Незнайко на Луната

Двадесет и пета главаПаника в Давилонската борса

Ние оставихме господин Скъперфилд точно в момента, когато кондукторът го изтласка от вагона на гарата в Паноптикум. Известно време Скъперфилд стоя на перона, загледан безсмислено в отдалечаващия се влак. Щом влакът изчезна в далечината, Скъперфилд се приближи до една пейка в дъното на перона и се просна на нея, като предварително си сложи цилиндъра на главата и се покри с вестник. Беше много рано. Навън беше още съвсем тъмно и никой не пречеше на Скъперфилд да си дремне.

След малко се разсъмна. На перона излезе някакъв железничарски началник, който разбуди Скъперфилд и му каза, че тук е забранено да се спи. В това време към гарата се приближи влак. Перонът бързо се изпълни със слезли от влака пътници. Скъперфилд стана от пейката и нахлупи цилиндъра на глава. Той постоя малко в нерешителност, а после закрачи след другите пътници към града.

Когато погледна вестника, който все още държеше в ръце, Скъперфилд си спомни, че се готвеше да закупи гигантски акции, щом техният курс спадне, и взе да пресмята на ум колко ще може да спечели от тази сделка. Скъперфилд размисли малко и разбра, че за да проведе тази толкова сложна парична операция, ще трябва да бъде не в своя Лъженвил, а в Давилон, Грабенберг или поне в Сан-Комарик, защото само в тези градове имаше специален пазар — борса, където се извършваше продажбата на различните акции.

Тук трябва да отбележим, че пазарът, където търгуват с акции, твърде много се различава от обикновения пазар, където се продават ябълки, домати, картофи или зеле. Разликата е в това, че за продавача на плодове или зеленчуци е достатъчно да нареди стоката си на сергията, за да могат всички да видят с какво търгува той. А продавачът на акции носи стоката си в джоба и едничкото, което може да направи, е да извиква названието на своите акции и цената, на която той желае да ги продаде. На купувачите също остава само да извикват названието на акциите, които искат да купят.

Откак тези пазари на акции се бяха появили, някои лунни жители почнаха да си купуват акции не само за да имат дял в печалбите на известно предприятие, но и за да продават тези акции на по-висока цена. Появиха се търговци, които купуваха и продаваха огромни количества акции и печелеха от това много пари. Такива търговци не ходеха вече сами на тържището, а си наемаха за тази цел специални агенти, тъй наречените, кресльовци. Много от тези кресльовци работеха не само за един, а за няколко господари. Такъв агент купуваше за един свой господар едни акции, за друг други, а за трети не купуваше, а обратното — продаваше.

Не е мъчно да си представим какво ставаше, когато такъв кресльо започваше да се дере на тържището с всичка сила:

— Купувам каменовъглени стипцоновски по седемдесет и пет! Купувам захарни давилонски по деветдесет, продавам нефтени по четиридесет и три!…

Невъзможно е и да си представим обаче каква глъчка се вдигаше, когато всичките тези кресльовци, събрани заедно, почваха да крещят и да се надвикват.

Едно време, когато в град Давилон се появиха първите продавачи на акции, за пазар беше предназначен цял площад. Жителите от околните квартали обаче почнаха да се оплакват на градските власти, че нямат мира от тези кресльовци. Тъй като общинските власти не предприемаха нищо, жителите от тези квартали, въоръжени с тояги и камъни, се опитваха сами да ги разгонват. Кресльовците не се оставяха да ги унижават така и на свой ред нападаха гражданите. Побоища ставаха едва ли не всеки ден! Общинските власти просто не знаеха какво да направят и затова преместиха пазара на акциите на друг площад, но и там започнаха кръвопролитни сражения.

Изгубили всяко търпение, общинските власти натовариха всички кресльовци на една огромна баржа и ги откараха в средата на Давилонското езеро. Там баржата беше закотвена за вечни времена. Кресльовците получиха възможност да си дерат гърлата, колкото си искат, ако щат дори до припадане — това вече не смущаваше никого. Всяка сутрин те пристигаха на баржата с лодки, а по-късно между баржата и брега започна да се движи дори едно малко параходче… По този начин въпросът се разреши еднакво благоприятно за всички.

В скоро време подобна баржа беше закотвена в град Грабенберг, а после и в Сан-Комарик. Когато изнамериха телефона, трите баржи бяха съединени помежду си с телефонни жици и кресльовците от давилонската баржа във всяко време можеха да научат какво е положението на грабенбергската или на санкомарикската баржа.

