Четвърта главаНеочакваното откритие


Когато остана самичък в кухнята, Болтчо си рече на ума: — Докато Винтчо търси котела, аз ще успея да си почина малко.

Той се настани удобно на стола, метна крак връз крак и започна почивката си. Впрочем тъй му е само думата, защото почиваше си само тялото на Болтчо, а в това време неговият буден ум нито за минутка не преставаше да работи. Живите, подвижни очички на Болтчо през цялото време се въртяха насам-нататък. Всеки предмет, който попадаше пред очите му, го навеждаше на някаква остроумна мисъл. Той хвърли поглед върху прикованите за пода обувки на Винтчо и си помисли:

„Жалко че от кухнята трябва да се излиза бос. Няма да отковаваме обувките си всеки път я! Но ако се заковат за пода галоши, обувките могат да се оставят на краката. Влезеш в кухнята, пъхнеш крака в галошите и си работиш — сцеплението ще бъде достатъчно. Гениална мисъл.“

Известно време Болтчо се наслаждаваше на хрумналата в главата му гениална мисъл. После си каза:

— Но галошите могат да се използуват още по-рационално. В къщи сме шестнадесет дребосъчета, всеки от нас има по един чифт галоши, значи всичко тридесет и два галоша. Ако се заковат из стаите и коридорите всички тези галоши на една крачка разстояние един от друг, ще можем тогава удобно да се разхождаме из стаите: пъхнеш крак в единия галош — направиш крачка, пъхнеш крак в другия галош — направиш още една… Изключително гениална мисъл!

Болтчо искаше да изтича и да разкаже на Знайко за своето ново изобретение, но веднага забрави за това, тъй като в ума му нахлуха вече нови мисли.

— При сегашното състояние на безтегловност всичко ще бъде различно от това, което беше преди — продължаваше да разсъждава той. — Да вземем например най-обикновения стол. На такъв стол може да се седи само ако обувките се заковат за пода. Това не е остроумно! В бъдеще ще се появят нови столове със стремена. На тях ще може да се седи като на кон. Седнеш на стола, пъхнеш крака в стремената и си работиш спокойно — няма опасност да отлетиш. Страшно гениална мисъл! Освен това столовете трябва да бъдат въртящи се.

В главата на Болтчо просто кипеше от мисли. Очите му възбудено горяха, върху лицето му блуждаеше щастлива усмивка.

В това време Знайко отново се появи в кухнята.

— Какво става тук? — извика той с раздразнение. — Къде е закуската?

— Каква закуска? — попита Болтчо, откъснат внезапно от мечтите си.

— Я го вижте вие него! — с възмущение извика Знайко. — Дори забравил, че трябва да приготви закуската! Къде е Винтчо?

— Винтчо ли?… Отиде за онова… за херметическия котел.

— Че то има вече цял час, откак е отишъл за котела. Толкова ли е трудно да го донесе?

— Аз ей сега ще отида да го намеря — каза Болтчо и почна да се придвижва към вратата.

— На Знайко обаче му се стори подозрително, че Винтчо се е забавил толкова. Като видя, че Болтчо стигна вече до външната врата, той извика уплашено:

— Стой! Да не си посмял да излизаш на двора!

— Защо? — попита Болтчо.

— Пази се, ти казвам! — ядосано извика Знайко. — Сега трябва да се действува извънредно предпазливо. Та нали се намираме в състояние на безтегловност? Кой знае накъде ще полетиш, щом се намериш под открито небе. Най-малкият тласък — и ще хвръкнеш право в космоса!

Знайко се придвижи до външната врата, улови се за дръжката й, надникна в двора и почна да вика:

— Винтчо, Винтчо!

Винтчо не отговаряше.

— Да не би да е полетял в космоса? — уплашено попита Болтчо.

Незнайко, който в това време се показа в коридора, чу думите на Болтчо.

— Я гледай ти! Винтчо отлетял в космоса! — измърмори Незнайко и веднага закрещя, колкото му глас държи: — Братлета, беда! Винтчо отлетял в космоса!

