Незнайко на Луната

Тридесет и първа главаПшеничко получава семена на гигантски растения

Нападението на полицаите беше отблъснато и най-сетне космонавтите получиха възможност да си отдъхнат свободно. Скоро настъпи вечер, а след това и нощ. Знайко и неговите другари си легнаха да спят, без да напускат ракетата. За да си осигурят безопасността, те решиха да не изключват през нощта уреда за безтегловност. Това не им попречи да се наспят добре, защото антилунитът ги защищаваше от действието на безтегловността.

На сутринта, веднага след ставането и закуската, беше свикано извънредно съвещание.

Знайко каза:

— Скъпи приятели! От нас сега се изисква най-голяма предпазливост. Тукашното население съвсем безпричинно ни посрещна враждебно. Предполагам, че това е в резултат на някаква глупашка дейност на Незнайко и Шишко (особено на Незнайко, разбира се), които са дошли преди нас и сигурно са успели да се представят откъм най-лошата си страна. Мисля, че засега трябва да останем тук и да не предприемаме по-нататъшни полети, защото това може само да озлоби лунните жители. Ще пристъпим към построяването на първото Космическо градче на Луната. Ще си направим жилища, ще издигнем хангар за ракетата, ще посадим земни растения, за да осигурим отряда с хранителни запаси за в бъдеще, понеже не се знае колко време ще ни се наложи да останем тук. Когато видят, че не причиняваме на никого зло, тукашните жители ще почнат да се отнасят по-дружелюбно към нас и ние ще можем да ги разпитаме подробно за Незнайко и Шишко и да разберем къде се намират.

Дребосъчетата одобриха предложението на Знайко и започнаха строителството под ръководството на архитект Кубчо. Винтчо и Болтчо още в същия момент се захванаха да сглобяват универсалния комбиниран колесно-гъсеничен мотоциклет всъдеход, чиито части се пазеха в специална камера на ракетата. Този всъдеход служеше не само за пътуване, но и за много други полезни неща. В него имаше резервоар за вряла вода, сонда за пробиване на кладенци, перална машина, плуг за оране, центробежна помпа с пръскачка за поливане на растения, апарат за пречистване и кондензиране на въздух, динамомашина за получаване на електрически ток, радиостанция на къси вълни, канавкоринач и прахосмукачка. Освен всичко това предното колело на всъдехода се сваляше и се заменяше с кръгъл трион, с чиято помощ можеха да се събарят дървета, да се кастрят клонете им, да се нарязват на греди и да се разбичват на дъски.

Щом Винтчо и Болтчо отидоха в гората със своя всъдеход, към строителната площадка започна да тече непрекъснат поток от греди, трупи, дъски, летви, пръти и различен друг дървен материал. Смятаме, че не е нужно изрично да споменаваме, че целият строеж се извършваше при условия на безтегловност, което облекчаваше труда на космонавтите и ускоряваше работата.

Като видя, че Винтчо и Болтчо затрупаха с дървен материал едва ли не цялата строителна площадка, Знайко им заповяда да прекратят временно тази работа и да започнат поправката на повредените от лунните жители уреди.

Самият Знайко заедно с Фуксия и Селдичка започна да изследва свойствата на лунита и антилунита. Сменяйки в уреда за безтегловност кристалите от лунит, тримата откриха, че зоната на безтегловност се намира в пряка зависимост от величината на кристала: колкото по-голям е кристалът, толкова по-обширна е и зоната на безтегловност. Фуксия постави един кристал от лунит между полюсите на подковообразен магнит и установи, че зоната на безтегловност не се разпростира еднакво на всички страни, а се простира в една посока като светлинен лъч.

Това беше важно научно откритие и Знайко заяви, че занапред, ще бъде възможно да се правят уреди за целенасочена безтегловност и за предаването й на разстояние.

След като направиха редица опити с кристали от антилунит, нашите изследователи откриха, че размерите им не оказват особено влияние върху тяхното свойство да премахват безтегловността. Независимо от големината си кристалът с еднакъв успех: помагаше на дребосъчетата да запазят теглото си. Селдичка обясни, че отделяната от антилунита енергия притежава голяма мощност, но действува в ограничено пространство или изразено на научен език, действието й се проявява само на къси разстояния.

