Незнайко на Луната

Двадесет и втора главаКак Незнайко и козлето пристигнаха в Сан-Комарик

Скъперфилд сложи извадените вещи на малката масичка до прозореца на вагона, огледа своя цилиндър внимателно и като откри върху него кално петно, залови се да го чисти с ръкав. Той се успокои едва тогава, когато размаза калта равномерно по целия цилиндър, после върна обратно извадените вещи, а цилиндъра скри под леглото. В този момент Скъперфилд видя минаващия през вагона кондуктор, узна от него, че влакът пристига в Лъженвил в три часа през нощта и го помоли да го събуди.

— Добре, добре — съгласи се кондукторът.

— Не „добре, добре“, а на всяка цена ще ме събудите! — измърмори Скъперфилд. — Моля да имате предвид, че аз спя извънредно дълбоко и непременно ще почна да ви моля да ме оставите да поспя още. Вие обаче не ме слушайте, а ме хванете за яката и ме изтласкайте вън от вагона.

Като видя, че седналият насреща му пълничък пътник чете вестници, Скъперфилд го помоли да му даде да прочете „Давилонски хуморески“. Той получи вестника и прочете в него съобщения за различните кражби, похищения, грабежи, убийства, палежи и отравяния, които бяха станали през деня, след това се зачете във вицовете, които го развеселиха доста и му подобриха настроението. Когато привърши с вицовете, Скъперфилд искаше да се залови за художествените разкази, но вниманието му беше привлечено от известната вече нам статийка, в която се говореше за гигантските акции. Скъперфилд прочете тази статийка и дълбоко се замисли. Той добре знаеше, че вестник „Давилонски хуморески“ принадлежи на милиардера Октоподъл и затова в него печатаха само онова, което можеше да бъде от полза за този капиталист.

„Значи Октоподъл има интерес да не се купуват вече гигантските акции — си каза Скъперфилд. — Може да иска дори курса им да спадне. Да, да! Какъв глупак съм, че не съобразих това веднага. Не току-така Октоподъл толкова се стараеше Мигача и Шмекерленд да избягат с парите. Защото щом те изчезнат, цената на акциите непременно ще спадне. Тогава господин Октоподъл ще ги закупи на безценица, а когато курсът им отново се повиши, ще ги продаде и ще забогатее още повече. Значи трябва да изпреваря Октоподъл и да закупя гигантските акции преди него. Това ще бъде една добра сделчица.“

Зарадван, че е намислил удар, който ще може да му донесе огромни печалби, Скъперфилд почна да потрива ръце от удоволствие и дори тихичко си затананика нещо. После забеляза, че нощта вече е настъпила, и реши, че и за него е време да спи, още повече че и предишната нощ беше изкарал съвсем без сън. Скъперфилд разгъна оставената от кондуктора постеля, изтегна се на леглото и си рече:

„Да, братлета, да спиш във влака не е като да спиш в хралупа!“

Той вече беше готов да потъне в дълбок сън, когато внезапно реши да провери дали някой не му е отмъкнал цилиндъра изпод леглото. Скъперфилд пъхна ръка отдолу и се убеди, че цилиндърът е на мястото си. Това го успокои, но точно в този момент си спомни, кой знае защо, за бастуна. Той опипа с ръка пода и като не намери бастуна, почна да го търси най-напред при себе си в леглото, после в леглото на шишкото, който в това време вече хъркаше; надникна дори в горните легла, където спяха Незнайко и Козлето. Бастуна го нямаше никъде.

— А да не съм се качил на влака вече без бастун? — мярна се в главата му мисъл. — Да не съм го забравил някъде?

И почна да си спомня, че наистина отдавна не беше виждал своя бастун, и постепенно му стана ясно, че го е забравил или в хотела, където се беше отбивал, за да си прибере нещата, или в колата на дребосъчето, докарало го в Давилон, или пък при дребосъчетата, които го бяха черпили с чай.

— Ами ако е останал в хралупата? — едва не извика Скъперфилд.

Той вече се готвеше да поиска да спрат влака, защото реши да се върне и да търси бастуна, но съобрази, че това ще му излезе много по-скъпо, отколкото да си купи нов бастун. Ето защо Скъперфилд сложи отново главата си на възглавницата и се помъчи да заспи. Мисълта, че ще трябва да похарчи пари, за да си набави нов бастун, не го оставяше на спокойствие. Той с всичка сила се мъчеше да си припомни къде е оставил бастуна, но помнеше само това, че го беше държал в ръце, когато удари с него Шмекерленд по главата.

