Незнайко на Луната

Първа главаКак Знайко победи професор Телескопов

От пътешествието на Незнайко до Слънчевия град се бяха изминали две и половина години. Макар че за нас и за вас това да не е чак толкова много, за малките дребосъчета две и половина години са твърде дълъг срок. Много дребосъчета, наслушали се на разказите на Незнайко, Чипоноска и Шарен Мърльо, също предприеха пътешествие до Слънчевия град, а когато се завърнаха, решиха да направят и в своя град някои усъвършенствувания. Градът на цветята се беше изменил оттогава толкова, че сега човек не би могъл и да го познае. В него се бяха появили много нови, големи твърде красиви здания. По проекта на архитекта Въртибутилков на Улицата на звънчетата бяха построени дори две въртящи се здания. Едното — пететажно, подобно на кула, със спирални улеи отстрани и плавателен басейн наоколо (спуснеш ли се от спиралния улей, можеш да се гмурнеш направо във водата), а другото — шестетажно, с люлеещи се балкони, парашутна кула и дяволско колело на покрива. По улиците се бяха появили множество автомобили, спиралоходи, тръболети, авиохидромотори, гъсенични всъдеходи и разни други машини.

Но това, разбира се, още не е всичко. Жителите на Слънчевия град се бяха научили, че дребосъчетата от Града на цветята се занимават със строителство и им се притекоха на помощ: помогнаха им да построят така наречените индустриални предприятия. По проекта на инженер Заварко беше построена голяма фабрика за готово облекло, която произвеждаше най-разнообразни дрехи, от долни елечета до зимни шуби, от синтетични влакна. Сега вече на никого не се случваше да се мъчи по цели часове с игла в ръка, за да ушие най-обикновени панталони или сако. Във фабриката за облекло всичко това правеха не дребосъчетата, а машини. И тук, както в Слънчевия град, готовата продукция се разпращаше по магазините, а оттам вече всеки си вземаше онова, което му е нужно. Едничката грижа на работниците във фабриката беше да измислят нови модели дрехи и да следят да не се произвежда нищо, което не се харесва на купувачите.

Всички бяха много доволни. Единственият, който пострада от това, беше Шишко. Когато видя, че сега от магазина може да си вземе всичко, което му потрябва, Шишко почна да се чуди защо му е целият този куп костюми, натрупани в неговата стая. Пък и всички тези костюми не бяха вече модерни и той не можеше да ги носи. Шишко завърза старите си костюми в един огромен вързоп и като избра по-тъмна нощ, изнесе ги скришом от къщи и ги хвърли в Краставичната река, а вместо тях надомъкна от магазините нови костюми. В края на краищата стаята му се превърна в някакъв склад за готови дрехи. Костюмите му се намираха и в гардероба, и върху гардероба, и на масата, и под масата, и върху лавиците за книги, висяха по стените, по облегалките на столовете и дори по тавана, вързани с връвчици.

От такова изобилие на вълнени неща в къщата се завъдиха молци и за да не проядат костюмите, Шишко трябваше всеки ден да ги унищожава с нафталин, който изпълваше стаята с такава силна миризма, че ако не си свикнал, може да ти прилошее от нея. Самият Шишко беше целият пропит от тази замайваща миризма, но така й свикна, че дори престана да я усеща. Другите обаче я усещаха твърде силно. Щом Шишко отидеше някъде на гости, на стопаните веднага им се завиваше свят. Те моментално прогонваха Шишко и бързаха да разтворят широко всички врати и прозорци, за да проветрят — иначе можеше да припаднат или да полудеят. По същата причина Шишко не успяваше да си поиграе и с другарите на двора. Излезеше ли навън, всичко живо започваше да плюе, да си запушва носа и хукваше да бяга на всички страни, без да се обръща. Никой не искаше да дружи с него. Не ще и дума, че това беше извънредно обидно нещо за Шишко и той се принуди да отнесе на тавана всичките си ненужни костюми.

