Незнайко на Луната

Осемнадесета главаСкъперфилд попада в капан

Господин Октоподъл заключи получените чекове в огнеупорната каса, сбогува се с капиталистите и поръча на секретарката си да изпрати на Ракс следната телеграма:

Ракс получи телеграмата и разбра, че Октоподъл е решил да даде на Мигача и на Шмекерленд не два, а само един милион. Това ни най-малко не го учуди, защото той добре знаеше, че господин Октоподъл е винаги предвидлив в постъпките си и няма да вземе да хвърля парите си на вятъра. Достатъчно беше това, че Октоподъл не отказваше да плати и сега Ракс можеше да се надява, че щом се е съгласил да се лиши от един милион, в края на (краищата ще се лиши и от два. Господин Ракс всестранно обмисли създалото се положение и реши да не съобщава нищо на Мигача и на Шмекерленд, защото, като научат съдържанието на телеграмата, те също ще дойдат до заключението, че работите се нареждат, общо взето, успешно и могат да повишат още повече цената, на своето изчезване. Господин Ракс се срещна с тях и каза, че няма никакви известия от господин Октоподъл, но те не бива да губят надежда в успешния завършек на работата.

Неговите думи все пак разочароваха господин Шмекерленд, който искаше час по-скоро да избяга с парите.

— Много жалко, че господин Октоподъл не бърза — каза: Шмекерленд. — Продажбата на нашите акции е към своя край и точно сега му е времето да си оберем крушите или, с други думи казано, да офейкаме.

— Добре — отвърна Ракс. — Аз ще телеграфирам на Октоподъл и ще се опитам да ускоря, работата.

В действителност този ден Ракс не телеграфира на никого. Вместо да направи това, той влезе в един ресторант и се наобядва прекрасно. После се върна в хотела, дремна си час и половина в стаята, изкъпа се в плавателния басейн и чак тогава се срещна отново с Мигача и Шмекерленд. Тримата приятели най-напред вечеряха заедно, а после отидоха на вечерно представление в един театър, където срещу малко пари беше позволено да се замерват актьорите с гнили ябълки, и добре се повеселиха там.

Когато се събуди на другия ден, господин Ракс не каза никому ни дума, а изпрати на Октоподъл телеграма със следното съдържание:

Още същия ден от Октоподъл се получи телеграма, в която имаше само една дума:

Ракс получи телеграмата, почака да мине още един ден и без да каже дума на Мигача и на Шмекерленд, отговори на Октоподъл накратко:

Не се знае до какво щеше да доведе тази размяна на телеграми, ако на следното утро в хотела, където беше отседнал господин Ракс, не се беше появил неочаквано господин Скъперфилд; със своя бастун в ръка и с обикновения си костюм, който се състоеше от черна дългопола дреха с два разреза отзад, черни панталони и висока черна шапка, известна под названието цилиндър.

На вратата Скъперфилд се сблъска с Ракс, който в този момент излизаше от хотела. Господин Скъперфилд разтвори широка обятията си и заскърца с отвратителния си глас:

— А, здравейте, господин Ракс. Много ми е приятно да ви видя!

— Здравейте — отвърна Ракс, опитвайки се да разтегне устните си в усмивка, макар да беше ясно, че срещата с този световно известен скъперник не му доставяше никакво удоволствие.

— Как сте? Добре ли сте със здравето си? — попита Скъперфилд, който явно желаеше да завърже разговор.

— Със здравето съм добре — каза Ракс.

— Аз също се чувствувам зле — подзе Скъперфилд, който не дочу отговора на Ракс и продължи: — Какво щастие е да срещнеш познато лице в този дяволски Давилон. Нашият Лъженвил е хиляди пъти по-хубав. Не намирате ли?

— Лъженвил е прекрасен град, но и в Давилон не е лошо, уверявам ви.

