Незнайко на Луната

Седма главаКак Незнайко и Шишко пристигнаха на Луната

След като се убеди окончателно, че за връщане на Земята не може да става й дума, Шишко малко по малко се успокои и каза:

— Знаеш ли какво? Тъй като ние летим към Луната и всички пътища назад са отрязани, пред нас сега има само една задача: да се вмъкнем обратно в хранителната камера и да закусим както трябва.

— Та нали току-що закусвахме — отвърна Незнайко.

— Че това истинска закуска ли беше? — възрази Шишко. — Тази закуска беше пробна, тъй да се каже, чернова, тренировъчна.

— Как така тренировъчна? — не разбра Незнайко.

— Е, ние с тебе закусвахме в космоса за първи път, нали? Значи един вид не сме закусвали, а само сме усвоявали процеса на хранене в космоса, тоест тренирали сме се. Затова пък сега, когато тренировката е привършена, можем истински да си закусим.

— Е, щом е тъй, тогава може — съгласи се Незнайко.

Приятелите се спуснаха в хранителната камера. Незнайко още не беше никак огладнял и изяде едно космическо кюфтенце само за да направи компания на Шишко. Но Шишко реши да не се смущава от създалото се положение на нещата и се отнесе съвсем сериозно към тази работа. Той заяви, че трябва да направи ревизия в хранителната камера и да провери качеството на всички космически ястия. А за тази цел му е необходимо да изяде поне по една порция от всяко ястие.

Задачата се оказа все пак не по силите на Шишко, защото при десетата или единадесетата порция го налегна сън й той заспа с недояден кренвирш в уста. В това нямаше нищо чудно, защото през нощта Шишко беше спал малко и освен това всеки, който се намира в състояние на безтегловност, може да заспи в каква да е поза, без да си ляга специално за това в леглото.

Незнайко знаеше, че Шишко се е премятал презглава цяла нощ, за да търси изхода на ракетата, затова реши да го остави да си почине, а сам се отправи към астрономическата кабина, за да погледне доколко космическият кораб се е приближил до Луната. През илюминаторите, както и по-рано, тъмнееше звездното небе с яркоблестящия слънчев диск и сребристата светла Луна отгоре. Слънцето имаше същите размери, както обикновено го виждаме от Земята, но Луната беше станала вече два пъти по-голяма. На Незнайко му се струваше, че на повърхността на Луната забелязва подробности, които по-рано не е забелязвал. Но тъй като преди той никога не беше гледал Луната внимателно, не можеше сега да каже с увереност дали вижда тези подробности, защото се е приближил до Луната или защото сега е почнал да се взира в нея по-внимателно.

Въпреки че ракетата летеше със страшна скорост и изминаваше дванадесет километра в секунда, на Незнайко му се струваше, че тя е замръзнала на едно място и не се приближава нито на сантиметър до Луната. Това се обяснява с обстоятелството, че разстоянието от Земята до Луната е много голямо — около четиристотин хиляди километра. При такова огромно разстояние скоростта от дванадесет километра в секунда не е така голяма, че да се забележи с око, а при това и от летящата ракета.

Изминаха се два или три часа и Незнайко все гледаше Луната и не можеше да се откъсне от нея. Луната сякаш привличаше погледа му. Най-после той почувствува някакво мъчително присвиване в корема си и чак тогава разбра, че е дошло време за обед. Незнайко бързо се спусна в хранителната камера и видя, че Шишко се е събудил и вече дъвче нещо с апетит.

— Е, както виждам, ти вече си започнал да обядваш! — извика Незнайко. — Защо не ме почака?

— Но това още не е обед за мене, а пак същата тая тренировка!

— Хайде тогава свършвай тренировката, че ще обядваме — каза Незнайко. — Имаме ли там нещо по-вкусничко?

— Като първо мога да препоръчам чудесна космическа супа-разсолник4. За второ — космически сарми, а за трето — космически кисел от ябълки.

При тези думи Шишко извади от термостата няколко тръбички със супа, сарми и кисел и приятелите започнаха да обядват. След като свършиха, Шишко каза, че за правилното храносмилане е редно след обед малко да подремнат. Той веднага заспа, увиснал сред хранителната камера и размятал в различни страни ръце и крака. Незнайко реши да последва примера му, но на него не му се харесваше, дето в състояние на безтегловност ръцете и краката през време на сън стърчат в различни страни, затова преметна крак върху крак, сякаш седеше на стол, а ръцете си кръстоса отпред.