Впрочем това не беше толкова важно. Важното беше това, че Знайко също посети Слънчевия град. Там той се запозна с учените дребосъчета Фуксия и Селдичка, които в това време подготвяха своя втори полет към Луната. Знайко също се включи в работата по построяването на космическата ракета и когато тя беше готова, предприе с Фуксия и Селдичка междупланетно пътешествие. Щом стигнаха на Луната, нашите смели пътешественици изследваха един от неголемите лунни кратери в района на Морето на яснотата. Ходиха в пещерата, която се намира в центъра на този кратер, и направиха наблюдения над промените в силата на тежестта… На Луната, както е известно, силата на тежестта е значително по-малка, отколкото на Земята, и затова наблюденията над измененията на тази сила имат огромно научно значение. След около четири часа престой на Луната Знайко и неговите спътнички бяха принудени по-скоро да се впуснат в обратен път, тъй като запасите им от въздух бяха на привършване. Всички знаят, че на Луната няма въздух и за да не се задушиш, трябва винаги да вземаш със себе си запас от въздух. В сгъстено състояние, разбира се.

Когато се завърна в Града на цветята, Знайко разказваше много за своето пътешествие. Неговите разкази заинтересуваха силна всички и особено астронома Лупов, който неведнъж беше наблюдавал Луната с телескоп. С него Лупов беше успял да види, че повърхността на Луната не е равна, а планинска и при това много от планините на Луната не са такива, както у нас на Земята, а неизвестно защо кръгли, или по-право пръстеновидни. Тези пръстеновидни планини учените наричат лунни кратери или циркуси. За да ви стане ясно как изглежда такъв лунен циркус или кратер, представете си едно огромно кръгло поле, двадесет, тридесет, петдесет или дори сто километра в диаметър, и си представете още, че това огромно кръгло поле е заобиколено с насип от пръст или с планина, висока най-много два или три километра, и ето че ще се получи лунен циркус или кратер. Такива кратери на Луната са хиляди. Има малки — около два километра в диаметър, но има и огромни — до сто и четиридесет километра в диаметър.

Мнозина учени се интересуват от въпроса как са се образували лунните кратери, от какво са произлезли те. В Слънчевия град всички астрономи в старанието си да разрешат този сложен въпрос дори се скараха помежду си и се разделиха на две половини. Едната половина твърди, че лунните кратери са произлезли от вулкани, а другата половина казва, че лунните кратери са следи от падането на едри метеорити. Ето защо първата половина астрономи наричат последователи на вулканичната теория или просто вулканисти, а втората — последователи на метеоритната теория или метеористи.

Знайко обаче не беше съгласен ни с вулканичната, ни с метеоритната теория. Още преди пътешествието си до Луната той беше създал своя собствена теория за произхода на лунните кратери. Веднаж той беше наблюдавал Луната с телескоп заедно с Лупов и му направи впечатление, че лунната повърхност твърде много прилича на повърхността на добре изпечен блин1 с неговите шуплести дупчици. След това Знайко често ходеше в кухнята и наблюдаваше как се правят блините. Той забеляза, че докато блинът е рядък, неговата повърхност е съвсем гладка, но щом започне да се пържи в тигана, на повърхността му се появяват мехурчета от нагорещената пара. Като излязат на повърхността на блина, мехурчетата се пукат и върху блина се образуват малки дупчици, които така си и остават, когато тестото се изпече добре.

Знайко написа дори книжка, в която казваше, че повърхността на Луната невинаги е била твърда и студена, каквато е сега. Някога Луната представлявала огнено-течно, тоест нагорещено до разтопено състояние кълбо. Постепенно повърхността на Луната изстивала и ставала вече не течна, а жилава като тесто. Отвътре тя била все пак още твърде гореща, затова нажежените газове изскачали на повърхността във вид на огромни мехури. Излезли вече на повърхността на Луната, тези мехури, естествено, се пускали. Докато повърхността на Луната била още достатъчно течна, белезите от пукналите се мехури се разнасяли и изчезвали, без да оставят следа, както не оставят следа мехурите върху вода през време на дъжд. Но когато повърхността на Луната изстинала дотолкова, че станала гъста като тесто или като разтопено стъкло, следите от пукнатите мехури вече не изчезвали, а оставали във вид на стърчащи над повърхността пръстени. Изстивайки постепенно, тези пръстени окончателно се втвърдявали. Отначало били гладки като застинали върху вода кръгове, после малко по малко се разрушавали и в края на краищата заприличали на тези пръстеновидни планини, които всеки може да види с телескоп.