„Но здравата го пернах тогава!“ — помисли си той.

Тази мисъл все пак не му, донесе облекчение. Неприятното чувство продължаваше да го измъчва. Той си спомняше колко беше платил за бастуна и се проклинаше, загдето беше купил бастун с костена дръжка, а не с желязна, което щеше да му струва по-евтино.

Не се знае докога щяха да продължават мъките му, ако не беше се случило нещо непредвидено.

Преди да си легнат да спят, Незнайко и Козлето решиха да си пийнат сироп с газирана вода. Те отвориха бутилката, изпиха половината течност, а другата половина оставиха за през нощта. За да не се обърне бутилката случайно, Козлето я изправи на леглото си до стената на вагона и я затисна отстрани с възглавницата, на която спеше. От люлеенето на вагона през нощта възглавницата се беше изместила постепенно встрани, бутилката се беше наклонила и сиропът с газираната вода започна да капе. Скъперфилд, който беше точно под Козлето, моментално забеляза че отгоре капе някаква течност. Той подложи длан, събра в нея няколко капки, близна ги с език и установи, че капеше сироп с газирана вода. Скъперфилд реши, че е неблагоразумно да остави това полезно питие да се изхаби, затова подложи уста, мъчейки се да я разтвори колкото се може по-широко. В това време бутилката се беше наклонила повече и водата потече на тънка струйка. Скъперфилд с удоволствие гълташе тази сладка, ароматна, приятно щипеща езика течност и пресмяташе на ум колко щеше да му струва газираната вода със сироп, ако трябваше да я плати. Тази сума той извади от парите, които беше похарчил за покупката на изгубения си бастун, и изпитваше удоволствие, че щетата му сякаш намаляваше. Бутилката в това време се наклони още повече и газираната вода потече непрекъснато. Едновременно с това течаха и мислите в главата на Скъперфилд. Увличайки се постепенно, той почна да мечтае колко хубаво щеше да бъде, ако при всяко пътуване с влак му се удаваше да изпие поне една бутилка газирана вода безплатно. Той раздели цената на изгубения бастун на цената на една бутилка газирана вода със сироп и намери колко пътувания с влак трябва да направи, за да си върне похарчените за бастуна пари.

Зает с тези приятни изчисления, Скъперфилд малко по малко забрави своите огорчения и настроението му се подобри. Точно в този миг бутилката окончателно се катурна, полетя надолу и го удари по челото.

— Ето на, винаги става така! — измърмори Скъперфилд, като се хвана за челото. — За всяко удоволствие трябва да се заплаща! Ех, че проклет живот, в дън земя да се провали дано!

Той опипа удареното си чело и се убеди, че този път се беше отървал само с цицина. Чувствувайки, че болката намалява, той се успокои и най-после заспа.

Влакът междувременно продължаваше да лети напред. Колелетата ритмично потракваха. Времето също не стоеше на едно място. Когато Скъперфилд заспа, беше вече късно след полунощ. Не се минаха и два часа и отпред заблестяха светлините на Лъженвил. Колелата затракаха по стрелките. Влакът постепенно намали ход и скоро спря.

Скъперфилд обаче продължаваше да спи. Кондукторът беше забравил да го събуди и си спомни за това чак когато влакът беше подминал гарата.

— Гледай ти работа! — извика той, като се изправи пред спящия Скъперфилд. — Струва ми се, че този чудак искаше да слезе в Лъженвил… Да, да, вярно! Е, нищо, ще го сваля на следващата спирка, а в Лъженвил да се върне с работническия влак. И без това не може да се направи нищо друго!

Кондукторът реши засега да не буди Скъперфилд, за да избегне нежелателни разправии. Щом влакът спря на следващата станция със странното название „Паноптикум“, той започна да го дърпа за рамото и да вика:

— Ставайте по-бърже, трябва да слизате!

Но Скъперфилд само го блъскаше с ръка и продължаваше да хърка, сякаш не се отнасяше до него. Виждайки, че влакът скоро ще отмине и тази гара, кондукторът се ядоса не на шега и изкрещя право в ухото на Скъперфилд:

— Слушайте, драги господине, престанете да се втелявате, иначе ще трябва да платите глоба, загдето пътувате без билет! Билетът ви беше само до Лъженвил.