Както и всички други милионери, Скъперфилд имаше свои кресльовци на баржите и той всеки момент можеше да им заповяда по телефона да купуват едни или други акции. Винаги трябваше да се знае обаче кога да се почне закупуването на акциите, защото в противен случай можеше да се заплати издишно повече! За да бъде в течение на работите и да не направи някоя грешка, Скъперфилд реши да отиде лично на давилонската баржа и да подуши на каква цена се продават гигантските акции. Той не можеше, разбира се, да се отправи веднага към гарата, защото най-напред искаше да се отбие в къщи и да посети фабриката си за макарони. Когато си помисли завкъщи, Скъперфилд се огледа наоколо и забеляза, че върви по някаква непозната улица.

— Сигурно съм тръгнал по друга улица, когато слязох от влака — с досада измърмори Скъперфилд.

Все пак той реши да продължи по тази улица с надеждата, че ще види някое познато място и ще разбере накъде ще трябва да свие. Улицата обаче скоро свърши. Скъперфилд забеляза, че е излязъл вън от града и се намира в открито поле.

— Брей, че глупост! Накрай света съм отишъл! — измърмори Скъперфилд с усмивка. — Размечтах се като глупак за тези акции, та чак акъла си загубих!

Той се обърна и закрачи в обратна посока, стигна до края на улицата, след това тръгна по някакъв непознат булевард, измина и него и се намери на нова, неизвестна нему улица.

— Чудна работа! — измърмори на себе си Скъперфилд. — Излиза, че в Лъженвил има места, където никога през живота си не съм стъпвал. А аз си въобразявах, че познавам Лъженвил като пръстите на ръката си.

След като скита още цял час по някакви съвсем непознати улички, Скъперфилд дойде до заключението, че се е заблудил окончателно, и взе да разпитва минувачите къде се намира Кривата улица, тоест улицата, на която живееше той. Един от минувачите му каза, че Кривата улица е в съвсем друг район. Скъперфилд се качи на един автобус и отиде в друга част на града. Най-после намери Кривата улица, но се изненада, като откри, че къщите тук бяха някак различни отпреди. Струваше му се, че всичко се е изменило до неузнаваемост, откак за последен път е бил в Лъженвил. Когато се приближи до номер 14 (а той живееше именно на този номер), Скъперфилд зяпна от учудване. Вместо неголямата му едноетажна къщичка с железни решетки на прозорците пред него се издигаше голямо двуетажно здание с красив балкон и с два каменни лъва пред входа.

— Какво е пък това! — измърмори Скъперфилд, като търкаше очи и чувствуваше, че още малко и ще се побърка. — Това да не е някаква магия?

Той видя на балкона едно дребосъче, което се държеше като стопанка на къщата, и извика:

— Кажете ми, моля, това ли е къщата на Скъперфилд?

— Откъде накъде пък на Скъперфилд? — сърдито отвърна тя. — Това е моята къща.

— А… а… — заекна Скъперфилд и разтвори ръце, сякаш не му стигаше въздух. — А… а къде сте дянали моята къща?

Стопанката му обърна гръб и влезе вътре, като тръшна вратата на балкона. Скъперфилд потъпка нерешително на едно място и бавно тръгна по-нататък.

— Тогава… — мърмореше той, без да забелязва, че гласно говори сам на себе си. — Тогава, щом къщата е изчезнала, трябва да намеря поне моята макаронена фабрика. Няма да вземе да се изгуби цяла макаронена фабрика с дванадесет огромни корпуса и пет хиляди работници я!

Щом срещна един минувач. Скъперфилд го попита не знае ли къде се намира макаронената фабрика на Скъперфилд.

— Хубава работа! — засмя се минувачът. — Та нима тя е тук? Макаронената фабрика на Скъперфилд се намира в Лъженвил. Това го пише на всеки пакет с макарони.

— А ние с вас къде сме, не сме ли в Лъженвил? — озадачено попита Скъперфилд.

— Как така в Лъженвил? — учуди се на свой ред минувачът. — Ние сме в Паноптикум.

— Какъв е пък този Паноптикум?

— Е, има един такъв град — Паноптикум се казва. Не сте ли чували за него?

— А, Паноптикум! — извика Скъперфилд, като най-после разбра каква е работата. — Значи аз просто съм слязъл на друга гара. Затова гледам, че тук всичко някак си е по-различно, отколкото у нас в Лъженвил.

Скъперфилд побърза към гарата, където научи, че до вечерта няма да има друг влак за Давилон и ще може да пристигне там не по-рано от следващата сутрин. Това силно разтревожи Скъперфилд, защото знаеше, че цените на акциите се променят бързо.

