Незнайко на Луната

Петнадесета главаРаботата се нарежда

Докато Мигача тичаше из града, за да урежда рекламирането на дружеството, Шмекерленд се беше заврял в магазина си, където продаваше разнокалибрените си стоки, а в кантората се мяркаше рядко. Неговата вяра в успеха на започнатата работа се беше постепенно разколебала и той не искаше да губи сигурните доходи, които му носеше търговията. В кантората непрекъснато стояха само Незнайко и Козлето. Отначало Незнайко важно седеше на масата и очакваше купувачи на акциите. Пред него имаше дебела тетрадка с твърда, картонена корица и автоматична писалка. Върху тетрадката беше написано с красиви букви: „Приходно-разходна книга“. Едното от чекмеджетата на масата беше натъпкано догоре с приготвените за продажба акции. Другото чекмедже беше предназначено за получаваните от продажбата пари. Засега това чекмедже беше празно и колкото повече дни минаваха, толкова по-малка ставаше надеждата, че в него ще се появят някога пари.

Козлето дежуреше най-напред редовно в коридора пред вратата на кантората, но като видя, че няма купувачи, пресели се вътре в кантората и двамата с Незнайко, седнали на мекото канапе, по цели дни играеха на морски шах и разговаряха за различни неща. От нямане какво да прави Незнайко често гледаше окачената на стената картина със странни кривулици и заврънкулки и все се мъчеше да разбере какво представлява тя.

— Ти, братле, по-добре не гледай тази картина — казваше му Козлето. — Не си блъскай главата напразно. И без това нищо няма да разбереш. Всички художници у нас рисуват така, защото богаташите купуват само такива картини. Един ще наплеска ей такива на заврънкулки като тези, друг ще изобрази някакви непонятни завъртулки, а трети направо ще налее рядка боя в легена, ще я плисне върху платното и по този начин ще се получи някакво нелепо, безсмислено петно. Погледнеш това петно и не можеш да разбереш нищо! Просто отвратително! А богаташите гледат това и отгоре на всичко го хвалят: „На нас не ни трябва — казват те — картината да бъде ясна. Съвсем не искаме някакъв си там художник да ни учи на нещо. Богатият разбира всичко и без художника, а на бедняка не му трябва много-много да разбира. Затова е и бедняк — за да не разбира нищо и да живее в невежество.“ Виждаш ли как разсъждават?… На мене ми беше дошло до гуша от такива разсъждения, когато работех у един фабрикант на сапун. Има един такъв — казва се Мръсинг. Само че аз не работех във фабриката му, а в къщи. Бях огняр. Ех, братле, нагледах се поне как живеят тези богаташи! Къщата му огромна! Стаите му брой нямат! Само двадесет и пет печки трябваше да паля, без да смятаме камините! Господин Мръсинг не искаше в къщата си парно отопление. Камините, казваше той, придават по-разкошен вид. Десет автомобила имаше. А костюми — колкото искаш! Когато се готви да отиде някъде на гости, по два часа мисли кой костюм да облече. Честна дума ти давам, не лъжа! А колко много прислужници имаше! Един готви, друг поднася яденето на масата, трети мие съдовете, четвърти чисти с прахосмукачка килимите. Само шофьори — пет души. Докато единият разхожда с автомобила господин Мръсинг, останалите четирима играят шах в стаята, до входа. Сутрин, щом се събуди, господин Мръсинг веднага натиска електрическия звънец, за да му донесат да се облече. Донесат му дрехите значи, почнат да го обличат, а той само си подава ръцете и си протяга краката. Поканват го после да седне пред огледалото, залавят се да го сресват, намажат носа му с вазелин, за да добие хубав цвят, а той само седи и мига — друга работа няма. Огладнее ли, тъй както си седи пред огледалото, там и закусва. А обедът му — два часа. Да не мръдна от мястото си, ако те лъжа! Потъркаля се после на дивана и тръгне по гости или с колата си на разходка. Вечер му се изсипят приятели и приятелки: Пот да свирят и да танцуват. Така се развилняват, че изпотрошават всички мебели, счупват рояла и чак тогава си отиват по домовете. А после си спомнят за това и казват: „Ех, че хубавичко се повеселихме тогава!“

— Ами защо ще трошат мебелите? — учуди се Незнайко.

— Е, така са свикнали. Не знаят какво да правят от скука и затова значи хайде да чупим мебелите. Така и пишат в поканите си: „Заповядайте у нас на прием. Ще бъдат изпочупени дванадесет кресла, четири плюшени канапета, два рояла, една разтегателна маса и всичките прозорци. Начало шест часа. Молим бъдете точни!“

— Е-е, ами после те без мебели ли остават? — попита Незнайко.