Щом чу, че ще трябва, да плаща за нещо, макар и не разбрал за какво, Скъперфилд се окопити за миг, скочи от леглото и безсмислено се втренчи в кондуктора. Възползувал се това, кондукторът го хвана за яката, повлече го към изхода и го изблъска на перона. После се върна обратно, вдигна вестника, който се търкаляше на пода, извади изпод леглото цилиндъра, пълен с какво ли не, приближи се до вратата на вагона и напъха всичко това в ръцете на смаяния Скъперфилд. Скъперфилд искаше да го попита нещо и вече беше отворил уста, но А очно в този момент влакът потегли и той така си и остана на перона, с отворена уста.

Незнайко и Козлето дори не чуха какво се случи през нощта. Те спяха достатъчно дълбоко, защото предишната нощ не бяха успели да се наспят добре поради кошмарите, причинени от киното. Отдавна беше вече съмнало, а те продължаваха да спят и сигурно щяха да пропуснат Сан-Комарик, ако не беше ги разбудил кондукторът.

— Ей! — викна им той. — Изглежда, че и на вас ви се иска да пропуснете гарата си! Хайде ставайте!

Тъй като Незнайко и Козлето не се и помръднаха, кондукторът започна да удря по леглата им със стоманените клещи, с които дупчеше билетите. Незнайко и Козлето чуха ударите и се събудиха.

И точно навреме! Влакът наближаваше вече гарата. Много пътници с куфари и вързопи в ръце се тълпяха пред вратата на вагона. Незнайко и Козлето скочиха от леглата си долу и също почнаха да се промъкват към изхода.

Сан-Комарик беше голям град, затова тук слизаха много пътници. Щом влакът спря, широкият перон моментално се изпълни с новопристигнали, които се смесиха веднага с посрещачите, заминаващите и изпращачите. Незнайко и Козлето слязоха от вагона и почнаха да се оглеждат наоколо, надявайки се да видят в пъстрата тълпа Мигача и Шмекерленд. Пред тях се мяркаха множество лица, но нито едно от тях не приличаше нито на Мигача, нито на Шмекерленд.

— Може би ни очакват пред някой друг вагон — предположи Незнайко, като се повдигаше на пръсти и се мъчеше да види над главите на околните какво става пред другите вагони.

— Ще почакаме — отвърна Козлето. — Няма какво да бързаме. Скоро перонът ще опустее и те ще ни видят.

— Или пък ние тях — добави Незнайко.

— Разбира се — или пък ние тях — потвърди Козлето.

Скоро тълпата от пътници и посрещачи оредя, а след като влакът замина, разотидоха се и изпращачите. Перонът опустя и там не остана никой освен Незнайко и Козлето.

— Какво значи това? — чудеше се Козлето. — Право да си кажа, тези двамата, Мигача и Шмекерленд, никога не са ми вдъхвали доверие. Аз през цялото време очаквах, че те ще ни изиграят някой лош номер. Да не би пък да са сбъркали и да дойдат за следващия влак?

В този момент към тях се приближи един железничар с формена фуражка на глава и ги попита какво правят тук.

— Нас трябваше да ни посрещнат, разбирате ли, но не ни посрещнаха — обясни му Козлето.

— Е, като не са ви посрещнали сега, друг път ще ви посрещнат. Няма какво да стърчите тук. Правилникът забранява това.

— А кога ще пристигне следващият влак от Давилон? — попита Козлето.

— Утре пак по същото време — отвърна железничарят и се отдалечи.

— Не ни остава друго, освен да дойдем тук и утре. Може пък да са объркали дните — рече Козлето.

Те минаха през гарата и закрачиха по улицата.

— А сега какво ще правим? — попита Незнайко.

— Трябва да намерим отнякъде пари — отговори Козлето. — Защото ние с тебе нямаме дори за обед. А ни трябват и за нощуване.

— А откъде ще намерим пари?

— Е, ще трябва да потърсим работа. Ти работил ли си някога в ресторант?

— Никога в живота си.

— Най-добре е — каза Козлето — да се настаним в някой ресторант като келнери или готвачи. По-близко до яденето — поясни той. — Аз веднаж работих като портиер в един ресторант и гледах какво правят келнерите. Няма нищо трудно. Мъчното е само да се настаниш. Обикновено всички места са заети.

Щом минаха покрай един ресторант, Козлето смело отвори вратата и те с Незнайко влязоха вътре. За закуска беше вече късно, а за обед още рано, затова в ресторанта нямаше посетители. Съдържателят стоеше пред тезгяха на бюфета и загрижено тракаше на сметалото, изчислявайки приходите или разходите си. Козлето се обърна към него с въпроса:

— Не ви ли трябват келнери или готвач?