И наистина, в същия ден, в който вестник „Давилонски хуморески“ отпечата известната вече нам статия, всички, които притежаваха гигантски акции, се втурнаха да ги продават. На давилонската баржа тези акции се предлагаха най-напред по 80 сантика едната, после по 60, по 50, по 30, по 20, по 10, но никой не искаше да ги купува. На следния ден, значи деня, в който Скъперфилд скиташе из град Паноптикум, цената на акциите спадна на пет сантика, но въпреки това никой не ги търсеше.

Собствениците на гигантските акции бяха в отчаяние. Те разбраха, че са си хвърлили парите на вятъра и няма да могат вече да си ги върнат. Трима богаташи обаче — Мижитурк, Кюфтенсън и Ханаконда, които бяха закупили големи количества гигантски акции с цел да спечелят от тях, бързо намислиха какво трябва да предприемат. Те платиха значителна сума пари на собственика на няколко давилонски вестника господин Гадкинс, който им обеща, че работите бързо ще се оправят, щом напечата в своите вестници серия статии.

И действително, още същия ден във вечерния вестник „Давилонски анекдоти“, чийто собственик беше господин Гадкинс, се появи следната кратка статия:

От вчера на давилонската баржа цари небивала паника. Собствениците на гигантските акции бързат да се отърват от своята стока. Както винаги, когато продавачите са много, а купувачите малко, цените на тези акции значително се понижиха. Коя е причината за всичко това? Тя се крие в гнусната статийка, напечатана на подлите странички на незначителното вестниче „Давилонски хуморески“. На собствениците на гигантските акции не им идва на ум, че това мръсно, нищожно вестниче се издава със средствата на богаташа Октоподъл и помества само онова, което е изгодно за него. Няма никакво съмнение, че пипалата на ненаситния Октоподъл се протягат към гигантските акции. Щом цената на тези акции се понижи достатъчно, те ще се окажат в лапите на Октоподъл и той ще стане единствен притежател на това извънредно доходно предприятие.

Иска ни се да кажем на всички наивни чудаци: не се поддавайте на паниката. Господин Октоподъл по-добре от всеки друг ще извлече само облага от всичко това.

На следното утро във „Вестник за любителите на четенето лежешком“, който също принадлежеше на Гадкинс, се появи статията „Пазете си джобовете!“ В нея се казваше, че дребосъчетата трябва да си пазят джобовете от господин Октоподъл, който иска да ограби притежателите на гигантски акции и вече протяга пипалата си към тях.

Тези две статии, разбира се, не минаха незабелязани, следствие на което цената на гигантските акции веднага отскочи. При отварянето на давилонската баржа те вече се продаваха не по пет, а по петдесет сантика.

Тази цена обаче се стори твърде висока на господин Скъперфилд, който пристигна същата сутрин на давилонската баржа. Той реши да изчака един ден с надеждата, че тя скоро ще спадне.

На другия ден в трети вестник, също собственост на Гадкинс, беше отпечатана статия под заглавие: „Накъде се протягат пипалата на Октоподъл?“ В нея се казваше, че пипалата на Октоподъл се протягат към джобовете на притежателите на гигантски акции с цел да ги изпразнят. Тази статия също произведе своето действие и акциите почнаха да се продават по шестдесет сантика. Изплашен, че по-нататък цената им ще се повиши още повече, Скъперфилд даде нареждане на своите кресльовци да купуват акции на тази цена. Кресльовците започнаха да купуват огромни количества акции и на трите баржи. Продавачите на акции бързо се убедиха, че стоката им се купува охотно, и взеха да повишават цените. На другия ден гигантските акции се продаваха вече по седемдесет сантика, а след още един ден — по осемдесет.

Богаташите Мижитурк, Кюфтенсън и Ханаконда побързаха да продадат своите акции на Скъперфилд по осемдесет сантика, тъй като не се надяваха, че цената на гигантските акции ще се повиши повече и се страхуваха тя да не почне да пада отново. Наистина те веднага съжалиха, че не са имали търпение да почакат още малко. Работата беше в това, че господин Гадкинс продължи своето дело и същия ден помести статия под заглавие: „Защо Октоподъл мълчи?“ В тази си статия Гадкинс обръщаше внимание върху това, че Октоподъл не беше отговорил нито с една дума на всички отправени към него нападки. Щом той мълчи, пишеше Гадкинс, значи всичко писано за него е истина, а щом е истина, Октоподъл действително е решил да подкопае у дребосъчетата доверието към Дружеството за гигантски растения и да тури ръка на акциите му.