— Напълно съм съгласен с вас — закима с глава Скъперфилд, — никъде не съм виждал такъв отвратителен град, в дън земя да се провали дано! Имам въпрос към вас: както виждам, вие живеете в този хотел. Как го намирате, добър ли е?

— Много добър хотел — потвърди Ракс.

— Но сигурно скъп? А?

— Да, малко скъпичък.

— Ето виждате ли, в дън земя да се провали дано! Имам едно предложение. Ако сте съгласен, да не вземам отделна стая, а да се настаня при вас. По този начин всеки ще плати два пъти по-малко. А?

Перспективата да има такъв съжител не беше твърде привлекателна за господин Ракс, но докато се водеше целият този разговор, той успя да съобрази, че Скъперфилд е дошъл не току-тъй до Давилон. Ракс помисли върху това и реши да се постесни малко и да използува близостта на Скъперфилд, за да разбере какви му са плановете.

Той придружи господин Скъперфилд до своята стая и му рече:

— Разположете се, моля. Както виждате, има достатъчно място за двама.

Господин Скъперфилд огледа помещението, изобрази върху лицето си нещо подобно на усмивка, което със същия успех можеше да се вземе и за гримаса на отвращение, благодари на Ракс и веднага се отправи към банята. Там той смъкна от главата си цилиндъра и извади от него зъбна четка, прах за зъби, кърпа за лице, половин дузина носни кърпички, резервен чифт чорапи и два ръждясали пирона и парче медна жица, които беше намерил някъде на улицата. По всичко изглеждаше, че този цилиндър служеше не само за целта, за която беше направен, но и за пътна чанта, както и за склад на вторични суровини.

Господин Скъперфилд скри всички тези неща в шкафчето. После извади от цилиндъра си парче ягодов сапун, но веднага забеляза, че до поличката на умивалника има друго, също такова парче сапун, което принадлежеше на Ракс. Скъперфилд сложи своя сапун наред с другия, загледа се известно време в двете парчета и се залови старателно да си сапунисва ръцете и лицето, но не със своя сапун, а с оня, който се намираше до него. При това той от душа се радваше, че беше успял по този начин да направи икономия.

Като се изми добре, господин Скъперфилд реши да си измие и зъбите. За тази цел той топеше зъбната си четка не в своята кутийка за прах, а в онази, която принадлежеше на Ракс. След това господин Скъперфилд още дълго време отваряше ту едната, ту другата кутийка, мъчейки се да определи кой прах мирише по-приятно — неговият ли или този на Ракс. Тези му опити завършиха с това, че той кихна тъкмо в момента, когато си пъхаше носа в една от кутийките, и прахът, който се намираше вътре, се вдигна нагоре като облак.

Господин Скъперфилд изпадна в истинско униние, като видя какво огромно количество прах за зъби беше изхабил поради собствената си непредпазливост. Когато забеляза обаче, че държеше в ръце не своята кутийка, а тази на Ракс, Скъперфилд мигновено се успокои. Той се увери при това, че в кутийката беше останало още малко прах, и пресипа част от него в своята кутийка. След това се върна в стаята вече окончателно в добро настроение.

— Колко добре стана, че ви срещнах — каза той на очакващия го Ракс. — Наистина аз мислех да поговоря най-напред с тези двама ахмаци — с Мигача и Шмекерленд, но мисля, че няма да бъде по-зле, ако поговоря с вас. Струва ми се дори, че така ще бъде по-добре. Ако се съюзим заедно, ще можем да уредим на бърза ръка една хубава сделчица. Разбирате ли ме?

— А в какво се състои тази ваша сделчица? — заинтересува се Ракс.

— Както сигурно вече ви е известно, големият бредлам се съгласи да заплати на тези двама мошеници три милиона фертинги… — започна господин Скъперфилд.

Господин Ракс всъщност не знаеше нищо за трите милиона, тъй като претенциите на Мигача и Шмекерленд не отиваха по-далеч от два милиона. Той обаче веднага съобрази, че господин Октоподъл е решил да спечели от тази работа и е увеличил сумата, за да сложи в джоба си единия милион. Без да даде вид, че е научил от Скъперфилд важна тайна, господин Ракс рече:

— Да, да, известно ми е, разбира се!