Всички се разтревожиха и се спуснаха към входната врата.

— Назад! — извика Знайко. — Не се приближавайте до вратата! Опасно е!

— Къде е Винтчо? Какво се е случило с Винтчо? — питаха дребосъчетата развълнувано.

— Нищо се не знае още — отвърна Знайко. — Знае се, че е тръгнал за работилницата и не се е върнал оттам.

— Някой трябва да отиде в работилницата, може би той е още там — каза Палитро.

— Как ще отиде, когато сме в състояние на безтегловност — избърбори Мърморко.

— Я донесете тук едно по-дълго въже! — заповяда Знайко.

Заповедта беше изпълнена моментално. Знайко завърза единия край на въжето около кръста си, а другия край върза за дръжката на вратата и строго каза:

— Слушайте, никой да не смее да излиза от къщи! Стига ни, дето Винтчо е изчезнал!

Знайко придаде на тялото си наклонено положение, отблъсна се силно с крака от прага и полетя по направление на работилницата, която се намираше недалеч от къщата. Той не пресметна много добре силата на тласъка и се издигна по-високо, отколкото трябваше. Прелитайки над работилницата, той се хвана за ветропоказателя и това спря полета му. Знайко се спусна по водосточната тръба, отвори вратата и влезе в работилницата. Дребосъчетата напрегнато следяха действията му. След една минута Знайко се подаде от работилницата.

— Няма го тук — извика той. — Но изглежда и да не е идвал. Ей сега ще погледна в беседката.

С един скок Знайко стигна до беседката и, надникна вътре. Винтчо го нямаше и там.

— Май че най-добре ще бъде да се покатеря върху покрива на къщата и оттам да погледна наоколо. Отгоре винаги се вижда по-хубаво. Я ме притеглете с въжето към къщата! — извика Знайко.

Дребосъчетата задърпаха въжето и притеглиха Знайко обратно към къщата. За миг Знайко се покатери по водосточната тръба върху покрива и тъкмо се готвеше да се огледа наоколо, когато неочакван порив на вятъра го издуха от покрива и го отнесе встрани. Това не уплаши Знайко, тъй като той беше уверен, че другарите му веейки момент могат да го придърпат с въжето обратно.

— Така дори е по-добре — помисли си Знайко, когато летеше над земята като на въртолет. — Аз много по-внимателно ще разгледам всичко наоколо.

Той обаче не успя да разгледа нищо, тъй като в следващия момент стана нещо, което никой не очакваше. Без да долети до оградата, Знайко изведнаж започна стремително да пада, сякаш някаква сила неочаквано го беше дръпнала надолу. Той тупна отвисоко, като се просна на земята и не можа да съобрази дори какво се беше случило. Усещайки страшна тежест в тялото си, той с мъка се изправи на крака и се огледа наоколо. Учуди се, че отново стои твърдо на краката си.

— Я гледай ти! Изглежда че отново придобих тегло! — измърмори Знайко.

Той се опита да вдигне най-напред едната, после другата си ръка, опита се да направи една-две крачки… Ръцете и краката трудно му се подчиняваха, сякаш бяха налени с олово.

„Може би усещането на голяма тежест да е следствие на бързия преход от състоянието на безтегловност към нормалното състояние“ — помисли си Знайко.

Той видя, че другарите му изплашено го гледат от вратата на къщата и им извика:

— Братлета, вижте, тук няма безтегловност!

— А какво има там? — попита някой.

— Тук има тегловност. Върху мене отново действува земното притегляне. Погледнете: аз стоя на краката си… ходя… скачам!

Знайко направи няколко крачки и се опита да подскочи. Всъщност нищо не излезе от скока му. Той не можа да откъсне крака от земята.

Точно в това време иззад стобора се чу някакъв жален стон. Знайко се ослуша и му се стори, че някой го вика за помощ. Без да му мислиш много-много, Знайко се завтече и поиска да се покатери по стобора, но не успя. Земното притегляне продължаваше да действува върху него със страшна сила. Чул ясно вика за помощ, Знайко откърти една дъска и надникна през дупката. Недалеч от стобора той видя, че на земята лежи Винтчо. Винтчо също го забеляза.