Увлечени от своите опити, Знайко, Фуксия и Селдичка не забелязаха появилото се иззад хълма лунно дребосъче, което бързо се приближаваше към тях, размахвайки в ръка някаква хартийка. Когато слезе от хълма и попадна в зоната на безтегловност, лунникът внезапно полетя нагоре и диво изкрещя от страх.

Знайко, Фуксия и Селдичка се обърнаха при този вик и чак тогава видяха мятащото се във въздуха дребосъче.

— Помъчете се да не правите излишни движения! — извика му Знайко. — Ей сега ще ви помогнем!

В това време лунникът летеше по инерция към изправената сред поляната ракета. Дребосъчетата, които бяха заети със строежа, го забелязаха.

— Аз ей сега ще изключа уреда за безтегловност, но вие гледайте той да не падне и да не се удари! — извика отдалеч Знайко.

Като каза това, Знайко изключи уреда. Лунният жител веднага полетя надолу право в ръцете на притичалите се към него Палитро и Хапчев. Като видя, че дребосъчето едва диша, Хапчев внимателно го постави на земята, подпря го с гръб към стълба, на който беше поставен барометърът, и му пъхна под носа шишенце с амоняк. Дребосъчето смръкна амоняка и се намръщи. Лицето му малко се посъживи. Той поиска да каже нещо, но почувствува, че езикът не му се подчинява и мълчаливо протегна към Хапчев една акция на Дружеството за гигантски растения, която стискаше в ръка.

Дребосъчетата в миг се струпаха около него и почнаха да разглеждат акцията. На нея бяха нарисувани огромни краставици, дини и класове от гигантска земна пшеница. Хапчев обърна акцията на другата страна и всички видяха нарисувания там космически кораб на Незнайко и самия него, облечен в скафандър.

— Братлета, та това е нашият Незнайко! — извика Палитро.

— Чакайте, тук пише нещо — рече Хапчев и почна да чете напечатаното на обратната страна на акцията.

През това време лунният жител се беше съвзел окончателно. Той съобщи на космонавтите, че се нарича Пшеничко и че живее в селото Неялово, недалеч оттук. После помоли да му дадат дал пийне малко вода и казва:

— Веднаж прочетох във вестника, че от далечната планета Земя е долетял при нас космически кораб, натоварен със семена от гигантски растения. В статията се казваше, че всеки, който купи акция, ще получи от тези семена. Нашето село е бедно, но ние все пак събрахме нужната сума и си купихме една акция. Много от бедняците купуваха тогава акции с общи цари. Това не се хареса на богаташите. Те се страхуваха, че бедняците скоро ще могат да отглеждат гигантски растения и когато турят край на сиромашията си, ще престанат да им работят. Вестниците почнаха да пишат, че няма никакъв космически кораб и никакви гигантски растения; че всичко това са го измислили уж някакви мошеници, за да оберат парите на бедняците. Тогава всички се втурнаха да си продават акциите. Но някои бедняци и досега вярват, че семената на гигантските растения съществуват и не губят надежда все пак да ги получат.

Космонавтите слушаха думите му и не разбираха нищо, защото не знаеха какво е това акции и как могат те да се купуват или продават. Само Знайко, който беше осведомен от книгите за твърде много неща, веднага разбра всичко и рече:

— Бедняците правят много добре, че не губят надежда. Ние наистина донесохме семена.

Пшеничко засия от радост.

— Когато видях ракетата, веднага помислих, че това е космическият кораб, който ни носи семената — каза той.

Знайко нареди на другарите си да приготвят за Пшеничко различни семена, а той лично започна да го разпитва не е ли чувал, нещо за Незнайко и Шишко.

— Разбира се, разбира се! — извика Пшеничко. — За Незнайко съм чувал много неща. Най-напред казваха, че той е смел герой, долетял при нас от космоса. Дори го показваха по телевизията. И в киното. Говореха, че той ни е донесъл семена от гигантски растения. Разправяха, че е много добър и че иска ние всички да живеем добре. После взеха да приказват, че той съвсем не е герой, не е добър и не е долетявал отникъде; че е просто един мошеник, който е измислил цялата тази история със семената, за да ограби бедняците и да си прибере в джоба паричките им. Вестниците почнаха да пишат, че трябва да го хванат, да го набият хубавичко и да го хвърлят в дранголника.

— Е и какво, хванаха ли го? — попита Знайко.

