се приближи до другото и по същия начин приготви постеля и за Незнайко.

Понеже още не им се спеше, приятелите решиха да погледат телевизионното предаване. Козлето се приближи до телевизора и завъртя копчето. Телевизорът обаче не се включи, но затова пък отгоре се появи познатото ни вече езиче и поиска такса пет сантика.

— Но това е грабеж! — възмути се Козлето. — Да платиш толкова пари само за да погледаш предаването!

Той помърмори известно време, но все пак извади пет сантика и ги сложи на езичето. Петте сантика изчезнаха В утробата на телевизора. Екранът веднага светна и по него се замяркаха кадри на непознат филм. Във филма показваха как цяла тълпа полицаи и детективи гонеха банда престъпници, които бяха откраднали някакви ценности. Полицаите постоянно организираха хайки, засади, внезапни нападения, но престъпниците всеки път успяваха ловко да изиграят полицията и да се спасят от преследването.

Незнайко и Козлето бяха почнали да гледат филма някъде от средата и въобще не можеха да разберат къде и какви ценности бяха откраднали престъпниците. Кой знае защо, все им се искаше да си изяснят този въпрос. В същото време им беше извънредно интересно да узнаят дали в края на краищата ще заловят престъпниците или не.

Действието всеки момент се развиваше все по-бързо и напрегнато. Едно след друго следваха главозамайващи преследвания, масови побоища и оглушителни престрелки. На най-интересното място, когато всеки момент изглеждаше, че ще заловят главатаря на бандата, телевизорът внезапно угасна, а горе пак се показа езичето и затрептя надписът „5 сантика“.

— На, лапай! — с досада измърмори Козлето и бързо пъхна в телевизора още пет сантика.

Екранът отново светна, бандитите се спуснаха да спасяват главатаря си. Полицаите почнаха да хвърлят по тях сълзливи бомби, после повикаха на помощ бронирани коли и пак се хвърлиха да ги преследват, като трошеха и помитаха всичко по пътя си.

Незнайко и Козлето все пак не можаха да догледат този вълнуващ филм. Когато езичето се показа за пети път, Козлето рече:

— Край! Ние не сме някакви си скъперфилдовци, за да си хвърляме парите на вятъра! А и освен това време е да спим!

Козлето реши да се измие преди лягане и се приближи до умивалника, но и тук трябваше да похарчи сантик за вода, сантик за сапун и сантик за пешкир.

След Козлето почна да се мие и Незнайко. Той едва беше успял да насапуниса лицето си, когато нещо щракна и водата спря да тече. Незнайко почна да върти крана на чешмата ту на една, ту на друга страна, да удря с юмрук отгоре, но нищо не помогна.

Сапунът непоносимо щипеше очите му, а нямаше с какво да го измие. Тогава той извика на помощ Козлето. Козлето разбра, че е станало нещо неприятно и се затича към чешмата, но точно в това време лампата угасна и стаята отново потъна в мрак. Единственото, което можеше да се различи в тъмнината, беше настойчиво мигащата червена светлинка на стената и проблясващото под нея металическо езиче.

Козлето разбра, че трябва отново да се плати такса за електричеството и се спусна към езичето, като вадеше при това сантик от джоба си. В миг езичето глътна монетката, скри се в стената и лампата светна. Щом уреди по този начин въпроса с осветлението, Козлето се върна при умивалника и видя, че и тук се е изплезило езиче — иска такса за водата.

— Ах ти, ненаситен търбух! — изруга Козлето. — Та нали се разплатих вече с тебе! На, плюскай, щом не ти стига!

Сантикът и сега беше погълнат веднага, водата бликна от крана и Незнайко най-после можа да махне от очите си лютивия сапун.

Козлето въздъхна дълбоко, преброи монетките в джоба си и каза, че трябва да си лягат по-бързо, защото са им останали съвсем малко пари.

Двамата приятели се съблякоха и си легнаха, но с това разходите им не се свършиха. Скоро те почувствуваха, че в стаята става хладно. Колкото и да се увиваха с одеялата, студът ги пронизваше, както се казва, до кости. Най-после Козлето скочи от леглото си и реши да поиска да ги преместят в по-топла стая. Той се затича към вратата и като видя на стената редица бутончета с надписи „прислужник“, „куриер“, „камериерка“, „келнер“, почна с всичка сила да ги натиска. В отговор на това от стената се заизплезваха само езичета, всяко от които неумолимо искаше „сантик“, „сантик“, „сантик“!