Всички астрономи — и вулканистите, и метеористите — се присмиваха на тази Знайкова теория.

Вулканистите казваха:

— За какво ни е притрябвала и тази блинова теория, когато и без това е ясно, че лунните кратери са просто вулкани?

Знайко отговаряше, че вулканът е твърде голяма планина, на върха на която се намира сравнително малък кратер или гърло. Ако поне един лунен кратер представлява кратер на вулкан, то самият вулкан щеше да бъде едва ли не колкото цялата Луна, а такова нещо съвсем не се наблюдава.

Метеористите казваха:

— Лунните кратери, разбира се, не са вулкани, но те не са и блинове. На всички е известно, че това са следи от падането на метеорити.

Знайко отговаряше на това, че метеорити са могли да падат на Луната не само отвесно, но и под наклон и в такъв случай щяха да оставят не кръгли, а проточени, продълговати или елипсовидни следи. Пък то всички кратери на Луната са предимно кръгли, а не елипсовидни.

И вулканистите, и метеористите обаче бяха дотолкова свикнали със своите любими теории, че дори не искаха да слушат Знайко, и презрително го наричаха блинист. Те казваха, че изобщо е смешно да се сравнява Луната, която представлява значително космическо тяло, с някакъв си нещастен блин от втасало тесто.

Впрочем Знайко сам се отказа от своята блинова теория, след като лично посети Луната и видя отблизо един от лунните кратери. Той установи, че пръстеновидната планина съвсем не е планина, а останки от гигантска тухлена стена. Въпреки че тухлите на тази стена били разрушени и изгубили своята първоначална четириъгълна форма, все пак можело да се разбере, че това са тъкмо тухли, а не парчета от обикновена скала. Това проличавало особено ясно там, където, стената сравнително неотдавна се била срутила и отделните тухли все още не се били разсипали на прах.

Знайко поразмисли и разбра, че само разумни същества са могли да направят тия стени и когато се завърна от пътешествието си, публикува книга, в която писа, че някога на Луната са живели разумни същества, тъй наречените лунни дребосъчета или лунници. В онези времена на Луната, както и сега на Земята, е имало въздух. Ето защо лунниците са живели на повърхността на Луната, както и ние живеем на повърхността на нашата планета Земя. С течение на времето обаче въздухът на Луната е ставал все по-малко и по-малко, излитал е в космическото пространство около Луната. За да не загинат без въздух, лунните жители са обграждали градовете си с дебели тухлени стени, над които издигали огромни стъклени куполи. Изпод тези куполи въздухът вече не излетявал, следствие на което те можели да дишат, без да се боят от нищо.

Но лунните жители знаели, че така не може да продължава вечно, че въздухът около Луната постепенно ще изчезне напълно и незащитената от дебел пласт въздух лунна повърхност ще се нагрява силно от слънчевите лъчи и тогава животът на Луната ще стане невъзможен дори под стъклен капак. Ето защо лунниците започнали да се преселват във вътрешността на Луната и сега живеят не на външната, а на вътрешната й страна, понеже в действителност Луната отвътре е куха като гумена топка и на вътрешната й повърхност може да се живее също така, както и на външната.

Тази книжка на Знайко повдигна голям шум. Всички дребосъчета я четяха с увлечение. Мнозина учени хвалеха книжката за това, че е интересно написана, но все пак изразяваха недоволството си от научната й необоснованост. А действителният член на Академията на астрономическите науки професор Телескопов, който също имал случай да прочете книжката на Знайко, просто кипеше от негодувание и казваше, че тази книга не е никаква книга, а както той се изразяваше, някаква дяволска глупост. Този професор Телескопов не беше кой знае колко лош. Не, той беше доста добър, но извънредно, тъй да се каже, взискателен, непримирим. Във всяка работа той най-много ценеше реда и точността и не можеше да понася никакви фантазии, тоест измислици.