Съдържателят престана да трака на сметалото, изгледа от горе до долу Незнайко и Козлето и попита:

— А кой от вас е готвач?

— Аз съм готвач — отвърна Козлето. — А той е келнер.

— Какъв готвач си ти! — подигравателно рече съдържателят. — Готвачите обикновено са дебели, а ти я се виж какъв си слаб!

— Вие ме вземете, пък аз непременно ще напълнея — отвърна Козлето.

— Ти най-напред напълней, и чак тогава ще те взема! — сърдито измърмори съдържателят.

— А в такъв случай не може ли да вземете него за готвач? — посочи Козлето към Незнайко. — Струва ми се, че той е по-пълен от мене.

— Но нали ти каза, че е келнер, а не готвач — възрази съдържателят.

— Та какво от това? Той може да бъде и готвач!

— Можеш ли наистина да готвиш? — обърна се съдържателят към Незнайко.

— Не мога да ви кажа точно, защото нито веднаж не съм готвил! Трябва да се опитам.

— Не — отвърна съдържателят. — Такъв готвач не ми трябва. И изобщо не ми трябва готвач. Аз си имам вече.

— Тогава вземете го за помощник-готвач — предложи Козлето.

— И помощник не ми трябва.

— Вземете ни тогава за келнери.

— И келнери не ми трябват. Май и тези, които имам, ще се наложи да уволнявам. Не виждаш ли, никакви посетители няма.

— Е, вземете ни поне да мием съдовете — продължаваше да настоява Козлето.

— Наел съм жена да мие съдовете — махна с ръка съдържателят.

— Ей че магаре! — изруга Козлето съдържателя, когато те с Незнайко излязоха на улицата. — Я ми кажи, моля ти се, какво го интересува кой от нас двамата е готвач, ти или аз, щом въобще не му трябва готвач? Само дето си изгубихме времето в празни разговори.

В друг един ресторант разговорът почти се повтори. Като разбра, че Незнайко и Козлето бяха съгласни да работят в ресторанта му като готвачи, келнери, бюфетчици, скараджии, касиери, миячи на съдове, паркетчии, директори, нощни пазачи и портиери, съдържателят попита:

— И вие можете ли всичко това?

— Всичко можем.

— А можете ли да предсказвате бъдещето?

— Това, което не можем, не можем — разтвори ръце Козлето. — За съжаление да предсказваме бъдещето не можем.

— А пък аз ще ви предскажа бъдещето — рече съдържателят. — Вие ей сега ще изхвръкнете през вратата и кракът ви никога няма да стъпи вече тук!

— Но защо така? — попита Козлето.

— Защото така съм предсказал.

— И този е магаре! — изрече присъдата си Козлето, като се намери вън от ресторанта. — На негово място и аз не бих предсказвал по-лошо.

В следващия ресторант разговорът беше по-къс. Щом Козлето отвори уста, съдържателят удари с юмрук по масата и извика:

— Марш навън! И да не съм те видял повече!

— Кратко, но не съвсем учтиво — рече Козлето.

От само себе си се разбира, че тези му думи бяха казани вече на улицата.

Първите неуспехи не обезкуражиха Козлето. Те двамата с Незнайко още дълго обхождаха ресторантите, получавайки навсякъде откази и подигравки, а после почнаха да обикалят магазините и да предлагат да ги вземат като продавачи. Собствениците на магазини се нуждаеха повече от купувачи, отколкото от продавачи.

Скоро се стъмни. Навсякъде блеснаха ярките светлини на рекламите. Централните улици, където в това време попаднаха Незнайко и Козлето, бяха изпълнени с електрическа светлина, веселие и музика, с разхождащи се и танцуващи дребосъчета, със скърцане на люлки, въртележки, дяволски колела и други средства за весело прекарване на времето. В това отношение Сан-Комарик с нищо не се отличаваше от другите големи градове на Луната.

Незнайко и Козлето завистливо поглеждаха към дребосъчетата, които седяха на масичките пред ресторантите и се гощаваха с различни вкусни ястия. Да гледат всичко това и да нямат възможност да си утолят глада, беше твърде мъчително.

— Най-доброто средство да си притъпиш апетита е да се погледаш в кривите огледала — рече Козлето. — Лично аз винаги правя така. Когато се смееш, не чувствуваш глада.

Те почнаха да бродят край поставените по края на тротоарите криви огледала и да разглеждат своите отражения. Едно от огледалата им разкриви лицата до такава степен, че колкото и да им беше тъжно, Незнайко и Козлето не можаха да се сдържат и да не се засмеят.