— Как си попаднал тук? — попита Знайко, като изтича до него.

— Аз исках, разбираш ли, да отворя входната врата; и тя се отвори. Че като излетях тогава, разбираш ли…

— Защо не ми отговаряше? Аз тук те викам, викам!

— А пък аз нищо не чух, сигурно съм изгубил съзнание.

Знайко хвана Винтчо под мишниците, метна го на гърба си и го помъкна към къщи. След като направи няколко крачки, Знайко почувствува, че пак олеква. При следващата крачка Знайко неочаквано се откъсна от земята и полетя заедно с Винтчо във въздуха.

— Що за чудо! Отново изпаднах в безтегловност — помисли Знайко.

Той се смути в първия момент, но после си спомни, че е вързан с въже, и извика:

— Братлета, издърпайте ни по-бърже при вас!

Щом видяха, че Знайко и Винтчо летят все по-нагоре и по-нагоре, дребосъчетата уловиха края на въжето и задърпаха Знайко към къщи. Знайко беше хванал здраво Винтчо за яката, за да не му се изплъзне от ръцете. След миг и те бяха вътре в помещението. Всички искаха по-скоро да видят Винтчо, но доктор Хапчев каза:

— Я си вървете, по-право омитайте се всички оттук. А болния веднага сложете на легло, ще трябва да го прегледам.

Дребосъчетата помъкнаха Винтчо по коридора.

— Ох, братлета, по-полека! — молеше се Винтчо. — Краката ме болят!

Най-после го домъкнаха до стаята му, сложиха го да си легне и го привързаха за кревата с въже. Хапчев се зае да го преглежда. Той дълго чука с пръсти болния по краката, ръцете, гърдите и дори по главата, като се вслушваше в звука, който те издаваха. След това каза:

— Ще трябва да полежиш, мили приятелю… Е-е… М-м-м… в леглото. Но ти не се бой, нищо страшно няма. Просто до известна степен си строшил краката.

— Как тъй съм строшил до известна степен краката си? — попита го Винтчо.

— Е, тъй… м-м-м… ударил си краката силно и от това се е получило… м-м-м… известно разтягане на сухожилията и… м-м-м… известно разместване на ставите… М-м-да-а! След известно време болките в ставите ще утихнат и ти отново ще можеш до известна степен да ходиш… Разбира се, ако това се наложи.

— Защо ако се наложи? — разтревожи се Винтчо.

— Е, защото, ако състоянието на безтегловност продължи, ние няма да имаме никаква нужда да ходим. Ще летим до известна степен.

— Е, добре — отвърна Винтчо, — а не мога ли аз до известна степен да хапна нещо, а? От снощи не съм ял.

— Слушай, какво става там със закуската? — обърна се Хапчев към Болтчо.

— Поради състоянието на безтегловност закуската още не е готова — рапортува Болтчо. — Но понеже Знайко откри място, където няма да се намираме в безтегловност, ще се доберем дотам и бърже ще приготвим закуската на огън.

— Ти, драги, чуй какво ще ти кажа аз — рече доктор Хапчев. — Недей приготвя закуска. Сега е вече време да обядваме. По-добре приготви направо обед, а на болния засега ще дам хляб със сладко.

Хапчев отиде за хляб и сладко, а Болтчо се привърза с въжето и се добра до края на двора. Като почувствува, че отново е придобил тегло, той завърза въжето за оградата и извика на другарите си:

— Слушайте какво, донесете ми тук дърва, кибрит, тенджери, чайник, тиган; донесете и продукти!

Държейки се за опънатото през двора въже, дребосъчетата започнаха да носят на Болтчо всичко, което можеше да му потрябва при сготвянето на обеда.