Заел такава поза, Незнайко се опита да заспи. Известно време той се вслушваше в равномерния шум на реактивния двигател. Струваше му се, че двигателят тихичко му шепне на ухото „чаф-чаф-чаф-чаф!“ Тези звуци постепенно унесоха Незнайко и той заспа.

Изминаха се няколко часа и Незнайко почувствува, че някой го бута по рамото. Той отвори очи и видя пред себе си Шишко.

— Незнайко, събуди се по-скоро! Беда! — мърмореше Шишко изплашен.

— Каква беда? — попита Незнайко, окончателно разбуден.

— Беда, братле, струва ми се, че пропуснахме вечерята!

— Ух, да ти се не види макар твоята вечеря! — ядоса се Незнайко. — Помислих, че се е случило кой знае какво!

— Как можеш да нехаеш! — каза Шишко. — Режимът на хранене не бива да се нарушава. Всичко трябва да се прави навреме: и обедът, и закуската, и вечерята. Това не е шега работа!

— Е, добре де, добре — нетърпеливо отвърна Незнайко. — Да отидем най-напред да видим Луната, а после можеш, ако щеш, и да обядваш, и да вечеряш, и дори да закусваш едновременно.

Приятелите се изкачиха в астрономическата кабина и погледнаха през горния илюминатор. Това, което видяха, ги смая. Огромно светещо кълбо висеше над ракетата и закриваше звездното небе. Шишко така се изплаши, че и устните, и бузите, и дори ушите му се разтрепериха от страх, а от очите му потекоха сълзи.

— Какво е това?… Накъде отива то?… Сега ще се блъснем в него, нали? — забъбри той, като се вкопчи здраво в ръката на Незнайко.

— Я да мълчиш! — сопна му се Незнайко. — Според мене, това е просто Луната!

— Как тъй просто Луната? — учуди се Шишко. — Та нали Луната е малка?

— Разбира се, че е Луната. Просто ние сме се приближили до нея.

Незнайко се издигна до тавана на кабината, прилепи лице към горния илюминатор и взе да разглежда повърхността на Луната. Сега Луната се виждаше така, както се вижда с телескоп от Земята и дори още по-добре. На повърхността й напълно ясно можеха да се различат и планинските вериги, и лунните циркуси, и дълбоките пукнатини или пропасти.

— Я ела тук, Шишко! — каза Незнайко. — Погледни колко хубаво се вижда Луната!

Шишко неохотно се издигна нагоре и почна да поглежда изпод вежди през илюминатора. Онова, което видя там, не го успокои. Той забеляза, че сега Луната не стоеше на едно място, а се приближаваше със забележима скорост. Отначало тя се виждаше като огромен, блестящ кръг, голям колкото половината небе. Малко по малко този кръг се увеличаваше и в края на краищата запълни цялото небе. Накъдето и да погледнеха сега, навсякъде се простираше лунната повърхност с преобърнатите наопаки планински вериги, лунни кратери и долини. Всичко това висеше заплашително над главите им и беше вече толкова близко, та им се струваше, че щом протегнат ръка, ще могат да пипнат върха на някоя лунна планина.

Шишко се сгуши от страх, отблъсна се с крак от илюминатора и слезе до пода на кабината.

— Да я вземат дяволите! Не искам да гледам повече тази Луна!

— Защо? — попита Незнайко.

— Че какво е повиснала право над главите ни? Току-виж паднала върху нас!

— Ех, че си чуден! Луната няма да падне върху нас, а ние ще паднем върху нея!

— А как ще паднем върху нея, когато ние сме отдолу, а Луната е отгоре?

— Е, как да ти кажа, Луната просто ще ни привлече — обясни Незнайко.

— Значи ние един вид просто ще се прилепим отдолу на Луната, така ли?

Незнайко сам не разбираше как ще стане прилуняването, но му се искаше да покаже на Шишко, че уж всичко знае. Ето защо той каза:

— Точно така. Един вид ще се прилепим.

— Бива си я тази работа! — провикна се Шишко. — Значикогато излезем от ракетата, ще тръгнем по Луната нагоре с краката?

— Че защо пък — учуди се Незнайко.

— А как другояче? — отвърна Шишко. — Щом ние сме отдолу, а Луната е отгоре, то, щеш не щеш, трябва да се преобърнеш нагоре с краката.

— Хм! — отвърна загрижено Незнайко. — Май че наистина излиза така!

Той се замисли за малко и точно в този момент забеляза, че вече не чува шума на двигателя.