— Те са полудели! — възмущаваше се Козлето. — Откъде ще им взема аз толкова сантика?

В това време Незнайко забеляза на стената още две бутончета, под които имаше надписи: „отопление“ и „вентилация“.

— Чакай — рече той. — Ние сигурно сме забравили да пуснем отоплението.

Той натисна бутончето, но и тук от стената се изплези езиче и изяви желанието си да получи сантик.

— Давам за последен път! — измърмори Козлето, като вадеше от джоба си монетката.

Сантикът показа своето магическо действие. Чу се приглушено бучене и през отвора, който се намираше под умивалника, в стаята почна да нахлува топъл въздух. Двамата приятели почувствуваха, че стана по-топло, легнаха си отново, позатоплиха се и заспаха.

Сутринта те се събудиха рано-рано и решиха по-бързо да напуснат хотела, за да си запазят остатъка от парите. И тук обаче те срещнаха спънка под формата на плътно затворената вратичка на гардероба, където си бяха оставили шапките. Колкото и да дърпаше Козлето дръжката, от вратичката се показваше само езиче, което искаше сантик за съхраняването на оставените вещи. Като видя, че няма да направи нищо, Козлето бръкна в джоба си за пари.

— Дяволите да ви вземат! — ядосваше се той. — Това е някакъв си разбойнически вертеп, а не хотел! Поживееш ли малко тук, ще останеш не само без шапка, ами виж, че и гащите ти събули. Скоро няма да можеш и да кихнеш безплатно.

Двамата приятели се отбиха в една закусвалня и хапнаха набързо. След това веднага се запътиха към гарата с надеждата, че Мигача и Шмекерленд ще дойдат да посрещнат влака. Очакванията им обаче се оказаха напразни. Влакът пристигна, но Мигача и Шмекерленд ги нямаше никакви.

— Сега вече е ясно, че те са ни изиграли и са избягали с парите — рече Козлето.

Двамата приятели отново тръгнаха да търсят работа, но и този път старанията им не се увенчаха с успех. Козлето каза, че това няма значение, защото скоро „Веселата естрада“ ще се отвори и той може би ще се опита да спечели нещо там. Когато стигнаха на улицата, където се намираше познатото им вече увеселително заведение, Незнайко и Козлето видяха, че дребосъчето от вчера беше оздравяло. То стоеше вече на площадката и се мъчеше да избягва хвърляните в лицето му топки. Наистина под окото му личеше голямо синьо петно, но дребосъчето изглежда беше свикнало да не обръща внимание на подобни дреболии.

— Е, та какво — рече Козлето, — нищо че е тук! Скоро някой така ще го цапне с топката, че то няма да може да се държи на краката си и тогава аз пак ще заема неговото място.

Сметките на Козлето се оказаха верни. След малко някой хвърли топката така силно, че дребосъчето не успя да отбегне удара. Топката този път го улучи по другото око. То се улови да удареното място й заливайки се в сълзи от болка, побърза да се прибере в къщи. Козлето съжали нещастното дребосъче, но едновременно с това се зарадва, че сега ще може да спечели малко пари.

Когато вече се готвеше да предложи услугите си на собственика, едно застанало наблизо дребосъче скочи на площадката и извика:

— А сега съм аз! Хайде, хвърляйте по мене!

То веднага си пъхна главата в отвора на завеската и топките полетяха към него.

Новото дребосъче се оказа добър артист. То ловко избягваше ударите. Разбирайки, че публиката не е доволна, загдето топките не го улучват, то от време на време накланяше глава и нарочно си подлагаше челото. Топката отскачаше от челото му, без да причини особена болка, но дребосъчето даваше вид, че ударът е силен, падаше на пода и подавайки се иззад завеската, риташе с крака във въздуха. Това страшно разсмиваше зрителите и привличаше минувачи. Собственикът беше много доволен, че е попаднал на такъв добър работник.

Козлето все още хранеше надежда, че и този смелчага няма да се задържи дълго, но той все пак остана до закриването на заведението.

— Сега ние с тебе ще трябва да си легнем без вечеря — огорчено каза Козлето.

— Нима вече нямаш пари?

— Останаха ми само двадесет сантика, но те ще ни потрябват, за да платим за нощуването.

— Не е ли по-добре да изядем парите, а да пренощуваме просто на улицата? — попита Незнайко.

— Какво говориш! Какво говориш! — изплашено замаха с ръце Козлето. — Не помниш ли какво ти разправях за Острова на глупците? По-добре е да потърпим гладни, отколкото да попаднем в ръцете на полицаите.