Всички работеха много енергично, тъй като бяха огладнели здравата. Не взимаха участие в работата само болният Винтчо и Шишко, който продължаваше да се люлее насам-нататък под тавана в трапезарията. Знайко каза, че Шишко е загубил навярно способността си да се ориентира в пространството и не е съумял да се приспособи към състоянието на безтегловност. В действителност Шишко прекрасно се беше приспособил към безтегловността, но понеже беше извънредно хитър, реши да крие това. Докато всичките му другари работеха, той летеше лекичко из стаята и лакомо лапаше грисената каша, която се беше изсипала от тенджерата и плаваше на топки из стаята. За кратко време успя да изяде сам-самичък цяла тенджера с каша, от която не остана и следа.

— Ето ме сит и доволен. Повече нищо не ми трябва! — каза си самодоволно Шишко. — А другите нека се трудят, щом им харесва.

Докато дребосъчетата приготвяха обеда, Знайко се завърза с въжето и почна да наблюдава в двора земното притегляне. Оказа се, че състоянието на безтегловност се наблюдаваше само на двадесет-тридесет метра около къщата. Това беше зоната на безтегловността, както я нарече Знайко. Зад нея започваше зоната на земното притегляне, или зоната на тегловността, както я нарече Знайко. Преминеш ли зоната на безтегловността с помощта на въже, навлизаш в зоната на тегловността, а излезеш ли от пътната врата, можеш да тръгнеш съвсем безопасно по улицата, накъдето си щеш.

След като установи тези научни факти, Знайко каза на Хапчев:

— Сега трябва да разберем дали безтегловността съществува само при нас или се наблюдава и в други части на града. Направи веднага една обиколка из града и разузнай: не е ли забелязвал някой от останалите жители признаци на безтегловност, виене на свят, изпитвал ли е някой усещането, че виси надолу с главата. Всички тези сведения ще ни помогнат да изясним причините на това загадъчно явление. Мисля, че засега не трябва да казваме никому за нашето състояние на безтегловност. Щом се разчуе в града, всички ще довтасат при нас и трудно е да се каже какво може да стане тогава. Добре че с Винтчо всичко мина, общо взето, благополучно, пък и аз трябва да призная, само по едно чудо не си строших краката. Налага се да бъдем крайно предпазливи по отношение на това още недостатъчно, проучено природно явление.

Докато Хапчев обикаляше из града, другарите му приготвиха яденето и почнаха да обядват на същото място под открито небе. Това беше особено приятно, защото на чист въздух апетитът е винаги по-добър. Разбира се, най-напред нахраниха болния Винтчо. Това не беше лесна работа, защото се наложи да го хранят в състояние на безтегловност. Болтчо беше решил да свари за болния специална диетична супа-пюре. Но най-остроумното беше, че Болтчо беше измислил да налее тази супа в чайника, който обикновено служеше за запарване на чай. Чайникът беше плътно захлупен отгоре с капаче и затова супата не се изплискваше, когато попадаше в състояние на безтегловност. На болния оставаше само да налапа чучурката на чайника и полекичка да смуче супа. Храненето по този начин ставаше бързо и при това нищо не се разливаше.

Болтчо беше измислил за Винтчо една каша — нито много рядка, нито много гъста. Такава каша добре прилепваше към чинията и затова можеше свободно да се пренася от едно място на друго, както и да се гребе с лъжица, без да има опасност, че ще се свлече от чинията и ще почне да плава в пространството. За десерт имаше желе от боровинки, което също беше поднесено на Винтчо в чайника.

След като нахраниха Винтчо, дребосъчетата точно по същия начин нахраниха и Шишко, който, както казахме вече, беше изгубил не само теглото си, но заедно с него и остатъците от своята съвест, без да загуби при това обаче апетита си.

Малко по-късно се върна от обиколката си доктор Хапчев и съобщи на Знайко, че никъде в града не е констатирал състояние на безтегловност. Животът на дребосъчетата, каза той, си тече както обикновено. Никой не е наблюдавал никакви загадъчни явления и не е изпитвал никакви болезнени усещания.