Професор Телескопов предложи на Академията на астрономическите науки в Слънчевия град да организира обсъждане на Знайковата книга и както той се беше изразил, така да я разнищи дума по дума, че никой вече да не се опита да пише такива книги. Академията даде съгласието си и изпрати покана на Знайко. Той пристигна и обсъждането се състоя. Започна се, както му е редът в подобни случаи, с доклад, който сам професор Телескопов пожела да изнесе.

Когато всички поканени на обсъждането дребосъчета се събраха в обширната зала и насядаха по столовете, на трибуната се изкачи професор Телескопов и първото, което чуха от него, беше следното:

— Скъпи приятели, откривам събранието, посветено на обсъждането на Знайковата книга.

След това професор Телескопов силно се изкашля, избърса, спокойно носа си с кърпичка и започна своя доклад. Той разказа накратко съдържанието на Знайковата книга, похвали нейното живо, ярко изложение и каза, че според него, Знайко е допуснал грешка, като е взел за тухли онова, което в действителност е било не тухли, а някаква напластена скала. И щом всъщност не е имало тухли, продължи професорът, нямало е следователно и никакви дребосъчета лунници. Те не са и могли да съществуват, тъй като ако съществуваха, не биха могли да живеят на вътрешната повърхност на Луната, защото отдавна е известно, че предметите, които се намират на Луната, също както и у нас на Земята, се привличат към центъра на планетата и ако Луната в действителност е вътре куха, никой не би могъл да се задържи на вътрешната й повърхност: веднага би бил привлечен към центъра на Луната и безпомощно би висял в празното пространство, докато не загине от глад.

Знайко изслуша всичко това, стана от мястото си и каза насмешливо:

— Вие разсъждавате така, като че ли сте имали някога случай да висите в центъра на Луната!

— А вие да не би да сте висели? — сърдито измърмори професорът.

— Аз не съм висял — възрази Знайко, — но затова пък съм летял в ракета и съм наблюдавал предметите в състояние на безтегловност.

— Какво общо има това със състоянието на безтегловност?

— Ето какво — отвърна Знайко. — Нека ви бъде известно, че през време на моя полет към Луната аз имах бутилка с вода. Когато настъпи състоянието на безтегловност, бутилката свободно заплава в пространството, както й всички предмети, които не бяха прикрепени към стените на кабината. Всичко вървеше нормално, докато бутилката беше догоре пълна с вода. Но когато аз изпих половината вода, започна нещо странно: останалата вода не се задържаше на дъното на бутилката и не се събираше в центъра, а равномерно се стичаше по стените така, че вътре в бутилката се образува въздушен мехур. Значи водата се притегляше не към центъра на бутилката, а към стените й. Всъщност това е естествено, тъй като могат да се привличат взаимно само масите на веществата, а празното пространство не може да привлече нищо.

— Откри Америка! — измърмори Телескопов. — Взел да сравнява бутилката с планета! Това научно ли е, според вас?

— Защо да не е научно? — авторитетно отвърна Знайко. — Когато бутилката свободно се движи в междупланетното пространство, тя се намира в състояние на безтегловност и по всичко прилича на планета. Вътре в нея всичко ще става така, както и вътре в планетата, тоест вътре в Луната, в случай, разбира се, че Луната отвътре е куха.

— Там е работата я! — подхвана Телескопов. — Само че обяснете ни, моля ви се, защо сте си втълпили в главата, че Луната отвътре е куха?

Слушателите, които бяха дошли да чуят доклада, се засмяха, но Знайко не се смути от това и каза:

— И вие щяхте лесно да си втълпите това в главата, ако помислехте малко. Ами че ако Луната най-напред е била огненотечна, тя е започнала да изстива не отвътре, а от повърхността, тъй като именно повърхността на Луната е в съприкосновение със студеното космическо пространство. По такъв начин най-напред е изстинала и се е втвърдила повърхността на Луната, следствие на което Луната е заприличала на огромен кълбообразен съд, вътре в който е продължавало да се намира… Какво мислите?

— Още незастинало, разтопено вещество! — извика някой от слушателите.

— Вярно! — потвърди Знайко. — Още незастиналото, разтопено вещество или по-просто казано, течност.

— Ето, виждате ли, сам казвате — течност — засмя се подигравателно Телескопов. — Откъде пък се е взело в Луната празното пространство, щом като там е имало течност, празноглавецо?