— Нищо подобно! — махна с ръка Пшеничко. — Избягал нанякъде. Напоследък за него не се чува нищо. Може би богаташите все пак са го тикнали в затвора. Защото на тях хич не им се иска той да се разхожда на свобода и да разказва на всички за семената на гигантските растения. Неотдавна във вестника писаха, че за семената на тези гигантски растения е престъпно не само да се говори, но дори и да се мисли, защото нашият живот бил добър и без тях. А който мислел за тези семена, той значи е недоволен и затова трябва да го тикнат в затвора.

— А къде е този ваш затвор? — попита Знайко.

— Че той само един ли е? Затворите са много. Във всеки град има по един.

В това време космонавтите донесоха голяма раница, пълна с различни семена. Знайко обясни на Пшеничко как да садят земните семена и как да се грижат за младите растения. След това Пшеничко намести раницата на гърба си и се приготви за обратен път.

— Кажете и на дребосъчетата от другите села да дойдат при нас за семена — поръча му Знайко на сбогуване.

Пшеничко тръгна, като си тананикаше весело.

Доктор Хапчев каза:

— Сега лунните жители ще започнат да идват при нас за семена и ние ще ги разпитваме за Незнайко и Шишко. В края на краищата сигурно ще успеем да разберем къде да ги търсим.

— А може да стане и така, че Незнайко и Шишко сами да дойдат при нас — рече Знайко. — Щом се научат, че е кацнала ракета (а новината за това ще се разпространи бързо), те ще разберат, че ние сме дошли да им помогнем.

— Те няма да ни потърсят само в случай, че не се намират на свобода — обади се Селдичка. — Ами ако тези противни богаташи действително са ги натикали в някой затвор?

— Е, в такъв случай няма какво да се прави, ще трябва да потърпят, докато ги намерим отвърна Знайко.

Внезапно встрани се зачуха изстрели. Дребосъчетата се озърнаха и видяха Пшеничко, който тичаше обратно към тях. В същия миг иззад хълма изскочиха петима полицаи. Те бързо се спуснаха надолу, спряха се като по команда и вдигнаха пушки, готови да стрелят. Знайко видя това и без да се бави нито миг, включи уреда за безтегловност. Раздаде се залп. Не подозирайки, че могат да се окажат в състояние на безтегловност, полицаите гръмнаха и възникналата реактивна сила ги понесе назад. Те полетяха във въздуха с такава страшна скорост, че само за секунда се превърнаха в едва забележими точици и изчезнаха зад хоризонта.

— Да знаете друг път как се стреля по нас — сърдито измърмори Знайко.

Като видя, че Пшеничко отново се мята безпомощно във въздуха, Знайко побърза да изключи уреда за безтегловност. Пшеничко веднага се спусна долу и щом се съвзе от уплахата си, започна да ругае, колкото му глас държи, полицаите, наричайки ги главорези, бандити, пощурели паразити и зверове.

— Тъкмо бях стигнал до гората — почна да разказва той, — когато полицаите изскочиха от храстите. Добре че ги зърнах навреме и хукнах да бягам, иначе сега щях да съм в дранголника.

— А какви са тези полицаи? — попита го Селдичка.

— Бандити! — ядосано отвърна Пшеничко. — Честна дума, бандити са! Тяхната истинска длъжност е да защищават населението от грабежи, но в действителност те защищават само богаташите. А точно богаташите са най-големите грабители. Само че те ни грабят под прикритието на законите, които сами си измислят. Но я ми кажете, има ли някаква разлика в това дали ще ме ограбят по закон или незаконно? На мене ми е все едно!

— Тук при вас всичко ми се вижда някак странно! — обади се Винтчо. — Че защо се подчинявате на полицаите и на тези, как им казвате… на богаташите?

— Опитай се само да не им се подчиниш! Всичко е в техни ръце: и земята, и фабриките, и парите, и отгоре на всичко — оръжието! Ето, аз сега ще си отида в къщи — тъжно каза Пшеничко, — а полицаите ще ме арестуват и ще ме тикнат в дранголника. Ще ми вземат и семената. Това е ясно! Богаташите няма да допуснат някой да посади гигантски растения. Изглежда че не ни е съдено да се отървем от немотията!

— Не се бойте! — каза Знайко. — Ние ще ви дадем един уред за безтегловност. Нека се опитат тогава да се навират с пушките си! Видяхте ли как полетяха петимата полицаи?

Винтчо и Болтчо веднага направиха един уред за безтегловност и почнаха да показват на Пшеничко как да си служи с него.