— Май че като огладнееш повечко, ще се съгласиш да отидеш и на Острова на глупците.

— Е, и това може да се случи — съгласи се Козлето.

Разговаряйки така, приятелите крачеха из града. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-рядко виждаха блестящи витрини и ярки светлинни реклами. Къщите ставаха все по-ниски, а прозорците все по-малки и по-мътни. Асфалтираните улици свършиха и започна прост калдъръм с дупки, ями и с пръснати по средата купища боклук.

Всичко това направи угнетяващо впечатление на Незнайко. Дори самите названия на улиците можеха да породят неприятно чувство. Ако в богатите квартали на града най-често се срещаха названия като Светлата улица, Щастливата улица, Булевард на радостта, то тук на всяка крачка се виждаха названия като Бедната улица, Тъмната улица, Калната улица, Блатната или Гнилата улица.

Незнайко забеляза, че са попаднали в някакво затънтено място и попита:

— Днес няма ли да отидем в хотел „Икономия“?

— Не, братле — отвърна Козлето. — Хотел „Икономия“ днес не е за хора от нашата черга. На всеки от нас се падат само по десет сантика, а за такава сума може да се пренощува само у Гадсън в „Задънената уличка“. Така се нарича хотелът — обясни той на Незнайко.

Нашите приятели минаха Голямата затънтена улица, завиха по Малката затънтена и като прекосиха Първата, Втората и Третата пресечка, навлязоха в една тясна уличка, която се наричаше Боклукджийска задънена уличка. В края на тази уличка се намираше голям сив дом, чийто външен вид напомняше огромен боклукчийски сандък. Над входната врата, която всяка минута се отваряше и пропускаше все нови и нови дребосъчета, висеше табелка с надпис: „Общодостъпен хотел «Задънената уличка»“. Сега вече никой не знае точно дали хотелът се наричаше така, защото се намираше на задънена уличка, или пък уличката беше наречена Задънена, защото тук имаше хотел с такова име.

Незнайко и Козлето влязоха вътре и се намериха пред прозорчето на малка канцеларийка. Козлето надникна през прозорчето и попита:

— Дали ще се намерят у вас две места по десет сантика?

Някой, когото застаналият отстрани Незнайко не можеше да види, отвърна:

— Ще се намерят. Минус втори етаж, двеста петнадесето и двеста шестнадесето място.

Козлето подаде през прозорчето парите и получи две тенекиени жетончета, на които бяха издълбани цифрите „215“ и „216“.

— Ами какво значи „минус втори етаж“? — заинтересува се Незнайко. — Защо „минус“?

— Този дом не се издига само нагоре, но се спуща и надолу, под земята — обясни Козлего. Етажите, които се намират горе, са плюс, а тези долу — минус. Минус втори етаж значи втори подземен етаж.

— А защо не отидем горе?

— Горе е по-скъпо — отвърна Козлето. — Когато забогатеем, ще се преместим горе.

Двамата приятели се спуснаха по мръсната дървена стълба два етажа надолу, отвориха: една врата и се озоваха в огромно помещение с нисък и опушен таван. Първото впечатление на Незнайко беше, че отново е попаднал в дранголника: също такива лавици нарове като в някакъв склад, с легнали на тях дребосъчета, също такава желязна печка с дълги, проточени през цялото помещение тръби, също такава мъждива лампичка на тавана. Разликата беше само тази, че тук беше много по-мръсно и по-тясно, Наровете не бяха направени от пластмаса като в дранголника, а от груби, почернели, неизгладени дъски. Те бяха поставени много близко един до друг и на пръв поглед ти се струваше, че не може да се пъхне и пръст между лежащите на тях дребосъчета.

За разлика от арестуваните, които бяха съвсем угнетени в дранголника, тукашните обитатели се ползуваха с много по-голяма свобода. Всеки от тях смяташе, че има право да върши всичко, което му дойде на ума. Мнозина не само заравяха картофи в пепелта, но и готвеха чорба в консервени кутии и печаха някакви дълги, безформени тестени питки върху нагорещените тенекиени тръби. На същите тръби висяха наред с питките нечии чорапи, мокро прано бельо, скъсани до последна степен дрипи, които някога са били дрехи, и дори някакви обувки.