— Ама че си смешен! Купуват си нови мебели.

— Само дето напразно си хвърлят парите! — измърмори Незнайко. — По-добре да ги дадат на бедните.

— Има да чакаш! Те не обичат да дават нищо на бедните. Не им е интересно.

— Е, ами на този Мръсинг само това ли му беше работата — да се търкаля по канапетата и да чупи мебелите? — попита Незнайко. — А кога управлява фабриката си?

— Че какво му е да я управлява? Той си има управител за това. Веднаж седмично управителят идва при него и му дава отчет. А той, щом види, че доходите му са се намалили, веднага изгонва управителя и си назначава нов. Тогава новият почва да се старае да увеличи доходите му: намалява надниците на работниците, увеличава цената на сапуна. По този начин самият Мръсинг не прави нищо, а само трупа парички. Няколко милиона е спечелил вече.

— А защо им са на богаташите толкова пари? — учуди се Незнайко. — Може ли един богаташ да изяде няколко милиона?

— Да ги изяде — прихна да се смее Козлето. — Да беше само яденето! А то след като богаташът си напълни тумбака, почва да насища и своята суетност.

— Какво, значи това суетност? — не го разбра Незнайко.

— Е, така се казва, когато някой иска да хвърли прах в очите на другите. Например един богаташ си построи голяма къща, а друг види това и си каже: „Аха, ти такава къща си построил… Аз пък ще издигна два пъти по-голяма!“ Един се сдобие с готвач и лакей, а друг каже: „Е, аз пък ще си взема не само готвач и лакей, но и портиер.“ Един наеме десетина прислужника, а друг рече: „Тогава аз ще наема двадесет и отгоре на това ще си поставя на двора будка, а вътре — пожарникар с каска!“ Някой си купи три автомобила, а друг — веднага пет! И отгоре на това се хвали: „Аз, казва, съм по-горе от него. Той има само три автомобила, а аз — цели пет!“ Всеки, разбираш ли, иска да покаже, че стои по-горе от другите, а понеже умът, добротата и честността не се ценят у нас, то те се хвалят един през друг само с богатството си. И тук вече няма никакви граници. Суетата е такова нещо, което не може да се насити. И самият аз, братле, разбрах какво мръсно нещо е тя. Защото не винаги съм бил бедняк. Наистина не бях и богаташ. Просто си имах постоянна работа. Бях постъпил в един завод и печелех прилично. Взех дори да си отделям по някоя и друга пара за черни дни в случай, че остана отново без работа значи. Само че ми беше трудно, разбира се, да се удържа и да не изхарча парите. А освен това всички взеха да ми говорят, че трябва да си купя кола. Аз им казвах: „Защо ми е кола? Мога да вървя и пеш.“ А те ми отговарят: „Срамота е да се върви пеш. Само бедняците вървят пеш. При това кола може да се купи и на изплащане. Внесеш една малка сума и получиш кола, а после всеки месец ще изплащаш по малко, докато изплатиш цялата сума.“ Аз значи така и направих. Нека всички си представят, че и аз съм богаташ, мислех си тогаз. Заплатих първата вноска и получих колата. Качих се аз на нея, потеглих и веднага се обърнах в една ка-а-ха-ха-навка (от вълнение Козлето взе дори да заеква). Ко-о-лата повредих, разбираш ли, крака си счупих и още четири ребра отгоре. Цели три месеца се лекувах после. Всичките си спестявания по лекари изхарчих. Оздравях все пак, само че оттогава, щом почна да се вълнувам, съвсем не мога да к-к-ка-жа думата к-к-ко-ола. Всеки път казвам к-к-ко-ола.

— Е, ами поправи ли после колата? — попита Незнайко.

— Какво приказваш! Докато боледувах, изгониха ме от завода. А в това време трябваше да платя и вноската за колата. Но пари нямам! Е, казват ми: „Върни тогава к-к-ко-лата обратно“. Аз отговарям: „Вървете си я вземете от ка-а-ха-ха-навката“. Искаха да ме съдят, че съм повредил колата, но като видяха, че и без това нищо не могат да ми вземат, престанаха да се занимават с мене. И тъй, останах и без кола, и без пари.

Козлето разказваше множество подобни истории. Животът му изобилствуваше с разни приключения. Незнайко го слушаше с интерес и никога не скучаеше с него.