— Но какво излиза тогава? — в недоумение попита Пшеничко. — И аз ли ще трябва през цялото време да се мятам в състояние на безтегловност?

— Не — засмя се Знайко, — ние ще ви дадем кристали от антилунит и вие ще можете да си работите както обикновено. Антилунитът ще ви защити от безтегловността.

И Знайко даде на Пшеничко шепа кристалчета от антилунит.

— Всеки, който получи от вас такова кристалче, ще си запази теглото, дори ако попадне в зоната на безтегловност — каза му той. — Бъдете предпазливи обаче. Внимавайте нито едно кристалче да не попадне в ръцете на грабителите, тоест в ръцете на тези ваши богаташи или полицаи. Докато тайната на безтегловността не се разкрие, богаташите няма да могат да ви направят нищо.

Пшенично опита лично действието на антилунита и явно се развесели.

— Значи ще си премерим силите с богаташите! — възкликна гой. — Макар че това не е по волята им, ние въпреки всичко ще имаме гигантски растения! Само да стигна веднъж в къщи!

— Сядайте на нашия всъдеход! — предложи Винтчо. — Ние с Болтчо бързо ще ви закараме!

Пшеничко им обясни пътя. И тримата се качиха на всъдехода. Отпред на кормилото седеше Винтчо, зад него Болтчо с уреда за безтегловност в ръце, а зад Болтчо — Пшеничко. Той държеше раницата със семената и здраво я притискаше към гърдите си.

Щом видя, че другите са се настанили, Винтчо запали мотора и натисна с крак педала на газта. Двигателят забръмча. Всъдеходът трепна и се понесе напред. За миг той прекоси поляната, прехвърли хълма и като излезе на пътя, полетя към тъмнеещата пред тях гора. Пътешествениците вече се бяха приближили до нея, когато отпред отново затрещяха изстрели.

— Полицията! — извика Пшеничко.

От уплаха той излетя от седалката и се простря насред пътя с раницата в ръце. Като видя това, Винтчо рязко обърна машината и се върна назад. Изстрелите продължаваха да трещят. Наоколо свистяха куршуми.

— Включвай по-скоро уреда, заплес такъв! — извика Винтчо.

Болтчо се опомни и натисна бутончето на уреда за безтегловност. Изстрелите моментално престанаха.

Винтчо спря мотора, скочи долу и притича до просналия се в праха Пшеничко.

— Ранен ли си?

— С-с-стру-у-ва ми се, че не — заеквайки от страх, измънка. Пшеничко.

След Винтчо дотича и Болтчо. Те заедно помогнаха на Пшеничко да се изправи на крака и го настаниха обратно във всъдехода.

Когато видя, че Винтчо иска да продължи пътя си нататък, Пшеничко проговори:

— К-к-къде отиваш? Там в гората е пълно с полицаи!

— Успокой се! На полицаите сега не им е до нас. Не чуваш ли?

Пшеничко се ослуша. Откъм гората се носеха някакви вопли.

— Ей сега ще видим какво става там — каза Винтчо и запали мотора.

Когато стигнаха гората, пътешествениците видяха сред дърветата неколцина полицаи. Те безпомощно се премятаха във въздуха и се хващаха с ръце за клоните.

— Трябва да ги разкараме от дърветата, за да ги отнесе вятърът по-далеч оттук — предложи Винтчо.

— Вярно! — подкрепи го Болтчо. — Няма какво да стърчат тук!

Болтчо се спусна към дървото, на върха на което видя един полицай, хвана стеблото и почна да го друса.

— Помощ! — изрева полицаят, мятайки се насам-натам.

— Ще ти дам аз една помощ! — измърмори Болтчо и така силно раздруса дървото, че полицаят отлетя настрана, вдигна се нагоре и се понесе над гората като духнат от вятъра сапунен мехур.

Същата участ постигна и няколко други полицаи. По-дълго успя да се задържи най-дебелият полицай на име Жригел. Като видя, че не може да го изтръска от дървото, Винтчо грабна винтовката, която плаваше наблизо в състояние на безтегловност, покатери се на дървото и почна да бута с цевта й Жригел по тлъстия корем.

— Е! Е! Е! — в ужас закрещя полицаят. — Какво правите? По-внимателно! Ами че това е пушка!

— Какво от това, че е пушка? — попита Винтчо.