— Е-е, за това е съвсем лесно да се досети човек — невъзмутимо отвърна Знайко. — Защото огненотечното вещество, заобиколено от твърдата обвивка на Луната, продължавало да изстива, а изстивайки, то се е намалявало по обем. Вероятно вие знаете, че всяко вещество при охлаждане намалява обема си, нали?

— Вероятно зная — сърдито измърмори професорът.

— Тогава всичко трябва да ви е ясно — зарадвано извика Знайко. — Ако течното вещество е намалявало обема си, то във вътрешността на Луната от само себе си е трябвало да се получи празно пространство, подобно на въздушния мехур в бутилката. Това празно пространство е ставало все по-голямо и по-голямо и се е разполагало в централната част на Луната, тъй като останалата още течна маса се е привличала от твърдата обвивка на Луната, също така, както се привличаше останалата вода към стените на бутилката, когато тя беше в състояние на безтегловност. Постепенно течността вътре в Луната е застинала съвсем и се е втвърдила, сякаш е прилепнала към твърдите стени на планетата следствие на което в Луната се е образувала вътрешна кухина, която малко по малко е могла да се запълни с въздух или друг някакъв газ.

— Вярно! — извика някой.

И в същия момент от всички страни се разнесоха викове:

— Вярно! Правилно! Браво, Знайко! Ура-а!

Всички заръкопляскаха. Някой викна:

— Долу Телескопов!

В същия миг две дребосъчета сграбчиха Телескопов — един за яката, друг за краката — и го смъкнаха от трибуната. Няколко други дребосъчета вдигнаха Знайко на ръце и го помъкнаха към трибуната.

Нека Знайко докладва! — викаха наоколо. — Долу Теле-скопов!

— Скъпи приятели — заговори Знайко, като се намери на трибуната. — Аз не мога да докладвам. Не съм се подготвил.

— Разкажете за полета си към Луната — викаха дребосъчетата.

— Разкажете за състоянието на безтегловност — викна някой. За Луната ли?… За състоянието на безтегловност? — смутено повтаряше Знайко. — Е добре, нека бъде за състоянието на безтегловност. Вие сигурно знаете, че космическата ракета, за да преодолее земното притегляне, трябва да получи извънредно голяма скорост — 11 км в секунда. Докато ракетата набира тази скорост, вашето тяло изпитва силно претоварване. Теглото на тялото ви сякаш се увеличава няколко пъти. Вие сте притиснати силно към пода на кабината. Не можете да вдигнете ръка, не можете да вдигнете крак, струва ви се, че цялото ви тяло сякаш е пълно с олово. Като че ли някаква страшна тежест притиска гърдите ви и не ви позволява да дишате. Но щом засилването на космическия кораб престане и той започне свободния си полет в междупланетното пространство, претоварването изчезва и вие вече не чувствувате силата на тежестта или по-просто казано, губите теглото си.

— Разкажете какво изпитвахте? Какво усещахте? — извика някой.

— При състоянието на безтегловност най-напред усетих, че сякаш издърпаха изпод мене седалката и аз нямах на какво да седна. Усещането бе не такова, като че ли съм изгубил нещо, но съвсем не можех да разбера какво именно. Почувствувах слабо виене на свят, почна да ми се струва, че някой нарочно ме е обърнал надолу с главата. Едновременно с това усетих, че вътрешно цял се вцепених и изтръпнах сякаш от страх, въпреки че не чувствувах страх. След като почаках малко и се убедих, че не ми се е случило нищо лошо, че дишам, както обикновено, и виждам всичко наоколо, и съобразявам нормално, аз престанах да обръщам внимание на изтръпването в гърдите и в коремната си област и неприятното усещане изчезна от само себе си. Когато се огледах наоколо и видях, че всички предмети в кабината са на мястото си, че седалката, както и преди, се намира под мене, престана да ми се струва, че съм обърнат надолу с главата и виенето на свят също изчезна…

— Разказвайте! Разказвайте още! — извикаха дребосъчетата в хор, като видяха, че Знайко спря да говори.

От нетърпение някой дори затропаха с крака по пода.

