Незнайко на Луната

Тридесет и шеста главаВръщането на Земята

Изминаха няколко дни, откак Незнайко пристигна с приятелите си в Космическото градче. Тук всичко му хареса. Щом се събудеше сутрин, той веднага се отправяше към градината и се разхождаше там сред гъсто израсналите стебла на цвеклото, морковите, краставиците, доматите, дините или пък бродеше между гигантските класове на земната пшеница, ръжта, просото, елдата, лещата и овеса, от чиито зърна се прави чудесен булгур за превъзходната овесена каша.

— Тук всичко е почти като у нас, в Града на цветята — казваше Незнайко. — Само че в Града на цветята беше малко по-хубаво. Тук сякаш все нещо липсва.

Една сутрин Незнайко се събуди някак неразположен. Не го болеше нищо, но имаше усещането, че е много, много изморен и няма сили да стане от леглото си. Наближаваше времето за закуска, затова той се вдигна едва-едва, облече се, изми се, но когато седна да яде, почувствува, че не може да хапне нищо.

— Я гледай ти какви неща стават тук на Луната!… — измърмори Незнайко. — Когато имаш апетит, тогава няма какво да ядеш, а когато има какво да ядеш, тогава пък нямаш апетит!

Той се справи криво-ляво с порцията си, сложи лъжицата на масата и излезе на двора. След минута всички видяха, че се връща обратно. Лицето му беше уплашено.

— Братлета, ами къде е слънчицето? — попита той, като се оглеждаше в недоумение наоколо.

— Ех, че си загубен, Незнайко! — отвърна с насмешка Знайко. — Какво слънце искаш тук, когато ние сме на Луната или по-право казано — в Луната!

— Ох, аз пък забравих! — махна с ръка Незнайко.

След тази случка той целия ден все си мислеше за слънцето. На обед яде малко и едва привечер се успокои. А на следния ден всичко започна отначало.

— Къде е слънчицето? — хленчеше той. — Искам да има слънце! У нас в Града на цветята винаги имаше слънце.

— Знаеш ли какво, драги мой, по-добре престани с тези глупости — рече Знайко.

— Ами да не би просто да се е разболял? — обади се доктор Хапчев. — Май че ще трябва да го прегледам.

Той замъкна Незнайко в своя кабинет и почна внимателно да го изследва. Прегледа му ушите, гърлото, носа, езика и в недоумение поклати глава. После каза на Незнайко да си свали ризата и почна да го чука с едно гумено чукче по гърба, по плещите, по гърдите и по корема, като се вслушваше в звука, който те издаваха. Изглежда че звукът не беше такъв, какъвто трябваше да бъде, защото Хапчев през цялото време се мръщеше, вдигаше рамене и клатеше глава. След това той поиска от Незнайко да легне по гръб и почна да му натиска с длани корема на различни места, като едновременно с това го питаше:

— Така боли ли?… Не боли ли?… А така?…

И отново клатеше глава съкрушено.

Най-после той измери температурата, пулса и кръвното налягане на Незнайко, каза му да не става от леглото, върна се при останалите дребосъчета и тихо каза:

— Лошо, братлета! Нашият Незнайко е болен!

— А какво го боли? — попита Селдичка.

— Там е работата, че не го боли нищо, но въпреки това той е сериозно болен. Болестта му е извънредно рядка. От нея боледуват дребосъчетата, които са живели дълго време далеч от родното си място.

— Виж ти! — учуди се Знайко. — Тогава трябва да го лекуваме!

— Как ще го лекуваме? — отвърна доктор Хапчев. — Против тази болест няма никакво лекарство. Незнайко трябва да се върне на Земята колкото се може по-скоро. Само родният въздух може да го излекува. Такива болни винаги тъгуват силно, когато са далеч от родината, а това може да им се отрази лошо.

— Значи трябва да се връщаме у нас? Това ли искаш да кажеш? — попита Знайко.

— Да, и при това колкото се може по-скоро — потвърди доктор Хапчев. — Мисля, че ако тръгнем на път още днес, ще успеем да стигнем до Земята заедно с Незнайко.

— Значи трябва да тръгнем още днес. И няма какво да разсъждаваме повече върху това — каза Фуксия.

— А какво ще стане с Шишко? — попита Знайко. — Нали той остана в Лос-Паганос със своите работници? Няма да го оставим тук самичък я!