От всичко това, което се печеше, вареше, съхнеше или просто миришеше, в помещението се носеше такава воня, че Незнайко се задъха и пред очите му притъмня. Зави му се свят, той се олюля и простря ръце, за да се подпре на стената. Щом видя, че Незнайко побледня изведнаж, Козлето го хвана под ръка и му каза, че няма нищо страшно, че това е само защото той не е свикнал още и то постепенно ще му мине.

— Гледай само да не дишаш през носа си. Дишай през устата — посъветва го Козлето.

Незнайко грижливо си запуши носа с ръка. Малко по малко той си изравни дишането и дойде на себе си.

— Сега трябва да полежиш малко и всичко ще се оправи — успокои го Козлето.

Той хвана Незнайко под ръка и го поведе между редиците от нарове като по лабиринт. Щом видя закованите на тях табелки с цифрите „215“ и „216“, Козлето се спря.

— Ето и нашите места — рече той.

Без много да му мисли, Незнайко се качи на нара. Там нямаше дори дюшек, а вместо възглавница беше сложен обикновен дървен пън.

— Какво е това? — изненада се той. — Как ще спя тук?

— Спи и толкова! — обади се едно дребосъче от съседния нар. — Спи ли ти се, и на гола дъска да легнеш, пак ще заспиш, а не ти ли се спи — и на пухен дюшек ще се въртиш цяла нощ!

— Право казваш, братле — потвърди друго дребосъче. — Едно време и в този нощен приют имаше дюшеци и възглавници, но вярваш ли, стигна се дотам, че никой не можеше да заспи.

— Защо? — заинтересува се Незнайко…

— Защото в дюшеците се навъдиха дървеници и разни други паразити. От тях, вярваш ли, мира нямаше. И затова, когато дюшеците станаха негодни, собственикът на този хотел, господин Гадсън, реши да не купува други, а заповяда да изгорят старите заедно с дървениците. Истинско благодеяние направи. Оттогава сме добре.

— И на нас ни е добре, и на господин Гадсън не е зле: няма нужда да харчи пари за дюшеци — намеси се в разговора трето дребосъче.

— Ти, братле, не се сърди на Гадсън — рече първото. — Той е добро дребосъче. Истински наш благодетел. Така пишат и във вестниците. Ако не беше той, колко дребосъчета щяха да останат без подслон! В кой друг хотел ще намериш легло за десет сантика?… И ти си един! Ненапразно те наричат Сприхавия!

— А на тебе ненапразно ти викат Сговорчивия! — отвърна Сприхавия. — Да не си мислиш, че Гадсън е построил този нощен приют за мое и твое удоволствие? Да имаш да вземаш! Само интереса си е гледал!

— Голям интерес — десет сантика! Ако той гонеше печалба, щеше да построи хотел, където да взима по фертинг за стая, дори и по два. А той се грижи за бедните, за тези, които нямат пари. Тъй писаха и вестниците.

— Ех, че си загубен, братле! На вестниците взел да вярва! За да построиш хубав хотел, трябва да похарчиш много пари, пък и обзавеждането струва скъпо. В хубав хотел ще получиш за един фертинг цяла стая, а я погледни тук колко души са напъхани: един над друг лежат. От всекиго по десет сантика — това излиза по-изгодно, отколкото да вземаш по фертинг за цяла стая — рече Козлето.

— Казват, че този Гадсън е накупил в покрайнините на всеки град земя на безценица и е построил ей такива на хотели, прилични на боклукчийски сандъци — каза Сприхавия. — И защо не, това е сигурен доход. Ами че навсякъде има сиромаси!

— Ти не го слушай него, братле! — зашепна Сговорчивия, като се обърна към Незнайко, — а по-добре си лягай да спиш. Паднало ти се е хубаво място, на среден нар. На горен е душно да се спи, защото топлият въздух винаги се издига нагоре, а на долен е опасно — може да те ухапе плъх.

— Плъховете са най-мръсното нещо в гадсъновските хотели — рече Козлето. — Миналата година живях в един гадсъновски приют в град Давилон. Там плъх ухапа по врата едно дребосъче. Ужасно нещо, много се измъчи, горкото! На врата му излезе буца колкото два юмрука, не ви лъжа, честна дума ви давам! Оттогава се страхувам и мене да не ме ухапе плъх. Кой знае защо, струва ми се, че непременно ще ме ухапе точно на същото това място, на което ухапа онова дребосъче — посочи с пръст шията си Козлето.

— А плъхът може ли да ухапе този, който лежи на среден нар? — попита Незнайко.

