Незнайко на Луната

Четиринадесета главаПървите затруднения

В същия ден, когато във вестниците се появи съобщение, че е основано акционерно дружество за гигантски растения, в град Давилон се случи едно твърде важно събитие: ограбена беше банката, принадлежаща на едно от най-крупните сдружения на давилонските индустриалци. Кражбата беше извършена сутринта, няколко минути след отварянето на банката, а само половин час по-късно целият град вече говореше за това. Казваха, че в нападението участвували около четиридесет бандити, които пристигнали на бронирани автомобили и били въоръжени не само с пистолети и винтовки, но дори с картечници и ръчни бомби. Твърдяха, че при грабежа били избити всички служащи в банката с изключение на касиера, който се скрил в един огнеупорен сандък. Между бандитите и полицаите се завързала престрелка, през време на която няколко полицаи били пречукани, но от бандитите не пострадал никой освен главатаря на шайката, чието ухо един от бандитите прострелял по погрешка.

Само три дребосъчета в целия град не знаеха нищо за станалото. Това бяха Незнайко, Мигача и Козлето. Още от сутринта те бяха заседнали в кантората да чакат купувачи на акциите, но тъй като купувачи, кой знае защо, не идваха, нямаше от кого да научат новината. Скоро обаче в кантората дотича Шмекерленд и им разказа тази потресаваща история.

— Сега просто не може да се излезе наглава с бандитите — каза той. — Виж, че ограбили и нашата кантора!

— Аз не се страхувам от това — каза Мигача. — Страх ме е само, че сега всички ще заговорят за този грабеж в банката и съвсем ще забравят за нашето акционерно дружество. Никой няма и да помисли да купува акции.

Опасенията на Мигача не бяха напразни. През целия ден жива душа не надникна в кантората. На следното утро във всички вестници най-напред се хвърли в очи съобщението за обира в банката. Опровергаваха се слуховете, че грабежът уж бил извършен от четиридесет или петдесет бандита. Твърдеше се, че бандитите били само двама. Те влезли в помещението на банката като обикновени посетители, заключили входната врата, насочили пистолети срещу служащите, накарали ги да легнат по очи на пода и след това заповядали на касиера да отвори огнеупорната каса. Щом смъртно изплашеният касиер изпълнил заповедта, те измъкнали от касата всички пари и ги сложили в куфара, който носели със себе си. След това двамата бандити накарали касиера да влезе в огнеупорния сандък, заплашили го, че ще го застрелят като куче, ако направи опит да вдигне тревога, грабнали куфара и излезли на улицата.

Една от банковите служителки, която лежала на пода както всички, забелязала излизането им. След като се убедила, че не я заплашва вече опасност, тя простряла ръка към масата, на която работела, и натиснала сигналния електрически бутон. Сигналът бил чут от полицаите, които, според обичая си, седели в караулното помещение и играели на домино. Те мигновено прекратили играта, изскочили навън и видели как двамата бандити влезли в една кола и заминали. Полицаите веднага скочили в полицейската кола и почнали да преследват бягащите бандити. Един от тях, като видял, че полицаите ги настигат, извадил пистолета си и почнал да стреля, мъчейки се да пробие гумите на полицейската кола. Той успял да направи това. Едната от предните гуми се спукала. Колата рязко извила и с пълен ход се блъснала в един електрически стълб. От сътресението четирима полицаи си разбили носовете, а петият изхвръкнал от колата, тупнал на паважа и си извил врата.

Всъщност това не помогнало на бандитите да се спасят от наказание, тъй като още две коли, натоварени с полицаи, се включили в преследването. Почнала се престрелка. Единият бандит, който стрелял много точно, успял да извади от строя и тези две коли, но полицията пускала в ход бронирани автомобили, въоръжени с картечници. В края на краищата бандитите били заловени, но за всеобщо учудване откраднатите пари не се намерили в тях. Колата им била претърсена най-внимателно, но куфарът с парите бил изчезнал, сякаш бил потънал в земята.

Откараните в полицейското управление бандити отричали всякаква вина и твърдели, че не са виждали никакъв куфар, не са ограбвали никаква банка и дори през ум не им е минавало да грабят. Когато полицейският комисар Пшигел ги попитал защо в такъв случай им е потрябвало да стрелят срещу полицейските коли, те казали, че уж не били разбрали, че ги преследват полицаи, а, напротив, мислели, че ги гонят бандити. Полицейският комисар казал, че всичко това са извъртания, защото не е чак толкова трудно да се различи полицай от бандит. В отговор на това точният стрелец заявил, че днешният полицай не може да се различи от бандита, защото полицаите често действуват заедно с бандитите, а бандитите се преобличат в полицейска униформа, за да им бъде по-лесно да грабят. Ето защо на честните дребосъчета им е вече съвсем безразлично кой се намира пред тях — бандит или полицай.

Какво е говорил още с арестуваните полицейският комисар Пшигел, вестниците премълчават. Имаше писано само, че ограбената от банката сума е твърде голяма и достига три милиона и половина фертинга. Съобщаваше се също, че следствие стълкновението с бандитите седмина полицаи са получили различни наранявания, а един от тях на име Шмигел си скъсал панталоните и в суматохата си изгубил каската.

