Незнайко на Луната

Тридесет и трета главаШишко се превъзпитава

Откак Шишко започна да работи на дяволското колело, характерът му силно се измени. Преди това той беше живял съвсем безгрижно: ядеше и пиеше, а в свободното си от ядене време скиташе по крайбрежния булевард и се въртеше на дяволско колело или на морски параболоид, без да се пита каква сила привежда в движение тези устройства. Сега той на свой гръб се убеди, че нито едно дяволско колело не се върти от само себе си, ако не го движат дребосъчета.

Както вече казахме, всяко дяволско колело представляваше от себе си един кръг или диск, поставен на вертикална ос. Този кръг беше монтиран на огромно кръгло ведро, плаващо недалеч от брега и закрепено с котви. Покритото с дъска ведро се потапяше по-горе от половината във водата, така че то почти не се и виждаше. Погледнат отстрани, огромният дървен диск се въртеше сякаш сам над водата.

Обикновено вътре във ведрото се намираха двама работници. Те по цели дни крачеха по дъното на този кръгъл съд, натискаха с всичка сила свързаните с оста лостове и въртяха по този начин оста заедно със закрепения на нея диск. Не е мъчно да си представим колко тежка и изнурителна беше тази работа.

Вътре във ведрото беше тъмно, тясно, влажно и толкова задушно, че бедните дребосъчета се обливаха целите в пот. Те се събличаха и работеха само по гащета, но дори и това не им помагаше много. През пролуките на дъските проникваше вода и пълнеше ведрото. Работниците непрекъснато трябваше да, изчерпват водата с помпа. Ако не успяваха да направят това, те работеха до колене в студената вода, което се отразяваше извънредно зле на здравето им. Постоянно кихаха и кашляха, разболяваха се от ставен ревматизъм, от катар на горните дихателни пътища, от грип и дори от възпаление на дробовете.

Шишко се изморяваше толкова много, че когато се върнеше в къщи, просваше се на леглото си и ставаше само за да хапне нещо. Дори и яденето не му се услаждаше както преди. Сега единственото му удоволствие беше да отиде през свободния си от работа ден на брега и сам да се повърти на някое дяволско колело или на параболоид.

— Чудесно! — със злорада усмивка мърмореше той. — Цяла седмица въртя различни безделници, нека сега други безделници да повъртят мене.

След известно време обаче той забеляза, че изпитва все по-малко удоволствие от въртенето на колело. Цялата му наслада биваше отровена от мисълта, че докато той се забавлява, друг някой е принуден със сетни сили да върти колелото и да се задъхва от липса на въздух в мрачното и влажно ведро. Най-после тази мисъл му стана до такава степен противна, че той съвсем престана да се върти на колело.

Сега Шишко имаше само една утеха: да поговори за едно-друго с Кротушко, който работеше заедно с него във ведрото. Този Кротушко отначало презираше Шишко за неговия навик да се върти на колело. Той казваше, че това развлечение е само за богатите безделници, които не знаят какво да правят с времето и парите си, а за обикновеното, нормално дребосъче е срамота да харчи за подобни празни удоволствия спечелените с толкова труд пари.

Когато видя, че Шишко вече не се увлича по това празно занимание, Кротушко престана да му се подиграва. Сега той разговаряше с него на сериозни теми, не му отвръщаше само с шеги и понякога му даваше да прочете вестник или някоя интересна книжка.

Един ден, когато те се връщаха заедно от работа, Кротушко каза;

— Както виждам, ти си добро дребосъче и може да ти се довери нещо; Ние имаме тук тайно сдружение. То се нарича Сдружение на свободните работници при дяволските колела. Ако искаш, може да те запиша и тебе. Събираме се от време на време, разговаряме за живота, купуваме си с общи пари хубави книги и заедно се абонираме за вестник. Сам, знаеш, е трудно да похарчиш толкова пари за вестник, а общо е много по-леко. Искаме всички да станем по-образовани и по-умни.

— А какво ще правите, когато станете по-умни?