— Я чакай! — рече той на Шишко. — Ти чуваш ли нещо?

— А какво трябва да чувам, според тебе? — разтревожи се Шишко.

— Шума на реактивния двигател.

Шишко се ослуша.

— Според мене, никакъв шум няма — отговори той.

— Ама че работа! — смути се Незнайко. — Възможно ли е двигателят да се е повредил? Стигнахме почти до Луната и изведнаж такава неприятност!

Шишко се зарадва най-напред, защото помисли, че ракетата няма да може да продължи полета си с повреден двигател и ще трябва да се върне обратно. Ала радостта му отиде напразно. Реактивният двигател съвсем не беше повреден, а само изключен за известно време. Щом ракетата беше достигнала максималната си скорост, електронната управляваща машина прекъсна автоматически работата на двигателя и по-нататъшният полет се извършваше по инерция. Това се беше случило точно тогава, когато Незнайко и Шишко заспаха. Затова те не забелязаха, че двигателят беше престанал да работи.

Шишко отново се издигна нагоре и двамата с Незнайко почнаха да гледат през илюминатора и да се опитват да определят дали ракетата се е спряла или продължава своя полет, но не можаха да определят това. Внезапно отново се чу „чаф-чаф-чаф-чаф!“ Беше се включил двигателят за завоите. Незнайко и Шишко видяха през илюминатора, че повърхността на Луната, надвиснала над тях като безбрежно море, се олюля, сякаш някой я бутна, завъртя се някак назад и с цялата си маса почна да се преобръща в пространството.

Незнайко и Шишко изпищяха, защото си въобразиха, че ракетата се е сблъскала с Луната. И през ум не им минаваше, че в действителност не се преобръща Луната, а се върти ракетата. В същия миг центробежната сила, възникнала следствие въртенето на ракетата, отхвърли настрана двамата приятели. Те се притиснаха към стената на кабината и видяха как в страничните млюминатори се мярна светещата повърхност на Луната, люшна се още веднаж като разлюляка и се катурна някъде надолу заедно с всички планински вериги, лунни морета, кратери и клисури.

Зрелището на този космически катаклизъм така разтърси Шишко, че той завъртя глава и неволно закри с ръце очите си. Когато отново ги отвори, видя, че на небето нямаше вече никаква Луна. От всички страни през илюминаторите светеха само ярките звезди. Шишко си представи, че ракетата се е врязала в Луната и я е разцепила на парченца, които са се разхвърчали настрани и са се превърнали в звезди.

Всичко това стана само за миг. Много по-бързо, отколкото може да се разкаже за него. Когато ракетата се обърна с предната си част към Луната, двигателят на завоите престана да работи. Внезапно стана тихо. След малко отново се чу „чаф-чаф-чаф-чаф!“ Този път — по-силно от обикновено. Беше заработил главният двигател. Но понеже ракетата беше обърната сега със задната си част към Луната, нагорещените газове се изхвърляха от отверстието по посока противоположна на движението и затова ракетата започна да забавя своя ход. Това се налагаше, за да може ракетата да се приближи до Луната с малка скорост и да не се разбие при прилуняването.

Щом ракетата намали скоростта си, почнаха се претоварвания и възникналата сила на притеглянето притисна Незнайко и Шишко към пода на кабината. Въпреки всичко Незнайко прояви нетърпение. Искаше по-скоро да разбере какво е станало с Луната. Допълзя на четири крака до стената на кабината, изправи се с мъка и погледна през страничния илюминатор.

— Шишко, виж, та тя била тук! — извика изведнаж Незнайко.

— Кой е тук? — попита Шишко.

— Луната. Тя е долу, разбираш ли?

Преодолявайки все повече увеличаващата се сила на лунното притегляне, Шишко също се приближи до илюминатора и погледна надолу. Това, което видя, го порази. Долу, на много километри наоколо, чак до самия хоризонт се простираше лунната повърхност с всички кратери и планини, които нашите пътешественици бяха видели вече на Луната. Разликата беше само там, че сега всичко това не беше преобърнато наопаки, а си стоеше нормално, както му е редът.

— Как така Луната се оказа долу? — в недоумение попита Шишко.

— Не ти ли е ясно — отвърна Незнайко, — че сигурно не Луната се е преобърнала, а ние. По-право — ракетата се е преобърнала. Най-напред тя беше насочена с предната си част към Луната, а сега се е обърнала към кея със задната си част. Ето защо отначало ни се струваше, че Луната е отгоре, над нас, а сега ни изглежда, че е отдолу.