— Ние с Болтчо веднага ще заминем да вземем Шишко с всъдехода — обади се Винтчо. — Привечер сме там, а утре сутринта ще тръгнем обратно. По обед ще бъдем тук!

— Налага се да отложим отлитането за утре — каза Знайко. — По-рано не можем да се оправим.

— Е, добре, мисля, че Незнайко ще издържи до утре — съгласи се доктор Хапчев. — Само че вие, братлета, действувайте незабавно!

Винтчо и Болтчо веднага изкараха от гаража всъдехода, взеха със себе си Козлето, когото учеха да управлява мотора, и тримата заедно заминаха за Лос-Паганос.

Доктор Хапчев побърза да съобщи на Незнайко за взетото решение да се потегли обратно към Земята. Тази вест зарадва силно болния. Той дори скочи от леглото и почна да приказва, че щом се върне в къщи, ще напише писмо до Синеочка. Някога той обещал, че ще й пише, а сега съвестта го гризе, загдето не е изпълнил обещанието си. Щом реши да поправи грешката си, Незнайко явно се развесели и почна да пее песни.

— Не скърбете, братлета! — викаше той. — Скоро ще видим слънчицето.

Доктор Хапчев му напомни да не се вълнува толкова, защото организмът му е отслабнал от болестта и трябва да си пести силите.

Скоро веселостта, на Незнайко постепенно угасна и се замени с нетърпение.

— Кога ще се върнат Винтчо и Болтчо? — питаше той непрекъснато Хапчев.

— Днес, драги, те не могат да се върнат вече. Ще си дойдат утре. Ще потърпиш някак дотогава, а сега по-добре си легни и спи — увещаваше го доктор Хапчев.

Незнайко си лягаше, но само след минута скачаше и пак питаше:

— Ами ако не се върнат утре?

— Ще се върнат, драги мой, ще се върнат — успокояваше го Хапчев.

През тези дни в Космическото градче гостуваха астрономът Алфа и лунологът Мемега, пристигнали заедно с други двама физици — Квантик и Кантик. И четиримата бяха дошли специално, за да се запознаят с устройството на космическата ракета и на скафандрите, защото и те възнамеряваха да строят ракета и да извършат космически полет до Земята. Сега, когато тайната на безтегловността беше разкрита, междупланетните полети ставаха достъпни и за жителите на Луната. Знайко реши да подари на лунните учени точните чертежи на ракетата и заповяда да им дадат останалите запаси от лунит и антилунит. Алфа каза, че лунните учени ще запазят Космическото градче в пълен ред и ще направят тук космодрум с летище, на което да кацат долетелите на тяхната планета космически кораби и откъдето да излитат ракети за към други планети.

Когато космонавтите взеха, решение да се върнат на Земята, Знайко, Фуксия и Селдичка отидоха в хангара, за да направят най-грижлива проверка на всичките части й уреди на ракетата. В проверката участвуваха Алфа и Мемега, а също и Кантик и Квантик. За тях това беше много полезно, защото те получаваха възможност да се запознаят практически с устройството на ракетата. При това се взе решение Алфа и Мемега да полетят на борда на ракетата заедно с космонавтите. Когато стигнат повърхността на Луната, космонавтите ще се прехвърлят в ракетата НИШ, а Алфа и Мемега ще се върнат с ракетата ФИС обратно в Космическото градче.

Проверяването на уредите и частите на ракетата зае всичкото време, с което разполагаха космонавтите, и завърши едва привечер.

След като приключи с последните изпробвания, Знайко рече:

— Сега ракетата е напълно готова за полет. Утре сутринта ще включим уреда за безтегловност и ще я преместим на стартовата площадка. А сега време е да спим. Необходимо е преди полета да си починем добре.

Космонавтите излязоха от хангара, заключиха вратата и се отправиха към Космическото градче. Още не бяха се скрили в далечината, когато зад оградата се показаха две глави с черни маски. Известно време те безмълвно стърчаха над оградата и само дишаха тежко. След това едната глава се обади с гласа на Шмекерленд:

— Най-после се махнаха, земята да ги погълне дано!

— Остави ги. По-добре нека хвръкнат във въздуха! — измърмори другата глава с гласа на Октоподъл.

Това наистина бяха Октоподъл и Шмекерленд.