В заключение почти всички вестници предлагаха на читателите си да споделят своите мисли за случилото се. Обещаваше се добро възнаграждение на всеки, който с показанията си помогне на полицията да намери откраднатите пари.

Читателите, разбира се, не се забавиха да споделят мисли. На следния ден вестниците напечатаха множество читателски писма… Ето едно от тях:

А ето и друго писмо:

Това е пък писмо, в което някои читатели изказват подозрения, че крадецът е самият касиер:

Писма се получаваха и от читателки:

Освен това ви съобщавам, че отлично работя на пишеща машина, познавам готварското изкуство и мога да свиря на тромпет.

Ето ви писмото, в което читателят Бузони съобщава важни сведения:

И още едно ценно сведение:

Имаше и такова писмо:

Изказаните от читателите мнения се оказаха твърде ценни за полицията, която веднага взе необходимите мерки. Първо, арестуван беше касиерът на банката и макар той да се кълнеше, че не е крал пари, полицейският комисар Пшигел заяви, че ще го задържи, докато не се намерят парите. Второ, претърсени бяха всички градинки и дворове по пътя, по който бяха минали бандитите, но куфарът, както трябваше и да се очаква, не се намери. Трето, дворът на дом № 47 по Кривата улица беше цял разровен от полицаите. Резултатът беше следният: 1. Куфарът не се намери. 2. Намери се един умрял котарак. 3. От разместването на почвата рухна едната стена на дома.

Не ще и съмнение, че полицаите преди всичко поискаха да проверят дали наистина откраднатите пари не се намират в гумите на автомобила. Това тяхно желание обаче не можа да бъде изпълнено, защото колата, с която бягаха бандитите, изчезна безследно. Почнаха трескаво да търсят изчезналата кола и почти цялото население на Давилон взе участие в това издирване.

Щом на улицата спреше нечий автомобил, към него веднага се спускаше някое дребосъче и разрязваше с нож гумите му. Това ставаше, защото никой не знаеше точно от каква марка беше търсената кола. В края на краищата всички гуми бяха изпонарязани и автомобилното движение в града спря. Фирмата, която търгуваше с автомобилен бензин, търпеше огромни загуби.

Полицията обърна най-голямо внимание все пак на писмото, в което някой си Сарданапал заявяваше публично, че парите са откраднати от самите полицаи. Това изказване се стори крайно оскърбително на полицейския комисар Пшигел и той каза, че няма да се успокои, докато не хвърли този Сарданапал в дранголника.

Пшигел заповяда да му донесат адресната книга и почна да я прелиства, но беше извънредно изненадан, че не откри в нея нито едно дребосъче на име Сарданапал.

— Името е явно измислено — каза Пшигел, — но за полицията това не може да представлява пречка.

Той отиде при редактора на вестника, в който беше отпечатано това оскърбително послание, и заповяда да му дадат оригинала с надеждата, че по печата върху плика ще успее да установи откъде е изпратено писмото. Намериха веднага писмото, но на плика му не се оказа никакъв печат. Редакционният работник, който се занимаваше с читателските писма, си припомни, че това писмо не е получено по пощата, а донесено от някакво непознато лице. Пшигел попита как е изглеждало това лице, но редакционният работник си спомни само, че е било плешиво.

— А-а, значи така! — извика Пшигел. — Значи беше плешив! За полицията това сведение е напълно достатъчно. Няма да минат и три дни и този плешив тип ще ни бъде в ръцете.

Почнаха да арестуват наред всички плешиви. Твърде често на улицата можеше да се види как някой полицай се приближава към съвсем невинно дребосъче, заповядва му да си свали шапката и с всички сили го дърпа за косата. Ако дребосъчето пищи от болка, полицаят го пускаше да си върви; ако ли пък търпи болките мълчешком, полицаят почваше да подозира, че той си е сложил перука, за да скрие своята плешивост, и го изпращаше на разпит в полицията.

През тези дни полицейското управление работеше от сутрин до късно през нощта. Полицейският комисар Пшигел с четиримата си помощници — Дигел, Гигел, Спигел и Псигел — непрекъснато разпитваха прииждащите от всички райони на града плешивци. Ако нещастното плешиво дребосъче не можеше да докаже къде се е намирало в момента на грабежа, веднага го натикваха в дранголника. Това беше съвсем неоправдано, тъй като подозираха плешивите не в ограбването на банката, а само в това, че един от тях е написал онова нелепо, оскърбително писмо.

По същото това време започнаха и няколко големи съдебни процеси.

Първият процес беше предизвикан от господин Кукс — собственик на дом № 47 на Кривата улица. Господин Кукс обвиняваше своята квартирантка госпожа Кактус, загдето тя нарочно е измислила, че куфарът с парите бил уж заровен в двора на неговата къща и е предизвикала с това разкопки, които довели до събаряне на стената. Той твърдеше, че госпожа Кактус е направила това с цел да си отмъсти, загдето той взема за квартирата й прекалено висок наем.