— Аха! — зарадвано извика Шишко. — Сега разбрах! Значи ракетата се е обърнала с опашката си към Луната. Значи тя се е отказала да лети към Луната! Ура-а! Ракетата иска да лети обратно! Браво, ракетке!

— Нищо не си разбрал! — отвърна Незнайко. — Ракетата знае по-добре от тебе какво трябва да направи. Тя знае, че трябва да лети към Луната!

— А ти не отговаряй вместо ракетата. Тя отговаря сама за себе си!

— А ти по-добре погледни надолу! — каза Незнайко.

Шишко надзърна през илюминатора и забеляза, че лунната повърхност не само че не се отдалечаваше, а се приближаваше… Сега вече тя не изглеждаше сивопепелява или сребристобяла, както ни се струва от Земята, а беше покрита с ярки, разноцветни петна. Ние не забелязваме на лунната повърхност цялото това богатство от цветове, когато гледаме от Земята, защото поради далечното разстояние отделните бои се сливат помежду си и се получава еднакъв, неутрален, безцветен сребристобял или сивопепеляв тон. Подобно смесване на боите е отдавна известно на художниците, които, рисувайки своите картини, слагат на платното малки разноцветни точици или петънца. Гледани отдалеч, те се сливат и образуват сякаш само един, еднороден тон.

Разбира се, този, който през целия си живот гледа Луната от Земята, смята, че Луната е просто едно беличко петно с някакви невзрачни точици. В това няма нищо чудно. Та нали обикновено Земята ни изглежда плоска, докато тя всъщност е кълбо, също както на някои им се струва, че Слънцето се върти около Земята, докато в действителност е точно обратното. Та какво ли не може да му се стори на този, който е прекарал целия си живот само на Земята, без да си подаде носа никъде другаде, и който освен това не обича да си напряга умствените способности.

Незнайко и Шишко почнаха неволно да се любуват на картината, която се беше открила пред тях. Сега вече Луната не им се струваше така безжизнена и пустинна, както преди. Богатството от форми и цветове радваше очите и навяваше бодри мисли. Шишко каза, че сред цялата тази красота непременно би трябвало да живеят дребосъчета. Иначе не могло и да бъде!

— А щом на Луната има дребосъчета — продължи той, — те непременно трябва да ядат нещо; а щом трябва да ядат нещо, то у тях има какво да се яде и ние няма да умрем от глад.

Докато Шишко правеше своите догадки, ракетата се беше вече приближила до Луната. Нагорещените газове, които излизаха с голяма сила от отверстието на двигателя, вдигнаха от лунната повърхност цели облаци прах, които, издигайки се нагоре, обвиваха ракетата от всички страни.

— Какво е това? — чудеше се Незнайко. — Или е дим, или е прах! А откъде ще дойде тук дим? Да не би долу да има някакъв вулкан?

— Ето на, така си и знаех — в края на краищата ще попаднем на някой вулкан! — измърмори Шишко.

— Че откъде пък си знаел това? — учуди се Незнайко.

Но Шишко не успя да отговори на този въпрос. Точно в този момент ракетата кацна на повърхността на Луната. Последва сътресение. Незнайко и Шишко не се задържаха на крака и се търкулнаха на пода на кабината. Известно време те седяха на пода и мълчаливо се гледаха един друг. Най-после Незнайко каза:

— Долетяхме!

— Това е то… дето има една дума… край! — измърмори Шишко.

Двамата приятели се изправиха на крака и почнаха да гледа през илюминаторите, но наоколо всичко беше обвито от някаква сива и клокочеща, сякаш кипяща маса.

— Наоколо бушува само някаква каша и нищо друго! — недоволно измърмори Шишко. — Май че се тикнахме право в гърлото!

— В какво гърло? — не разбра Незнайко.

— Е, в гърлото на вулкана.

В това време прахът почна постепенно да се разсейва и през него взеха да се провиждат очертанията на лунната повърхност.

— Излиза май, че това е всичко на всичко прах или мъгла — обади се Незнайко.

— Значи не сме паднали във вулкан, така ли? — попита Шишко.

— Не, не сме! И няма никакъв вулкан! — успокои го Незнайко.

— Е, тогава все ще се живее! — с облекчение въздъхна Шишко.

— Разбира се! — радостно се съгласи Незнайко и като протегна ръка към Шишко, каза с важен вид: — Поздравявам ви, скъпи приятелю, с благополучното ни пристигане на Луната!