— Ще започнем борба против собствениците на всички тези дяволски колела и параболоиди. Най-напред ще поискаме от господарите си да намалят работния ден. Ние се преуморяваме и боледуваме постоянно само защото от ранна утрин до късна вечер трябва да се въртим във влажните ведра и да дишаме разваления въздух.

— Но как ще накарате собствениците да намалят работния ден?

— Сега, естествено, е трудно да се направи това, защото още сме малко на брой. Но почакай, с течение на времето ще станем повече. Тогава ще отидем при собствениците и ще им кажем, че няма да работим, докато не намалят работния ден. Ще обявим стачка. А по-късно съвсем ще прогоним собствениците и ще станем наистина свободни.

— Че какво, това ми се харесва — отвърна Шишко.

И той реши да стане член на това сдружение. Кротушко го запозна с други работници от техния бранш: Платичко, Сомчо и Смадокчо, които също членуваха в сдружението. През свободното си време те се събираха заедно, беседваха върху различни неща, четяха интересни книги, вестници и дори мечтаеха да си съберат пари и да си купят телевизор.

По това време вестниците често поместваха съобщения за хода на стачката в Скъперфилдовата фабрика за макарони. Членовете на сдружението живо се интересуваха как ще завърши борбата на работниците против богаташа Скъперфилд. Скоро обаче вестниците взеха да пишат, че на Луната е пристигнал космически кораб и че долетелите космонавти от далечната Земя започнали да раздават на лунните жители семена от гигантски растения.

Щом се научи за пристигането на космонавтите, Шишко веднага разбра, че това са Знайко и другарите му. Отначало той реши да замине за Фантомас и да намери космическия кораб, за който се знаеше, че е кацнал в околностите на този град. После си помисли, че е твърде възможно да си изпати от Знайко, загдето беше отлетял без разрешение заедно с Незнайко и беше измамил останалите си другари, които също се готвеха за полет. След като размисли както трябва, Шишко реши да не ходи никъде, а да остане в Лос-Паганос и да продължи работата си на дяволското колело.

В това време вестниците поместваха все нови и нови съобщения за космонавтите, за гигантските семена, за безтегловността, с която полицаите не можеха да се справят. Голям шум вдигна новината, че Скъперфилдовите работници са овладели тайната на безтегловността и са изгонили от фабриката Скъперфилд. Щом се научи за това, Кротушко веднага рече:

— Ех, да можехме и ние да въдворим тук безтегловност! Щяхме и ние да изгоним господарите, пък и колелата щяха да се въртят по-леко в състояние на безтегловност.

— Вярно! — подкрепи го Смадокчо. — Ами какво ли ще бъде, ако някой от нас замине за Фантомас и се срещне с космонавтите? Може би и ние ще успеем да се сдобием с тази сила, а?

Тогава Шишко каза:

— Братлета, аз дълго мълчах, но повече не мога да търпя и ще ви призная нещо. Мисля, че с космическия кораб са дошли моите приятели. Защото и аз по-рано живеех на планетата Голямата Земя, а после прилетях тук заедно с Незнайко.

И Шишко разказа всичко, което се беше случило с него. Кротушко се убеди, че той говори истината, и каза:

— В такъв случай ти още сега трябва да заминеш и да поговориш с приятелите си. Вярвам, че те ще ни помогнат, когато научат за нашата тежка участ. Само че е необходимо да държим всичко това в тайна. Страхувам се, че богаташите могат да ни попречат.

Без да кажат ни дума някому, Кротушко, Платикчо, Сомчо и Смадокчо събраха всички пари, които имаха, и накупиха неща за ядене. Те ги сложиха в една чанта и ги дадоха на Шишко за из път. После му купиха билет за влака до Фантомас и петимата се отправяха към гарата.

— Най-важното е да не бъбриш с никого по пътя — съветваше Кротушко приятеля си. — Затваряй си устата, а си отваряй добре ушите, както казват. Ако полицаите подушат къде отиваш, ще попаднеш не при космонавтите, а право в дранголника!