След като се посмяха малко, Незнайко забеляза, че наистина вече не усеща толкова остър глад. В това време те видяха цяла тълпа дребосъчета пред една малка дървена площадка, над която имаше надпис: „Веселата естрада“. На площадката, зад една завеска, направена от обикновен чаршаф, стоеше някакво смешно дребосъче. То си беше пъхнало главата в една кръгла дупка, пробита в средата на чаршафа, а застаналите пред площадката зрители го замерваха с гумени топки право в лицето. Дребосъчето гримасничеше смешно и се дърпаше безсмислено ту на една, ту на друга страна, мъчейки се да си запази лицето от ударите. Това много развеселяваше зрителите.

Незнайко и Козлето чуха смеха, приближиха се повече и също почнаха да се смеят, гледайки глупавите гримаси на забавното дребосъче.

— Но защо той прави така? — попита задъхан от смях Незнайко. — Ами че сигурно боли, когато го ударят по лицето с топката.

— Разбира се, че боли — отвърна Козлето. — Но нали трябва да си вади хляба? Собственикът му плаща за това.

Тогава Незнайко видя собственика на площадката. Той беше застанал пред една голяма бяла кошница, пълна догоре с гумени топки. Всеки, който желаеше да замерва с топка дребосъчето, плащаше по един сантик. Точно в този момент един от зрителите плати наведнаж за пет топки и почна да ги хвърля в лицето на дребосъчето. То успя да избегне четирите удара, но петата топка го улучи право в окото, и то с такава сила, че клепачът му веднага се поду. Окото на нещастното дребосъче се затвори и то вече не можеше да вижда. Изплашено, дребосъчето каза, че не може да работи повече и си отиде в къщи. Собственикът обаче не се смути от това. Той се качи на площадката и извика:

— Хайде, приятели, кой иска да спечели три фертинга? Плащам цели три фертинга на този, който издържи до вечерта.

— Защо не застанеш ти сам? — извика някой от зрителите. — Хайде, подложи си тлъстата муцуна!

В това време Козлето бързо се промъкна през тълпата, скочи на площадката и каза:

— Дай, аз ще опитам!

— Опитай, опитай! Само да не вземеш да пищиш, когато те пернат с топката по носа! — чу се глас от тълпата.

Всички наоколо се разсмяха. Стараейки се да не обръща внимание на подигравките, Козлето се скри зад завеската и си пъхна главата в отвора. Той веднага разбра, че завеската не позволява да си отклонява силно главата и че тук трябваше да се действува колкото се може по-бързо. Той още не беше успял да се огледа наоколо, когато „играта“ започна и една ловко хвърлена топка го цапна по челото.

Това зашемети за миг Козлето и му напомни, че не бива да се заплесва. След първия удар по челото последваха няколко силни удари по бузите, а една топка го улучи дори по носа. Но най-болезненият удар му беше нанесен по ухото. Болката беше такава, че от очите на Козлето неволно бликнаха сълзи. За да избегне някак си ударите, той гърчеше лице ту на една, ту на друга страна, зажумяваше силно, мъчейки се да си спаси очите от повреда, при което се получаваха извънредно смешни гримаси.

Зрителите се забавляваха от сърце. Привлечени от смеха, към тълпата се присъединяваха нови минувачи. Търговията с топките вървеше добре. Собственикът едва успяваше да си прибира парите.

Но на Незнайко този път не му беше до смях. Със свито сърце следеше той движенията на своя приятел и чувствуваше сякаш ударите попадат не върху Козлето, а върху самия него. Той беше готов да моли дребосъчетата да не обиждат горкото Козле, готов беше да се нахвърли върху всички, които го замерваха с топки, а най-вече и върху собственика на площадката, измислил това глупаво развлечение, за да печели пари.

При това времето минаваше. Захлади се. Скоро тълпата взе да оредява и накрая се разпръсна. Собственикът на площадката наброи на Козлето три фертинга в най-дребни монети и затвори за през нощта увеселителното си заведение.

Пет минути по-късно Незнайко и Козлето седяха в топлото помещение на една гостилничка и с апетит унищожаваха вкусната булгурена супа с банички и маслена каша от елда. Козлето пъшкаше от удоволствие, мляскаше с устни, клатеше глава и примижаваше като измръзнало гладно котенце, което са внесли на топло и нагостили със сметана. Незнайко също хвалеше всячески и супата, и кашата, и баничките. След преживените вълнения яденето му се струваше особено вкусно.