— И така значи — продължаваше Скъперфилд, — мога да ви уверя, че големият бредлам ще се съгласи да даде не три, а четири и дори пет милиона. Ние с вас можем да намекнем на Мигача и Шмекерленд те да настояват за пет милиона, като им поставим, условието да ни дадат единия милион, когато получат парите. Нали няма да бъде лошо всеки от нас да получи по половин милионче, а? Не са малко парички, а?

Ракс слушаше Скъперфилд и пресмяташе на ум всички изгодни и неизгодни страни на предлаганата му сделчица. Ракс, естествено, изведнаж разбра, че лично за него сделката не е изгодна, защото, обявявайки се против големия бредлам, рискуваше да навлече върху себе си гнева на всесилните капиталисти. Те нямаше да му простят, ако ги изиграе. Заедно с това Ракс виждаше, че Скъперфилд беше замислил опасна игра. Объркани съвсем, Мигача и Шмекерленд можеха да не се задоволят и с пет милиона, а тогава не се знаеше как ще свърши всичко това. Когато Ракс разбра от разговора си със Скъперфилд, че той беше отказал да внесе своя дял от парите и е избягал от заседанието на големия бредлам, Ракс реши да не му разкрива своите планове.

— С удоволствие ще ви помогна, господин Скъперфилд — рече той. — Ако искате, можем още сега да отидем при Мигача и Шмекерленд. Те живеят в една вила вън от града. За миг ще ви закарам с моята кола. Между другото, може и да обядваме у тях.

— Да обядваме ли? Че какво — може — зарадва се Скъперфилд. — Ще бъде много добре да обядваме, защото тук в ресторантите, в дън земя да потънат дано, ястията имат такива цени, че просто никакви пари не ти стигат. Можем и да обядваме.

— Чудесно! — каза Ракс. — С ваше позволение ще изляза само за минутка и веднага ще тръгнем.

Господин Ракс излезе от стаята, извика един прислужник и му каза да предаде на пощата следната телеграма до Октоподъл:

— Ето че свърших — каза той, като се върна в стаята. — Сега можем и да тръгваме.

Господин Скъперфилд сложи цилиндъра си и след пет минути те вече летяха из града с блестящата осемцилиндрова кола на Ракс. Скъперфилд беше в отлично настроение. Той се радваше от сърце, че ще се разходи с луксозна кола и отгоре на това ще се наобядва безплатно, независимо от обстоятелството, че му предстоеше възможност да уреди на бърза ръка, както се изразяваше той, една изгодна сделчица.

Машината направи няколко завоя по улиците, излезе вън от града и се понесе по равното и опнато като стрела асфалтирано шосе. Отдясно и отляво на пътя се простираха ниви ту с разцъфтял лунен слънчоглед, ту с елда, която разпръскваше във въздуха една твърде приятна, сладникава миризма на мед, ту с вълнуваща се като море изкласила лунна пшеница. Колата летеше покрай села с овощни и зеленчукови градини. Скъперфилд оживено въртеше глава на всички страни. Природните картини го довеждаха във възторг. Щом забележеше на ливадата стадо овце или вързана коза да пасе трева, той побутваше по лакътя Ракс и развълнувано викаше:

— Гледайте, гледайте, овчици! Честна дума, овчици, в дън земя да се проваля! Ах, какви са милички! А ето и коза! Гледайте, коза! Но защо не гледате?