След малко влакът пристигна. Шишко се сбогува с приятелите си и се качи във вагона. Там беше вече пълно, но Шишко все пак успя да си намери място. Той се настани по-удобно и почна да разглежда спътниците си и да се вслушва в разговорите им. Скоро стана явно, че всички разговори се въртяха около космонавтите, гигантските растения и безтегловността. Един пътник разказваше, че космонавтите били някакви особени дребосъчета без коси, с четири уши, с два носа, но само с едно око на челото. Те не дишали с бели дробове, а с хриле, защото живеели непрекъснато във водата, а когато излизали на суша, ходели във водолазни костюми. Вместо ръце имали плавници. Шишко веднага искаше да каже, че космонавтите са също такива дребосъчета като всички, но си спомни, че Кротушко го съветваше да не си развързва езика, и реши да не се намесва в разговора.

Някакво друго дребосъче, което седеше близо до Шишко, разправяше, че безтегловността е сила, която чупи ръцете и краката на дребосъчетата и смила вътре в телата им всички кости на брашно. Който веднаж е бил в състояние на безтегловност, той вече не може нито да ходи; нито да стои прав, нито да седи, нито да върши нещо, защото в тялото му нямало нито една цяла кост. Единственото, което той можел да прави, е да пълзи по земята като гъсеница или червей. Шишко пак изпита силно желание да се обади, че това са празни приказки, защото той самият неведнаж е бивал в състояние на безтегловност и все пак съвсем не пълзи като червей и всичките му кости са цели.

Шишко обаче и този път си спомни навреме, че трябва да си затваря устата.

Трето дребосъче казваше, че вестниците уж писали, че гигантските растения, които виреят на Голямата Земя, наистина дават огромни плодове, че дините например там ставали големи колкото планини, но всички тези дини, пък и останалите плодове били горчиви, дори отровни, и съвсем негодни за ядене.

Шишко приемаше особено присърце всичко, което се отнасяше до яденето. Затова, щом чу тези приказки; не можа да се стърпи и тъкмо отвори уста да каже, че дините на Земята са много сладки, когато в разговора се намеси дребосъчето с жълта куртка до него.

— А може това да са измислици, братлета — рече то. — Какво ли не пишат вестниците? Богаташите нямат интерес у нас да поникнат гигантски растения и затова печатат разни глупости.

— Я ти по-добре си мълчи — обади се друго дребосъче. — Откъде знаеш кой седи тук заедно с нас във вагона? До тебе може да е седнал преоблечен полицай и да слуша всичко, което приказваш.

Дребосъчето с жълтата куртка изгледа подозрително седналия до него Шишко. Шишко улови погледа му и избухна:

— Кой е преоблечен полицай, бе? Аз ли съм преоблечен полицай? Ще ти дам аз на тебе един полицай!

— Защо се сърдиш? Че аз да не говоря за тебе? — взе да се оправдава дребосъчето.

— А за кого? Нали те чух какво каза: „До тебе е седнал преоблечен полицай“. И кой седи до него? — Аз! Значи преоблеченият полицай съм аз.

— Братлета, хи-хи! — извика някой отзад. — Тук при нас е седнал преоблечен полицай. Сам си го каза! Аз, вика, съм преоблечен полицай! Ето този дебелия. Затова го гледам аз, че през цялото време седи, мълчи и само току се вслушва в чуждите разговори.

— Дръжте си устата, братлета! — викна някой. — Тук има полицай!

Настъпи тишина. Изведнаж всички изгубиха желание да разговарят. Седяха мълчаливо и поглеждаха изпод вежди към Шишко. Чуваше се само как колелата тракат по релсите. Най-после някой рече:

— Аз, братлета, видях неотдавна по телевизията, един обгорял полицай. Страх да те хване, като го гледаш, толкова беше обгорял. Просто ужас!

Друго дребосъче погледна изпод вежди Шишко и попита:

— И онзи полицай ли беше преоблечен?