Те почакаха още малко и след като се убедиха, че наблизо няма никого, Шмекерленд каза:

— Хайде прескачай, а аз ще ти подам сандъчето с динамита!

Октоподъл с пъшкане се покатери на оградата и скочи от другата й страна. Шмекерленд вдигна от земята сандъчето и се помъчи да го подаде на Октоподъл през оградата. Октоподъл протегна нагоре ръце, стараейки се да подхване сандъчето. То обаче се оказа твърде тежко. Октоподъл не можа да го удържи и падна на земята заедно с него.

— Какво го хвърляш така — изсъска му Шмекерленд. — То е пълно с динамит, а не с макарони! Тъй ще те разпердушини, че нищо няма да остане от тебе!

Той също се прехвърли през оградата и се опита да отвори вратата на хангара.

— Заключена! — измърмори злобно. — Ще трябва да подкопаем отдолу.

Двамата злосторници запалиха специалното електрическо фенерче и като клекнаха до стената, извадиха ножовете си и се заеха да копаят с тях земята.

В Космическото градче дребосъчетата отдавна вече спяха. Никой не очакваше нищо лошо. Будни бяха само Знайко и професор Телескопов. Те бяха заети с математически изчисления: налагаше се да уточнят траекторията на полета на космическия кораб, за да може той, след като се вдигне във въздуха, да попадне точно в отвора на тунела, през който се излизаше на повърхността на Луната.

Отдавна беше минало полунощ, когато Знайко и професор Телескопов завършиха всички изчисления и почнаха да се готвят за спане. Знайко се съблече, загаси електричеството, легна си и тъкмо щеше да се покрие вече с одеялото, когато се чу взрив. Стените на стаята се разлюляха, от тавана се посипа мазилка, стъклата на прозорците изскочиха от рамките си, креватът, на който лежеше Знайко, се преобърна и той се изтърси право на пода. Професор Телескопов, който спеше в стаята на Знайко, също се оказа на пода. Наметнат с одеялото, Знайко в миг изскочи навън и видя издигащия се нагоре стълб от пламък и дим.

— Ракетата! Та нали там е ракетата! — изкрещя той на изскочилия след него професор Телескопов.

Те се втурнаха напред, без да обръщат внимание на падащите отгоре дървени парчета, дотичаха до мястото, където доскоро се издигаше хангарът, и видяла само куп; димящи развалини. Към местопроизшествието вече се стичаха и останалите дребосъчета.

— Тук стана експлозия! Някой взриви ракетата! — извика Знайко е разтреперан от вълнение глас.

— Това са полицаите и никой друг! — възкликна Квантик. — Решили са да ни отмъстят!

— А сега как ще излетим обратно? — питаха дребосъчетата.

— Дали ще поправим ракетата? — подхвърли Мемега.

— Как ще я поправим? Сигурно вече няма никаква ракета — отвърна Фуксия.

— Спокойствие, братлета! — обади се Знайко, който пръв си възвърна самообладанието. — Трябва да разчистим бързо развалините и да разберем какво е станало с космическия кораб.

Дребосъчетата се хванаха на работа. Към разсъмване мястото беше разчистено и те видяха, че от взрива ракетата беше полегнала на едната си страна. Задната й част беше съвсем откъсната, главният двигател — повреден, а стъклата на илюминаторите — разбити.

— За да поправим тези повреди, няма да ни стигнат и две седмици — загрижено продума Знайко. — Трябва да отложим полета.

— В никакъв случай! — извика доктор Хапчев. — Незнайко няма да издържи две седмици. Той трябва да тръгне още днес?

— Та нали виждаш — отвърна Знайко, като посочи с ръка повредената ракета.

— Ами ако опитаме да се издигнем до повърхността на Луната само в скафандрите си? — обади се Селдичка. — Нали нашите скафандри са приспособени за полети в състояние на безтегловност? А след като достигнем повърхността на Луната, ще се качим на ракетата НИШ и ще полетим към Земята.

— Ето една отлична идея! — зарадва се Знайко. — Но дали скафандрите не са повредени? Те са вътре в ракетата.

Фуксия и Селдичка се спуснаха към кабината на ракетата и почнаха да натискат бутончето, привеждащо в действие механизма, който отваряше вратата на шлюзовата камера. Механизмът обаче не действуваше и вратата си оставаше затворена. Тогава инженер Заварко, който през това време се беше съвсем оправил от нараняването, се вмъкна през разбития илюминатор в кабината и отвори вратата на камерата със скафандрите.