— Значи така — продължи Знайко. — Като се убедих, че всичко е наред, реших да стъпя на пода, но го направих така рязко, че подскочих нагоре и си ударих главата в тавана на кабината. Не взех под внимание, разбирате ли, че тялото ми беше изгубило, тежестта си и че беше достатъчно само слабо усилие, за да подскоча на страшна височина. Тъй като моето тяло нямаше вече абсолютно никакво тегло, аз можех свободно да си вися сред кабината във всяко положение, без да се спущам надолу и без да се качвам нагоре. За това беше необходимо обаче да бъда предпазлив и да не правя резки движения. Наоколо ми също така свободно плаваха предметите, които не бяхме закрепили, преди да започнем полета. Водата в бутилката не се изливаше дори тогава, когато обръщахме бутилката с гърлото надолу. И ако успявахме да тръснем вода от нея, то тя се събираше на топчици, които също плаваха в пространството дотогава, докато не биваха привлечени от стените на кабината.

— Я кажете, моля ви се — попита едно дребосъче, — в бутилката ви какво имаше: вода или някакво друго питие?

— В бутилката имаше обикновена вода — отвърна кратко Знайко. — Какво друго питие би могло да има?

— Е, не зная — разтвори ръце дребосъчето. — Мислех да не е лимонада или газ.

Всички се разсмяха. А друго дребосъче запита:

— Ами донесохте ли нещо от Луната?

— Донесох парченце от самата Луна.

Знайко извади от джоба си едно малко камъче със сивосинкав цвят и каза:

— На повърхността на Луната се търкалят множество различни и при това твърде красиви камъни. Но аз не исках да ги събирам, тъй като могат да се окажат метеорити, случайно по-паднали на Луната от космическото пространство. А това камъче откъртих с чук от една скала, когато се спущахме в Лунната пещера. Затова можете да бъдете съвсем сигурни, че този камък е парченце от самата Луна.

Късчето Луна тръгна от ръка на ръка. Всеки искаше да го погледне по-отблизо. Докато дребосъчетата разглеждаха камъка, предавайки си го един на друг, Знайко разказваше как са пътешествували по Луната с Фуксия и Селдичка и какво са видели там. Разказът на Знайко се хареса на всички. Слушателите останаха много доволни. Само професор Телескопов не беше доволен. Щом Знайко свърши да говори и слезе от трибуната, професор Телескопов се качи на трибуната и каза:

— Скъпи приятели, на всички ни беше много интересно да чуем за Луната и за всичко останало и аз от името на присъствуващите изказвам сърдечна благодарност на знаменития Знайко за неговото занимателно и съдържателно изказване. Обаче… — Телескопов със строг вид издигна нагоре показалеца си.

— Долу! — извика едно дребосъче.

— Обаче… — повтори с повишен глас професор Телескопов — обаче ние сме се събрали тук не да слушаме за Луната, а да обсъдим книжката на Знайко, а тъй като не обсъдихме книжката, то значи не изпълнихме онова, което беше набелязано, а щом не сме изпълнили онова, което беше набелязано, то трябва все пак да се изпълни, а щом то трябва все пак да се изпълни, ще се наложи все пак да се изпълни и да се постави на разглеждане…

Тъй никой не узна какво искаше да постави на разглеждане професор Телескопов. Вдигна се такъв шум, че вече нищо не можеше да се разбере. Отвсякъде се чуваше само думата:

— Долу!

Двете дребосъчета отново се спуснаха към трибуната, едното сграбчи Телескопов за яката, другото — за краката и го повлякоха право навън. Там те го сложиха да седне на тревата в една градинка и му казаха:

— Чак когато отидеш на Луната, тогава ще имаш думата от трибуната, а сега засега постой си тук на тревицата.

Телескопов беше така смаян от подобно безцеремонно отношение, че не можа да произнесе нито дума. После малко по малко той дойде на себе си и извика:

— Това е безобразие! Ще се оплача! Ще пиша във вестника! Аз ще ви дам да разберете кой е професор Телескопов!

Той дълго вика, така, размахвайки юмруци, но като видя, че всички дребосъчета се разотидоха по домовете си, рече:

— И така, обявявам заседанието за закрито!

После станали също се запъти към къщи.