— Не — отвърна първото дребосъче. — Не беше преоблечен. Носеше истинска полицейска униформа, само че дрипава, защото, докато летял, се закачвал за дърветата и за телеграфните жици. Казаха, че бил стрелял в състояние на безтегловност. Пък в състояние на безтегловност не бива да се стреля.

— А ние веднаж изхвърлихме от влака при движение един преоблечен полицай — каза дребосъчето, което седеше срещу Шишко.

— И той ли беше преоблечен? — попита първото дребосъче.

— Да, и той беше преоблечен, при това дебел.

Всички се разсмяха и почнаха един през друг да разказват различни смешни истории за полицаи. Шишко не знаеше дали да се смее заедно с другите или да си мълчи. Най-напред той седеше и само мълчаливо се усмихваше накриво, а после стана от мястото си и се качи на горното легло, където никой не можеше да го види.

Междувременно настъпи, вечер. Пътниците почнаха да се готвят за сън. Едни от тях се покатериха на горните легла, други се разположиха на долните. Шишко заспа, но посред нощ, неизвестно защо, се събуди. Дойде му на ум, че не е вечерял. Той измъкна от чантата си сандвичи с кашкавал и салам и взе лакомо да яде. В това време дочу разговора на две дребосъчета, които лежаха отдолу.

— Ти закъде пътуваш? — попита едното.

— За Фантомас — отговори другото. — А ти?

— И аз за Фантомас. Само че не за самия град. Искам да отида при космонавтите.

— А за какво ти са космонавтите?

— Ние всички от нашето село, разбираш ли, решихме да си поставим семена на гигантски растения и да ги посеем. И изпратиха мене значи при космонавтите за семена.

— Знаеш ли къде да ги търсиш?

— Зная. Трябва да стигна до село Неялово, а там ще ми кажат пътя. Във вестника пишеше, че неяловци вече са ходили при космонавтите и са си донесли семена.

Шишко реши да узнае кое дребосъче се готви да отиде при космонавтите. Той погледна надолу крадешком и видя, че това беше познатото му вече дребосъче с жълтата куртка.

— Това е чудесно! — каза си на ум Шишко. — Ще тръгна след жълтата куртка и ще отида и аз там, където трябва. Всичко се нарежда много просто.

В действителност обаче не всичко се оказа толкова просто. Сутринта, щом влакът пристигна във Фантомас, Шишко слезе от вагона и тръгна след дребосъчето с жълтата куртка, което между впрочем се казваше Мякиш. Отначало всичко вървеше като че ли добре. Жълтата куртка се виждаше отдалеч и Шишко не я изгубваше от очи сред тълпата пешеходци. Скоро обаче му направи впечатление, че Мякиш, кой знае защо, се върти из града и минава все по едни и същи улици. Понякога той сякаш нарочно се скриваше зад някой ъгъл, оставяше Шишко да мине напред, а после хукваше в обратна посока.

„Ех, че на глупак попаднах! — мърмореше Шишко под носа си. — Щом не знае пътя, да беше попитал някого!“

Най-после, когато Шишко капна от умора, те излязоха вън от града и закрачиха по шосето. Мякиш като че нарочно вървеше с бърза крачка. Шишко изоставаше все повече и повече. Скоро един камион настигна нашите пешеходци. Мякиш още отдалеч вдигна ръка. Камионът остави зад себе си Шишко и намали ход. Мякиш помоли шофьора да го закара до село Неялово.

— Добре, качвай се отзад — съгласи се шофьорът.

Щом видя, че Мякиш се качва в камиона, Шишко събра всичките си сили и се затича. Колата тръгна, но Шишко все пак успя да я догони и да се хване отзад за капака. Мякиш го видя, грабна от дъното на каросерията гаечния ключ и почна да го удря през пръстите.

— А-а-а! — изкрещя горкият Шишко.

Той нямаше сили да понесе болката, разтвори пръсти и се изтърси сред шосето като чувал с картофи.

— Тъй ти се пада, проклет полицай! — изръмжа Мякиш. — Най-после ще ме оставиш на мира!