— Братлета, скафандрите са непокътнати! — извика той, след като се убеди в това.

— Ура! — извикаха зарадваните дребосъчета.

Инженер Заварко успя да поправи електромотора и да отвори вратата на шлюзовата камера. Космонавтите веднага започнаха да измъкват навън скафандрите и грижливо да ги проверяват.

Към обед Винтчо, Болтчо и Козлето се върнаха заедно с Шишко в Космическото градче и всички се заловиха да се готвят за отлитането.

Новината, че космонавтите ще отлетят, се разнесе бързо в Неялово и всички жители на селото вкупом дойдоха да се сбогуват със своите приятели.

— Ние ви подаряваме цялата опитна градина и всички насаждения около Космическото градче — каза Знайко на неяловци. — Скоро всичко ще узрее и вие приберете реколтата. Сами няма да можете, но повикайте на помощ жителите на други села. Заедно ще ви бъде по-лесно. А в бъдеще старайте се да отглеждате повече гигантски растения. Разпространят ли се из цялата ви планета, няма да изпитвате вече никакъв недостиг.

Неяловци плачеха от радост. Те се спуснаха да целуват Знайко и всички останали космонавти. Козлето също беше много щастлив, защото Винтчо и Болтчо му бяха подарили своя всъдеход.

— Колко жалко! — каза Козлето на. Незнайко. — Тъкмо сега започва истинският живот у нас, а ти си отиваш!

— Нищо — отвърна Незнайко. — Ние пак ще дойдем, а и вие ще долетите при нас. Сега не мога повече да остана. Много ми е мъчно за слънчицето.

Щом си спомни за слънцето, от очите на Незнайко веднага бликнаха сълзи. Силите го напуснаха и той се строполи на земята. Доктор Хапчев се затича към него и като видя, че очите на Незнайко са затворени, бързо му тикна под носа шишенце с амоняк. Незнайко дойде на себе си, но беше много бледен.

— Кажи ми, как ще летим ние с тебе, а? — тревожеше се доктор Хапчев. — Ти трябва да лежиш, а не да се отправяш в космически полет. Не зная в какво състояние ще стигнеш до Земята!

— Нищо — каза Винтчо. — Ние с Болтчо ще вземем креслото люлка и ще му приспособим колелца. За да не си хаби напразно силите, ние ще возим Незнайко в това кресло.

Точно така и направиха. Щом креслото беше готово, Знайко даде заповед всички да си облекат скафандрите. Космонавтите веднага почнаха да се обличат, а Кантик и Квантик облякоха Незнайко.

Трябва да споменем, че тези скафандри се различаваха отчасти от скафандрите, с които се ползуваха Незнайко и Шишко. На върха на херметическия шлем всеки такъв скафандър имаше поставен малък електрически двигател с пропелер — нещо като вентилатор с четири перки. Завърти ли се пропелерът, космонавтът се издига във въздуха. Придавайки на тялото си едно или друго положение в пространството, той може да направлява полета си в която си иска посока. Освен това прогтелерът може да действува и като парашут. При падане от голяма височина космонавтът може да включи електрическия двигател и бързо въртящият се пропелер веднага ще забави падането.

Щом бяха надянати скафандрите, Знайко заповяда на всички да се привържат за дългия капронов шнур, който беше приготвен предварително. Всички изпълниха веднага заповедта. В същото време Кантик, Квантик, Алфа и Мемега настаниха Незнайко в креслото люлка, завързаха го с ремъци за седалката, за да не се изхлузи по пътя, а креслото също завързаха за капроновия шнур.

Най-после всички приготовления бяха привършени. Космонавтите прикрепиха към коланите си алпийските тояги, ледосекачите и геоложките си чукчета и се строиха във верига. Знайко, който беше начело, включи прикрепения на гърба на скафандъра му уред за безтегловност и натисна бутончето на електрическия двигател. Чу се равномерно бръмчене и пропелерът се завъртя. Изгубил тегло, Знайко плавно се понесе нагоре и повлече след себе си останалите космонавти.