Госпожа Кактус се опитваше да докаже, че не е писала никакво писмо и на свой ред заведе дело против редактора, който беше поместил във вестника писмо, с което тя няма нищо общо.

Третият съдебен процес се водеше от търговците на бензин, които обвиняваха производителя на автомобилни гуми Пудел, че е дал в печата от името на дребосъчето Лъженсон писмо, което е накарало давилонците (пък и не само давилонците) да си повреждат един на друг външните гуми на колите. По този начин именно индустриалецът Пудел уж успял да увеличи продажбата на продукцията си, тъй като всички взели да търсят нови гуми и с това нанесъл непоправими загуби на търговците на бензин.

Наистина търговците на бензин не успяха да заставят господин Пудел да ги обезщети за нанесените им загуби, тъй като явилият се в съда Лъженсон заяви, че никой не го е принуждавал, а съвсем сам е изпратил писмото си във вестника. Предположението, че откраднатите от банката пари са скрити в гумите, той изказал само защото точно преди това гледал по телевизията филм за похожденията на една прочута банда престъпници, която криела откраднатите брилянти във външните автомобилни гуми…

Намериха се обаче свидетели, които заявиха, че Пудел и Лъженсон са познати помежду си и че дори ги видели заедно в деня на ограбването на банката. Ето защо делото не се приключи и беше назначено ново съдебно дирене.

За всичко това се пишеше във вестниците и се съобщаваше по радиото и телевизията. Публиката вече не можеше нито да мисли“ нито да говори, нито да слуша за нещо друго. Всички приказваха само за съдебните процеси, за изгубените куфари, за умрелите котараци, за преследванията, на които бяха подхвърлени плешивите жители на града, и за други подобни неща. За Незнайко, за космическия кораб и за гигантските растения никой не си спомняше дори. Всичко това беше изместено от паметта на дребосъчетата от по-новите, пресни, актуални събития.

Мигача страшно се ядосваше, виждайки, че никой не идва в кантората им да купува акции и казваше, че ако това продължава и занапред, тяхното дружество ще фалира и те ще си останат бедни.

— Това наистина може да се случи — потвърди Шмекерленд. — Неотдавна вестниците писаха, че у нас едва ли не всеки ден фалирва по някое акционерно дружество.

— А как фалирват? — заинтересува се Незнайко.

— Е, случва се например някои дребосъчета да замислят организирането на доходно предприятие. Пуснат акции, за да съберат капитал, изхарчат пари, а никой не купува акциите им. В такива случаи казват, че дружеството е фалирало или изгърмяло. В действителност, разбира се, нищо не гърми. Това е просто фигуративен израз, който означава, че дружеството е пропаднало, прекратило е съществованието си — изгърмяло — обясни Шмекерленд.

— А случва се и да се събере някаква шайка мошеници — обади се Козлето. — Пуснат акции, продадат ги, а те самите избягат с парите. Тогава пак казват, че дружеството е фалирало.

— Ето заради такива мошеници у нас сега вече не вярват и на честните — каза Мигача. — Ние например създадохме нашето дружество, за да облагодетелствуваме сиромасите. Какво искаме? Искаме да донесем на сиромасите семена от Луната, а на тях не им се дават пари за това. Къде е тук справедливостта, питам ви аз?

— Но може би сиромасите нямат пари? — изказа предположение Незнайко.

— Ако нямат пари, нека намерят! — презрително изсумтя Мигача. — Бедните, разбира се, нямат пари, тоест нямат много пари, искам да кажа. Това, което имат, са някакви жалки грошове. Но пък бедните са много. Ако всеки бедняк събере поне една малка сума и ни я донесе, ние ще натрупаме хубав капиталец и ще можем да позабогатеем… тоест, пфу! Ще можем не да забогатеем, а да доставим семената на гигантските растения. За такова нещо не бива да се жалят парите! Защото кой ще спечели от това? Ще спечелят бедните. Ако всеки от тях отгледа в зеленчуковата си градина краставица, голяма колкото Козлето например, или диня колкото двуетажна къща, кой ще има полза от това? Аз ли? Ти ли? Козлето ли? Полза ще има преди всичко самият бедняк. От една такава диня той ще може да получи толкова много сладък сок, че ще стигне за цяла захарна фабрика. Че това е богатство! Всеки бедняк у нас ще стане богаташ. И ще настане тогава благоденствие!

— Иди и го кажи на самите бедняци — измърмори Шмекерленд. — Защото ние и без тебе разбираме това.

— Тази забележка е уместна. Ние не обръщаме достатъчно внимание на рекламата — съгласи се Мигача. — Щом искаме да се продават акциите ни, трябва да ги рекламираме.

След този разговор Мигача се разтича из града, за да дава във вестниците рекламни обявления. В тях се обещаваха огромни печалби на онези, които си купят поне една акция. Освен това Мигача се споразумя с една рекламна агенция и художниците й нарисуваха огромен плакат, който беше поставен на един от най-големите площади в Давилон. На този плакат беше изобразен Незнайко, облечен в скафандър, а отдолу с огромни букви беше написано:

Решете се без риск и съжаления и по няколко акции си купете от Дружеството за гигантски растения на стойност по фертинг парчето!