Не е нужно да се обяснява, че Мякиш смяташе Шишко за преоблечен полицай, и затова с всички сили се стараеше да се отърве от него.

В това време шофьорът увеличи скоростта и камионът в миг изчезна от погледа на Шишко. След малко Мякиш вече седеше в село Неялово и разговаряше с неяловци, които го посрещнаха много приветливо. Те му разказаха, че вече са посели семената на гигантските растения, и заведоха Мякиш на полето, за да му покажат първите кълнове. Горкият Мякиш дори заплака от радост, когато видя малките зелени стебълца, подали се тук-таме изпод буците земя.

— Братлета, нищо че са малки! — каза той. — В света е наредено така: всичко голямо израства от малкото!

Когато разбра, че Мякинг е дошъл за гигантски семена, Пшеничко сам предложи да го заведе при космонавтите. Те вече се готвеха да тръгнат, когато в същото време Мякиш забеляза, че Шишко се влачи едва-едва по пътечката, която води към селото.

— Гледайте, братлета! — изплаши се Мякиш. — Пак този проклет преоблечен полицай! Той още във влака се беше залепил за мене. Сигурно е подслушал, че отивам при космонавтите!

— Ей сега ще го хванем и ще го научим ние него! — каза Пшеничко.

Дребосъчетата се скриха зад оградата и щом Шишко се приближи, всички се нахвърлиха върху него. Един му надяна празен чувал на главата, друг веднага го дръпна за краката и го повали.

— Какво е това, братлета? Какво съм ви направил? — извика Шишко, като почувствува, че попада в чувала. — Пуснете ме!

— Хванахме ли те, проклет полицай! Млъквай по-добре! — каза Пшеничко.

— Не съм полицай, братлета! Аз съм Шишко! Аз съм космонавт! Трябва да отида при ракетата!

— Виж го ти какво му се приискало! — отвърна Мякиш. — Не го пущайте, братлета! Оставете го в чувала, иначе пак ще се лепне за мене!

— Добре, вие с Пшеничко тръгнете, а ние ще го затворим в мазето — каза едно дребосъче на име Клечо.

Той завърза чувала отгоре, за да не избяга Шишко, и дребосъчетата повлякоха пленника към мазето.

Пшеничко и Мякиш тръгнаха и още дълго чуваха как крещи Шишко, опитвайки се да се измъкне от чувала:

— Аз не съм полицай! Аз съм Шишко! Аз съм космонавт! Пуснете ме!

Пшеничко и Мякиш само се подсмиваха, слушайки виковете му.

Когато те стигнаха при космонавтите, Знайко нареди да се дадат на Мякиш семена, както й уред за безтегловност и запас от антилунит за защита от полицаите. После той почна да го разпитва дали не е чувал нещо за изгубилите се Незнайко и Шишко.

— За Незнайко вече съм чувал много — отвърна Мякиш. — За него писаха дори вестниците. Но за Шишко не съм чувал; нищо освен може би това, че този проклет преоблечен полицай твърдеше също, че е Шишко.

— Какъв преоблечен полицай? — заинтересува се Знайко.

— Във влака за мене се беше лепнал един тип — отвърна Мякиш. — През цялото време подслушваше и наблюдаваше, а във Фантомас слезе от влака, тръгна след мене и дойде чак до самото Неялово.

— А къде е той сега? — взеха да питат космонавтите.

— Не се тревожете, братлета — каза Пшеничко. — Ние го напъхахме в един чувал и го затворихме в мазето.

— Как изглеждаше той? — попита Знайко.

— Не как да ви кажа… — отговори Мякиш — такъв един… дебеличък. Лицето му като палачинка.

— Дебеличък ли? — извика Знайко. — Сигурно е нашият Шишко!

Щом чуха тези думи, Винтчо и Болтчо се спуснаха към своя всъдеход и след минутка летяха вече към Неялово. Не измина и, час, те се върнаха заедно с Шишко. Космонавтите заобиколиха от всички страни всъдехода. Шишко още не се беше опомнил от срещата си с Винтчо и Болтчо. Той седеше на всъдехода и с отворена уста гледаше Знайко, Фуксия, Селдичка, Палитро, доктор Хапчев и всички останали космонавти. От вълнение не можеше да каже дума. Най-после промълви:

— Братлета! — и се обля в сълзи.