Лунните жители ахнаха от изумление, когато видяха как дългата върволица космонавти се издигна във въздуха. Всички замахаха, заръкопляскаха и почнаха да си подхвърлят шапките. Някои заподскачаха от възбуждение. Мнозина дори плачеха.

В това време космонавтите се издигаха нагоре все по-бърже и по-бърже. Скоро те се превърнаха в едва забележими точки и най-после напълно изчезнаха. Дребосъчетата обаче продължаваха да стоят, сякаш се надяваха, че пришълците от далечната планета Земя пак ще се върнат и те отново ще ги видят. Измина цял час, после два, изтекоха и три часа. Лунните жители почнаха да губят надежда, че ще видят отново своите приятели.

И наистина нямаше за какво да чакат повече. По това време космонавтите вече се катереха по стръмния тунел в обвивката на Луната. Въздухът тук беше много разреден и затова пропелерът представляваше съвсем слабо движеща сила. Все пак с помощта на ледосекачите, с които се бяха въоръжили, космонавтите успяха да преодолеят всички препятствия. Те се промъкнаха в пещерата с висулките, а оттам достигнаха голямата пещера, която излизаше на повърхността на Луната.

Тук Знайко реши да раздели целия отряд на две групи. Първата група трябваше да се изпрати напред, за да направи час по-скоро проверка на ракетата НИШ. Защото, откак ракетата беше кацнала на Луната, беше изминало твърде много време и тя можеше да бъде повредена от метеори; освен това невъзможно беше да започнат космически полет, без да се извърши подробен преглед на всички части и уреди на ракетата.

В първата група Знайко реши да включи себе си, професор Телескопов, а също така Фуксия и Селдичка. На другите космонавти той заповяда да останат засега в пещерата и да се заемат с набавянето на кристали от лунит и антилунит, запаси от които трябваше да се занесат на Земята.

Доктор Хапчев каза, че Незнайко се чувствува много зле и затова трябва веднага да се пренесе в ракетата, където може да бъде освободен от тежкия скафандър. Знайко обаче възрази:

— Сега на Луната е нощ. Слънцето е залязло и навън е много студено. Ако ракетата е повредена, то значи и вътре няма да може да се стои без скафандър. По-добре останете с Незнайко засега в пещерата. Тук все пак е по-топло. Ако се убедим, че ракетата е в изправност, ще ви съобщим веднага и вие ще доведете Незнайко при нас.

След като даде нареждане никой да не излиза вън от пещерата, за да не се подлага излишно на действието на космическите лъчи, Знайко тръгна напред, съпровождан от Фуксия, Селдичка и професор Телескопов.

Някои си представят, че когато на Луната е нощ, тогава там е много тъмно и не се вижда нищо. Това обаче не е вярно. Точно тъй, както Луната осветява нашата земя в лунна нощ, така и нашата Земя осветява Луната — с тази разлика само, че нейната светлина е по-силна, понеже земното кълбо е значително по-голямо от лунното. Ако от Земята Луната ни се вижда колкото една средна чиния, то погледната от Луната, Земята има размерите на голяма кръгла тепсия. Науката е установила, че слънчевата светлина, отразена от нашата Земя, осветлява Луната деветдесет пъти по-силно, отколкото отразената от Луната слънчева светлина осветлява Земята. Това означава, че в тази част на Луната, откъдето се вижда Земята, през нощта можеш свободно да четеш, пишеш и рисуваш, както и да се занимаваш с всякаква друга работа.

Щом излязоха от пещерата, Знайко и неговите спътници видяха над себе си черно бездънно небе, обсипано с милиарди блестящи звезди и огромен блестящ диск, светещ с бяла и дори малко синкава светлина. Този именно диск беше нашата Земя, която се виждаше този път не във формата на сърп или полукръг, а като пълен кръг, тъй като Слънцето не я осветяваше отстрани, а направо.

Огряната от земния диск лунна повърхност, както и планините, които се виждаха в далечината, имаха червеникав цвят: от светло-вишнев до пурпурен или тъмночервен. Всичко, което оставаше в сянка, всичко, до което не проникваше светлината, включително и най-малките пукнатини под краката им, блещукаха с изумрудено-зелен цвят. Това се обясняваше със способността на лунните скали да светят под въздействието на невидимите космически лъчи. Накъдето и да погледнеха космонавтите, навсякъде виждаха борбата между двата цвята — червения и зеления; единствено ракетата блестеше в далечината с яркосиня светлина, сякаш беше къс че пролетно, светлосиньо земно небе.