— Плъхът всичко може — каза Сприхавия. — Разбира се, има сметка да ухапе най-напред този, който лежи на долен нар. Но има и бесни плъхове. Такъв плъх тича, сякаш е бил държан на синджир, и хапе всичко наред. Хич и не гледа на какъв нар си легнал!

— Какво сте се разприказвали там за плъхове? Нямате ли за какво друго да говорите? — извика едно дребосъче, което лежеше на горния нар. — Ей сега ще сляза и ще ви запуша устата!

Дребосъчетата замълчаха. Отвратителната миризма не дразнеше вече така обонянието на Незнайко, но му беше страшно задушно. Той реши вече да спи и започна да си съблича ризата, но Сприхавия каза:

— Не те съветвам да правиш това, ще те изпохапят.

— Кой ще ме изпохапе?

— След малко ще видиш кой — усмихна се Сприхавия.

Незнайко реши да послуша съвета му и се изпъна на мястото си, без да се съблича. Скоро той почувствува, че го нападат някакви дребни животинки и започват безмилостно да го хапят. Незнайко се зачеса така, че раздираше едва ли не до кръв кожата си, но нищо не помагаше.

— По-добре не се чеши, братле — посъветва го Сговорчивия. — Като си разчешеш тялото, те ще почнат да хапят още по-силно. Дървениците са много чувствителни към миризмата на кръвта.

— Че ти нали казваше, че са изгорили дървениците заедно с дюшеците? — измърмори Незнайко.

— Е, че какво от това? Онези ги изгориха, но се развъдиха нови. Все пак сега са по-малко. Ти просто не можеш да си представиш, братле, колко много бяха по-рано. Сега е благодат. Само че потърпи малко отначало, те ще се напият с кръв и ще заспят. И дървениците трябва да спят.

Незнайко обаче не искаше да чака, докато дървениците се напият с кръвта му. Наистина той потърпя известно време, но после скочи на пода и почна да изтърсва от себе си отвратителните насекоми. Долу въздухът не беше толкова задушен, затова Незнайко реши да седи на пода през цялата нощ с надеждата, че дървениците няма да се сетят да го търсят там. Той се разположи на пода, подпря се с гръб на дървената стойка и задряма, но в същия момент почувствува, че нещо го докосна по крака. Той отвори очи и видя пред себе си един тлъст плъх с издадена напред остра, мустаката муцунка, който му душеше обувката, като мърдаше крайчеца на носа си.

— Пет! Марш! — изплаши се Незнайко и си дръпна крака.

Плъхът избяга настрани не особено бързо, застана недалеч от Незнайко и го загледа със своите блестящи като мъниста очички. Незнайко тревожно се озърна наоколо и забеляза, че изпод нара изпълзя друг такъв плъх и също така почна да мърда носа си. Незнайко помисли, че все пак е по-безопасно да спи в обществото на дървениците, отколкото в обществото на плъховете, и се изкачи отново на мястото си. Този път той реши да послуша съвета на Сговорчивия и легна мирно, оставяйки се доброволно на дървениците да го хапят.

— Яжте, дявол да ви вземе! Целия ме изяжте! — сърдито мърмореше той. — Животът и без това е такъв, че не ми е жал за него!

Наоколо всички вече спяха. Мнозина от дребосъчетата бяха настинали и се задушаваха от силна кашлица. Други се измъчваха от кошмарни сънища. Техните стонове, нечленоразделните звуци и извиквания караха всеки път Незнайко да трепва. Като видя, че и на другите дребосъчета не им е по-лесно, Незнайко престана да обръща внимание на собствените си неволи, на заобикалящите го шумове, воня, задуха и на ухапванията на дървениците. Освен това той взе да си мисли, кой знае защо, за Шишко и да пресмята за колко дни могат да му стигнат хранителните запаси в ракетата.

Незнайко си спомни, че беше приготвена храна за четиридесет и осем дребосъчета, и то за десет дни, и умножи четиридесет и осем по десет. Той направи това, за да разбере за колко дни ще стигне тази храна, ако вместо четиридесет и осем пътешественика бъде само един. Получи се числото 480. Незнайко знаеше, че годината има, общо взето, 360 дни, а месецът — 30 дни. Той изчисли, че храната в ракетата трябва да стигне на Шкшко за една година и четири месеца.

Щом се убеди, че засега няма непосредствена опасност Шишко да умре от глад, Незнайко се успокои. Решаването на тези аритметични задачи обаче толкова го измори, че очите му се затвориха от само себе си и той потъна в дълбок сън.