Съобщените от Хапчев факти накараха Знайко сериозно да се замисли. Стори му се странно, че зоната на безтегловност се ограничаваше само в техния двор.

— Вероятно зад това се крие някаква причина. Но каква е тя? — блъскаше си главата Знайко.

Той заръча на другарите си да бъдат по-внимателни и тръгна към стаята си, за да си почине след обяда и да помисли на спокойствие. Знайко искаше да легне на кушетката, както беше свикнал, но се сети, че в състояние на безтегловност това може да стане само ако се привърже с въже, което е много трудно, пък и не се налага. Знайко се простря с цялата си дължина над кушетката, постави тялото си в хоризонтално положение, за да може да вижда стаята в обикновения й вид, така че нищо да не отвлича вниманието му и се замисли:

— Странно е, че зоната на безтегловност сякаш представлява кръг, в чийто център се намира нашият дом — рече си Знайко. — По този начин ние се намираме като че ли в центъра на безтегловността. Може би този център е тъкмо тук, където се намирам аз, или пък някъде съвсем близо? Дали причината за безтегловността не се крие именно в центъра?

За миг на Знайко му се стори, че се е приближил до разрешението на задачата, но изведнаж мисълта му се отклони рязко в друга насока:

— Как се стигна до състоянието на безтегловност? Как започна всичко? Я да си припомним — каза Знайко, сякаш разговаряше с невидими събеседници. — Това започна сутринта. Най-напред всичко си беше както обикновено… Аз разтребвах стаята, после сложих в шкафа лунния камък, после… после… Но какво стана после? Та именно тогава настъпи и състоянието на безтегловност!

Мисълта на Знайко трескаво заработи.

„Да не би пък тайната на безтегловността да е свързана с лунния камък?“ — внезапно блесна в главата му догадка.

„Че какво, това предположение е съвсем правдоподобно — мислено си отговори Знайко. — Какво всъщност представлява лунният камък? Никой не знае какво представлява той. Знае се само, че това е вещество с някакви странни свойства… Може би между другите си свойства той притежава и свойството да унищожава теглото на предметите… Но пък лунният камък е вече отдавна у мене. Защо това му качество не се е проявило досега?… Може би то не се е проявило, защото лунният камък се е намирал не там, където е сега? Може би способността на лунния камък да унищожава теглото на предметите зависи от мястото, където се намира той?“

Дишането на Знайко сякаш секна за миг. Той почувствува, че е попаднал на много важна мисъл и напрегна всичките си умствени способности, за да я задържи в главата си.

— Ако е така — рече си той, мъчейки се да прогони всички други мисли, които го обсаждаха, — ако безтегловността зависи от местонахождението на камъка, то тя трябва да изчезне веднага щом извадим камъка от шкафа.

Знайко се почувствува на прага на велико откритие и дори се разтрепери от вълнение.

— Е та какво — измърмори той. — Ще направим опит!

Знайко се отблъсна лекичко от стената и като заплава с ръце и крака, почна да се придвижва към шкафа, където пазеше колекцията си от минерали.

— Хайде тогава да направим опит, хайде да направим опит — повтаряше той, сякаш се боеше да не забрави какво точно се готви да направи.

Вълнението обаче му попречи да пресметне съвсем точно движенията си и затова преди да стигне там, където трябваше, той извърши цяло околосветско пътешествие из стаята. Щом се приближи най-после до шкафа, Знайко се улови за вратичката му и увисна пред него в хоризонтално положение, като риташе с крака във въздуха.

— Какво пък, ще направим опит! — решително каза той.

И в този миг в главата му проблесна мисълта:

„Ами ако от този опит не излезе нищо? Ами ако безтегловността не изчезне?“

Тази мисъл подействува на Знайко като леден душ. Някакви тръпки го полазиха по гърба, в гърдите сърцето му се разтуптя силно и той, без да мисли вече какво върши, отвори шкафа и взе от долната поличка лунния камък.