Ракс, който седеше на кормилото, само се подсмиваше мълчаливо. Неочаквано пътят описа голяма дъга, след която се откри зелена ливада с огромно изкуствено езеро в средата. Сред езерото плуваха бели гъски. Видът на спокойните води с разцъфналите лилии и водни рози, с белоснежните птици, които без всякакво усилие се държаха върху огледалната повърхност на езерото, до такава степен подействува върху господин Скъперфилд, че той замря от възторг и загуби способността си да говори. Той улови здраво ръкава на господин Ракс, известно време безмълвно раздрусва ръката му, а след това му изкрещя право в ухото:

— Гъски, гъски!

— Та какво от това, никога в живота си ли не сте виждали гъски? — учуди се Ракс.

— Не съм виждал — в дън земя да потъна, честна дума! Всъщност не помня вече кога съм виждал. Защото, право да си кажа, никога не излизам вън от града.

— Сериозно ли говорите? — недоверчиво попита Ракс.

— Честна дума, господин Ракс. Че кога ли съм имал време за това? Цял живот съм се занимавал само с печелене на пари и дори в зоологическата градина не съм ходил. Пък и защо ще ходя там? Нали за вход трябва да се дават пари? Така можеш да стигнеш и до пълно разоряване. Виж ги ти какво измислили! Та няма да изям животните, ако ги погледна я! За какво трябва да плащам пари?

— А нали и животните трябва да ядат нещо? Парите трябват точно за това, за храна — отвърна Ракс.

— Гледай ти работа — измърмори Скъперфилд. — Е, тогава нека глупавите си дават парите за храна на животните. Това не ми е по възможностите. Смятам, че животните все някак ще преживеят и без мене.

— Но както изглежда, вие все пак много обичате животните — каза господин Ракс.

— Обичам ги, в дън земя да потъна дано, правилно сте забелязали. Видя ли някакво животинче, иска ми се да го помилвам, да му се порадвам, добра дума да му кажа, да го целуна. Не вярвате ли? Честна дума! Веднаж видях на улицата едно кученце. Толкова хубаво ми се видя паленцето, че веднага реших да се отбия в един магазин и да му купя лебервурст. За щастие обаче оказа се, че нямам у себе си дребни пари, а не ми се щеше да развалям банкнота от десет фертинга. Нали знаете какво нещо са парите: докато е целичка, десетачката си е десетачка, изхарчиш ли от нея макар и пет сантика, тя престава да бъде вече десетачка. Хм!

— Когато отидем при Мигача и Шмекерленд, ще видите там различни животни — рече господин Ракс. — Те имат на вилата изкуствено езеро, а в него плават и гъски, и патици, и юрдечки, дори лебеди има…

— Наистина ли има лебеди?

— Наистина. А в градината на свобода живеят питомни зайчета, токачки, фазани. Освен това имат и едно малко, опитомено мече.

— Хайде де! А то не хапе ли?

— Че защо ще хапе? Кротко е като агънце.

— Ами аз ще мога ли да го помилвам?

— Разбира се. Щом пристигнем, милвайте го, колкото искате.

Господин Скъперфилд не можеше да се удържи вече на мястото си от нетърпение. Искаше му се по-скоро да види мечето и да го помилва.

Господин Ракс през това време отдавна вече беше се отбил от шосето и караше колата по горски път, от двете страни на който се издигаха лунни кедри, дъбове, кестени и храсталаци от лунен, бамбук. Всички тези дървета не бяха така високи, както нашите на Земята, а съвсем дребнички, подобно на всички останали растения.

Господин Ракс избра място, където дърветата растяха много на гъсто, завъртя кормилото и колата тръгна направо: през гората, без всякакъв път.

Господин Скъперфилд почувствува друсането, огледа се наоколо и като разбра, че вървят направо през гората, попита:

— Но защо се отбихме от пътя?

— Така е по-направо — отвърна Ракс. — Ще стигнем по-скоро.

Щом навлязоха достатъчно навътре в гората, Ракс спря изведнаж, излезе от колата, вдигна капака на мотора и почна да човърка нещо вътре. Той изключи незабелязано мотора от електрическата система, качи се отново в колата и почна да превъртва стартера. Стартерът заскърца така, сякаш някой удряше с пръчка по ламарина, но моторът не се запалваше.