Космонавтите му помогнаха да слезе от всъдехода и захванаха да го утешават. А Шишко се приближаваше към всекиго, притискаше го към гърдите си, размазваше с юмрук сълзите си и повтаряше:

— Братлета! Братлета!…

Повече нищо не можаха да изтръгнат от него.

Винтчо и Болтчо разказаха, че когато изтърсили Шишко от чувала, той пак така най-напред високо заплакал, а после по пътя повтарял единствено: „Братлета, братлета!“, сякаш е забравил, че на света има и други думи.

Доктор Хапчев рече, че няма нищо опасно, че Шишко скоро ще се съвземе и ще заприказва пак като всички нормални дребосъчета. Трябва само да му дадат малко да хапне и той ще дойде на себе си.

Действително така и стана. Поканиха Шишко, на масата, сложиха пред него паница с борш и чиния с каша. Шишко бързо излапа това и веднага започна да разказва всичко, което му се беше случило: как те двамата с Незнайко влезли скритом в ракетата и полетели към Луната; как пътешествували по Луната и попаднали в пещерата; как Незнайко паднал в подлунния свят, а Шишко, останал съвсем сам; как седял в ракетата, докато свършил хранителните запаси, а после също пропаднал в подлунния свят; как се озовал в град Лос-Паганос и почнал да търгува със сол; как отначало забогатял, а сетне постъпил на работа в дяволското колело и станал член на Сдружението на свободните работници от своя бранш.

— И това е всичко, братлета! А сега аз дойдох при вас, за да поискам малко безтегловност. Това ще облекчи тежкия труд на работниците, които въртят дяволските колела, и ще ни помогне да се отървем от алчните си господари — завърши своя разказ Шишко.

— А какво стана с Незнайко. Ти не си ли го срещал оттогава? — попита Знайко.

— Е, Незнайко! — пренебрежително махна с ръка Шишко. — Не ми се ще и да приказвам за него. Пък и, според мене, вече не съществува никакъв Незнайко.

— Нима е загинал? — натъжиха се дребосъчетата.

— Да беше загинал, нямаше да е чак толкова страшно, но той се е превърнал в овен! — извика Шишко. — Полицаите го спипали и го изпратили на Острова на глупците. А всеки, който попадне на този остров, рано или късно се превръща в овца или овен.

— За какво са го изпратили на Острова на глупците?

— Защото е търгувал с въздух.

— Как така е търгувал с въздух? — учудиха се всички.

— Е, то така се казва. Когато някой продава нещо, което не притежава, тогава казват за него, че той търгува с въздух. А Незнайко намислил да продава семената на гигантските растения, които той е нямал, и затова го наказали. Така писаха и във вестниците.

— Слушай, Шишко, а не можем ли все пак да спасим някак Незнайко? — попита Селдичка. — Може би той още не се е прегърнал в овен или овца. Невъзможно е да го изоставим в такава опасност!

Шишко се замисли дълбоко. После каза:

— Ще ми дадете ли още една чиния каша? Може и да измисля нещо.

Шишко бързо получи чиния с каша. Той я изяде и рече:

— Имам един план: ще пленим някой кораб, с който откарват лунните жители на Острова на глупците. Тези кораби обикновено се отбиват в Лос-Паганос. Ще освободим дребосъчетата, за което те ще ни кажат „благодаря“, а ние ще отплуваме с кораба, за да спасим Незнайко.

— А знаеш ли къде се намира Острова на глупците? — попита го Знайко.

— Не се тревожи за това — отвърна Шишко. — Ще вземем със себе си някой стар моряк, а в Лос-Паганос ги има много. Аз дори познавам един безработен капитан — казва се Румб. За това въобще няма какво да се говори! Само кораб да има, капитани лесно ще се намерят!