Онова, което последва, съвсем убедително показа веднага, че всички научни предположения на Знайко бяха правилни. Щом лунният камък се намери в ръцете му, Знайко усети нещо като силен удар в гърба. Той се строполи на пода, като при това удари доста силно коленете си и се просна по корем, сякаш нещо го беше притиснало отгоре. В същия миг се чу грохот. Отвсякъде се посипаха върху пода предмети, които преди това плаваха във въздуха в състояние на безтегловност. Къщата се разлюля като при земетресение. Знайко замижа от страх. Стори му се, че таванът всеки момент ще се сгромоляса върху него. Когато отвори най-сетне очи, той видя, че стаята беше приела обикновения си вид, ако не се смятат безразборно нахвърляните наоколо книги.

Щом се изправи на крака и почувствува отново обичайното си тегло, Знайко погледна лунния камък, който държеше в ръцете си.

— Виж ти къде била причината! — радостно възкликна той. — Но защо безтегловността настъпва само тогава, когато лунният камък се намира в шкафа? Да не би състоянието на безтегловност да се дължи на това, че отделяната от лунита енергия влиза във взаимодействие с някакво вещество, което се намира в колекцията от минерали? Но как да се разбере кое е това вещество?

Знайко смръщи чело и отново се замисли дълбоко. В главата му отначало се въртяха някакви съвсем неясни мисли. Всяка от тях приличаше на облак или на голямо безформено петно върху стената, което колкото и да гледаш, не можеш да определиш на какво прилича. И внезапно една напълно ясна, определена мисъл озари мозъка му: „Трябва да се изваждат от шкафа един по един всички минерали, които се пазят там. Извади ли се веществото, което влиза във взаимодействие с лунита, безтегловността ще изчезне и ние ще разберем кое е това вещество.“

След като сложи лунния камък в шкафа и почувствува, че отново е настъпила безтегловност, Знайко започна да вади сложените в шкафчето минерали и да следи ще се появи ли земното притегляне. Най-напред той измъкна минералите от долната полица. Там имаше планински кристал, фелдшпат, слюда, лимонит, меден пирит и сяра. След тях идваха пиритът, халкопиритът, цинковата бленда, галенитът и др. Като извади минералите от долното отделение, Знайко се залови за тези, които лежаха в горното. Най-сетне всички минерали бяха извадени, но състоянието на безтегловност не изчезваше.

Знайко беше страшно разочарован и както се казва, падна духом. Той вече се готвеше да затвори вратичката на шкафа, но в този момент забеляза в самия ъгъл, на долната полица още едно камъче, което преди това не беше видял. Това беше парченце магнетит. Изгубил вече надежда в успеха на своя опит, Знайко протегна ръка и извади от шкафа магнетита. В същия миг той почувствува, че силата на тежестта го дръпва надолу и той отново се простря на пода.

— Значи безтегловността се появява вследствие взаимодействието между магнитната енергия и енергията на лунния камък — извика Знайко.

Той стана от пода и извади от чекмеджето разтворената сметачна линийка. На единия край на тази линийка той прикрепи лунита, а на другия — магнетита и започна предпазливо да доближава двата им края. Когато лунният камък се приближи до магнетита на същото разстояние, както в шкафчето, безтегловността настъпи отново.

— Както виждаме — заговори Знайко, сякаш четеше лекция пред някакви невидими слушатели, — както виждаме, безтегловността се появява тогава, когато лунният камък и магнетитът се намират на определено разстояние. Това разстояние може да се нарече критическо. Щом разстоянието между двата минерала се увеличи, безтегловността изчезва и земното притегляне започва отново да действува върху нас.

Сякаш за да докаже думите си, Знайко раздалечи краищата на линийката и в същия момент усети как силата на тежестта го дръпна надолу. Колената му се подгънаха и той се свлече като подкосен на пода. Знайко обаче не се смути. Напротив, той тържествуващо се усмихна и каза:

— Ето това е приборът за безтегловност! Сега безтегловността е в ръцете ни и ние ще я управляваме!

Загрузка...