— Как тъй какво? Че тя може да гръмне!

— Голяма работа! — засмя се подигравателно Винтчо. — Само вие ли ще стреляте в другите?

Шишкото видя, че няма да избегне наказанието, издебна удобен момент и ритна с крак Винтчо право в челото.

— Аха, така ли? — извика ядосан Винтчо и блъсна Жригел с цевта на пушката толкова силно, че клончето, за което се държеше той, се счупи. Дебелият Жригел моментално литна нагоре и се понесе над дърветата след останалите полицаи. Той бавно се премяташе във въздуха и от страх пищеше на различен глас, продължавайки да държи в ръце счупеното клонче.

— Ще те науча аз как се рита! — викаше след него Винтчо…

Останалата част от пътя нашите приятели изминаха без приключения. За по-малко от десет минути те излязоха от гората и се приближиха до селцето Неялово. То се състоеше само от няколко полуразрушени къщурки. Щом чуха шума на мотора, жителите на селцето изскочиха от домовете си, но като видяха приближаващата се към тях странна машина, изплашено се отдръпнаха.

— Не се бойте, братлета! — извика Пшеничко. — Аз съм! Гледайте, донесох семена!

Дребосъчетата познаха Пшеничко и зарадвани, заобиколиха всъдехода от всички страни.

— Къде са семената? Какви са семената? — викаха те един през друг.

— Ето ги семената! Погледнете! Гигантски!

Какво стана тогава, не може дори да се опише. Всички почнаха да скачат и да играят, крещейки от радост. А едно дребосъче седна, кой знай защо, на земята, обгърна с две ръце глава и потъна в сълзи.

— Защо плачеш, драги? — попита го Винтчо. — Нещо лошо ли ти се е случило?

— Ех, миличък, плача от щастие. Защото не вярвах, че ще доживеем такова добро!

Когато ликуването попремина, до Пшеничко се приближи едно дребосъче на име Храст и тихичко му рече:

— А сутринта тук идваха полицаи!

Дребосъчетата си спомниха за тях и настроението им спадна.

— Да, да! — заговориха всички в един глас. — Изсипаха се много полицаи. Цял отряд. Почнаха да ни разпитват дали не сме виждали ракетата. А когато признахме, че сме я видели, и казахме, че ти си тръгнал да я търсиш, за да получиш семена, страшно се ядосаха. Казаха да си седим в къщи и да не си показваме дори носа на улицата.

— Според мене, те няма да ни позволят да посадим гигантските семена — рече Храст.

— Да не би пък да ги питаме! — заяви Пшеничко. — Сега полицаите не могат да ни направят нищо. Ние имаме безтегловност.

— Каква безтегловност? — заинтересуваха се всички наоколо.

— Това е една сила — каза Пшеничко, посочвайки уреда за безтегловност. — Като натисна ей това бутонче, силата ще изскочи от кутията и ще вдигне във въздуха всичките полицаи. Я стойте мирно. Ей сега ще разберете всичко.

Като каза това, Пшеничко натисна бутончето на уреда. В същия момент дребосъчетата почувствуваха, че почвата се изплъзва под краката им. Те се намериха във въздуха и почнаха отчаяно да махат с ръце и крака, опитвайки се напразно да стигнат земята. Щом разбраха, че вече не могат да стъпят долу, те се разкрещяха от страх и взеха да карат Пшеничко да прекрати фокусите си.

— Братлета, уверявам ви, това съвсем не са фокуси — каза Болтчо.

— Да, да — авторитетно потвърди Винтчо. — Това е напълно доказано научно явление и тук няма никакви фокуси.

А Пшеничко извика:

— А сега представете си, че сте полицаи и искате да ме хванете! Хайде, хванете ме де!… Защо не ме хванете?… Ха-ха-ха!

Щом видя, че на дребосъчетата съвсем не им е до смях, защото много от тях се бяха обърнали с главата надолу и буквално ревяха от ужас, Пшеничко побърза да изключи уреда за безтегловност.

Дребосъчетата полетяха надолу и скоро се съвзеха, но останаха да седят на тревата.

Всички смаяно се оглеждаха наоколо, безсилни да разберат какво се беше случило с тях. Най-после Храст се изправи на краката си, поклати глава и каза:

— Да, братлета, изглежда че безтегловността е страшна сила! Никак няма да се хареса тя на нашите полицаи!