Космонавтите, които останаха в пещерата, решиха да не си губят времето напразно и се заеха да си набавят лунит и антилунит. Ледосекачите и чукчетата дружно зачукаха по скалите. Впрочем никакво чукане не се чуваше, защото звукът, както вече е известно на всички, не се разпространява в безвъздушно пространство.

Измина се около един час в напрегната работа. След малко по радиотелефона се получи нареждане от Знайко да се заведе Незнайко в ракетата. Знайко съобщи, че ракетата не е пострадала от метеоритите, херметичността й не е нарушена, обаче много от приборите се нуждаят от регулиране, а акумулаторите — от смяна на електролита и от зареждане. За всичко това щеше да бъде необходимо не по-малко от дванадесет часа. Ето защо Знайко нареди цялото останало време да се използува за набавяне на лунит и антилунит и за натоварването им на ракетата.

Без да губи нито секунда, доктор Хапчев тръгна на път, возейки пред себе си креслото люлка, в което лежеше Незнайко в своя скафандър. Когато Хапчев най-после стигна до ракетата, Незнайко се почувствува толкова слаб, че не можа да стане от креслото и трябваше да го носят на ръце. С помощта на Знайко, Фуксия и Селдичка доктор Хапчев успя да внесе Незнайко в ракетата. Там му снеха скафандъра, съблякоха го и го сложиха да си легне в каютата.

Освободен от тежкия скафандър, Незнайко усети известно облекчение и дори се опита да стане от леглото, но силите му отново го напуснаха. Обзе го такава слабост, че той едва беше в състояние да си мръдне ръката или крака.

— Каква е тази болест — продума Незнайко. — Струва ми се, че съм налят с олово и тялото ми тежи три пъти повече, отколкото трябва.

— Това не може да бъде — отговори му Знайко. — Ти си на Луната и трябва да тежиш не три пъти повече, а шест пъти по-малко. Виж, ако беше попаднал на планетата Юпитер, там наистина щеше да тежиш три пъти повече или по-точно казано — два пъти и шестдесет и четири стотни повече, отколкото на Земята. А пък на Марс щеше да тежиш три пъти по-малко. Но ако би се озовал на Слънцето…

— Добре де, добре — прекъсна го доктор Хапчев. — Не го затруднявай сега с тези цифри. По-добре погрижи се да отлетим по-бързо.

Знайко излезе и те заедно с Телескопов се заловиха да проверяват електронната сметачна машина. След няколко часа всички: уреди и прибори бяха проверени, но ракетата не можеше да излети, докато не се заредят акумулаторите, от които зависеше точното функциониране на всички бордни съоръжения и на двигателите.

Доктор Хапчев не се отделяше от Незнайко. Виждайки, че той губи сили, докторът се чудеше какво да направи и нервничеше. Наистина, щом включиха безтегловността и ракетата най-после се отправи на път, самочувствието на Незнайко малко се подобри. Но отново не задълго. Скоро той пак взе да се оплаква, че го притиска някаква тежест, макар да беше ясно, че не можеше да има никаква тежест, тъй като той, както и всички останали дребосъчета в ракетата, се намираше в състояние на безтегловност. Доктор Хапчев разбираше, че тези болезнени усещания са резултат на потиснатото психическо състояние на болния и се мъчеше да отвлече Незнайко от мрачните му мисли, като разговаряше ласкаво с него и му разказваше приказки.

Останалите дребосъчета се отбиваха в каютата и всеки се мъчеше да си спомни още някаква приказка, за да я разкаже на Незнайко. Всички мислеха само едно — как да помогнат на болния. След известно време забелязаха, че Незнайко престана да проявява интерес към заобикалящите го и вече не слуша какво му говорят. Очите му бавно блуждаеха по тавана на каютата, а пресъхналите му устни шепнеха нещо. Доктор Хапчев се вслушваше с всички сили, но не можеше да разбере нито дума.

Скоро очите на Незнайко се притвориха и той заспа. Гърдите му продължаваха да се повдигат все така тежко. Страните му се покриха с трескава руменина. Постепенно дишането му се успокои. Гърдите му взеха да се повдигат все по-слабо и по-рядко. На доктор Хапчев му се стори дори, че Незнайко не диша. Той почувствува, че работата е лоша, и грабна ръката на Незнайко. Пулсът му едва се напипваше и беше много бавен.