— Заяде ли? — съчувствено попита Скъперфилд.

— Заяде — угрижено потвърди Ракс.

Той отново слезе от колата, почовърка пак мотора и се опита да го запали. Най-после рече:

— Сигурно се е прегрял двигателят. Ще трябва да повървим малко пешком. Пък и вече е близо.

Скъперфилд неохотно слезе от колата. Господин Ракс отвори багажника, извади от него навито въже и незабелязано го пъхна в джоба си. След това хлопна вратичката на колата и закрачи право към най-големия гъсталак на гората. Господин Скъперфилд креташе след него, спъваше се в буците и ругаеше на ум при всяка крачка. След малко господин Ракс видя, че мястото, където се намираха, беше достатъчно затънтено, спря се и рече:

— Струва ми се, че сбъркахме пътя. Какво ще кажете?

— Че какво мога да, кажа аз, драги? Нали не аз ви водя, а вие мене? — с основание забеляза Скъперфилд.

— Това е вярно — измърмори Ракс. — Е, няма нищо, аз ей сега ще се покача на едно дърво и ще погледна отгоре в каква посока да вървим. Помогнете ми да се покатеря например на този кедър.

Те се приближиха заедно до един кедър, който беше малко по-висок от другите дървета. Господин Ракс погледна нагоре и като видя, че клоните, за които би могъл да се хване, се намират много нависоко, облегна Скъперфилд с гръб към дървото и каза:

— Стойте тук, аз ей сега ще се покача на раменете ви и тогава ще мога да стигна с ръце клонете. Само почакайте малко да си събуя най-напред обувките.

Ракс се наведе, но не се събу, а незабелязано измъкна от джоба си въжето и за миг привърза Скъперфилд през корема за дървото.

— Ей! Ей! — извика Скъперфилд. — Защо правите това?

— Е, защото трябва да ви вържа за дървото, иначе ще вземете да паднете, когато почна да се качвам по вас — обясни Ракс.

Като каза това, той се затича около кедъра, без да изпуща въжето, и по този начин ръцете и краката на господин Скъперфилд бяха здраво прикрепени към дървото, а той целият се оказа омотан с въжето като шпеков салам.

Е, стига шеги! — извика Скъперфилд, чувствувайки, че не може да мръдне нито с крак, нито с ръка. — Развържете ме веднага или ще викам за помощ.

— Защо ще викате за помощ? — възрази Ракс. — Сам аз ще ви помогна; ако ви потрябва нещо.

И Ракс вдигна падналия на земята цилиндър, нахлузи го отново на главата му, а бастуна, който Скъперфилд беше изпуснал, подпря до него на дървото.

— Ето виждате ли, всичко е наред — каза той.

— Развържете ме или ще почна да ви плюя — изкрещя Скъперфилд.

— Защо пък ще ме плюете? Това не е вежливо — отвърна Ракс.

Скъперфилд обаче плю, но не улучи Ракс.

— Ето виждате ли колко е некрасиво — хладнокръвно каза Ракс. — Ще бъда принуден сега да ви запуша устата.

Той извади от джоба си мръсен парцал, с който бършеше колата, и го напъха в устата му. А за да не може Скъперфилд да го изплюе, той му завърза устата с носната си кърпа. Сега Скъперфилд можеше само тихичко да мучи и да върти глава.

— Готово — каза Ракс, като огледа внимателно Скъперфилд от всички страни. — Струва ми се, че всичко е направено както трябва. Дишайте тук чист въздух и се наслаждавайте на природата. Мисля, че надвечер ще успея да се върна и да ви освободя. А засега съветвам ви да не си хабите напразно силите и да не правите опит да се освободите. Уверявам ви, че това с нищо няма да ви помогне.

Господин Ракс махна с ръка на Скъперфилд за сбогом, върна се при оставената сред гората кола, качи се в нея и потегли обратно към града.