Веднаж Незнайко и Козлето си седяха както обикновено и разговаряха. Неочаквано вратата се отвори. Те помислиха, че идва Мигача, но в кантората влезе едно непознато дребосъче. То беше облечено във вехта риза, с протрити на лактите ръкави. Някога ризата е била синя, но от продължителна употреба тя се беше обезцветила и побеляла, особено на раменете. Панталоните му бяха с някакъв неопределен мръсносив цвят и оръфани отдолу, а на коленете му се мъдреха две грижливо направени четириъгълни кръпки от черен плат. На главата си имаше вехта сламена шапка с дупка на най-видното място и с изпокъсана, сякаш изгризана по края периферия, изпод която се подаваха побелели коси.

Незнайко неволно се усмихна, като видя тази маскарадна премяна, но усмивката му моментално изчезна, щом погледна лицето на новодошлия. То беше слабо, сякаш изсъхнало, и мургаво като у дребосъчетата, които по цял ден работят на открито. Изразът на лицето му беше строг. Особено поразяваха очите му. Те гледаха изпод побелелите, вежди напрегнато и с тревога, но в същото време с достойнство и с някаква смесица от болка и укор. Незнайко престана да се усмихва, когато срещна погледа на тези печални очи, пък и никой друг не би могъл да се усмихва.

След като поздрави Незнайко и Козлето, белокосото дребосъче остави в ъгъла чепатата тояга, която държеше в ръце, извади от джоба си внимателно сгънато парче вестник, разтвори го и го показа на Незнайко и Козлето с думите:

— Това при вас ли е?

Незнайко видя напечатаното във вестника обявление за основаването на Акционерното дружество за гигантски растения и кимна с глава.

— При нас.

Козлето дръпна към посетителя едно меко кресло и учтиво го покани:

— Седнете на това кресло, дядо.

Влезлият поблагодари на Козлето, седна на крайчеца на креслото и каза:

— Значи всичко това е истина?

— Кое да е истина?

— Е това, че съществуват такива фантастични семена.

— Разбира се, че е истина — отвърна Незнайко. — Само че семената не са фантастични, а напълно истински. Нищо невероятно и фантастично няма в това.

— Вие нямаше да говорите така, ако знаехте какво значи това за нас, бедняците! — продума дребосъчето. — Защото аз… защото ние… — заговори то развълнувано — цялото село се събрахме и решихме да помогнем на това велико дело, с други думи, значи искаме да станем акционери. Ние всички заедно събрахме ей тези пари… Всеки даде, колкото можеше.

Той пъхна ръка в пазвата си и измъкна носна кърпа, в единия ъгъл на която бяха завързани пари.

— А колко акции искате да купите? — попита Незнайко.

— Една, миличък! Само една! Можахме да съберем един-единствен фертинг, пък и това за нашите доходи е голяма сума!

— Но на една акция ще се паднат съвсем малко семена. Те няма да стигнат за цялото ви село — обади се Козлето.

— Та вие ни дайте, ако щете, само едно зрънце, миличък! Нека отгледаме първом само една гигантска краставица. Да не мислите, че ще вземем да я ядем? Ще я оставим за семе. Цялата реколта ще оставим за семе. И втората реколта ще оставим. Ако трябва — и третата… Съгласни сме да чакаме и година, и две, и три, и четири. Само да имаме надежда, че ще се отървем някога от беднотията. С надежда, миличък, по-леко се живее.

В това време в кантората влязоха Мигача и Шмекерленд. Козлето дръпна Мигача за ръкава и му пошепна на ухото:

— Дошъл е купувач. Една акция иска да купи.

Мигача веднага се приближи до купувача, подаде му ръка и го попита как се казва.

— Името ми е Белокос — отговори посетителят. — У нас на село всички ми казват Белокос.

— Позволете ми да ви поздравя, господин Белокос — тържествено каза Мигача. — По-добро вложение на капиталите си не можехте да измислите. Това е най-сигурното и най-доходното предприятие, което е съществувало някога на света. Вие сте първият, който е пожелал да си купи от нашите акции, и затова позволете ми да ви фотографирам. Още утре снимката ви ще бъде поместена във вестниците.

Мигача веднага взе телефона и извика фотограф. В това време посетителят развърза възела и изсипа на масата цяла купчина медни монети. Шмекерленд каза на Незнайко и Козлето да проверят парите. Незнайко и Козлето се заловиха да ги броят, но не беше лесно да се справят с тази работа. Монетите бяха до една дребни: все по един сантик, по два или по половин. Най-едрата монетка беше от три сантика.