Всеки, който прочетеше тази статия, идваше до убеждението, че акциите ще се продават по-скъпо още на следния ден или най-малкото ще достигнат номиналната си стойност. Скъперфилд беше особено доволен от това. Въпреки че беше изразходвал почти целия си капитал, той успя да закупи огромни количества акции и сега му оставаше само да ги продаде на по-изгодна цена. Цялата вечер той седя пред телефонния апарат и телефонираше на своите давилонски, грабенбергски и санкомарикски кресльовци да отидат още сутринта на баржите и да започнат продажбата на акциите по фертинг едната. Той прекара и цялата нощ в пресмятания каква печалба ще има, ако всичките му акции бъдат продадени по фертинг. Изчислението се оказа доста сложно, тъй като не всички акции бяха закупени на една цена: част от тях той беше взел, както знаем, по шестдесет сантика, друга част — по седемдесет, а трета — по осемдесет.

Впрочем всички надежди на Скъперфилд за огромни печалби скоро се пукнаха като сапунен мехур. Сутринта, още преди откриването на давилонската баржа, във вестник „Давилонски хуморески“ се появи статия, в която се обясняваха причините за мълчанието на Октоподъл. В статията пишеше, че Октоподъл мълчал, защото било смешно да отговаря на някакви глупави и безсмислени обвинения. Как можеше господин Октоподъл да подкопава доверието към Акционерното дружество за гигантски растения, когато всъщност такова дружество въобще не съществува на този свят? — се питаше в статията. От момента, в който неговите основатели са избягали с парите, дружеството автоматично е престанало да съществува. Та каква стойност можеше да има то без принадлежащия му капитал? Каква цена могат да имат акциите му, щом парите, събрани от тяхната продажба, са изчезнали безследно? Те не представляват, разбира се, вече никаква ценност и просто е за чудене, че съществуват чудаци, които си харчат паричките, за да купуват акции, годни само да служат за облепване на стените в килерите.

Не е мъчно да си представим какво стана в баржата, когато скъперфилдовските кресльовци почнаха да предлагат гигантските акции по фертинг едната. Техните действия не можеха да предизвикат нищо друго освен смях. Виждайки това, Скъперфилд даде нареждане да продават акциите по деветдесет сантика, после по осемдесет, по седемдесет… Той мечтаеше вече само да си получи обратно паричките, но и от това не излезе нищо! Никой не искаше да купува неговите акции дори тогава, когато той намали цената им на петдесет сантика.

Този ден Скъперфилд реши да не понижава повече цената и да изчака малко. Но на следния ден във всички вестници бяха напечатани репортажи за бягството на Мигача и Шмекерленд и публикувани снимки, направени в момента, когато разярената тълпа нахлува в кантората, където се продаваха акциите, за да си иска парите обратно. На някои снимки можеха да се видят празните огнеупорни сандъци, празната огнеупорна каса е широко разтворена вратичка, а също така и вързаното за прозореца въже, по което Незнайко и Козлето се бяха спуснали долу.

Никой, разбира се, не знаеше, че Октоподъл беше подкупил собствениците на вестниците да не печатат съобщения известно време за бягството на Мигача и Шмекерленд. Но сега, когато вестниците вече го съобщиха, на Скъперфилд оставаше само да си хвърли акциите. Никой не ги искаше дори и даром. Скъперфилд беше изразходвал почти целия си наличен капитал, за да купи акциите, и сега се намери натясно, както му е думата. Той трябваше да купува брашно за своята макаронена фабрика, трябваше да плаща на работниците си, а понеже парите не му стигаха за всичко, реши да намали надниците на работниците: вместо по фертинг дневно Скъперфилд почна да им плаща по половин фертинг.

Работниците бяха възмутени, защото водеха полугладно: съществование и при фертинг надница. Те обявиха, че ще напуснат работата, ако Скъперфилд не им увеличи надницата. Скъперфилд помисли, че те искат само да го сплашат, и не се съгласи. Тогава работниците напуснаха фабриката. Работата спря и сега Скъперфилд нямаше вече никакви приходи. Все пак той не искаше да удовлетвори искането на работниците, защото смяташе, че без работа и без заплата те просто ще изпукат от глад. Работниците наистина преживяваха трудно, но техните другари от другите фабрики им помагаха. Те разбираха, че ако Скъперфилд удържи победа в тази борба, то и останалите индустриалци ще почнат да намаляват надниците и тогава работниците няма да могат да излязат наглава с богаташите.

Скъперфилд се помъчи да ангажира други работници за фабриката си, но в Лъженвил всички безработни знаеха за борбата, която водеха против него работниците му, и никой не искаше да постъпи при такъв скъперник.

Като видя, че няма да постигне нищо, Скъперфилд реши да отиде в някой друг град и там да наеме работници за фабриката си. Той беше чел в някакъв вестник, че фабрикантите от град Сан-Комарик плащат най-малко на работниците си и че там има най-голям брой безработни. Зарадван, че е успял да намери град, където работниците бедствуват така страшно, Скъперфилд изостави всичките си работи и набързо замина за Сан-Комарик.