— Незнайко! — извика изплашен доктор Хапчев. — Незнайко, събуди се!

Но Незнайко не се пробуждаше. Хапчев бързо му пъхна под носа шишенцето с амоняк. Незнайко бавно отвори очи.

— Трудно ми е да дишам — прошепна той с усилие.

Като видя, че Незнайко отново затвори очи, доктор Хапчев го улови за рамото и взе да го разтърсва.

— Незнайко, не заспивай! — викаше той. — Ти трябва да се бориш за живота си! Чуваш ли? Не се предавай! Не заспивай! Ти трябва да живееш, Незнайко! Трябва да живееш!

Щом забеляза, че лицето на Незнайко се покрива с някаква странна бледност, Хапчев отново му грабна ръката. Пулсът не се усещаше. Хапчев притисна ухо към гърдите на болния. Сърцето не се чуваше. Той отново даде на Незнайко да помирише амоняк, но и това не произведе никакво действие.

— Кислород! — извика Хапчев, като захвърли встрани шишенцето.

Винтчо и Болтчо грабнаха гумената възглавничка и се затекоха към газовата камера, където се държаха балоните с кислород, а Хапчев, без да губи нито миг, започна да прави на Незнайко изкуствено дишане. Дребосъчетата, струпани пред вратата на каютата, наблюдаваха с тревога как доктор Хапчев ритмично повдига нагоре ръцете на Незнайко, а после изведнаж ги спуща надолу, притискайки ги плътно към гърдите му. От време на време той спираше за минутка, долепваше ухо към гърдите на Незнайко, мъчейки се да долови биенето на сърцето, и отново продължаваше изкуственото дишане.

Никой не можеше да каже колко време беше изтекло. Всички имаха впечатлението, че то е твърде много. Най-после на Хапчев му се стори, че Незнайко въздъхна. Докторът трепна, но продължи да вдига и спуска ръцете на болния, докато не се убеди, че дишането се е възобновило. Като видя, че Винтчо и Болтчо са донесли възглавничката с кислород, той им каза да пускат по малко кислород от тръбичката около устата на болния.

Дребосъчетата с облекчение забелязаха как страшната бледност започна да изчезва от лицето на Незнайко. Най-сетне той отвори очи.

— Дишай, дишай, Незнайко — ласкаво му каза доктор Хапчев. — Дишай сега сам, миличък! По-дълбоко дишай! И не заспивай, мили мой, не заспивай! Потърпи мъничко!

Той нареди да се дава на болния още известно време кислород, а сам почна да изтрива с кърпа потта от челото си. В това време някое от дребосъчетата погледна през илюминатора и извика:

— Гледайте, братлета, Земята е вече близо!

Незнайко искаше да се повдигне, за да види й той, но от слабост не можа дори да обърне глава.

— Повдигнете ме — пошепна той. — Искам поне още веднаж да видя Земята.

— Повдигнете го, повдигнете го! — разреши докторът.

Фуксия и Селдичка хванаха Незнайко под мишниците и го поведоха към илюминатора. Незнайко погледна през него и видя Земята. Сега тя не изглеждаше такава, както от Луната, а беше като едно огромно кълбо. Светлите петна по него бяха материците, а тъмните — моретата и океаните.

Около земното кълбо имаше светещ ореол, който го обвиваше като топло, меко, пухено одеяло. Докато Незнайко гледаше навън, Земята видимо се приближаваше и вече не можеше да се обхване с поглед цялото земно кълбо.

Щом видяха, че Незнайко се е изморил и диша тежко, Фуксия и Селдичка го понесоха обратно към леглото, но той им каза:

— Облечете ме!

— Добре, добре! — каза доктор Хапчев. — Първо си почини малко. Ей сега ще те облечем.

Фуксия и Селдичка го сложиха на леглото, облякоха му оранжевата рубашка и светложълтите панталони, обуха му чорапите и обувките, завързаха му на врата зелената връзка и дори му сложиха на главата неговата любима синя шапка.

— А сега носете ме! Носете ме! — зашепна с пресеклив глас Незнайко.

— Но къде да те носим, миличък? — учуди се Хапчев.