Най-сетне парите бяха преброени и Шмекерленд каза на Незнайко да връчи на купувача акцията. Белокос пое внимателно акцията и я заразглежда с интерес. На едната й страна беше изобразена огромна диня, заобиколена от мънички дребосъчета. Някои от тях бяха опрели стълба на динята и се опитваха да се покатерят на нея. Пет дребосъчета се бяха изкачили вече горе и танцуваха, хванати за ръце. На преден план в една леха растяла гигантски краставици. Всяка краставица беше голяма колкото едно дребосъче. На заден план се виждаха малки селски къщички, над които се издигаха гигантски класове земна пшеница като наредени в строй дървета. На обратната страна на акцията беше нарисувана космическа ракета и Незнайко в космически скафандър. На тази страна беше напечатано и съобщението за целите на акционерното дружество. Най-отгоре беше написано е красиви разноцветни букви:

Докато Белокос разглеждаше акцията, забравил сякаш всичко друго на света, Мигача поприказва шепнешком с Шмекерленд, а после отброи още десет акции и ги подаде на Белокос с думите:

— Взехме решение да дадем на първия наш купувач премия в размер на десет акции. Молим ви да приемете от нас този подарък. Сега сте наш акционер и сте длъжен също така да съдействувате за по-бързото разпродаване на акциите. Убеждавайте познати и непознати да купуват нашите акции, казвайте им, че всеки, който се сдобие с наша акция, ще забогатее в най-скоро време.

Белокос прие с благодарност акциите, зави ги грижливо в кърпата и ги скри в пазвата си.

В това време пристигна фотографът със своя апарат. Той накара Белокос да седне в креслото и да преметне крак върху крак.

— По този начин кръпката на едното ви коляно ще бъде закрита — обясни фотографът. — А върху другата кръпка ще ви помоля да сложите шапката си… Само че не така, а ето тъй, за да не се вижда скъсаното…

— Та именно това не е нужно — намеси се в разговора Мигача. — Трябва да го снимате така, че всички кръпки и дупки да излязат добре на снимката. Нека на всички им стане ясно до какво довежда немотията у нас. Щом видят, че дори такива бедняци като него купуват нашите акции, всички ще се втурнат веднага като изгладнели вълци към нашата кантора… А вие, приятелю, няма какво да се срамувате от своите кръпки — обърна се Мигача към Белокос. — Нека се срамуват онези, които са ви докарали до просяшка тояга. Богаташите нека се срамуват! Те именно са ви оскубали до косъм, Цял живот сте работили за тях, а не сте могли да спечелите дори за едни прилични дрехи.

Докато Мигача произнасяше тази, реч, фотографът направи снимката и Белокос се накани да си отива.

— Кажете — попита го на сбогуване Мигача, — как научихте за нашето дружество? Кое ви накара да си купите акция?

— Кое ни накара ли? — отвърна Белокос, след като домиели малко. — Подтикна ни, тъй да се каже, случаят. Това парче вестник, което виждате у мене, попадна в ръцете ми съвсем случайно. В нашето село, знаете ли, живеят само бедняци. Никой не се абонира за вестник, никой не купува книги. Нямаме пари за това. Обаче и ние успяваме понякога да прочетем по нещо. Това се случва, когато в магазина завият покупката на някого в парче вестник. Всеки от нас събира тези парчета, чете ги сам и дава на другите да ги прочетат. Точно така се случи и този път. Някой купил в магазина сирене и му го завили в това парче вестник. И ето че цялото село прочете за тези фантастични семена, а после решихме да съберем помежду си дари и да купим поне една акция… Много примамлива ни се видя тази работа. Всеки от нас има по малко земица. Това, което получаваме от нея, не стига да се изхраним. А богатите имат много земя. И отиваш тогава значи да работиш на богаташа. Той ти отделя парче земя, ти отгледаш на него пшеница, ряпа, да речем, или картофи. Половината от реколтата вземаш ти, а другата половина си длъжен да дадеш на богаташа, загдето ти е позволил да обработваш земята му. Той има сметка от това. Разделя земята си на участъци: един участък даде на мене, друг на тебе, трети на още някого. Всички значи работим и всеки му дава половината от реколтата си. И излиза така, че богаташът не работи, а събира повече от всички ни. Затова едни имат пари — с лопата да ги ринеш, а други умират от глад.

— Да, да — прекъсна го Мигача, това е вярно! Едни умират от глад, а други имат пари — с лопата да ги ринеш! И всичко това, което разказвате, е твърде интересно, но скоро ще настъпи край на всичките ви беди. Довиждане! Желаем ви всичко хубаво!

При тези думи Мигача потупа Белокос по гърба, изпроводи го до вратата и извика след него:

— И не забравяйте: ако някой от вашите приятели успее да намери пари, нека дойде при нас и той за акции!