— Благодаря! Аз също ви поздравявам! — отвърна Шишко и му стисна ръката.

— Желая ви по-нататъшни успехи във вашата забележителна научна дейност — продължи Незнайко.

— Благодаря ви. И аз ви желая същото — отвърна Шишко и като удари токове, почтително се поклони на Незнайко.

Незнайко също се поклони церемониално на Шишко и чукна токове. Извънредно доволни от своята учтивост, приятелите се разсмяха и се спуснаха да се прегръщат.

— Е, с какво ще започнем нашата дейност на Луната? — попита Незнайко, като тури край на прегръдките. — Предлагам да излезем от ракетата и да се огледаме, както трябва, наоколо.

— А аз предлагам най-напред да хапнем, пък после да се оглеждаме! — с приятна усмивка отвърна Шишко.

— Вашето предложение се приема, скъпи приятелю! — съгласи се Незнайко. — Позволете ми да ви пожелая добър апетит!

— Благодаря! Желая и на вас приятен обед! — широко усмихнат, отговори Шишко.

След като си размениха тези любезности, двамата приятели се смъкнаха в хранителната камера. Там те спокойно си хапнаха, после се изкачиха в камерата, където се съхраняваха космическите скафандри. Незнайко и Шишко си избраха подходящи за своя ръст скафандри и се заловиха да ги обличат.

Всеки от тези скафандри се състоеше от три части: космически комбинезон, херметически шлем и космически ботуши. Космическият комбинезон беше направен от металически пластинки и пръстени, съединени с гъвкава въздухонепроницаема космопластмаса със сребрист цвят. На гърба на космическия комбинезон имаше раница, в която се намираха въздухопречиствателните и вентилационни апаратури, а също така и електрическа батерия, подхранваща с ток електрическия фенер, отпред на гърдите. Над раницата беше сложен автоматически сгъваем парашут-качулка, който в случай на нужда се разтваряше като крила.

Херметическият шлем се слагаше на главата и беше направен от твърда космопластмаса, обкована с неръждаема стомана. В предната част на шлема имаше кръгло прозорче от нечупливо стъкло, а вътре беше поместена малка радиостанция с телефонен апарат, предназначен за разговори в безвъздушното пространство. Колкото се отнася до космическите ботуши, те почти по нищо не се отличаваха от обикновените ботуши освен с това, че подметките им бяха направени от специално топлоизолационно вещество.

Незнайко облече комбинезона и почувствува, че той доста плътно приляга на тялото му, а херметическият шлем беше толкова просторен, че главата на Незнайко свободно се намести в него заедно с шапката.

Облечени в космически скафандри, нашите пътешественици провериха как работи радиотелефонната връзка, после слязоха в долната част на ракетата и се озоваха пред вратата на херметическата камера. Незнайко улови Шишко за ръка и натисна бутончето. Вратата безшумно се отвори. Двамата приятели направиха крачка напред и се намериха в херметическата камера. След тях вратата се затвори безшумно. Сега само една врата отделяше нашите пътешественици от лунния свят.

Незнайко неволно се поспря пред тази врата. Какъв ще бъде този тайнствен, още неизследван свят на Луната? Как ще посрещне той неканените пришълци? Ще се окажат ли скафандрите им сигурна защита в безвъздушното пространство? Защото само една малка пукнатинка, една малка дупчица в скафандъра ще е достатъчна, за да излети въздухът от него, и тогава неминуема смърт заплашваше пътешествениците.

Тези мисли минаха през ума на Незнайко с мълниеносна бързина. Но той не се поддаде на страха. Сякаш за да ободри Шишко, той го прегърна с една ръка през рамената, а с другата натисна бутончето, което се намираше до вратата. Тя се разтвори широко… Пространството вътре в херметическата камера се сля с безвъздушното пространство и въздухът от камерата със свистене излезе на свобода. Незнайко и Шишко почувствуваха, че комбинезоните, които отначало плътно прилягаха към телата им, станаха изведнаж по-широки, сякаш се издуха. Обяснението на това е, че налягането на външния въздух беше изчезнало и стените на скафандрите изпитваха сега само налягането на въздуха отвътре. Тъй като не разбра станалото, Шишко помисли, че скафандърът му се е пукнал, и това толкова го изплаши, че се олюля и залитна встрани. Незнайко грижливо го хвана под ръка и му рече:

— Я стой прав! Нищо страшно няма!

Шишко се увери, че наистина не е станало нищо страшно, и се задържа на краката си.

— А сега смело напред — изкомандува Незнайко.