— На Земята! Бързо! Трябва ми Земята!

Хапчев видя, че Незнайко отново диша трескаво, целият трепери и рече:

— Добре, добре, ей сега, миличък! Носете го в кабината.

Фуксия и Селдичка изнесоха Незнайко от каютата. Доктор Хапчев отвори вратата на асансьора и четиримата слязоха в задната част на ракетата. След тях се спуснаха Винтчо, Болтчо, професор Телескопов и останалите дребосъчета. Незнайко видя, че Фуксия и Селдичка се спряха пред вратата и се разтревожи:

— Носете ме, носете ме! Какво правите?… Отворете вратата!… Искам на Земята! — шепнеше той, ловейки жадно въздуха с уста.

— Ей сега, миличък, почакай! Сега ще отворим — отговори Хапчев, мъчейки се да успокои Незнайко. — Ей сега, миличък, ще попитаме Знайко дали можем да отворим вратата!

Сякаш в отговор на думите му същия миг от високоговорителя се чу гласът на Знайко, който продължаваше да стои на своя пост в кабината за управление.

— Внимание! Внимание! Започваме да се приземяваме! Пригответе се за включване на тежестта. Всички да се приготвят за включване на тегловността!

Дребосъчетата, които не успяха да съобразят какво ще стане, изведнаж почувствуваха силна тежест. Това им подействува като удар, който ги свали на пода. Винтчо и Болтчо първи разбраха станалото. Те скочиха на крака и вдигнаха болния Незнайко. Доктор Хапчев и професор Телескопов помогнаха на Фуксия и Селдичка да станат.

Още не свикнали с усещането на тежест, последва втори удар и всички отново се намериха на пода.

— Земя!… Пригответе се за слизане! — раздаде се гласът на Знайко. — Отворете вратата на шлюзовата камера!

Професор Телескопов, който се намираше най-близо до изхода, решително натисна бутончето. През отворената врата блесна слънчев лъч.

— Носете ме, носете ме! — извика Незнайко и протегна ръце към светлината.

Винтчо и Болтчо го изнесоха на ръце и почнаха да слизат с него по металическата стълбичка. Дъхът на Незнайко секна, като видя синьото небе с бели облаци по него и сияещото слънце във висините. Чистият въздух го опияни. Всичко сякаш заплува пред очите му: и изумруднозелената ливада, изпъстрена с жълти глухарчета, бели лайкучки и сини звънчета, и дърветата с трептящите от вятъра листа, и синеещата се в далечината сребриста повърхност на реката.

Когато Винтчо и Болтчо стъпиха на Земята, Незнайко страшно се развълнува:

— Пуснете ме! — извика той. — Пуснете ме и мене на Земята!

Винтчо и Болтчо внимателно изправиха Незнайко и му помогнаха да стъпи на Земята.

— А сега водете ме! Водете ме! — викаше Незнайко.

Винтчо и Болтчо полекичка го поведоха, поддържайки по-грижливо под мишниците.

— А сега ме пуснете! Пуснете ме! Мога сам!

Тъй като Винтчо и Болтчо се страхуваха да го пуснат, Незнайко се опита да се измъкне от ръцете им и дори посегна да удари Болтчо. Тогава те го пуснаха. Незнайко направи няколко неуверени стъпки, но изведнаж рухна на колене, простря се на земята и като притисна лице към нея, почна да я целува. От очите му потекоха сълзи. И той прошепна:

— Майчице моя, земьо моя мила! Никога няма да те забравя!

Ясното слънце ласкаво го топлеше със своите лъчи, свежият ветрец разбъркваше косите му, сякаш го милваше по главата. И на Незнайко му се струваше, че в гърдите му нахлува някакво голямо, огромно чувство. Той не знаеше как се нарича това чувство, но разбираше, че то е хубаво и че по-хубаво от него няма на света. Незнайко се притисна към Земята като към родно, близко същество и усети как силите му отново се възвръщат и болестта му изчезва от само себе си.

Най-после той изплака всичките сълзи, които се бяха набрали в душата му, и се изправи. Незнайко се засмя весело, когато видя своите другари, които радостно приветствуваха родната Земя.

— Е, братлета, това е то! — радостно извика той. — А сега можем отново да тръгнем на някакво пътешествие!

Ето какво дребосъче беше този Незнайко!